Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (21)

1.

Само при много особени обстоятелства или в случай на смърт допускаха мъже в храма на Каратра: но обстоятелствата този път бяха достатъчно особени, така че след кратък размисъл майка Изоуда се съгласи да отведе Микон до терасата на покрива — там Домарис си почиваше на хлад, след като всички се бяха успокоили, че няма опасност детето да се роди преждевременно.

— Не бива да оставаш при нея дълго — предупреди старата жрица и ги остави сами.

Микон почака, докато стъпките й заглъхнаха надолу по стъпалата, после се обърна към Домарис с шеговита строгост, за да прикрие тревогата ей:

— Добре ни изплаши за нищо!

Бледа усмивка се плъзна по устните на Домарис.

— Сърди се на сина си, Микон, не на майка му! Вече се държи като господар на всички около себе си!

— То си с така — отбеляза Микон и седна до нея, после попита: — Деорис идвала ли с при теб?

Домарис отвърна поглед.

— Да…

Микон хвана ръката й и прошепна нежно:

— Не бъди злопаметна, Цвете на огъня. Детето ни не пострада, а Деорис е също толкова невинна, колкото си и ти самата!

— Знам, но… нашият син ни е толкова скъп! — прошепна Домарис и изведнъж избухна неудържимо: — Този проклет Риведа!

— Домарис! — учудено я упрекна Микон и покри с ръка устните й. Тя целуна дланта му и той се усмихна, но продължи — Риведа не е знаел нищо. Единствената му вина е, че не е подозирал близостта на злото. — Той докосна нежно очите и със слабите си пръсти, — Не бива да плачеш, скъпа, — ръката му се поколеба и той попита несигурно: — Мога ли…

— Разбира се — досетила се за желанието му, Домарис взе ръката му и полека я постави върху корема си. В същия миг Микон изпита невероятно изостряне на всички свои сетива; минало и бъдеще се сляха в този единствен миг на невероятно силно чувство — усещаше всичко толкова болезнено остро, сякаш бе прогледнал — вкус, мирис и звук се събираха в едно, за да му помогнат да осъзнае смисъла на живота. Никога не се беше чувствал по жив, отколкото в този момент, когато около него острият мирис на лекарства се смесваше с едва доловимото ухание от косите на Домарис и чистият мирис на ленени чаршафи; въздухът бе просмукал от солена морска влага — в далечината се чуваше грохотът на прибоя, нежното бълбукане на фонтан и приглушени женски гласове. Микон чувстваше под пръстите си нежната ласка на лен и коприна, пулсиращата топлота на женското тяло, и после — чувствителните му пръсти доловиха бързо, рязко побутване, малка издатинка, която се появи и изчезна, неуловима като пеперуда.

Домарис бързо седна на дивана, протегна ръце към Микон и го прегърна — толкова леко и внимателно, че едва го докосваше. Бе се научила на предпазливост, знаеше, че понякога дори една по-бурна милувка може да причини нетърпима болка на мъжа, когото обичаше — и за Домарис, млада и страстно влюбена, не бе никак лесно да бъде постоянно нащрек. Но този път Микон забрави за всякаква предпазливост и притисна бурно към себе си младата жена. Да можеше веднъж, само веднъж да я види — жената, която обичаше с всяка клетка, всеки нерв на тялото си…

След миг той се отдръпна и каза кратко:

— Трябва да лежиш спокойно, любов моя. Обещах да не те смущавам — той й помогна да се отпусне отново, назад, Домарис легна послушно и го загледа с примирена усмивка. Сама не съзнаваше каква тъга излъчва лицето й.

— Въпреки всичко — продължи замислено Микон, — досега се държахме като страхливци и отбягвахме да говорим за много неща… като например задълженията ти към Арват. Какви са те всъщност? Ти си обвързана по закон…

— Преди брака — каза тихо Домарис — имаме пълна свобода. Такъв с законът. Но след брака трябва да сме безусловно верни. Освен това, ако откажа, или бъда неспособна да родя дете на Арват…

— Не бива да го правиш — каза много нежно Микон.

— Не, няма да откажа — успокои го Домарис. — Но ако все пак не успея да му родя дете, ще бъда опозорена…

— Такава е кармата ми — каза скръбно Микон — никога да не видя сина си, да не бъда до него, когато расте, за да му помагам и да го напътствам. Защото аз наруших същия твои закон, Домарис…

— Ти си прегрешил? — попита невярващо Домарис. — Ти?

Микон смирено сведе глава.

— Интересуваха ме само духовните дела, затова и бях посветен за жрец. Но в гордостта си забравих, че съм и човек, и че съм длъжен да спазвам древния закон — слепите очи се взираха в миналото. — Без да се съобразявам с нищо и никой, избрах живота на аскет и се отрекох от тялото си — прикрих егоизма си благовидния предлог, че е достойно да се лишаваш от земните блага…

Домарис прошепна:

— Но това наистина е необходимо, ако се стремиш към съвършенство…

— Още не си чула всичко, любима… — Микон си пое мъчително дъх. — Баща ми, Микантор, настоя преди да бъда посветел за жрец, да си взема жена и да отгледам син, който да наследи рода и името ни. — Строго стиснатата уста потрепери, железният самоконтрол заплашваше да му изневери. — Подчиних се привидно на повелята на баща си и встъпих в брак. Тя беше също принцеса — много млада, чиста и красива, но аз, аз бях сляп за добродетелите й — така, както съм сляп сега… — гласът му изневери и той скри лице в ръцете си. След продължи едва чуто: — Затова и съдбата ме наказа никога да не мога да видя лицето ти — да не мога да видя теб, която обичам повече от живота и смъртта! Застанах пред нея като слепец и й казах — казах и го студено и жестоко, Домарис — че вече съм дал обет за целомъдрие, и тя напусна брачното ни легло девица, както дойде при мен. Унижих я и прегреших спрямо баща си, спрямо самия себе си и спрямо древния ни род. Кажи ми Домарис, сега, след като ти разказах всичко, можеш ли още да ме обичаш?

