Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Тне Fall of Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
shanara (2008)

Издание:

Издателство „Еднорог“, 1999

Превод: Боряна Джанабетска, 1999

Художник: Христо Хаджитанев, 1999

ISBN 954-9745-14-7

История

  1. — Добавяне

Пета глава
ТАЙНАТА КОРОНА

1.

Наближаваше сезонът на дъждовете. Пред един от последните слънчеви дни Домарис и Елис взеха Деорис и приятелката й Иста и тръгнаха да берат късни цветя. На днешния ден се отбелязваше един по-малък празник, та бе редно Домът на Дванадесетте да бъде подобаващо украсен.

На върха на един хълм, надвиснал над морето, откриха малка поляна, цялата осеяна с цветя. Отдалеч се косеше миризмата на гниещи тръстики и водорасли, останали по брега след отлива. Въздухът бе натежал от сладкия мирис на трева и есенни цветя.

Елис водеше със себе си Лиза. Момиченцето вече бе навършило годинка, тичаше навсякъде, късаше цветя и после ги тъпчеше, обръщаше кошници, дърпаше поли, докато Елис се изтощи да тича подир нея.

Деорис, която имаше слабост към малката, я взе на ръце и се усмихна на Елис.

— Аз ще я пазя, Елис. Набрала съм вече достатъчно цветя.

— Аз също — добави Домарис и остави на земята ароматния си товар. Прекара длан по запотеното си чело. Слънцето блестеше ослепително, дори когато човек не гледаше право в него, а смесеният аромат на гниещи морски растения и цветя я беше замаял. Тя събра пълните с цветя кошници и се отпусна на тревата до Деорис, която държеше Лиза на колене, гъделичкаше я и тананикаше някаква безсмислена детска песничка.

— Приличащ ми на малко момиченце, което си играе с кукла, Деорис.

Тънките черти на сестра й се извиха в хладна усмивка.

— Никога не съм обичала особено кукли.

— Не — Домарис се усмихна замислено. Гледаше не толкова Деорис, колкото Лиза. — Винаги си предпочитала да си играещ с истински бебета.

Слабичката чернокоса Иста седна с кръстосали крака до тях на тревата, подръпна късата си рокличка и започна да сплита цветята, които вадеше от кошницата си. Елис я погледа, после взе шепа бели и червени цветове и ги хвърли в кошницата на Иста.

— Моите гирлянди винаги се разплитат — поясни тя и допълни: — Моля те, Иста, изплети и моите и ще направя за теб, каквото пожелаеш.

Ловките пръсти на Иста не спряха нито за миг да връзват стъбълцата.

— Ще го сторя с радост и Деорис ще ми помогне, нали, Деорис? Само че ние, писарите, правим услуги не срещу обезщетение, а от чисто приятелство.

Деорис притисна още веднъж Лиза към себе си и я подаде на Домарис. После придърпа една от кошниците и се зае да сплита гирлянди. Елис се наведе и загледа двете момичета.

— Срамота — каза тя усмихната, — писарите да ме учат на законите на Храма! После легна по гръб в тревата до Домарис. Откъсна шепа златисти плодове от надвисналите клони на един близък храст, постави един в устата си и започна да храни Лиза. Момиченцето възторжено подскачаше върху коленете на Домарис, обсипваше и двете млади жени с лепкави целувки и непоправимо оцапа тънката дреха на Домарис с петна от сок. Домарис и притискаше към себе си с особена, гладна нежност. „Но моето бебе ще с момче, мислеше тя гордо, прекрасен малък син с тъмносини очи…“

Елис се взря внимателно в братовчедка си.

— Зле ли ти е, Домарис, или ти се спи?

Домарис измъкна едната си меднозлатиста плитка от пухкавите, настоятелни пръстчета на Лиза, и отвърна:

— Малко съм замаяна от силното слънце.

После подаде Лиза на майка й.

Опита се да пропъди натрапващите си мисли — не искаше да мечтае от страх, че мечтите й няма да се сбъднат. „Но може би този път не съм сбъркала…“ От седмици хранеше надеждата, че носи под сърцето си сина на Микон. Но вече веднъж се бе случило поради прекалено силното си желание да сподели надеждите си, които се оказаха безпочвени. Този път беше решила да не казва никому, дори на Микон, докато не се убеди напълно в състоянието си.

