Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (48)

1.

С времето Домарис привикна към живота в Актарат. Микон бе роден тук, беше обичал тази земя е тя се утешаваше с тази мисъл; но мъката по дома си оставаше като жива рана в сърцето й.

Харесваха й високите сгради от сивкав камък — масивни и внушителни, много различни от ниските били постройки в Древната земя, нейната родина; привикна към градините, които се спускаха на тераси по стръмнините, надолу, към бистрите езера; към гъстите гори, където растяха толкова високи дървета, каквито тя никога досега не беше виждала — но и липсваха постланите с плочи вътрешни дворове и ароматът на фонтаните; трябваше да минат години, преди да се примири с многоетажните постройки и вътрешните стълби — в нейната родина така се строяха единствено храмовете.

Домарис беше настанена в една сграда, където живееха неомъжени жрици; за нея бяха отделили всички стаи, които гледаха към морето — за нея, за прислугата й, и за единственото друго живо същество, от което тя не се разделяше ни денем, ни нощем.

Тя успя да спечели бързо обичта и уважението на жреците от Новия храм и скоро всички приеха тази висока, мълчалива жена с огнени коси, прорязани от един-единствен бял кичур, като своя. Отнасяха се с нея с дълбока почит, но и плахо — като с човек, който не е като останалите, който е обгърнат от някаква тайнственост. Въпреки всичко я обичаха поради добротата й, заради готовността й да помага винаги и всекиму, заради решителността и краткостта й. Свикнали бяха да я виждат постоянно съпроводена от малкото русо момиченце с фини черти, което още от бебе постоянно креташе, хванато за полите й. Обичаха я, но нещо у нея ги платете — имала чувството, че тази жена живее само поради чувството си за дълг — очевидно отдавна бе изгубила всякакъв интерес към живота.

Само веднъж Диргат, първожрецът на Храма — висок старец с благородно лице, който напомняше на Домарис за Рагамон — се осмели да я упрекне за явната липса на интерес към всичко, което вършеше.

Тя склони глава, признавайки правотата на упрека му.

— Кажи ми в какво съм се отклонила от дълга си, за да поправя грешката си.

— Ти изпълняваш съвестно дълга си, дъще — отвърна кротко първожрецът. — Дори си прекалено съвестна. На нас не дължиш нищо, но помисли си — не дължиш ли нещо на себе си?

Домарис въздъхна, но отново не възрази, а Диргат, който имаше дъщери и внучки, постави ръка на главата й.

— Дете мое — каза той, — прости ми, че те наричам така, но аз мога да ти бъда дядо — и много те обичам. Няма не можеш да намериш поне малко щастие тук, при нас? Какво те мъчи, дъще? Открий ми сърцето си. Чужда ли се чувстваш сред нас?

Домарис вдигна сухите си очи — скръбта в тях бе толкова явна и неугасима, че жрецът смутено се прокашля.

— Прости ми, отче — каза тя тихо. — Тъгувам за родната земя… и за детето… за децата си.

— Не знаех, че имаш и други деца. Щом са позволили на малката ти дъщеря да те придружи, защо не са пуснали и останалите?

— Тирики не е моя дъщеря — каза спокойно Домарис, — тя е дъщеря на сестра ми. Баща й бе осъден и екзекутиран за магьосничество, и ако не я бях взела със себе си, съдниците щяха да пратят на смърт и невинното дете. Доведох я тук, за да я снася. Но собствените ми деца… — тя помълча, но когато продължи, гласът й беше спокоен. — Синът ми не биваше да ме последва, защото трябваше да бъде отгледан и възпитан от — от човека, когото баща му бе определил за негов възпитател и настойник; а аз бял осъдена на изгнание. — Тя въздъхна, знаеше, че изгнанието й бе донякъде самоналожено наказание; но съзнанието, че и тя се с присъединила към произнасянето на собствената си присъда не й даряваше успокоение. Гласът й потрепваше, когато добави мрачно: — Другите ми две деца… умряха при раждането.

Диргат помилва студените й пръсти.

— Никой смъртен не може да предвиди божественото предопределение. Кой знае, може би някой ден ще видиш сина си отново. — После попита: — Ще ти бъде ли по-леко, ако работиш с деца — или това само ще увеличи скръбта ти?

Домарис се замисли.

— Струва ми се… че ще ми бъде по-леко — каза тя след малко.

Първожрецът се усмихна.

— Тогава ще прехвърлим другиму някои от задълженията ти, а на теб ще ти поверим управлението на Дома на децата.

Домарис едва не се разплака, трогната от явното старание на стария жрец да облекчи мъката й.

— Благодаря ти за добротата, отче.

— Няма защо — измънка той смутено, — Мога ли да ти помогна с още нещо?

Домарис сведе очи.

— Не, отче. С нищо.

