Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (29)

2.

По ниската каменна стена, която заобикаляше езерото, седяха много жени, бърбореха и плискаха крака във водата. Някои изглеждаха по-замислени и седяха сами, но повечето чуруликаха постоянно като ято врабчета през зимата. Деорис ги гледаше плахо и любопитно, докато всички ужасни истории, които бе чувала за жените-саджи, нахлуваха обратно в мислите й.

Бяха много разнородни — някои дребни и мургави, каквито биха много от робите на Храма, други руси и закръглени като хората от простолюдието, а някои — макар и много малко на брой — приличаха на самата Деорис — високи, със светла кожа — такива бяха хората от кастата на жреците — обикновено тъмнокоси или с медночервеникави коси. Но дори сред това разнообразие видът на Демара беше изключителен.

Всички бяха полуголи, но това далеч не възмути Деорис толкова, колкото странното смесване на кастите. Някои носеха странни плочки на гърдите си и корема си, гравирани с неясни символи, който се сториха отблъскващи дори на неопитната Деорис; телата на други бяха татуирани с още по-древни знаци, а разговорите, които Деорис неволно подслушваше, бяха толкова безсрамно откровени, че Деорис пламна цялата. Едно от момичетата, тъмнокоса красавица, която й напомняше по нещо на търговците от Кей-Лин, огледа Деорис, докато тя плахо сваляше, шафраненожълтнте воали, които бе облякла по настояване на Риведа и зададе на Демара толкова груб въпрос, че Деорис пожела да потъне в дън земя; започна да разбира какво бе имала предвид старицата с думите се.

Демара само весело отрече, докато Деорис едва се удържаше да не заплаче, без да разбира, че просто я дразнят приятелски, както бе обичаят да правят с новодошлите „Как можа Риведа да ме прати тук, при тези… тези уличници! Как се осмеляват да ни се присмиват?“ И тя сви гордо и презрително устни, но не беше убедена, че няма всеки момент да избухне в плач.

Демара не обърна никакво внимание на закачките на другите жени, наведе се над езерото и загреба вода в шепите си, прошепна над нея няколко думи и бързо се зае да изпълнява символичния ритуал на пречистването — въртеше всичко бързо, по навик, символичните движения, докосването на чело, гърди и устна, бяха изгубили първоначалната си тежест и смисъл. Когато свърши, накара Деорис да се наведе над водата и тихо й обясни какво трябва да направи.

Деорис рязко я прекъсна — ритуалът много напомняше на пречистването, на което се подлагаха жриците на Каратра — но това, което се правеше в Сивия храм, бе толкова опростено, че явно никой не разбираше какво прави и най-вече защо. Все пак приликата успокои донякъде Деорис. Тя изпълни кратките ритуални движения съвестно и това донякъде я успокои и подтисна ужасното чувство, че е омърсена.

Демара я гледаше с уважение и дори остана за малко сериозна, впечатлена от значението, което Деорис явно придавате на ритуала — който за Демара не беше повече от задължение, което изпълняваше, за да няма неприятности.

— Да си вървим — каза Демара веднага след като Деорис извърти всичко необходимо, — Била си в Кръга, а това е много изтощително. Знам от опит — с очи, прекалено знаещи за невинното й личице, тя огледа внимателно Деорис. — Когато за първи път трябваше да вляза в Кръга, не можах да възстановя силите си в продължение на седмици. Днес не ми дадоха да вляза, защото Риведа беше там.

Деорис огледа любопитно момичето, докато старицата, която се бе появила отново, намяташе на раменете им еднакви, безформени роби. Спомни си, че Риведа беше прогонил Демара от кръга в онзи далечен, ужасен ден, когато тя влезе за първи път в Сивия храм. „Какво общо има Риведа с това безименно хлапе?“ Изведнъж я обзе такъв пристъп на ревност, че й призля.

3.

Когато се върнаха в малката стаичка, Демара я изгледа лукаво и каза с нескрито злорадство:

— Сега разбрах защо Риведа ме помоли да се грижа за теб! Малка, невинна дъще на Светлината — нали знаеш, че не си първата жена на Риведа — няма да бъдеш и последната!

