Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (15)

2.

Когато пристигна в Дома на Дванадесетте, Деорис прибра гривната и започна да кръстосва замислено стаите си. Чувстваше се самотна и пренебрегната. Искаше да се сдобри с Домарис, да заживее отново предишния си живот, да забрави поне за малко всичко, което се бе случило през последните няколко месеца.

Безлюдните стан и градини я изпълваха с неясно безпокойство. Внезапно тя спря и се загледа в кафеза, където обикновено чуруликаше червената й птичка. Птичето лежеше на пода на кафеза — малка, неподвижна купчинка пера омачкани, слепнали пера. Деорис ахна, отвори вратичката на кафеза и взе а длани трупа на птичето. Гърлото й бе свито болезнено.

С премрежени от сълзи очи момичето гледаше безжизнената пухкава купчинка, беше обичала птичката, тя бе последния подарък, които й направи Домарис, преди да се промени толкова рязко. Какво се беше случило? Тук нямаше котка, а и по птичката нямаше следи от нокти или зъби. Когато отново погледна празния кафез, Деорис видя, че в малката глинена чашка няма капка вода, а по мръсния под имаше само няколко люспи от семена.

Вратата се отвори и влезе Елара. Стресната от внезапната й поява, Деорис се нахвърли върху дребната женица.

— Забравила си да храниш птичката ми и сега тя е мъртва! — извика тя през сълзи.

Елара отстъпи уплашено назад.

— Каква птичка? Аз… нищо не знаех…

— Да не си посмяла да ме лъжеш, повлекана такава! — Деорис трепереше цялата от гняв. Неспособна да се овладее, тя вдигна ръка и удари Елара праз лицето.

— Деорис! — гласът на Домарис, гневен и ужасен, изплющя като камшик. Деорис се обърна рязко и видя сестра си, застанала на прага, бледа като платно. — Деорис, какво… какво означава това поведение?

Никога досега Домарис не бе говорила на сестра си с такъв тон. Момичето притисна устата си с ръка, виновно и уплашено. Стоеше, пламнало от срам, но не казваше нито дума. Домарис продължи рязко:

— Какво става тук? Елара ли да питам?

Деорис избута в порой от гневни сълзи:

— Забранила с да храни птичката ми и сега тя е мъртва! — изхлипа тя задавено.

— Това не може да бъде нито причина, нито извинение — каза Домарис с трептящ от гняв глас. — Съжалявам, Елара, Сестра ми ще ти се извини.

— Да се извиня на нея? — Деорис не вярваше на ушите си. — Никога! Домарис си наложи да говори спокойно.

— Ако ми беше дъщеря, а не сестра, щях да заповядам да те набият! Никога през живота си не съм с срамувала така! — Деорис понечи да побегне от стаята, но преди да бе изминала няколко стъпки, Домарис я стисна здраво за ръката. — Ще стоиш тук! — нареди тя твърдо. — Да не мислиш, че ще допусна такова неподчинение?

Деорис издърпа ръката си, пребледняла от ярост; но се подчини и измънка желаното извинение.

Елара повдигна спокойно лице. Отпечатъците от пръстите на Деорис се червенееха отчетливо на загорялата й буза. Говореше смирено, но достойно — с особената гордост на нисшите.

— Много съжалявам за птичето, малка господарке, но никой не ми е казвал, че трябва да се грижа за него — през ум не ми е минавало, че няма кой да го храни. Кажи ми, забравяла ли съм някога нещо, което си искала на направя?

Когато Елара си тръгна, Домарис погледна отчая но сестра си.

— Какво става с теб, Деорис? — каза тя най-сетне. — Вече изобщо не мога да те позная.

Деорис упорито бе приковала очи в каменните плочи на пода; откак бе смотолевила „извинението“ пред Елара, не бе помръднала.

— Дете, дете — въздъхна Домарис, — на мен също ни е мъчно за птичката, но нали можеш да имаш дузина такива, стига да пожелаеш. А Елара никога не ти е казала пряка дума. Щеше да е достатъчно лошо, ако ти беше равна, но да удариш прислужничка! — Тя поклати глава. — Наистина, какво да правя с теб?

Деорис продължаваше да мълчи, а Домарис хвърли поглед към отворения кафез и поклати глава.

— Не знам кой с виновен за смъртта на птичето — каза тя тихо, — но ако става дума за немарливост, можеш да виниш единствено себе си.

Деорис измънка:

— Нали не бях тук!

— Това не намалява вината ти. — Гласът на сестра й режеше безмилостно. — Защо не възложи на някоя от прислужничките да се грижи за него? Не можеш да ги виниш, че не са вършили нещо, което не им с било изрично наредено. Птичето е платило с живота си за твоята разсеяност! Нямаш ли никакво чувство за отговорност?

— Помисли си само колко неща ми се събраха напоследък! — сълзи на самосъжаление се търкаляха по бузите на момичето, — Ако те беше грижа за мен поне малко, ти щеше да се сетиш!

— Цял живот ли ще поемам твоите отговорности? — избухна Домарис толкова ожесточено, че стреснатата Деорис спри да плаче. Като видя уплашеното лице на сестра си, Домарис поомекна, взе мъртвото птиче от ръцете й, остави го настрани и каза: — Ако искаш, можеш да имаш колкото искаш птички, както ти обещах.

— О, не ме интересува птичката! Искам да бъда с теб! — изплака Деорис, обви сестра си с ръце у се обля в сълзи. Домарис я държеше търпеливо в прегръдките си, съзнавайки, че момичето изплаква натрупалата се болка, за която преди не можете да говори, че може би сега най-сетне ще разрушат преградата, която се бе издигнала между тях още от попита, прекарана на Звездното поле… но след малко се почувства принудена да напомни:

— Полека, Деорис. Нали знаеш, че не бива да ме притискаш така… Бебето може да пострада…

Деорис рязко отпусна ръцете си и се обърна, без да каже дума. Домарис протегна умолително ръка към нея.

— Деорис, не си тръгвай така. Искам да кажа… о, Деорис, как е възможно всичко, което казвам, да те наскърбява?

— Ти нямаш нужда от мен! — обвини я унило Деорис. — Няма защо да се преструваш!

— О, Деорис! — сивите очи на сестра й се замъглиха от сълзи. — Как можеш да бъдеш толкова ревнива? Как ти дава сърце? Не знаеш ли, че Микон умира? Умира! И само аз мога да застана между него и смъртта! — ръцете и отново се сключила около тялото й, сякаш да запазят на всяка ценз скрития в него живот. — Докато синът ни се роди…

Деорис посегна сляпо към сестра си, притисна се към нея, изпълнена с отчаяното желание да напрани нещо, каквото и да е, само да изтрие тази ужасна, неудържима скръб. Забравила собствената си мъка, за първи път в живота си тя разбра какво е да чувстваш чуждото страдание да се опитващ да утешиш неутешимия, да говориш неща, в които сам не вярващ… за първи път забрави детинския си бунт, изправена пред ужасната трагедии в живота на Домарис.