Тя не бе споменавала и пред собствените си прислужници това, което бе разбрала преди известно време — беше тежко и неизлечимо болна. Страданията й започнаха след последното раждане и умишлено жестоката намеса на двамата черни магьосници — те бяха увредили съзнателно тялото й и предизвикали болестта.

На времето й беше все едно дали ще живее или ще умре — беше приела почти безразлично страданията. Само се бе молила да не я убият веднага с надеждата детето да оживее. Но не това бе тяхната представа за мъчение — Домарис трябваше да оживее и да страда. И тя страдаше — от спомените, които така и не я напуснала, и от болката — неин постоянен спътник, който бавно и упорито завземате тялото й. Домарис знаеше, че я очаква смърт… и че тя няма да бъде нито бърза, нито лека.

Тя вдигна лице, отново спокойно и невъзмутимо, към първожреца — и в същия миг двамата чуха тропота на малки крачета. В стаята дотича Тирики — копринената й руса коса бе разпиляна около нежното личице, рокличката й беше скъсана, беше и останал само един сандал. Тя веднага се хвърли към Домарис, която я прегърна, седна и я постави на коленете си. Момиченцето поседи там само секунда, после скочи обратно на земята.

— Тирики — каза замислено първожрецът. — Хубаво име. Често ли се среща в родината ви?

Домарис кимна… На третия ден от пътуването им насам, когато Древната земя отдавна се бе изгубила от хоризонта, тя бе застанала на палубата с бебето на ръце, и си спомняше една прекрасна, отдавна отминала нощ, когато главата на Микон бе почивала на коленете й. Тогава не се беше заслушала, но сега си припомни с учудваща яснота двата преплитащи се гласа, издигнали се към звездите — сребристото сопрано на сестра й и богатия баритон на Риведа… Тя спореше със себе си, притиснала към гърдите си спящото дете на своята сестра, която обичаше безкрайно — което бе дете и на единствения човек, когото бе мразила през живота си. Тогава сякаш дочу отнякъде топлия глас на Риведа, спомни си каква нежност се бе изписала на суровото му лице пред онази нощ на Звездното поле, когато Деорис бе заспала на коленете му.

„Имаше време, когато той искрено обичаше Деорис, бе си помислила тогава Домарис. Не само той е виновен за станалото, а и ние не сме невинни жертви на злочинствата му, Микон, Раджаста, и аз самата — също носим вина за това, което се случи впоследствие с Риведа. Провалихме се, защото допуснахме злото да го превземе“.

Тъкмо в този миг бебето в ръцете й се бе размърдало и бе изплакало е тик гласец, а Домарис бе прошепнала развълнувано:

— Малката ми певица.

Оттогава името на детето си остана Тирики — което значеше „малка певица“.

Сега Тирики опознаваше околния свят — беше се упътила с несигурни крачки към първожреца, който протегна ръка да погали русата й коса; но без никакво предупреждение детето се наведе и малките й, току-що пробили зъбки се забиха в крака на стареца. Изненадан, Диргат подскочи от болка, но още преди да направи каквото и да било, Тирики изгуби всякакъв интерес към него и отиде да захапе крака на масата.

Притеснена, опитвайки се да потисне напиращия смях, Домарис замънка някаква извинение.

Диргат махна усмихнато и започна да разтърква ухапалото място.

— Имам внуци и правнуци, дъще! На малкото кученце му никнат зъби — това е нещо естествено!

Домарис смъкна една гладка сребърна гривна от китката си и я подаде на Тирики.

— Малка човекоядка! — закани й се тя усмихнато. — Дъвчи това и оставя на мира гостите ми!

Момиченцето вдигна към нея огромните си лъчисти очи и веднага захапа гривната. Опита се добросъвестно да я налапа цялата, не успя и се зае да я дъвче, залитна, седна на пода и продължи да се внимава с гривната.

— Очарователно дете — отбеляза Диргат без следа от ирония, — Чух, че Рейота я признал за своя дъщеря и бях много учуден. У тази русокоса чаровница няма кръв от Атлантида!

— Тя прилича много на истинския си баща — отвърна тихо Домарис. — Той беше северняк… извърши тежки престъпления и плати с живота си. На времето беше Велик маг на Ордена на Сивите. Казваше се Риведа от Зайадан.

Когато първожрецът стана да си върви, в старческите му очи се бе утаило безпокойство. Беше чувал за Риведа; и нямаше нищо добро в това, което знаеше за него. Ако детето приличаше повече на баща си, кой знае какви последици би могло да има това! Диргат не каза нищо, но Домарис забеляза безпокойството му и за пореден път сама си зададе същия въпрос. Обърна се и се загледа в дъщерята на Риведа.

Отново си каза, че няма да позволи споменът за бащата да опорочи детето. Но беше ли възможно да се бори срещу кръвта — срещу това, което детето би могло да носи в душата си? Тя вдигна Тирики, целуна я и я пусна обратно на земята. Очите й биха пълни със сълзи.