Робин Хоб
Лорд Златен (1)

Пролог
Загуби

Загубата на обвързано животно е трудна за обясняване на лишен от Осезание. Онези, които могат да кажат за смъртта му нещо като: „Беше просто куче“, никога не биха я схванали. Някои по-чувствителни я възприемат като смърт на скъп любимец. Дори онези, които казват: „Сигурно е като да изгубиш дете или жена“, виждат само едната страна на медала. Да изгубиш съществото, с което си бил свързан, е повече от това да се лишиш от другар или любим. Беше като внезапно ампутиране на половината от физическото ми тяло. Зрението ми бе замъглено, апетитът ми изчезна напълно, долавях единствено блудкавия аромат на храната. Слухът ми бе притъпен и…

Ръкописът, започнат преди толкова много години, завършва с яростни мастилени пръски и дупки от писеца. Спомням си момента, когато осъзнах, че съм преминал от писане на общи неща към изливането на собствената си болка. По свитъка личат ръбовете, когато го хвърлих на пода и започнах да го тъпча. Истинско чудо е, че само го запратих на земята, вместо да го хвърля в огъня. Не знам кой е съжалил смачкания лист и го е прибрал на лавицата. Може да е бил Шишко, който вършеше задачите си по обичайния си методичен, лишен от мисъл начин. Аз определено не намирам в него нищо, което бих запазил.

Подобни неща се случват често с писателските ми напъни. Различните ми опити върху историята на Шестте херцогства неизменно се превръщаха в история на самия мен. Перото ми се отплесваше от трактат върху билки към различни лечения на неразположения на Умението. Трудовете ми върху Белите ясновидци прекалено много задълбават в отношенията им с техните Изменящи или Катализатори. Не зная дали високото ми самомнение неизменно обръща мислите ми към самия мен, или писанията ми са всъщност жалък опит да си обясня собствения си живот. Годините се изнизват една след друга в безкрайната си върволица и вечер след вечер все така вземам перото и започвам да пиша. Все още жадувам да разбера кой съм. Все още си обещавам: „Следващия път ще го направя по-добре“ — с типичната човешка убеденост, че винаги ще ми се предлага „следващ път“.

Не го направих обаче, когато изгубих Нощни очи. Никога не си обещах, че ще се свържа отново и ще се погрижа по-добре за следващия ми партньор. Подобна мисъл би била предателство. Смъртта на Нощни очи сякаш ме изкорми. В последвалите дни вървях през живота си ранен, без изобщо да осъзнавам колко съм осакатен. Приличах на човек, който се оплаква от сърбеж в отрязания крак. Сърбежът го отвлича от ужасното осъзнаване, че оттук нататък ще трябва да се придвижва с патерица. Така последвалата мъка от смъртта му скриваше размера на пораженията върху самия мен. Бях объркан, мислех си, че болката и загубата са едно и също, докато едното бе всъщност само симптом на другото.

В известен смисъл това бе второ съзряване. Но този път не като навършване на пълнолетие, а като бавно осъзнаване на самия себе си като индивид. Обстоятелствата ме бяха запратили обратно в интригите на двора в замъка Бъкип. Имах приятелството на Шута и Сенч. Бях на крачка от истинска връзка със странстващата вещица Джина. Хеп се бе отдал изцяло на чиракуването и похожденията и изглежда, бе затънал безнадеждно и в двете. Младият принц Предан, стоящ на ръба на брака си с нарческата от Външните острови, се обръщаше към мен като към свой ментор — не само като учител в Умението и Осезанието, а като водач през бързеите на границата между юношеството и зрелостта. Не ми липсваха хора, които да ги е грижа за мен, нито пък такива, към които да изпитвам дълбока обич. Но въпреки това си оставах по-самотен от всеки друг път.

Най-странното бе бавното осъзнаване, че сам съм избрал тази изолация.

Нощни очи бе незаменим; беше ме променил през годините, които прекарахме заедно. Не бе половината от мен; заедно обаче бяхме едно цяло. Дори когато в живота ни се появи Хеп, ние го възприемахме като младеж и отговорност. Двамата с вълка бяхме единицата, която вземаше решенията. Бяхме партньори. Без Нощни очи имах чувството, че никога вече няма да мога да постигна подобно състояние с друг, бил той човек или животно.

На младини, докато прекарвах времето си в компанията на лейди Търпение и приятелката й Лейси, често подочувах безцеремонните им преценки за мъжете в двора. Едно от убежденията им бе, че всеки мъж или жена, който мине трийсетте, без да се задоми, най-вероятно ще си остане сам. „Постави се на негово място — казваше Търпение, когато плъзваше слух, че някой побеляващ лорд изведнъж е започнал да ухажва младо момиче. — Пролетта е завъртяла главата му, но тя скоро ще открие, че в живота му няма място за партньорка. Твърде дълго е живял по своя си начин“.

