Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (34)

2.

Изгарянията по гърба и ръцете й заздравяха бързо; но жестокият печат на гърдите й се бе врязал дълбоко; дори когато вече можеше да става, превръзките можеха да бъдат свалени и самото им докосване й причиняваше адски болки.

Деорис ставайте неспокойна: никога досега не бе отсъствала толкова дълго Храма на Светлината и си мислеше, че Домарис ще започне да се безпокои нея — най-малкото щеше да се почувства задължена да я потърси. Риведа успокои донякъде страховете й.

— Измислих начин да обясня отсъствието ти — каза той веднъж. — Разказах Кадамири, че си се подхлъзнала, паднала си от стената на вълнолома и си се изгорила на огньовете, които горят там, за да показват пътя на корабите. Това обяснява и моите изгаряния — той протегна ръце, вече без превръзки, но с ужасни белези по тях. Пръстите му бяха толкова вдървени, че той се съмняваше дали някога ще възвърнат някогашната си сръчност.

— Никой не се осмелява да оспори качествата ми на лечител, затова и не възразиха, когато казах, че имаш нужда най-вече от спокойствие. А сестра ти… — очите му се присвиха леко. — Днес ме причака в библиотеката. Тя наистина се тревожи за теб; и искрено казано, не можах да намеря причина да й откажа да те види; затова утре ще я доведа при теб, но преди това ще трябва, разбира се, те пренесем оттук. Трябва да поговориш с нея, да я успокоиш и да разсееш подозренията й, защото… — ръката му легна тежко върху рамото й, — защото опасността Пазителите да надушат нещо още не е преминала. Кажи на Домарис каквото искаш, все ми й едно, но каквото и да правиш, помпи едно, ако не искаш да ме осъдиш на ужасна, позорна, кучешка смърт, не бива да позволяваш Домарис да види раните на гърдите ти, преди да са напълно зараснали. Ако сестра ти настоява, върни се в Храма на Светлината. Аз, мъчно ми е да те отпра: И не бих искал да става така, но законът наистина забранява Дъщеря на Светлината да живее постоянно сред Сивите. Този закон наистина е много стар и е бил заобикалян многократно и дори престъпван, но Домарис ми го припомни и аз… Не мога да си позволя да я гневя, и да изложа на опасност и теб.

Деорис кимна мълчаливо. Знаеше, че няма да живеят вечно в подземния лабиринт. Въпреки болките, ужаса, и новия страх от Риведа и за Риведа, бяха за нея седмици на почти идилично щастие — тя витаеше някъде извън време и пространство, изпълнена с блаженство от новата близост и новите чувства между двамата; всичко това изведнъж се озова в миналото.

— За теб ще бъде най-сигурно да живееш под закрилата на сестра си. Тя те обича и от обич към теб няма да настоява с въпросите си. — Риведа взе нежно ръката й и седя дълго до нея, без да каже дума; най-сетне поде: — Казвал съм ги, Деорис, не съм човек, на когото може да се разчита. Мисля, че дори го доказах — старата горчивина отново се бе появила в гласа му. После попита плахо и колебливо: — Кажи ми, още ли си… моя жрица? Изгубих правото да ти заповядвам. Предлагам ти свобода, ако я искаш.

Както бе постъпила веднъж преди години, Деорис пусна ръката му и се свлече на колене пред него. Притисна лице в робата му в отчаяно покорство я прошепна:

— Казах ти, че съм готова да застана срещу всички заедно с теб. Защо отказващ да ми повярваш?

Риведа я повдигна много внимателно и нежно.

— Остава само още нещо — каза той много тихо. — Знам, че изстрада много и нямам право да ти налагам нищо, но… но ако не го сторя тази нощ, трябва да измине цяла година, преди да опитаме отново. Това с Нощта на Надира — единствената нощ през годината, когато мога да осъществя това, към което се стремя.

Деорис не се поколеба нито за миг, но когато отговори, гласът й потреперваше.

— Аз съм на твоите заповеди — каза тя, използвайки ритуалната фраза на Сивите.

З.

