Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (1)

ПЪРВА ГЛАВА

ДОКАТО ПРЕБЪРКВАШЕ ТРУПА, Дженсън Дагет откри нещо, което и през ум не и бе минавало, че ще намери. Стресната, тя се отпусна назад на пети. Бръснещият вятър рошеше косите и, ококорените и очи се взираха в четливо изписаните ръбати букви върху малкото късче хартия, прилежно сгънато на четири така, че краищата му да съвпадат. Примигна, сякаш можеше да се надява, че когато отвори очи, буквите ще са изчезнали. Че са били мрачна илюзия. Те обаче, явно съвсем истински, не помръдваха.

Макар да осъзнаваше, че е абсурдно, я обзе усещането, че мъртвият дебне да види реакцията и. Тайно плъзна поглед към очите му. Мътни и непроницаеми. От хорските приказки знаеше, че мъртвите изглеждат като заспали. Не и този. Очите му бяха категорично мъртви, бледите му устни — изопнати, лицето му — восъчно. Върху набития му врат личеше алено петно.

Естествено, не я гледаше. Вече нищо не можеше да види. Но извърнатата му към Дженсън глава създаваше такова усещане. Все едно я гледаше.

Оголелите клони по скалистия хълм зад гърба и се поклащаха на вятъра и протракваха като кокали. Късчето хартия в ръцете и пърхаше заедно с тях. Сърцето и запрепуска бясно.

По принцип се гордееше с хладнокръвието си. Даде си сметка, че отпуска прекалено много свобода на въображението си. Но нали и беше първият труп, никога преди не бе виждала тъй гротескно неподвижен човек. Беше ужасно да не долавяш дишане. Преглътна, с усилие усмири ритъма на собственото си дишане, нервите си обаче не съумя да овладее.

Макар войникът да бе мъртъв, не и се нравеше главата му да е обърната към нея, затова се изправи, повдигна дългите поли на роклята си и заобиколи тялото. Внимателно сгъна парчето хартия както си беше и го пъхна в джоба си. По-късно щеше да има време да се тревожи за написаното. Предполагаше как ще реагира майка и на двете думи.

Решена да приключи докрай претърсването, приклекна от другата страна на мъжа. Така както се бе извъртял, все едно гледаше към пътеката, откъдето бе паднал. Сякаш се питаше какво ли е станало и как се е озовал на дъното на дълбоката скалиста долина с прекършен врат.

Наметалото му нямаше джобове. Към колана му бяха привързани две кесийки. В едната имаше сух спирт, брус и ремък за точене. Другата бе пълна с дрънкулки. Никъде нямаше име.

Ако войникът познаваше местността като Дженсън, би избрал обиколния маршрут покрай скалата, вместо да минава по стръмната пътека горе, където по това време на годината се задържаха опасни заледени участъци. Ако пък не е искал да губи набраната височина, е могъл поне да избере пътя през гората, въпреки че оттам се вървеше по-трудно заради избуялия клонак. Станалото — станало. Ако имаше как да разбере самоличността му, Дженсън можеше да се свърже с негови близки или поне с някой, който го познава. Хората щяха да питат. Вкопчи се в тази извинителна мисъл и продължи да рови.

Някак по инерция в главата и отново се върна въпросът какво ли прави този човек тук. Не искаше да приеме, че красноречивият отговор се крие в прилежно сгънатото късче хартия. Не можеше да няма друго обяснение. Но какво ли би могло да бъде? Ако искаше да прегледа и другия му джоб, трябваше да отмести ръката му.

— Простете ми, добри духове — прошепна и повдигна отпуснатата ръка.

Безжизнена, тя бе тежка и неподвижна. Дженсън сбърчи нос с отвращение. Човекът бе вкочанен като ледената земя под него, студен като пръските дъжд, падащи от стоманеното небе. По това време на годината безжалостният западен вятър почти винаги довяваше сняг. Необичайната упорита мъгла и ситният дъждец определено бяха направили заледените участъци по пътеката през върха още по-опасни. Трупът го доказваше.

Дженсън знаеше, че ако постои още известно време тук, приближаващият зимен дъжд няма да и прости. Беше наясно, че всеки, който дръзне да остане навън в такова време, рискува да заплати за безразсъдството с живота си. За късмет тя живееше наблизо. Но не се ли прибереше скоро, майка и щеше да се разтревожи и щеше да тръгне да я търси, а Дженсън не искаше да я излага на лошото време и влагата.

