Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (38)

1.

Елара работеше в градината и си тананикаше нещо. Когато Пазителят се появи с безжизненото тяло на Домарис в ръце, тя изпусна вазата, в която подреждаше цветя, и хукна към него. Не каза нищо, само широко отворените й очи ставаха все по-уплашени, докато му отваряше вратата, разчистваше разхвърляните възглавници и му помагате да положи Домарис на дивана.

Лицето на Пазителя беше сиво от изтощение. Той се изправи и постоя така, докато успокои дишането си Елара, забелязала състоянието му, бързо му поднесе стоп, но той се сопна раздразнено:

— Погрижи се за господарката си!

— Жива е — каза бързо робинята, но се подчини на заповедта на Раджаста, наведе се над Домарис и затърси пулса й. Когато го напипа, кимна успокоено, изпрани се и затърси нещо в един шкаф, извади шишенце, пълно с ароматна течност и го поднесе под носа на Домарис.

След малко — макар че времето се стори безкрайно дълго на Раджаста и Елара — Домарис простена и клепачите и потрепнаха.

— Домарис… — прошепна Раджаста.

Зениците й бяха разширени, очите й гледаха някъде в пространството и тя явно не забелязвайте нито жреца, нито робинята. Простена отново и спазматично започна да свива пръсти, сякаш се опитваше да се вкопчи в нещо невидимо. Елара пое нежно ръцете й в своите и едва сега започна да оглежда ужасено разкъсаната й дреха, издраните и насинени ръце и лице, големия, яркочервен белег на слепоочието й.

И веднъж Домарис изкрещя:

— Не, не! Не искам нищо за себе си, но… Не, те ще ме разкъсат! Пуснете ме! Махни ръцете си от мен… Арват! Раджаста! Татко, татко… — и тя застена.

Елара притисна главата й към гърдите си и зашепна успокоително:

— Господарка, всичко е наред, сега си на сигурно място, никой няма да ти причини зло!

— Тя бълнува, Елара — каза уморено Раджаста.

Елара намокри една кърпа, и започна много внимателно да попива спечената кръв по челото и слепоочията на господарката си. Няколко робини се бяха скупчили на вратата на стаята и гледаха ужасено, без да смеят да влязат. Само присъствието на жреца ги възпираше да не задават въпросите, които напираха на устните им. Елара им махна да си вървят, после се обърна към Раджаста и го загледа уплашено.

— Господарю Раджаста, какво в името на всички богове се е случило с нея?

Без да чака отговор, тя отново се наведе над Домарис и започна да сваля полека разкъсалата й роба. Раджаста видя как прислужницата потръпва от ужас после покри внимателно господарката си, изправи се и каза тихо:

— Сега, господарю, трябва да си вървиш. А тя трябва да бъде отнесена не забавно в Дома на Идващия живот. Няма време за губене — тя все още е в голяма опасност.

Раджаста поклати тъжно глава.

— Добро момиче си ти, Елара, и знам, че обичаш Домарис. Сега трябва да приемеш това, което ще ти кажа. Не бива — нямаме право — да отнесем Домарис в Дома на Идващия живот, нито пък…

— Господарю, тя може да бъде отнесена с носилка!

Раджаста нетърпеливо й махна да мълчи.

— …нито пък можем да повикаме заклета жрица да й помага при раждането. По закона тя е нечиста.

Елара избухна възмутено.

— Как е възможно? Та тя самата е жрица!

Раджаста въздъхна тежко.

— Дъще, моля те, остави я и ти; защото излагаш на опасност живота на собственото си дете — той погледна към тревожното кръгло лице на дребната жена и каза тихо:

— Открих я в гробницата на Безименния бог.

Елара зяпна от ужас и удивление, и неволно отстъпи крачка назад от безжизнената Домарис. После, решително вдигна глава, срещна спокойно очите на Раджаста и каза:

— Пазителю, не мога да я оставя в ръцете на несветущи. Ако нито една от жените в Храма не може да дойде при нея… аз съм отгледана заедно с господарката Домарис, и тя никога не се е отнасяла с мен като с робиня! Каквато и да е опасността, ще рискувам заради нея.

За миг очите на Раджаста просветнаха от облекчение, но бързо помръкнаха.

— Имаш добро сърце, Елара, но аз не мога да ти позволи да се излагаш на такава опасност — каза той строга — Ако ставаше дума само за теб… — но ти нямаш право да излагаш на опасност живота на нероденото си дете. Достатъчно нещастия се случиха, а тепърва предстои най-лошото — и всеки трябва да понася сам последствията от постъпките си, волни или неволни. Не обременявай господарката си с вината за още един живот! Нека животът на детето ти не й тежи на съвестта.