Деорис вдигна глава от гирляндите, които плетеше, наведе се към Домарис, и я загледа с широко отворени, тревожни очи. Откак Домарис се промени, тя имаше чувството, че някой я е лишил от единствената опора в живота й, от земята под краката й. Решила, че сестра й е загубена за нея, тя бе готова да вини всекиго: ревнуваше я от Арват, от Елис, от Микон, на всичкото отгоре и от Раджаста. Домарис, потънала в блаженството на любовта си, бе като упоена и продължаваше да не забелязва мъката на детето; единственото нещо, което й правеше впечатление, бе, че Деорис е станала непоносимо зависима от нея. Безсмисленото, детинско вкопчване на сестра й едва не я вадеше от равновесие. Не можеше ли Деорис да се държи нормално и да я остава поне за миг на спокойствие? Понякога, без дори да го съзнава — защото действително бе под постоянно нервно напрежение, а и не умееше да крие чувствата си — наскърбяваше малката до дъното на душата й с някоя случайна, неволно изпусната дума. Понякога разбираше, че с сбъркала, но в повечето случаи дори не забелязваше какво е казала.

Напрежението внезапно спадна: Елис бе взела Лиза в скута си и момиченцето настоятелно дърпаше ризата на майка си. Елис сбърча нос в престорено раздразнение:

— Лакомо прасенце такова! Знам много добре какво искаш! Добре, че ти остават само няколко месеца. После, уважаем принцесо, ще ти се наложи да се храниш като дама! — докато говорете, Елис развързваше връзките на роклята си отпред. Лиза лакомо захапа гърдата й, а Елис шеговито я тупна отзад.

Деорис отвърна очи с нещо близко до отвращение и попита:

— Как издържаш на това?

Елис се разсмя весело, но не си даде труд да отговори. Оплакванията й бяха само на шега, и тя предположи, че въпросът на Деорис също не е сериозен. Обичайно беше бебетата да се кърмят в продължение на две години и само някоя преуморена робиня или проститутка би отбила по-рано детето си.

Елис се облегна назад, залюля Лиза в ръцете си и откъсна със свободната си ръка още плодове.

— Говориш като Хедан, Деорис! Понякога ми се струва, че той искрено мрази горкото ми момиченце! Макар че понякога, когато ме хапе… — тя направи гримаса и сви рамене.

— И тъкмо когато я отбиеш, млечните й зъби ще почнат да падат — отбеляза доволно Иста.

Домарис се намръщи; единствено тя бе разбрала, че Деорис съвсем не се шегува. Очите на Лиза бяха затворени, личицето й грееше от здраве като розов лист сред златните й къдрици, главичката й беше отпусната на гърдите на майка й. Внезапно Домарис изпита почти болезнен копнеж. Елис вдигна очи и срещна погледа й; интуицията, присъща на кастата им, бе особено силна у нея — а и не беше трудно да прозре една история, толкова подобна на нейната собствена. Елис протегна ръка и стисна тънките пръсти на братовчедка си; Домарис отвърна на стискането, благодарна, че поне някой я разбира.

— Малко досадниче — продължаваше да гука Елис, докато люлееше спящото дете. — Малка, дебеличка феичка…

Слънцето потъна зад един облак. Деорис и Иста клюмаха над цветята, но продължаваха сънливо да връзват стъблата им. Домарис потръпна, после изведнъж цялото й тяло замръзна и тя притихна, напрегната заслушана в себе си. И отново го усети — едва забележимо потръпване, като пърхането на птиче крило. Никога досега не бе го изпитвала, но не бе възможно да се заблуждава. То продължи само миг, но сега вече Домарис не можеше да се съмнява.

— Какво става? — попита Елис и Домарис едва сега осъзна, че не е пуснала ръката на братовчедка си, а продължава да стиска пръстите й с все сила. Тя веднага дръпна ръка и се усмихна с молба да бъде извинена, но не проговори. Другата си ръка държеше незабележимо притисната към тялото си — там, където едва забележимото потръпване отново се яви за миг и изчезна. Домарис едва се осмеляваше да диша; продължи да седи неподвижно — не искаше да мисли за нищо друго освен за внезапната, пълна увереност, че в утробата й синът на Микон — нито за миг не можеше да предположи, че не с син — за първи път даде признак на живот.

