Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (16)

1.

Категорично, с тон, който не допускаше възражения, Риведа най-сетне уведоми Раджаста, че в ръководения от него орден всичко е наред. Раджаста го похвали за добра свършената работа, а магът се поклони и се оттегли, скрил под тежките си клепачи пека присмехулна усмивка.

Търсенето на кора от ордена, отдали се на забранени магьоснически занимания, бе продължило половин година. В резултат дузина от Сивите бяха подложени на бичуване за разкрити дребни нарушения и богохулни постъпки: злоупотреба с осветени за свещенодействие. Предмети, носене и употреба на забранени от закона символи и други подобни. Имате и два по-сериозни случая — очевидно свързани — отнасящи се до двама от по-нисшите магове. Те също бяха бичувани и имената им бяха заличени от свитъците на Ордена. Единият се бе възползвал от свойствата на определени алхимични отваря, за да подчини на волята си напълно невинни ученици и саджи, подлагайки ги на нечувано брутален разврат — впоследствие жертвите не можеха да си спомнят нищо. Другият случай бе доста по-различен. Виновникът бе проникнал в забранената част на библиотеката на Ордена и бе откраднал няколко свитъка. Само по себе си това бе достатъчно тежко провинеше, но се оказа, че човекът освен това се бе опитал да намери начин, по който изкуствено да предизвиква тежки епидемии. Обитаваните от него помещения бяха пречистени внимателно и многократно, и сега всички се надяваха, че опасността от разпространение на заразите е отминала.

Това поне сигурно бе послужило за предупреждение на неразкритите мъчители на Микон, че Риведа знае за съществуванието им, а те сигурно щяха доста да си помислят преди да подновят отново престъпната си дейност.

Най-доброто, което донесе на Риведа цялото разследване, бе откриването на ново поле за опити с изключително големи възможности, които магът нямаше да пропусне да изследва. Ключът към новите му занимания бе безименното слабоумно момче, което бе приел за свой хела. Под хипноза момчето разкриваше изключителни, направо невероятни познания, а се чувстваше, че разполага и със странна, неовладяла мощ — но това ставаше наистина само под хипноза. В обичайното си състояние непознатият съществуваше — не можеше да се каже, че живее, — като че ли обвит в раковина от тъмно стъкло, по която външните събития се плъзгаха незабелязано. Без да задържат вниманието му в продължение на повече от секунда. Разумът му се бе скрил някъде, смразен от някакъв преживян ужас и позор; но в редките си пристъпи на буйство момчето започваше да говора свързано и думите му възбуждаха страстния копнеж на Риведа за нови и нови познания, който граничеше с алчност — това бяха проблясъци, които разкриваха пред него напълно неизследвани тайнства, скрити дълбоко в това привидно увредено съзнание.

Риведа не можеше да разбере дали момчето е братът на Микон, но това всъщност не го интересуваше. Беше искрено убеден, че всеки опит да бъдат изправени един срещу друг ще се отрази пагубно и на двамата. Той внимателно избягваше да разпитва своя кела за произхода му, както и за странния начин, по който се бе появил в храма на Сивите.

Но Риведа нито за миг не изпускате от очи Микон — следеше го отдалеч, доколкото бе допустимо за един маг да се движи сред жреците на Светлината. От време на време се явяваше в кръга от хора, сред който се движеше атлантът, но го следете неотлъчно. Риведа много бързо бе установил, че за Домарис не съществуваше никой друг освен Микон, бе забелязал и дълбоката загриженост на Раджаста за слепия принц — връзката им не приличаше на обичайното приятелство между жреци с еднакво призвание, а по-скоро напомняше на отношенията между баща и син. Затова пък Риведа си позволяваше да наблюдава малко по-отблизо Деорис.

Риведа рядко се съгласяваше изцяло с Раджаста, но в този случай и двамата бяха доловили особената сила на това незряло момиче. Когато съзрееше и станеше жена, Деорис можеше да развие изключителните си способности за добро, стига да бъде правилно обучена. Но колкото и да бе размишлявал по въпроса, самият Риведа не бе съвсем на ясно какви са точно възможностите, които вижда в нея — може би защото бяха прекалено много и разнообразни.

Магът бе забелязал, че Микон се отнася с нея по-скоро като със своя ученичка, отколкото като с писар. Незнайно защо, това вбесяваше Риведа, като че ли принцът на Ахтарат му бе отнел някаква привилегия, като му принадлежеше по право. Умерения и спокоен начин, по който атлантът насочвате мисленето на момичето, Риведа определяше като прекалено колеблив и предпазлив, и дори неумел. Беше убеден, че задържат умишлено развитието на Деорис, докато според него трябваше да й се позволи — и дори да бъде подтикната — да се развива и усъвършенства.