Елара преклони глава. Все още не разбираше напълно това, което Раджаста й казвате, и продължи да се моли:

— Господарю, в Храма на Каратра има жрици, които биха поели риска, които имат властта и правото да постъпват така! Повикай лечителката Карахама — Тя е веща в магическите изкуства…

— Добре, прати да я повикат — съгласи се Раджаста, но явно не разчиташе на успех. Изправи приведените си рамене й допълни: — Аз също трябва да си вървя, Елара. Законът трябва да се спазва.

— Сестра й — жрицата Деорис…

Раджаста извика, заслепен от ярост:

— Жено! Не споменавай това име! Запомни — каквото и да става, Деорис няма право да пристъпи този праг!

— Жесток, безсърдечен, зъл старец! — изплака Елара, после се сви от страх и продължи да хлипа.

Раджаста едва ли бе чул думите й. Той продължи вече по-спокойно:

— Тихо, дъще, не знаеш за какво говориш! Бъди доволна, че не знаеш нищо за това, което става, но не се опитвай да се набъркваш в делата на Храма! Подчинявай се безпрекословно на думите ми, Елара, инак могат да ни връхлетят нови беди!

Когато отиде и жилището си, Раджаста първо изпълни необходимия церемониал за пречистване и отдели настрани дрехите, които беше носил в Светилището на Мрака, за да бъдат изгорени. Беше безкрайно изтощен от ужасното слизане и още по-тежкия обратен път, но отдавна се бе научил да подчинява тялото си на заповедите на разума. Облече се наново, този път в официалните одежди на Пазител, и се запъти отново към пирамидата, където Рагамон и Кадамири вече го очакваха; дузина облечени и бяло жреци стояха неподвижни, с безизразни лица зад Пазителите.

Деорис все още лежеше неподвижна там, където бе паднала пред олтара, в състояние, близко до припадък, с разум, притъпен от страха и отчаянието. Раджаста се упъти към нея, повдигна я и се взря в изкривеното и от мъка лице.

— Домарис? — промълви тя.

— Жива е… но може скоро да умре — Раджаста се смръщи и поразтърси Деорис. — Късно е да плачеш! Елате тук! — и той кимна на една от жреците. — Отведете Деорис при Талканон, а после заведете там и прислужниците й. Нека я измият и преоблекат. След това идете с нея да намерите другото дете на Карахама — момиче на име Демара, което живее в Сивия храм. Не му причинявайте нищо, само го отведете на сигурно място — после, обръщайки се отново към Деорис, Раджаста допълни: — Дъще, ти няма да разговаряш с никого освен с тези двама жреци.

Деорис кимна безмълвно и тръгна на между двамата жреци. Раджаста се обърна към останалите.

— Заловихте ли Риведа?

Един от жреците отговори:

— Заловихме го, докато спеше. Събуди се и се съпротивляваше отчаяно, но все пак успяхме да се справим. Той… той е в окови, както ти нареди, господарю.

Раджаста кимна уморено.

— Да се претърси домът му и Сивия храм — намерете всичко, което доказва с какви магии се е занимавал.

В същия миг в стаята влезе Върховният управител Талканон и се озърна с проницателния си поглед, от който не оставаше нищо скрито. Раджаста се обърна към него и го поздрави церемониално.

— Най-сетне имаме ясни доказателства — каза той, — и можем да заловим виновниците — защото знаем всичко!

Талканон пребледня леко.

— Какво е това „всичко“?

Раджаста не разбра причината за безпокойството му.

— Да, знаем имената на виновниците, Талканон. Боя се, че злото с достигнало дори до твоя дом; Домарис е жива, но не знаем още колко й остава; а Деорис… Деорис се отрече от злото, на което е служила, и ще ни помогне да се справим с тези… тези демони с човешки лица!

— Деорис? — Талканон го гледаше невярващо. — Какво говориш?

Той избърса разсеяно потта от челото си и с огромно усилие се овладя. Когато проговори, гласът му звучеше твърдо и спокойно:

— Дъщерите ми отдавна са навършили възрастта, от която човек сам отговаря за постъпките си — каза той, — Нямах никаква представа за това, Раджаста. Но разбира се, и аз, и всички, които са под мое нареждане, сме на услугите ти, за да приключиш това дело, Пазителю.

— Добре казано — и Раджаста започна да обяснява на Талканон какво иска от него.

Но зад гърба на Върховния управител Рагамон и Кадамири размениха тревожни погледи.