Няколко часа по-късно дойде глухонямата. Тя съблече Деорис, изкъпа я, изпълнявайки всички необходими ритуали по пречистването, и я облече в някакви странни одежда, изпратени от Риведа. Най-отдолу сложи Дълга, надиплела роба от лен, толкова фин, че почти прозираше; над нея дълга разцепена отстрани копринена туника, вкоравена от бродерии — цялата беше изпъстрена с неразбираеми символи. Косата й, която отново беше дълга и все така гъста, прибра в сребърна мрежичка. Накрая оцвети босите й нозе с някакви тъмна боя.

Точно когато глухонямата старица приключи с работата си, Риведа се върна — и Деорис забрави собственото си необичайно облекло при вида на промяната у него.

Никога не беше го виждала облечен в нещо друго освен в обичайната сива роба — една по-широка, за церемоните, и втора, по-тясна и по-изтъркана, за всеки ден. Днес дрехите му грееха във всички цветове на дъгата — но цветовете бяха толкова крещящи, че от тях я забодяха очите — и изпита необясним страх. Бледорусата му коса сияеше като бяло злато под тежка диадема, увенчана отгоре с рога, която донякъде скриваше лицето му; туниката му беше аленочервена — както и нейната; символите по нея накараха Деорис да извърне засрамено лице; повечето бяха обикновени, ежедневни знаци, които използваха всички, но в съчетание с тези, избродирани по нейната туника, добиваха груб, отблъскващ смисъл. Под бродиралата туника Риведа носеше втора, по-тънка и тясна, яркосиня на цвят — за Деорис това беше връх да светотатството, защото синьото беше цвета на Каратра и само жени можеха да го носят; не смееше да погледне нито него, нито собствените си дрехи, и лицето й пламтеше непоносимо. Над всичко носеше широка черна мантия. Като видя, че първоначалното й изчервяване преминава в мъртвешка бледност, Риведа се усмихна строго.

— Пак не мислиш, Деорис! Поддаваш се на детинските си суеверия! Хайде, повтори това, на което съм те учил за вибрациите на цветовете!

Деорис се почувства като глупаво дете — и се засрами още повече.

— Червеното събужда жизнените сили — започна тя, рецитирайки, — докато синьото дарява покой и равновесие, помага при трески и възпаления. Черното поглъща и усилва вибрациите.

— Така е по-добре — кимна той доволно. Огледа критично дрехите й, очевидно остана доволен и каза: — Остава само още едно. Ще сложиш ли това заради мен, Деорис?

И той й подаде един колан. Коланът бе направен от дървени халки свързани с червена коприна. Копринените връзки между халките бяха сплетени така, че образуваха странни възли; по самите халки бяха издълбани тайнствени знаци. Някакъв инстинкт се надигна у Деорис и пръстите й неволно се отдръпнаха, за да не докоснат колана. Риведа каза по-сурово:

— Страхуваш ли се да го носиш, Деорис? Трябва ли да губим ценно време за обяснения?

Тя поклати смутено глава и започна да завързва колана, но Риведа се наведе, за да го постави той. Силните му ръце увиха колана плътно около тялото й завързаха връзките по непознат за нея начин и накрая пръстите му описаха ясен знак над възела.

— Ще носиш този колан, докато аз лично ти наредя да го свалиш — каза той. — А сега да вървим.

Деорис бе почти готова да се възпротиви, когато разбра накъде я води Риведа — към ужасната крипта на Аватар, където лежеше Човекът със скръстени на гърдите ръце — окован за вечни времена. Когато влязоха, ту започна да следи, вцепенена от ужас, действията на Риведа, който се зае да пали огън на олтара — на който не бе трепвал пламък от векове. Обгърнат в яркоцвените си одежди като в пламък, Риведа занарежда думите на призоваваща заклинание с плътния си, нисък глас. Деорис, разпознала заклинанието, не можеше да помръдне и с малкия си пръст, сякаш бе скована в леден саркофаг. Разбираше какво призовава мъжът пред нея… Луд ли беше Риведа? Какво бе това — лудост или величествена, горда, ненадмината храброст? То беше страшно злодеяние… Но така ли беше наистина? И най-вече — защо го правеше?

Изпаднала в тъпо безразличие, тя осъзна, че няма друг избор — неин ред бе да присъедини гласа си към заклинанието. Гласовете се преплетоха в ужасна хармония — строфа и антистрофа, призоваваха… молеха… настояваха…

Риведа се обърна рязко към високия каменен олтар, където лежеше дете. Деорис притисна ръце към устата си, за да не извика, защото позна детето: Ларин, сина на Карахама, братът на Демара — кръвният син на Риведа…

Детето гледате безразлично, явно силно упоено. Това, което направи Риведа, не отне повече от миг. Детето само изплака едва чуто и потъна в сън, Риведа се обърна отново към олтара. Деорис чувствате, че се задушава — нищо нямаше смисъл; това беше ужасен, дяволски ритуал дело на безумец!