Деорис се дръпна рязко, за да не чува напевния, присмехулен глас, но момичето изведнъж я прегърна с неподозирана сила — като че ли слабичкото и телце беше направено от желязо.

— Деорис, Деорис — усмихна се галено малката, — недей да ревнуваш тъкмо от мен! От всички жени единствено аз съм забранена за Риведа! Ама наистина, Карахама никога ли не ти е казвала, че съм дъщеря на Риведа?!

Деорис не можеше да пророни и дума. Сега вече виждаше Демара с други очи — същата сребристоруса коса и странни очи; този неопределим хлад и отчуждение, който лъхаше от двамата.

— Затова винаги внимават да не съм близо до него но време на ритуалите — продължи Демара. — Той е северняк, от Зайадан, а нали знаеш как се отнасят там към кръвосмешението?

Деорис кимна бавно — с разбиране. Всеизвестно бе, че съотечествениците на Риведа избягват не само сестрите, но и полусестрите си, а се говореше, че не се женят дори за братовчедките си, но на Деорис това й се струваше почти невероятно.

Демара бърбореше доверчиво:

— Не му е лесно на Риведа се съобразява със скрупулите си тъкмо тук!

Старицата им помогна да се преоблекат за нощта и им донесе храна — плодове и хляб, без никакво сирене, мляко или масло, а Демара все не спираше:

— Да, аз съм дъщеря на Великия маг Риведа, първожрец на Ордена на Сивите! Или поне той няма нищо против да го казва — защото Карахама никога няма да каже, че знае кой е баща ми… тя също е била саджи, и аз съм родена след някакъв ритуал. — Очите на момичето станаха тъжни. — А сега тя е жрица на Каратра! Иска ми се… толкова ми се иска… — тя помълча, после продължи забързано: — Мисля, че аз съм я опозорила, като съм се родила без име, и тя не може да ме обича. Сигурно би ме изхвърлила пред градските стени, за да умра или да ме намерят търговците на роби, но Риведа ме взел в деня, когато съм се родила и ме дал на Малейна; когато станах на десет години, ме взеха за саджи.

— На десет години! — възкликна възмутено Деорис въпреки решението и да не показва чувствата си.

Демара пак се разкиска — очевидно настроенията й се сменяха постоянно.

— Да, знам че за нас се разказват ужасни истории! Ние, жените саджи, знаем абсолютно всичко, което става в Храма — повече дори от вашите Пазители! Знаехме всичко за принца от Атлантида, но не казахме никому! Никога не споделяме и дума от това, което знаем! И защо ли? Нали сме несъществуващи, и никой не би се вслушал в думите ни. Но аз знам — каза момичето уж между другото, но хвърли лукав поглед към Деорис, — много добре знам кой ти прати заслеплението, когато дойде за първи път в Сивия храм — тя задъвка спокойно, като наблюдаваше Деорис с крайчеца на окото си.

Деорис я гледаше, напълно слисана, и не смееше да разпитва, а отчаяно искаше да узнае истината — макар че се боеше и от нея.

— Беше Краит — от Черното братство. Искаха да убият Домарис. Не заради Талканон, разбира се.

— Талканон? — повтори едва чуто Деорис. Какво общо имаше баща й с всичко това?

Демара сви рамене и отклони поглед.

— Думи, думи — само думи. Но тъй или иначе, радвам се, че не успя да убиеш Домарис!

Деорис вече беше напълно зашеметена.

— Ти… знаеш всичко това?! — попита тя хрипливо и не можа да познае собствения си глас.

Каквото и да бе детинското злорадство, което бе подтикнало Демара да говори, то се бе изпарило напълно. Тя пъхна малката си ръчичка в безжизнената ръка на Деорис.

— О, Деорис! Когато бях съвсем малка, се промъквах в градините на Талканон и ви наблюдавах — теб и Домарис — изпод храстите! Домарис е толкова красива, като богиня, и те обичаше толкова много… Как ми се искаше да бъда на твое място! Струва ми се… ако дори сега Домарис ми каже една добра дума… ако ме забележи… бих умряла от щастие! — гласът й бе тъжен, изпълнен с копнеж, и Деорис несъзнателно притисна русата глава към гърдите си.

