Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (35)

1.

— Но защо, Домарис? — попита Деорис. — Защо го ненавиждаш толкова?

Домарис се беше облегнала на каменната пейка, където бяха седнали. Играеше си с едро сухо листо, паднало в гънките на дрехата й, после го хвърли в езерото, ширнало се пред тях. Малки вълнички тръгнаха на всички посоки, блещукайки на слънчевата светлина.

— Не мисля, че мрази Риведа — каза замислено Домарис и понамести натежалото си тяло, като че ли изпитваше болка. — Но не му вярвам. Има… има нещо в него, което ме кара да потръпвам всеки път, когато го видя — тя хвърли поглед към Деорис, и това, което видя в бледото, отслабнало лице на сестра си, я накара да добави успокоително: — Не ми обръщай внимание, Деорис. Ти познаваш Риведа много по-добре от мен. А аз… Е, може би всичко е въпрос на въображение! Бременните жени често имат странни приумици.

В другия край на градината рошавата глава на Микаел се появи иззад един храст я отново се скри; двамата с Лиза играеха на криеница. Момиченцето затича пред тях.

— Видях те, Микаел! — извика то пискливо и се скри зад полите на Домарис. — Куку!

Домарис се засмя и погали момиченцето, после погледна сестра си с явно задоволство. През последните месеци по-младото момиче се беше променило видимо — и то на добро. Деорис вече не беше невероятно слабото, полупрозрачно същество, увито е превръзки, което Домарис отведе от Сивия храм. Лицето й бе започнало да възвръща цвета си, въпреки че според Домарис все още бе прекалено бледа; вече не беше и толкова болезнено слаба… Домарис се понамръщи, защото едно постоянно подозрение я загриза отново. „Мога да разпозна тази промяна!“ Домарис никога не се натрапваше и не би принудила сестра си да й се довери, но постоянно й тревожно се чудеше какво точно се бе случило с Деорис. Какво й бяха сторили? Тази история с падането на вълнолома… звучете някак недостоверно.

— Тъкмо ти надали би се поддала на странни приумици, Домарис — възрази Деорис. — Защо не му вярваш?

— Защото… защото не се държи честно с мен; крие мислите си и съм убедена, че ме е лъгал неведнъж — внезапно гласът на Домарис стана леденостуден. — Не му вярвам, защото имам чувството, че ти причинява зло. Този човек те използва, Деорис… Любовник ли ти е?

— Не! — отрицанието беше рязко, почти инстинктивно.

Лиза, които седеше забравена от двете на коляното на Домарис, въртеше очи ту към едната, ту към другата сестра, смутена и малко обезпокоена; после се усмихна, свлече се на земята и хукна да гони Микаел. Случваше се възрастните да си говорят и така. Доколкото се простираха познанията на Лиза, това рядко имаше никакви последици, затова и не обръщаше внимание на споровете им — но се бе научила да не ги прекъсва.

Домарис се премести малко по-близо до Деорис и много предпазливо каза:

— Кой тогава?

— Аз… не разбирам какво искаш да кажеш — отвърна Деорис; но очите й имаха израза на уплашено животно, попаднало в капан.

— Деорис — каза меко сестра й, — бъди честна с мен, котенце; да не мислиш, че ще можеш да го криеш до безкрайност? Аз съм служила на Каратра по-дълго от теб; макар и не с такъв блестящ успея.

— Не съм бременна! Не с възможно — не искам! — после, овладяла пристъпа на паника. Деорис потърси опора в предизвикателството. — Нямам никакъв любовник!

Спокойните сиви очи отново срещнаха изпитателно нейните.

— Може да си магьосница — каза с премерен тон Домарис, — но всичките ти магии нямат сила срещу това чудо.

Тя понечи да прегърне момичето, но то отблъсна капризно ръката й.

— Недей! Казах ти, не съм бременна!

Протестът беше толкова гневен, че Домарис се стресна. Как беше възможно Деорис да лъже толкова уверено, освен ако… освен… „Нима проклетият Сив маг я с научил на своите коварства?“ Мисълта я разтревожи.

— Деорис — настоя тя, — кажи ми, Риведа ли е?

Деорис се отдръпна от нея, нацупена и поуплашена.

— И така да е — въпреки че няма нищо подобно — това с мое право! Ти се възползва от своето!

Домарис въздъхна; щеше на си има проблеми с Деорис.

— Да — отвърна уморено по-възрастната жена — нямам право и не искам да те обвинявам. Но… — тя хвърли поглед към тичащите из градината деца и сви полуусмихнато вежди. — Имам право да ми се иска да беше някой друг на негово място.

— Ти го мразиш! — изплака Деорис. — Ужасна си… Мразя те!

Тя скочи на крака и излезе тичешком от градината, без да се обърне нито веднъж, Домарис понечи да я последва, после се отпусна отново на пейката и тежко въздъхна.