От сенките излезе Надастор, отвърза момчето от олтара, повдигна малката, безжизнена фигурка и я изнесе от криптата. Деорис и Риведа бяха сами в светилището на Мрака — тук, където Микон бе понесъл ужасните си мъки — и… беше останал победител. Насаме с Безименния бог…

Разумът отказваше да й служи; звук и цвят се преплитаха и й причинява физическа болка; започваше да разбира смисъла на отвратителния, богохулен ритуал: Риведа искаше в безумието си да освободи ужасната сила на окованото божество на мрака; искаше да изтръгне от бездната Черната звезда. Но имаше и нещо повече… нещо, което тя не разбираше докрай — или не искаше да разбере?

Деорис падна на колене; невъобразим ужас беше я стиснал за гърлото, и въпреки че всичко и нея крещеше: „Не! Не, не, не, не!“, ужасната хипноза на ритуала я държеше така, че не можеше нито да помръдне, нито да издаде звук. Достатъчна беше една нейна дума, един жест на съпротива, и сложно изградената сила на ритуала щеше да рухне; Риведа трябваше да се провали, не можеше, не биваше да успее — но тя нямате власт над гласа си, не можеше да помръдне нито крак, нито ръка… И защото не събираше сили да се изправи срещу Риведа, съзнанието й подари убежище в самообвинения.

Не можеше, не смееше да разбере това, което ставаше пред очите й; мозъкът й отказа да възприема каквото и да било. Очите й помъртвява като на слепец и макар че Риведа забеляза как последните останки от разум я напускат, това не отклони вниманието му; целият беше погълнат от това, което вършеше.

Пламъкът на олтара лумна по-високо.

Окованият, безлик истукан се раздвижи…

Деорис виждаше как от всички потънали в сенки ъгли я гледа с насмешка човекът с кръстосани ръце… После за миг видя същото, което виждаше и Риведа — окована, безлика фигура, изправена пред олтара, но и този образ се разми и отстъпи място на черна, сгърчена маса, която се движеше, като че ли се бореше да разкъса невидими окови.

После я заслепи ярка светлина и тя имаше чувството, че пада, Риведа я подхвана, мерна се отново ужасната усмивка на оживелия истукан, светлините се въртяха шеметно в кръг; Риведа я постави на олтара и тя смътно разбра какво става, когато усети влажния камък под гърба си. Не тук! Не тук, където бе текла кръв…

„Но детето не е мъртво!“ каза си тя с налудничава увереност. „Щом е живо, няма нищо страшно…“

4.

Като че ли се издигаше през дълбоки, мъртви води, Деорис бавно изплува към светлината. Беше и студено, боляха я недоизлекуваните рани. Огънят на олтара беше загаснал; навсякъде цареше пълен мрак.

Риведа, сякаш никога не бе изпадал и онова ужасно, подобно на транс състояние, я повдигна внимателно от олтара. Спокойно и невъзмутимо той започна да и помага да оправи дрехите си, а Деорис, болна, измъчена и отвратена знаеше много добре, че той си спомня една друга нощ в това подземие — преди години…

Някъде далече хлипаше дете. Собственият й ужас и объркване нараствах; все повече — докосна лицето си с ръце, за да се убеди, че не плаче самата тя.

На вратата на стаята, в която Деорис прекара последния месец, Риведа спря и започна да обяснява със знаци нещо на глухонямата старица.

После се обърна отново към Деорис и каза с глас, който я накара да се вледени до мозъка на костите си:

— Утре ще те изведат от лабиринта. Можеш да се доверяваш на Демара, но все пак бъди предпазлива. Помни всичко, което ти казах, особено по отношение на сестра ти Домарис. — Той помълча, после неочаквано се отпусна на колене пред ужасеното момиче, взе ледената й ръка, притисна я до устните си и прошепна:

— Деорис… любов моя!

После пусна бързо ръката й, стана и преди Деорис да отвори уста, беше изчезнал.