С безразлична насмешка той бе забелязал нарастващия й интерес към него самия; по същия начин наблюдаваше и доста по-бурното развитие на отношенията й с Хедан — един от Дванадесетте, обречен да стане съпруг на Елис, клюките в Храма, на които Риведа обръщаше доста повече внимание, отколкото признаваше често се занимаваха с обтегнатите отношения между Елис и Хедан…

Може би лудото влюбване на Хедан в Деорис бе започнало като обикновен опит да подразни Елис. Но сега нещата бяха много по-сериозни. Независимо дали Деорис истински харесваше Хедан или не — а дори Домарис нямаше никаква представа от истинското положение — тя приемаше ухажванията му сериозно, но и с малко злорадо задоволство. Микон и Домарис дори се радваха на това ухажване, защото се надяваха, че една любов би помогнала на Деорис да ги разбере и би променила враждебното й отношение към връзката им.

Една сутрин Риведа ги срещна, докато се разхождаше из градината. Деорис тъкмо подреждаше пособията си за писане, седнала в краката на Микон; Хедан, стройно тъмноокото момче, се беше надвесил усмихнато над нея. Риведа беше още много далеч, за да може да чуе какво си говорят, но двете деца — защото Деорис и Хедан си бяха още такива, особени в очите на мага — явно спореха. Изведнъж Деорис възмутено скочи на крака и подгони Хедан, който хукна да бяга в престорен ужас. Деорис тичаше след него и се смееше на глас.

Микон вдигна глава, доловил наближаващите стъпки на Риведа, и протегна ръка за поздрав, но не стана, а Риведа отново се стресна, забелязал новите следи, които страданието бе оставило по лицето му. Както винаги, за да прикрие обзелата го жалост, той намери убежище с присмехулната почтителност, с която винаги прикриваше дълбоките си чувства.

— Поздрав, Господарю на Ахтарат! Защо побягнаха учениците ти, да не би да си прекалил с изискванията? А може би вече си убеден, че си заслужават брезовата пръчка?

Микон, доловил сарказма, повдигна вежди в уморено учудване. Искрено се бе опитал да преодолее първоначалните резерви на Риведа и неуспехът го натъжаваше. Така или иначе не бе лесно да харесваш Риведа, но Микон имаше чувството, че лесно може да го намрази, ако си позволеше да изпита такова чувство.

Сега той си наложи да не обръща внимание на киселия сарказъм на Риведа и вместо това подхвана разговори за тежките епидемии от треска, които често опустошавана крайбрежието и за глада, който застрашаваше хората, ако болестта им попречеше да приберат навреме реколтата.

— Единствено твоите лечители мога да сторят нещо, за да предотвратят глада — каза той с искреното желание да покаже уважението си пред Риведа, — Знам колко добра работа си вършил в твоя орден, господарю Риведа. Знам, че само преди десетина години, преди ти да застанеш начело, Сивите бяха просто сбирщина от подкупни шарлатани…

— Силно казано — прекъсна го Риведа, но не можа да потисне доволната си усмивка. — Но донякъде е вярно. Голям упадък беше настанал в Сивия храм, когато пристигнах тук. Аз не съм от кастата на жреците — сигурно Раджаста вече да го е казал. Роден съм на север, в Зайадан; роднините ми бяха прости рибари, и също кръстосваха моретата като хората от твоя народ. В моята страна знаем, че подходящо избраното лекарство е по-добро от най-искрената молитва, освен ако, разбира се, болестта не се крие в разума. Още като момче се научих да лекувам рани, защото куцах с единия крак и семейството ми бе убедено, че не ставам за друга работа.

Микон трепна учудено, а Риведа се позасмя.

— О, отдавна се излекувах — сега няма да разказвам по какъв начин; но междувременно бях узнал, че тялото има много по-голямо значение, отколкото повечето жреци биха признали — освен ако не са обърнали някоя и друга чашка в повече. — Той отново се засмя, после, станал отново сериозен, продължи: — Бях научил и друго — колко по-силен може да стане разумът, ако тялото е здраво и научено да се подчинява на волята. Отдавна бях изгубил желание да живея в родното си село, затова взех една тояга и тръгнах да бродя по широкия свят. Така научих за сектата на магьосниците, които тук наричате Сивите магове. — Той сви рамене, забравил за миг, че Микон не може да види жеста му. — Накрая, вече като маг, пристигнах тук и открия, че местният орден се с превърнал в свърталище на лениви мистици, които се преструваха на лечители. Пак казвам, не бяха истински шарлатани, защото разполагаха с повечето познания, които прилагаме сега, просто бяха станали лениви и отпуснати, и предпочитаха песнопенията и заклинанията пред сериозната работа. Затова ги изхвърлих от Ордена.

— Постъпил си, подтикван от гнева… — в думите на Микон се криеше лек упрек.

— И то какъв гняв! — усмихна се доволно Риведа, — Да не споменаваме, че се наложи да използвам и ритници. Наистина ми се наложи да изхвърля някои от тях в буквалния смисъл на думата, и едва след това седнах да обмислям последствията… — той помълча, потънал в спомени. — После събрах около себе си малцината, които споделяха убежденията ми — сред тях имаше и служители на Светлината, и хора от Сините — хора, които също като мен вярваха, че духът действително може да лекува, но че трябва да се грижим и за тялото. Тогава най-много ми помогнаха жриците на Каратра, защото те работят с живи жени, а не с души и идеи, покрай които да забравят простата истина, че за страдащото тяло трябва да се грижим като за страдащо тяло. Те лекуват разумно и правилно от векове; а сега аз успях да ги върна към света, където са търсени също колкото нас, ако не и повече.