Домарис беше много бледа; това, което й призна Микон, навсякъде се считаше за престъпление. Но въпреки това прошепна:

— Ти си платил двойно и тронно за греха ей, Микон. И… ние двамата се срещнахме пак заради този твой стар грях. Обичам те!

— Нито за миг не мога да съжаля за това, че съдбата ме срещна с теб — Микон нежно притисна устни към ръката й, — Но… не разбираш ли? Ако имах син. Щях да имам и правото да умра, а на брат ми щяха да му бъдат спестени позорът и отстъпничеството! — Мургавото лице се сви болезнено под напора на разкаянието — Така понасям наказанието за своя грях и винаги ще го нося със себе си; злото ще породи ново зло — защото семената на греха раждат буйни и жилави пленели, и те се умножават стократно и хилядократно… — той помълча и внезапно каза: — Деорис трябва да бъде пазена много внимателно. Черната зараза пълзи към Риведа.

Като чу ужасеното ахване, той допълни бързо:

— Не, не е това, което си мислиш. Той не е стъпил в Черното братство и дори искрено ги ненавижда; но той е надарен с остър разум и постоянно търси да научи нещо ново. Толкова е встрастен в диренията си, че не придиря много на източниците, от които може да черпи знания. Никога не подценявай силата на стремежа към познание, Домарис! Той е довел до повече нещастия, от която и да било друга човешка подбуда! Ако Риведа беше зъл по душа или съзнателно жесток, той далеч нямаше да е толкова опасен! Но той служи на един-единствен бог — мощта на своя разум, който досега не е срещнал равен на себе си. Риведа е лишен от страст към лично облагодетелстване. Той търси и служи на познанието заради самото познание; дори не, за да усъвършенства самия себе си. Ако у него имаше повече егоизъм, щях да съм много по-спокоен за съдбата му. Освен това… Деорис го обича.

— Деорис да обича този противен, стар…?!

Микон въздъхна.

— Риведа съвсем не е толкова стар. Освен това Деорис все още не го обича така, както аз и ти разбираме любовта. Но ако беше само това, не бих се тревожил. На любовта не може да се заповядва. Може Риведа да не е тъкмо мъжът, който бих избрал за нея, но аз дори не съм неин настойник — Микон разбираше дълбокото безпокойство на Домарис, затова допълни: — Не е това. Има нещо друго, много по-обезпокоителна Деорис още не е съзряла достатъчно, за любов като нашата. Тя дори не подозира, че такова нещо съществува тя няма да опознае лесно страстта. Трябва да бъде оставена да съзрее бавно. Ако истинската страст бъде събудена прекалено рано у нея, тя ще бъде изложена на голяма опасност. Тя наистина обича Риведа — по-скоро го обожава, без дори да съзнава преклонението си пред него. Ако трябва да бъден честни към Риведа, не мисля, че той умишлено поддържа това чувство. По разбери ме правилно — отношенията им са такива, че той може да я доведе до най-долното стъпало на блудството, дори да я остави недокосната девици — от друга страна, е в сьстояние да съхрани чистотата й, пък ако ще тя да му е родила дузина деца!

Обезпокоена и объркана от необичайната възбуда на Микон, Домарис прехапа устни и прошепна:

— Въпреки всичко че разбирам.

Сякаш против волята си Микон каза:

— Нали знаеш какво означава за една жена да бъде саджи…

— О, не! — извика ужасено Домарис. — Риведа не би посмял…

— Надявам се, че е така. Но Деорис няма да бъде мъдра в любовта — той се усмихна измъчено. — Ти също предпочете чувството пред разума! Но… — той отново въздъхна. — Деорис ще трябва да се подчини на своята карма, както и всички ние. — Дочул въздишката на Домарис, която долетя като ехо на неговата, той възкликна изведнъж: — Ето че те преуморих!

— Не, не… синът ти вече с доста тежък и… понякога ми причинява болка.

— Толкова искам да не страдаш… ако можех да го нося вместо теб!

Домарис искрено се разсмя и плъзна нежно ръце в неговите.

— Ти си Господарят на Ахтарат — каза тя весело, — а аз — твоя покорна робиня. Но това е единствената привилегия, която не можеш да ми отнемеш. Зная правата си, принце!

Сериозното му лице се отпусна във весела усмивка, докато се навеждаше, за да я целуне.

— Такава магия наистина не съществува — Каза Микон. — Вярно е, че ние от Ахтарат имаме известна власт на природата, но цялата моя сила не с в състояние да осъществи това малко чудо!

Домарис също се успокои — опасността беше преминала. Микон нямаше да се поддаде на отчаянието.

А Нощта на Надира неумолимо наближаваше.