Отмятайки тежката си сребриста коса, Демара незабавно пропъди мрачното настроение.

— Затова пък не ми беше жал за Краит — ни най-малко! Ти нямат представа какъв беше Риведа преди, Деорис — много мълчалив, потънал в своите науки, — не се появяваше сред нас с месеци… но когато се случи онова с теб, се превърна в същински дявол! Откри какво е стрил Краит и го обвини пред всички, че се е промъкнал в отвореното ти съзнание и е застрашил живота на бременна жена — нали знаеш, за Сивите това е най-страшното престъпление.

— Така е и в Храма на Светлината, Демара.

— Е, значи и те проявяват разум понякога — кимна Демара. — Тогава Риведа каза: „Онези Пазители оставят виновниците да се отърват прекалено лесно!“ И нареди да бият Краит с камшици почти до смърт, още преди да го отведе пред Пазителите. Когато Пазителите се събраха, за да го съдят, аз си сложих една сива роба над дрехите на саджи, и отидох с Малейна… — тя погледна предпазливо Деорис и поясни: — Малейна е посветена жрица на някакъв орден — и аз не знам какъв — но никой не се осмелява да й откаже достъп където и да е. Имам чувството, че може да влезе в светилището на Каратра и да започне да рисува по стената над олтара — и никой няма да посмее да я спре. Знаеш ли, Малейна освободи някога Карахама и уреди тя да бъде приета в Храма на Каратра… — Демара, кой знае защо, потръпна. — Но аз ти разказвах за Краит. Осъдиха го на смърт; Раджаста беше ужасен! Държеше камата на милостта, но не я даде на Краит. Гориха го жив, на бавен огън, за да отмъстят за Домарис — и за Микон!

Деорис скри лице в разтрепераните си ръце. „Какъв е този свят, в който се озовах по собствена воля?“

4.

Но Деорис скоро привикна към живота в Сивия храм. Продължаваше от време на време да работи в Дома на Идващия живот, но повечето време прекарвате с лечителите, и скоро започна сама да се възприема като жрица от Ордена на Сивите.

Но те не я приеха бързо и се стигна дори до ожесточени противоречия. Макар че Риведа бе техен първожрец, водач на Ордена, неговото застъпничество по-скоро пречеше, отколкото помагаше на приемането й. Въпреки външната любезност на поведението си Риведа не беше обичан и в Ордена на Сивите — беше отчужден, студен човек, повечето от подчинените му го имаха за неприятен, и се страхуваха от него — особено жените-саджи. Налагаше прекалено сурова дисциплина; острият му език не прощавате никому, а властният му характер отблъсквате всички с изключение на най-фанатичните му привърженици.

От целия Орден на Лечителите и Магьосниците може би единствено Демара го обичате искрено. Разбира се, имаше други, които го уважавала, бояха се от него, почитаха го — но дори те правеха всичко възможно да не му се изпречват на пътя. Към Демара Риведа проявяваше небрежно добросърдечие, което не приличате по нищо на бащинска обич, но бе все пак единствената привързаност, който бе познало това дете, лишено от майка и баща. В замяна Демара го обожаваше, макар че в обожанието и понякога се примесваше и нещо близко до омраза — и това бе единственото силно чувство, което тя проявявате към някого.

Подобни бяха отношенията й и с Деорис. Двете се караха постоянно и ожесточено, но иначе Демара не позволяваше никому да каже и една непочтителна дума за Деорис. Деорис бързо разбра, че всички се боят от непредсказуемия нрав на Демара и внезапните й гневни избухвания — тя беше напълно способна почти да удуши някое от момичетата или да му издере очите в пристъп на ярост. Затова всички оставиха Деорис на мира. По някаква причина самата Деорис се привърза силно към Демара, макар че съзнаваше пълната неспособност на момичето да изпитва постоянни чувства. Всъщност човек можеше да вярва повече на нападаща кобра, отколкото на неуравновесената Демара по време на някои от гневните й припадъци.

Риведа нито възразяваше, нито окуражаваше приятелството им. Опитваше се да бъде близо до Деорис, когато можеше, но задълженията му бяха много и най-различни, а имаше и случаи, когато законите на Ордена забраняваха близостта им; и Деорис прекарваше все повече време в странния, половинчат свят на жените-саджи.