Широко отворените, уплашени очи на Деорис неотклонно следяха младата жена. Изразът им обтегна допълнително и без това опънатите нерви на Домарис, и тя внезапно започна да се смее — първоначално тихо, сетне все по-силно — защото си беше обещала, че няма да плаче… не биваше да плаче… смехът й звучеше истерично. Домарис скочи на крака и хукна надолу по хълма към морския бряг. Зад нея трите момичета се спогледаха недоумяващо.

Деорис стана и понечи да я последва, но Елис я задържа.

— Сигурна съм, че Домарис би искала да остане за малко сама. Хайде, подръж малко Лиза, докато оправя дрехата си!

Тя постави детето в скута на Деорис, в се зае да завързва бавно връзките на дрехата, съзнавайки, че с предотвратила по-сериозна криза.

2.

Когато стигна почти до солените тресавища, Домарис се просна по лице във високата трева и дълго лежа скрита, опряла лице и ароматната пръст, прегърнала с ръце тялото си — удивена и малко уплашена. Лежеше неподвижно и долавяше нежния шепот на тревата, полюлявана от вятъра. Дълбоко в съзнанието й потрепваха и се гонеха мисли, но така и не достигаха до повърхността. Боеше се да мисли ясно.

Мина пладне, слънцето вече клонеше на запад, когато Домарис най-сетне се надигна и в същия миг види Микон, който крачеше бързо към нея по пясъка. Тя скочи на крака, косите й се разпиляха по раменете, а светлата й дреха се развя на вятъра, когато нетърпеливо затича към него. Дочул бързите й, неравни стъпки, той спря.

— Микон!

— Домарис, къде си? — той обърна лице в посоката, откъдето долиташе гласът й, тя дотича до него и спря — вече не съжаляваше, че не може да се хвърли в прегръдките му. Внимателно докосна ръката му и вдигна лице, за да потърси устните му.

Целувката продължи безкрайно — накрая Микон повдигна глава и промълви:

— Развълнувана си, Цвете на огъня. Носиш ми вест.

— Нося вест — ликуване трепна в гласа й, но думите й изневериха. Тя взе измъчените му ръце и ги притисна към тялото си — молеше го да разбере, без да има нужда да говорят. Може би той прочете мислите й; може би жестът й му подсказа това, което трябваше да узнае. Изведнъж лицето му засия с нова, вътрешна светлина, той протегна ръце и притисна Домарис към себе си.

— Носиш светлина — прошепна Микон и отново я целуна.

Тя скри лице на гърдите му.

— Вече съм съвсем сигурна, скъпи. Този път е сигурно! Знам го от седмици, но не исках да го кажа, за да не се окаже, че пак съм се заблудила! Но вече кима никакво съмнение! Той… нашият син… се раздвижи днес — за първи път!

— Домарис… любима — принцът на Ахтарат замълча и тя усети, как горещи сълзи капят от слепите му очи по лицето й. Ръцете, обикновено овладени от силата на волята му, сега трепереха така, че той не бе в състояние да вземе нейните. Притисната към него, тя се губеше цялата в непреодолимата сила на тази любов, и чувстваше, че той започва да трепери целият — както и най-силното дърво потрепва леко под напора на урагана.

— Любима моя, благословена моя… — със страхопочитание, което едновременно уплаши и натъжи момичето, Микон се отпусна на колене пред нея в пясъка успя най-сетне да хване здраво двете й ръце и ги притисна към устните си. — Ти носиш светлина, държиш в ръцете си живота ми… и свободата ми — зашепна той.

— Обичам те, Микон, обичам те — повтаряше Домарис. Какво друго би могла да каже?

Атлантьт стана, успял донякъде ля се овладее, и нежно избърса сълзите й.

— Домарис — започна той кратко и сериозно, — аз… ще ми се да имайте някакъв друг начин, по който да ти го кажа… аз ще се опитам, ще сторя всичко, което е по силите ми, но… — лицето му потъмня, на него отново се изписаха болка, тъга и несигурност, които се забиваха като кинжали в сърцето на Домарис.

— Домарис — сега гласът му бе напълно овладян, силен и звучен, и тя осъзна, че това, което ще й каже, е равностойно на клетва. — Аз… ще се опитам — обеща той спокойно, — ще се опитам да остана с теб, докато се роди синът ни.

Домарис разбра, че тези думи отбелязваха началото на края.