„Каква полза?“ Чувстваше се смъртно уморена и нямаше сили да се бори с капризите на сестра си. Тъкмо сега не се чувстваше способна да се справи със собствения си живот… Как би могла да се заеме да подрежда живота на Деорис?

Когато носеше сина на Микон, Домарис се отнасяше към собственото си тяло с особено страхопочитание: дори съзнанието, че съдбата на Микон ги следва като сянка, не можеше да помрачи щастието й. Сега, с детето на Арват, всичко бе много по-различно; това беше дълг, изпълнение на даден обет. Тя беше примирена, но не и щастлива. Беше претръпнала на болки, но я измъчваше таен страх. Думите, на майка Изоуда се въртяха постоянно в мислите й. Домарис изпитваше някаква виновна обич към детето на Арват — като че ли бе се провинила пред него, като допусна да го зачене.

„Но защо все пак Деорис се държи така? Може би детето наистина не е от Риведа и тя се бои от ревността му.“ Домарис поклати глава, неспособна да си изясни странното поведение на сестра си.

Някои дребни, но недвусмислени признаци я бяха убедили в състоянието на Деорис; и Домарис бе озадачена и натъжена от нежеланието на момичето да го признае. Не я тревожеше толкова лъжата, колкото причината за нея.

„Какво съм сторила, та сестра ми вече не ми се доверява?“

Тя стана, въздъхна тихичко, и запристъпва тежко към широката арка, която водеше към вътрешните постройки. Не спираше да се укорява, че е пренебрегнала сестра си. Беше потънала в своята скръб по Микон; после дойде бракът й с Арват, продължителната болест след загубата на първото дете… А и задълженията й към Храма не бяха малко. Въпреки това чувстваше, че по някакъв начин е трябвало да се поинтересува и от Деорис.

„Раджаста ме предупреди още преди години“, каза си тъжно Домарис. Това ли бе имал предвид жрецът? „Да бях се вслушала по-внимателно в думите му! Сега, ако съм изгубила доверието на Деорис…“ Домарис спря дотук и направи опит да се успокои. „Деорис винаги е била особена, винаги е била склонна да се бунтува. При това е боледувала дълго — може би дори не ме лъже, а още не знае за състоянието си, защото не е забелязала признаците или ги е отдала на болестта. Нищо чудно да е така!“

През насълзените си очи Домарис видя градината, потънала във всички цветове на дъгата.

2.

През последните месеци Деорис бе живяла ден за ден, без да смее да мисли за бъдещето, нито пък да си припомня миналото. Плъзгаше се по повърхността на събитията: но когато спеше, спомените се връщаха и тя не можеше да пропъди: натрапчивия кошмар на онази нощ в Криптата — страшните сънища бяха толкова много и така се тълпяха около нея, че тя почти съумя да се убеди, че и кръвта по олтара, и богохулното заклинание, всичко, което бе видели и разбрала против волята си, е било само още един кошмарен сън.

Лекотата, с която съумя да подхване прекъснатата нишка на дотогавашния си живот, й помогна в самозаблудата. Никой не оспори нито за миг разказа на Риведа.

По настояване на Домарис, Деорис се върна да живее в нейния дом. Но нищо не беше вече същото; нови избраници обитаваха Дома на Дванадесетте; Арват и Домарис, както и Елис и Хедан, живееха в отделни малки къщички в друга част от земите на Храма. Деорис бе посрещната радушно и бързо стана част от семейния им живот. До днешния ден Домарис никога не бе Правила опит да постави под въпрос разказа й за времето, което бе прекарала, далеч от нея.

„Длъжна бях да се досетят!“ Деорис потръпна суеверно. Много късно предната нощ Демара се бе промъкнала в дома им и бе дошла в нейната стая, цялата разтреперана, шепнейки отчаяно:

— Деорис! О, Деорис, знам, че нямам право да бъда тук, но моля те, не ме отпращай! Толкова ужасно ме е страх!

Деорис бе взела момичето в леглото при себе си, и когато уплашеният плач най-сетне заглъхна, започна да я разпитва:

— Какво има, Демара? Какво се е случило? Няма да те отпратя, мила, каквото и да стане — кажи ми спокойно какво те е уплашило! — Тя погледна болезнено слабото, свито на кълбо момиче с огромни, уплашели очи, и допълни успокоително: — Домарис рядко влиза в стаята ми по това време, но дори да дойде, ще… ще намеря какво да й кажа.