Микон се усмихна тъжно. Знаеше, че Риведа е ненадминат лечител, а и не можеше да не приветства смелостта на духа му. „Колко жалко, мислеше си той, че Риведа не прилага невероятния си интелект и здравия си разум към личния си живот… колко жалко, че такъв дух трябва да бъде похабен в празното преследване на Магията!“

— Господарю Риведа — каза той внезапно, — твоите лечители са безукорни, но знам, че някои от Сивите още се подлагат на самоизтезания. Как е възможно човек с твоя ум да допуска това?

Риведа възрази:

— Ти си родом от Ахтарат; не може да не знаеш стойността на… себеотричането в някои случаи?

В отговор Микон изписа във въздуха някакъв знак с дясната си ръка. Риведа се почуди има ли смисъл да отвърне на жеста, при положение, че събеседникът му няма да го види, но продължи по-предпазливо:

— Не може да не знаеш колко важно е понякога да се изострят сетивата, да се издигнат определени душевни и физически способности до по-висше ниво — без да се постигне осъществяване и освобождаване на напрежението. Разбира се, има и не толкова крайни средства, но знаеш, че всеки е господар на себе си, и това, което не причинява вреда другиму — трудно може да бъде забранено.

Лицето на Микон издаваше несъгласието му. Тънките му устни се свиха в непривично строго изражение.

— Знам, че такива занимания имат… определени резултати — поде той, — но тях аз считам за лишени от стойност. А има и друго — въпросът за жените във вашия орден и за… начина, по който се държите с тях. — Той помълча, опитвайки се да говори така, че да не засегне събеседника си. — Може би това, което правите, води до някакво развитие — но то може само да наруши равновесието, да доведе до насилие над природата. Затова и вашите хора винаги са застрашени от избухването на лудост и заслепление.

— Лудостта има различни причини — отбеляза Риведа. — Но поне ние, от ордена на Сивите, спестяваме на нашите жени бруталното изискване да ни раждат деца, само и само да задоволим гордостта си!

Атлантьт не обърна внимание на оскърблението, а само попита тихо:

— Имаш ли деца, Риведа?

Настъпи дълго мълчание, Риведа наклони глава, неспособен да пропъди усещането, че слепите очи на мъжа срещу него проникват до дъното на душата му.

— Ние вярваме — поде тихо Микон, — че човек, който не оставя след себе си синове, които да наследят името му, не изпълнява своя дълг. Що се отнася до твоите магьосници, може би доброто, което правят на хората, е по-важно от вредата, които причиняват на себе си. Но някой ден ще дадат тласък на събития, който няма да могат да овладеят, нито пък ще могат да спрат хода им. — Измъчена усмивка плъзна по лицето на Микон. — Но това с само една от възможностите. Не желая да се карам с теб, господарю Риведа.

— Нито пък аз с теб — отвърна магът и по това му личеше, че това не е обикновена учтивост. Той знаеше много добре, че Микон не му се доверява изцяло и съвсем не искаше да си спечели толкова високопоставена личност за враг. Само една дума на Микон бе достатъчна, за да насочи Пазителите към Сивия храм, а никой не знаеше по-добре от Риведа, че някои занимания на подчинените му не биха изглеждали добре в очите на безпристрастния наблюдател. Може би не ставаше дума точно за забранени ритуали и черна магия — но строгите Пазители никога не биха ги одобрили. Не, Риведа никак не искаше да разваля отношенията си с Микон.

Деорис и Хедан се връщаха — вървяха по-бавно и този път един до друг. Риведа поздрави Деорис така почтително, че Хедан го зяпна слисано и едва не забрави да затвори устата си.

— Господарю Микон — каза магът, — смятам да ти отнема Деорис.

Мургавото лице на Микон се изопна от раздразнение. Когато се обърна към Риведа, атлантът долови някакво мрачно предчувствие в душата си. Той каза тихо:

— Защо казваш това, Риведа?

Риведа се засмя на глас. Знаеше много добре какво има предвид Микон, но нарочно се направи, че не го разбира.

— Ти какво мислеше, че имам предвид? — отвърна той. — Трябва да поговоря за няколко минути с момичето, защото Карахама ми предлага да я приема да се учи за лечителка. — Риведа отново се засмя, — Ако имаш толкова лошо мнение за мен, нямам нищо против да разговаряме в твое присъствие!

Смъртна умора обзе изведнъж Микон и гневът му се изпари. Той отпусна рамене.

— Аз… сам не знам какво съм имал предвид. Аз… — той се прекъсна. Нервите му все още бяха обтегнати и сам не можеше да си обясни внезапно налетелите го лоши предчувствия. — Аз също чух, че Деорис иска да бъде посветена за лечителка — и това ме радва. Върни, Деорис…