Бе понесла към къщи пълните мрежи с риба от езерото. Майка и я очакваше. Сега мрежите лежаха оттатък мъртвото тяло на мъжа, където Дженсън ги бе захвърлила, покрусена от ужасната гледка.

Пое си дълбоко дъх, за да си възвърне увереността, и се насили да довърши претърсването на джобовете му. Каза си, че сигурно вече някоя жена се тревожи за грамаданския си красавец, пита се дали той е добре, дали е на топло и сухо.

За жалост не беше.

Ако се случеше Дженсън да падне и да си строши врата, щеше да бъде благодарна, ако има кой да съобщи на майка и злощастната вест. Майка и щеше да оправдае забавянето и в този случай — нали се опитваше да разбере самоличността на загиналия войник. Дженсън се сепна. Майка и можеше и да оправдае закъснението и, но едва ли щеше да е доволна, че дъщеря и се е навъртала около тези войници. Но нали този е мъртъв. Не може да стори нищо лошо на когото и да било, камо ли на двете жени.

Майка и щеше да се разтревожи още повече, когато Дженсън и покаже написаното на късчето хартия.

Това, което и даваше сили да продължи да претърсва войника, беше надеждата да намери друго обяснение. Отчаяно се надяваше да успее. Тази налудничава мисъл и даваше сили да остане близо до трупа, макар че не искаше нищо друго, освен да хукне към къщи.

Ако не откриеше някакво обяснение за присъствието на войника по тези места, щеше да се наложи да скрие тялото с надеждата никой след нея да не го открие. Беше готова да остане под дъжда колкото се наложи, но трябваше да скрие трупа. Не биваше да губи време. Никой нямаше да разбере къде се е дянал войникът.

Наложи си да пъхне ръка в джоба на панталона му — чак до долу. Бедрото му бе вкочанено. Пръстите и заровичкаха из дрънкулките. Пое си дълбоко дъх и извади ръката си. Вече падаше мрак и трябваше да наведе глава, за да вижда по-добре. Разтвори пръсти.

В шепата и имаше кремък, кокалени копчета, намотана връв и сгъната носна кърпа. Избута връвта и кърпата встрани с пръст и отдолу се показа солидна купчина монети — златни и сребърни. Дженсън подсвирна тихичко при вида на толкова много пари. Никога не си бе представяла, че войниците са богати, но този човек притежаваше пет златни марки и доста повече сребърни. Както и да го погледнеш, си беше цяло състояние. Сребърните пенита — не медни, а сребърни! — не струваха нищо на фона на останалото, макар че дори само те вероятно бяха повече, отколкото Дженсън бе похарчила за всичките си двайсет години живот.

Даде си сметка, че май за пръв път държи в ръцете си златни — пък май и сребърни — марки. Дали пък няма да се окаже някой крадец.

Не намери амулет от жена, както се бе надявала, сякаш това щеше да я успокои, че войникът не е бил лош човек.

За жалост съдържанието на джобовете му не и даде никаква информация. Докато връщаше обратно нещата в джоба му, от ръката и изпаднаха няколко сребърни пенита. Вдигна ги от влажната, замръзнала земя и с отвращение напъха ръката си в джоба му, за да ги върне на мястото им.

Може би в мешката му щеше да открие нещо повече, но тя бе затисната от едрото му тяло и Дженсън нямаше как да погледне вътре. Пък и най-вероятно щеше да открие само провизии. Хората обикновено държаха ценностите по джобовете си.

Като късчето хартия.

Каза си, че няма смисъл да търси повече. Всичко е ясно. Под тъмното наметало и туниката мъжът бе пристегнат с кожен нагръдник. На хълбока му висеше елегантен, но страховит и остър като бръснач меч, пъхнат в черен кожен калъф. Острието бе прекършено през средата, най-вероятно при падането от пътеката.

Погледът на Дженсън попадна върху забележителния нож на колана му. Именно лъскавата му дръжка бе привлякла вниманието и. При вида и се вцепени, трябваше и време, за да осъзнае, че притежателят на оръжието е мъртъв. В едно беше сигурна — изключено е обикновен войник да има такъв изящен нож. Може би струваше повече от всички ножове, които бе виждала през живота си, взети заедно.

В сребърната дръжка беше издълбана буквата „Р“ . Въпреки това ножът си оставаше произведение на изкуството.

Майка и я бе научила да си служи с нож още от малка. Прииска и се да я зарадва с подарък като този.

Дженсън.

Чула името си, тя подскочи.

Не сега. Добри духове, само не сега. Не и тук.

Дженсън.

Рядко бе изпитвала омраза, но определено ненавиждаше гласа, който чуваше от време на време.