— Домарис… — повтори Демара бавно и се усмихна с тази мъдра и тъжна усмивка, която бе толкова неподходяща за детското й лице — Домарис не знае, че съществувам; Деорис. Това, че ще ме види, няма да промени нищо. — Тя седна у леглото й загледа Деорис със странните си сребристосиви очи — после изведнъж погледът й стана напълно безизразен, бялото на очите се виждаше от всички страни на ириса. — Много скоро едни от нас трите ще умре — каза тя с особен, равен глас, блуждаещ като очите й. — Една от нас трите ще умре и ще вземе и детето със себе си. Смъртта ще докосне и втората, но ще вземе само детето й. А третата ще моли Смъртта на дойде и да вземе и нея, и детето й, но ще живее, за да проклина и въздуха, който диша.

Деорис сграбчи слабите рамене и разтърси силно Демара.

— Ела на себе си! — извика с висок, разтреперан от страх глас. — Знаеш ли изобщо какво говориш?

Демара се усмихна странно. Лицето й бе отпуснато и неестествено разкривено.

— Домарис, ти и аз — Домарис, Деорис, Демара… Ако казваш трите имена много бързо едно след друго, звучат като едно, нали? Но нас ни свързват много повече неща… съдбите ни са свързани, а сега и трите носим деца под сърцата си.

— Не! — изкрещя Деорис в отчаян отказ да приеме истината. „Не, не може да е Риведа! Не е възможна такава жестокост, такава черна измами.“

Тя сведе глава, уплашена и тревожна, неспособна да срещне неестествено мъдрите детски очи на Демара. От нощта, когато тя, Риведа и странният му ученик едва че станаха жертва на заклинанието, което освободи духа на огъня й я беляза навеки с печата на дорйе, Деорис нито веднъж не бе имала повод да се заеме с ежемесечното ритуално пречистване… Беше обмисляла това, беше си припомняла страшните разкази, които си шушукаха жените-саджи за проклятия и безплодие, спомняше си и предупреждението на Малейна. Беше успяла да се убеди, че както печатът на дорйе беше белязал навеки гърдите й, така в сърцевината на нейната женственост е била опустошена, че се е превърнала в сиво, безполово същество, облечено във външната обвивка на жена. Дори когато Домарис даде по-достъпното обяснение — че е бременна — Деорис отказа да го приеме. Та нали, ако бе способна да зачене, би забременяла от Риведа много — по-рано!

Но така ли беше наистина? Риведа беше запознат с множество тайни, и може би знаеше как да предотврати забременяването й според собственото си желание. Тя се опитвате да се бори с ужасяващото прозрение, което непрестанно се натрапваше в мислите й, „О, не, не от онази нощ в подземието налудничавите заклинания… коланът, който нося и сега под долната си риза…“

С отчаяно усилие тя успя да пропъди нахлулите спомени.

„Това никога не се е случвало… беше сън, само лош сън… истински е само коланът. Но щом той е истински… Не! Трябва да има някакво Друго обяснение!“

Тогава мислите й се обърнаха към другото, което току-що бе научила от Демара и тя се вкопчи почти с облекчение в него:

— Ти!

Демара гледаше тъжно Деорис.

— Знам, че ще ми повярваш — каза тя съвсем тихо. — Презират ли ме?

— О, не, Демара, разбира се, че не — Деорис отново се взря в слабото, почти призрачно лице, което почиваше доверчиво на рамото й. Демара почти не се бе променила през изминалите три години; оставате си все същото странно, измъчено, полудиво малко момиче, което първоначално бе предизвикало у Деорис страх и недоверие — а после — съжаление и обич. Демара беше вече петнадесетгодишна, но външно това почти не й личеше; беше си същата като на дванадесет години; по-висока, отколкото бе Деорис на тази възраст, много слаба и крехка, с все същото странно излъчване на опитност и незрялост едновременно.

Демара се изправи и започна да брои на пръсти.

— Беше като страшен сън. Случи се… не помня точно, но мисля, че бе минала една луна, откакто ми напусна.

— Преди пет луни — подсказа меко Деорис.

— Едно от малките деца дойде да ме повика. Каза ми, че ме очакват в залата на звуците. В това нямаше нищо необичайно. Изучавахме въздействието на звуците с един от учениците на Надастор. Но когато отидох там, залата беше празна. Останах да почакам… И тогава влезе един жрец — цялото му лице беше покрито с маска; беше облечен и черно. Не каза нищо само … само тръгна към мен и после… О, Деорис!

Детето зарида горчиво, притиснало глава към гърдите й.

— Демара! Не е възможно!

Демара с мъка потисна хлиповете си и повтори:

— Нали ми вярваш? Нали не ме презираш?

Деорис я залюля в ръцете си като бебе.

— Не, мила, не — повтаряше тя напевно и успокоително. Знаеше много добре какво иска да каже Деорис. Извън Сивия храм на момичета като Демара се гледаше с презрение, като на уличници, но Деорис, която бе живяла в Сивия храм, знаеше, че по вътрешните закони там тези жени бяха почитани като преминали специална подготовка, почти свещени — и най-вече незаменими, под закрилата на най-високопоставените магове. Беше напълно немислимо маскиран непознат, при това жрец; да насили една саджи… Борейки се все още с недоверието си, Деорис попита:

— Наистина ли нямат никаква представа кой може да е бил?