Скоро й стана ясно, че хората от Храма имат всички основания да избягват и презират саджи. Но въпреки това, когато ги опозна отблизо, Деорис ги имаше по-скоро за жалки и достойни по-скоро за съчувствие, отколкото за презрение. Сред тях имаше дори няколко жени, които спечелиха дълбокото й уважение, защото владееха странни сили, нещо което бяха постигнали с дълъг труд и упорито учение.

Веднъж Риведа спомена, като че ли между другото, че Деорис може да научи много от саджи, въпреки че, разбира се, не я готвеха да стане една от тях.

Деорис попита защо я той отвърна:

— Като начало ти си преминала необходимата възраст. Когато избират момиче за саджи, то трябва да не е достигнало женската си зрелост. Целта на твоето обучение е съвсем различна — освен това, освен това никога не бих рискувал такава съдба за теб. Една на всеки четири… — той изведнъж сви рамене, млъкна и отказа да разговарят повече за това. С внезапен ужас Деорис си припомни многото разкази за внезапна лудост.

Тя вече знаеше, че саджи не са обикновени уличници. При определени ритуали се отдаваха на жреците, но спазваха всевъзможни условности и закони — не по-малко строги от тези, които важаха в почтените общества, но много по-различни. Деорис така и не можа да разбере докрай всички ограничения и задължения на саджи — на тази тема Демара избягваше да говори, а и Деорис не настояваше прекалено. Всъщност, дълбоко в себе си не искаше да узнава прекалено много.

Но Демара й бе казала едно — в определени степени на посвещаване магьосниците, които искат да овладеят спонтанните реакции на тялото си, трябваше да преминат през определени ритуали с помощта на жена, която е достатъчно добре обучена, за да улавя и връща потока на жизнената енергия.

Това Деорис можеше да разбере, защото самата тя бе обучавана да осъзнава и владее тялото си като тези магьосници и начините бяха не дотам различни. Самият Риведа беше маг и бе овладял тялото си докрай; неговото съзнание събуждаше силата на Деорис — яснотата на съзнанието и потоците на енергия в тялото, когато се любеха, интимност им беше особена, безлична. Използваха близостта на телата си в особен, овладян, целенасочен ритуал, който имате определено въздействие върху нервите й, събуждаше скритите способности на тялото й, а то на свои ред въздействаше обратно върху съзнанието й.

Това обучение Деорис преживя, след като бе достигнала зрелост, щадена от постоянната грижа на Риведа за здравето на духа и тялото й, от неговото настояване да се спазва абсолютна дисциплина и умереност, от желанието му да й обясни всяко нейно чувство и мисъл. Ранното й обучение за жрица на Каратра също допринесе доникъде за по-лекото осъзнаване на собствените й дух и тяло; и тя можа да приеме уравновесено новата си сила и да и овладее безусловно. Колко повече — или по-малко от това — се съдържаше в обучението на саджи, тя подразбра от думите на Демара.

Момичетата-саджи се подбираха действително от съвсем малки — около шестгодишни — и ги обучаваха само в една посока и с една цел — преждевременно и цялостно развитие на определени психически способности.

Противно на всеобщото убеждение, далеч не ги подготвяха само за опитни любовници — това беше последният етап на обучението им, непосредствено преди да достигнат зрелост. Но символизмът на ритуалите в Сивия храм беше сам по себе си дълбоко еротичен и това не можеше да не се отрази на съзнанието им. Но първо учителите им се занимаваха да поддържат духа и съзнанието им в едно особено състояние на постоянна възбуда — като ги подлагаха на бурни емоционални преживявания, които биха били предизвикателство и за обучен маг. А обучението им играеше известна роля и музиката, учеха законите на вибрациите, доколкото това им бе необходимо, ако трябвате един ден да участват в ритуалите — и докато тези богати, но еднопосочни познания разцъфваха като бурени в незасятата нива на техния разум, във всяко друго отношение у тези момичета се поддържаше съзнателно абсолютно незнание. Различни чувства и физически усещания се развиваха умело и целенасочено и незрелите им умове и тела. Тяло, разум, чувства и дух — всичко това се поддържаше в състояние на постоянно повишено напрежение, без периоди на покой — болезнена свръхчувствителност, която не всички успяваха, да понесат. Момичетата живееха в състояние на деликатно, нестабилно равновесие — и така можеха да бъдат постоянен източник на неизчерпаема нервна енергия.