Не му обърна внимание — както обикновено. Насили се да продължи претърсването, за да види дали не би могла да научи още нещо за мъжа. Опипа кожените ремъци за тайни джобове, но не откри нищо подобно. Туниката му бе семпла, без украси и джобове.

Дженсън, отново прошепна гласът.

Тя стисна зъби.

— Остави ме на мира — изрече гласно, макар и тихо.

Дженсън.

Този път беше различно. Стори и се, че гласът не е вътре в главата и, както го чуваше обикновено.

— Остави ме на мира — изръмжа тя по-силно.

Предай се, чу се мъртвешки шепот.

Вдигна глава и видя вперените в нея очи на мъртвия войник.

Внезапно връхлетелият я мощен облак и вятър беше като леденото докосване на пръстите на духовете върху лицето и.

Сърцето и щеше да се пръсне. Въздухът заседна в гърлото и, мъчейки се да излезе на пресекулки, сякаш коприна, притисната към пресъхнала кожа. Без да откъсва ококорените си очи от лицето на мъртвия войник, тя заотстъпва назад по пътеката.

Държа се глупашки. Знаеше го. Човекът е мъртъв. Абсурдно е да я е погледнал. Изключено. Погледът му се взира в смъртта, това е. Както мъртвата риба в мрежите — тя има същия празен поглед. Каква е глупачка. Само и се е сторило, не е възможно да я гледа.

Но дори така да е, дори мъртвите очи да могат да я видят, предпочиташе да не са обърнати към нея.

Дженсън.

Боровете, извисяващи се над каменистия хълм, се поклащаха на вятъра, оголелите кленове и дъбове размахваха кокалестите си ръце, ала Дженсън не откъсваше поглед от трупа. Вслушваше се напрегнато да долови шепота. Устните на войника не помръдваха. Така си и знаеше. Гласът идваше от собствената и глава.

Лицето му беше обърнато към пътеката, откъдето бе полетял към смъртта си. Преди и се беше сторило, че очите му гледат право натам, но сега като че ли бяха обърнати повече към нея.

Обви с пръсти дръжката на ножа си.

Дженсън.

— Остави ме на мира. Няма да се предам.

Гласът за пръв път искаше от нея да се предаде. Беше свикнала с него, чуваше го, откакто се помнеше, но подобно нещо и казваше за пръв път. Вкопчи се в тази Мисъл.

След миг гласът се обади отново.

Предай тялото си, Дженсън.

Тя затаи дъх.

Предай волята си.

Дженсън преглътна в ужас. Гласът никога не и беше говорил така, винаги досега беше използвал неразбираеми думи.

Често пъти се налагаше да напрегне слух, за да го чуе, сякаш идваше от много далеч. Понякога и се струваше, че различава думи, но бяха на странен неразбираем език.

Понякога го чуваше преди да заспи, викаше я с този далечен, мъртвешки шепот. Знаеше, че и казва нещо, но досега не бе успяла да разбере повече от името си и да отдели ужасяващо изкусителната кратка заповед да се предаде. Тази дума винаги бе звучала настойчиво и ясно. Успяваше да я различи, дори всичко останало да достигаше до нея в един общ мътен поток.

Според майка и това беше гласът на човека, който я бе преследвал през целия и живот с намерението да я убие. Да я подложи на мъчения.

— Всичко е наред, Джен — често казваше майка и, — тук съм. Гласът му не може да ти стори нищо.

Дженсън не искаше да тревожи майка си и често пъти премълчаваше, че е чула гласа.

Но дори той да не можеше да и стори нищо, мъжът, комуто принадлежеше, със сигурност щеше да го направи — само да я намери. Изведнъж закопня за успокоителната прегръдка на майка си.

Все някой ден този човек ще я намери. И двете го знаеха. Дотогава и изпращаше гласа си. Поне така смяташе майка и.

Тъй като това обяснение я плашеше, Дженсън предпочиташе да мисли, че полудява. След като не може да разполага дори със собствената си глава, значи си няма нищо.

— Какво е станало тук?

Дженсън изпищя от ужас и се обърна рязко с нож в ръка. Приведе се напред, разтворила широко нозе, с насочено напред острие.

Този път не беше призрачният глас. Към нея вървеше човек от плът и кръв. Заглушена от силния вятър и разконцентрирана от мъртвото тяло в нозете си и гласа в главата си, не беше чула стъпките по пътеката.

Мъжът беше едър и силен, при това вече доста близо до нея. Нямаше смисъл да се опитва да бяга. Стига да пожелае, мъжът щеше да я настигне с лекота.