И аз много бавно започнах да възприемам себе си точно по този начин. Често бях самотен. Знаех, че моето Осезание броди някъде в търсене на партньор. Но въпреки това си оставаше чувството, че това търсене е като рефлекс, като потръпване на отрязан крайник. Никой, нито човек, нито животно, не би могъл да запълни празнотата, останала в живота ми след Нощни очи.

Споделих всичко това с Шута в един от редките ни разговори по време на завръщането ни в Бъкип. Беше вечер, лагерувахме край пътя. Бях го оставил с принц Предан и Лоръл, Ловкинята на кралицата. Всички се бяхме скупчили около огъня, за да се предпазим от студената нощ и да поделим оскъдната храна. Принцът бе затворен и необщителен, все още болезнено чувствителен от загубата на свързаната си котка. Да съм до него бе все едно да държа вече изгорената си ръка до пламък; състоянието му само разпалваше още по-силно собствената ми болка. Затова станах под предлог, че отивам за дърва.

С тъмната мразовита вечер зимата оповестяваше приближаването си. В сумрачния свят не бяха останали цветове и вървях пипнешком като къртица. Накрая се отказах и се отпуснах на един камък до потока, докато очите ми привикнат с тъмното. Но докато седях самичък и усещах как студът ме притиска отвсякъде, изгубих всякакво желание да търся дърва, пък и за каквото и да било друго. Седях и зяпах с празен поглед, вслушвах се в ромона на водата и оставих нощта да ме изпълни със сумрака си.

Шутът дойде, придвижваше се безшумно в тъмното. Седна на земята до мен и известно време мълча. После се пресегна и постави ръка на рамото ми.

— Иска ми се да можех някак да утеша мъката ти.

Думите му бяха безполезни и той сякаш го разбра, защото не каза нищо повече. Може би духът на Нощни очи ме укори за киселото ми мълчание пред приятеля ни, защото след известно време затърсих подходящи думи, за да преодолея мрака помежду ни.

— То е като рана в главата, Шуте. Времето ще я излекува, но дотогава и най-добрите пожелания на света не могат да я накарат да заздравее по-бързо. Дори да имаше начин да се разсее болката, някаква билка или напитка, която да я притъпи, не бих прибегнал до нея. Нищо не би променило смъртта му. Остава ми единствено да очаквам да свикна с това да съм сам.

Въпреки желанието ми думите ми прозвучаха като упрек. Даже още по-зле — като самосъжаление. Чест прави на приятеля ми, че не се засегна и само се изправи грациозно.

— Тогава ще те оставя. Решил си да скърбиш самичък и щом това е изборът ти, ще го уважа. Не мисля, че това е най-разумният избор, но ще го уважа. — Помълча, след което въздъхна тихо. — Сега разбирам нещо за самия себе си. Дойдох, защото искам да разбереш, че знам, че те боли. Не защото мога да излекувам болката, а защото искам да знаеш, че я споделям чрез връзката ни. Вероятно в това има и момент на себичност — имам предвид, в желанието ми да го знаеш. Споделеният товар е не само по-лек; той може да създаде връзка между споделящите. Така че никой да не остава да го носи сам.

Усетих, че в думите му има зрънце мъдрост, нещо, върху което би следвало да се замисля, но бях твърде изтощен и смазан, за да се занимавам с това.

— След малко ще се върна при огъня — отвърнах и Шутът разбра, че го отпращам. Свали ръка от рамото ми и се отдалечи.

Разбрах думите му по-късно, чак когато ги обмислих. Тогава избирах да съм сам; това не бе неизбежната последица от смъртта на вълка, нито дори грижливо премислено решение. Аз прегръщах самотата, сам търсех болката си. Не за пръв път бях правил такъв избор.

Подходих внимателно към тази мисъл, тъй като бе достатъчно остра, за да ме убие. Бях избрал годините на уединение с Хеп. Никой не ме бе пратил насила в това изгнание. Иронията бе, че то изпълняваше едно мое често изказвано желание. На младини непрекъснато твърдях, че всъщност искам да живея живот, в който да мога сам да избирам, да съм независим от „задълженията“ на произхода и положението ми. И едва когато съдбата изпълни желанието ми, осъзнах цената.

Можех да оставя настрана отговорностите си за останалите и да си живея живота както искам само когато прекъсна връзките си с тях. Не можех да получа едновременно и едното, и другото. Да си част от семейство или от каквато и да било общност означава да имаш задължения и отговорности, да си свързан с правилата на групата. Известно време живях настрани от това, но сега знаех, че това е бил мой избор. Бях избрал да се откажа от отговорностите си към семейството си и приех последвалата изолация като цена за това. Навремето твърдях пред себе си, че съдбата ме е принудила да вляза в тази роля. Същото като и със сегашния ми избор, макар да се опитвах да се убедя, че следвам неизбежния път, начертан за мен от предопределението.

Да осъзнаеш, че сам си причина за собствената си самота, не означава да се избавиш от нея. Но все пак е първа стъпка към разбирането, че тя не е неизбежна и че подобен избор не е безвъзвратен.