Когато така обученото дете достигнеше телесна зрелост, то биваше посветено за саджи. Рязкото преминаване от едно в друго състояние освобождаваше подтиснатите сили на съзнанието им — е ужасяваща внезапност те развиваха неестествена чувствителност на енергийните центрове на тялото — шията, слънчевия сплит, корема — нещо като втори мозък с чисто инстинктивни способности за ясновидство.

Маговете също имаха подобен вид вторично съзнание, но те не бяха изложени на психически шок поради дългите години на подготовка, когато съзнателно овладяваха тялото си — с помощта на дисциплина, съзнателно лишаване от определени удоволствия — и най-вече съвършено разбиране на всеки етап от това, което се случваше с тях. Това развитие се постигаше при саджи в резултат на външна, насилствена намеса. Нестабилното равновесие в съзнанието им беше също наложено отвън и затова неестествено. Едно на всеки четири момичета, когато достигаше полова зрелост, изпадаше в пристъпи на буйна лудост и умираше в страшни нервни гърчове. Внезапното, рязко осъзнаване на битието бе нещо недопустимо по всички морални норми на обучението, и бе наричано от тези, който го бяха преживели, „Черния праг“. Малцина преминаваха този праг без тежки последици — и всяко момиче носете до края на живота си душевни рани от това преживяване.

Съдбата на Демара бе малко по-различна от тази на останалите: не я беше обучавал някой от магьосниците, а жената-маг Малейна. Деорис щеше да научи много от особените препятствия, които се изправяха пред една жена, избрала пътя на Сивите. Щеше да разбере колко неверни са историите, който се разказваха тук и там за Малейна — не верни, защото никой не искаше да приеме истината, която бе стократно по-невероятна.

Всички останали момичета, обучавани от Малейна, изпадаха при навлизане в пубертета в конвулсивни пристъпи на лудост, който скоро ги докарваха до пълно безумие; но за всеобщо учудване с Демара не стана така; тя прекоси „Черния праг“ не само леко, но успя и да съхрани поне донякъде душевното си спокойствие. Беше преживяла обичайните припадъци — но когато дойде на себе си, беше здрава, осъзнаваше всичко около себе си, и нормална… поне привидно.

Но тя не беше оцеляла невредима. Беше се превърнала в особено, почти призрачно същество, различно от другите жени. Постоянната близост с Малейна също бе довела — това Деорис схващаше постепенно, научавайки все повече и повече за страшните връзки между душата и тялото — до обръщане на потока на жизнените сили в тялото й. Деорис забеляза, че всеки месец, когато луната се изпразваше, Демара ставаше мълчалива, игривите настроения я напускаха; седеше и мълчеше мрачно, очите й заприличваха на котешки и ставаха напълно безизразни; тогава избухваше във внезапни яростни пристъпи или пък се скриваше някъде като болно животно — за да понесе безропотно мъките си. Никой не смееше да припари до Демара в такива дни; само Малейна можеше поне донякъде да възвърне у нея някакво подобие на разум. Тогава и Малейна изглеждаше така, че никой не смееше да застане на пътя й; очите й гледаха измъчено, като че ли я терзаеше чувство, непознато и неразбираемо за останалите.

С помощта на интуицията си и на наученото в Храма на Каратра за сложните процеси в женското тяло Деорис накрая също се научи да се справя с нервните пристъпи на Демара; започна да чувства отговорност за нея и понякога наистина съумяваше да облекчи тези ужасии дни за малкото момиче — защото Демара беше само на дванадесет години, когато Деорис влече в Сивия храм. Беше преждевременно развита и душата й бе загрубяла, придобила бе тъжна, детска мъдрост — но все пак си оставаше дете; странно, измъчено, малко дете. И Деорис се привърза силно към нея — което един ден щеше да донесе нещастие на всички тях.