— Не… О, знам, трябваше да кажа на Риведа, трябваше, но просто не можех, не събрах сили! След… след като черният жрец си… отиде, аз останах да лежа на земята, плачех и не можех да помръдна. Плаках много дълго, имах чувството, че никога няма да спра да плача, докато Риведа ме намери… беше ме чуя и влезе да види какво става. Той… държа се много мило с мен, като никога преди, прегърна ме, започна да ме утешава, дори малко ми се поскара и накрая успя да ме успокои. Опита се да ме накара да му разкажа какво се е случило, но аз… Боях се, че няма да ми повярва!

Деорис внезапно пусна Демара. Стоеше неподвижно като статуя, докато откъслеци от дочут отдавна разговор се въртяха в главата й; не й бе необходимо много, за да направи връзката с това, което се бе случило с Демара, и почти без да съзнава, за първи път от години насам, Деорис прошепна:

— Майко Каратра! Пази я…

Не, не, не беше възможно, такива неща не се случваха, това беше плод на болната й фантазия… Деорис продължаваше да седи неподвижна, боеше се, че изразът на лицето й ще издаде мислите й.

Най-сетне произнесе с втвърдени от ужас устни:

— Но на Малейна си казала, нали? Не може да не знаеш, че тя ще те закрили. Убедена съм, че би убила със собствените си ръце всеки, който ти с причинил и най-малката неприятност.

Демара поклати глава; след няколко минути прошепна:

— Страхувам се от Малейна. Дойдох при теб заради… заради Домарис, Раджаста уважава мнението й… Последния път, когато в нашия храм бяла открити хора от Черното братство, беше много страшно… възцари се ужас… и смърт. Ако сега Черните магьосници са се появили отново, Пазителите трябва да бъдат уведомени. А Домарис е толкова… толкова добра и красива! Струна ми се, че би съжалила дори мен…

— Ще кажа на Домарис веднага щом имам възможност — обеща Деорис, разкъсвана от вътрешна борба. — Но, Демара, не очаквай прекалено много.

— Толкова си добра, Деорис! Толкова те обичам! — Демара се вкопчи в другото момиче. Сълзи светеха в очите й. — И… Деорис, ако мислиш, че Риведа трябва да узнае… Нали ти ще му кажеш? На теб той позволява всичко, а тъкмо сега никой не смее да припари до него… откак ти напусна Храма. Само жените, който взема от време на време… но дори те… — Демара замълча. — Когато ме откри, той се държа много мило, но въпреки това се боя от него.

Деорис погали нежно рамото на малкото момиче. Имаше чувството, че собственото й лице се е вкаменило. Изчезнали бяха и последните съмнения. „Риведа я с чул да плаче? В залата на звуците, която се затваря плътно и стените й са толкова дебели! Ще повярвам, когато видя слънцето да изгрява в полунощ!“

— Да — каза мрачно Деорис, — ще говоря с Риведа.

3.

— Тя няма и най-малка представа, Деорис. Надявах се и ти да не узнаеш, но след като се оказа толкова проницателна, добре, няма да споря — признавам.

Гласът на Риведа беше дълбок и суров като зимен прибой; след малко той продължи със същия леден тон:

— Ако имаш намерение да и кажеш истината — Деорис, каквото и да означаваш за мен, бих предпочел да те убия!

— Внимавай да не би ти да се окажеш жертвата — отвърна хладно Деорис. — Не е изключено Малейна да направи същото предположение, което направих и аз.

— Малейна! — Риведа почти изплю името на жената-маг. — Тя направи какво ли не, за да провали бъдещето на детето… Но каквото и да мислиш, аз не съм чудовище, Деорис. Това, което Демара не знае, не може да я измъчва. Неприятно е, наистина, че знае чия дъщери е. Оказах се глупак, че допуснах това да се разчуе дори тук, в Сивия храм. Отговорност с изцяло моя — що се отнася до Демара, по-добре да не знае нищо повече от това, което знае сега.

Отвратена, Деорис избухна:

— И ти се осмеляваш да разговаряш за това с мен?!

Риведа кимна бавно:

— Сега знам, че Демара е била зачената тъкмо с тази цел. Ако не е съществувало предопределение, какъв бе този подтик, който ме накара да я спася от гладна смърт пред градските стени? Тогава не съзнавах целта на постъпката си. Не намираш ли, че това е същинско чудо — начинът, по който всички събития водят към една цел? Това дете е ненужно, животът му няма никаква стойност за никого — самото й раждане накара Карахама да ме намрази. — За първи път на Деорис й се стори, че забелязва пукнатина в ледената броня на Мага, но той продължи бързо; — Нима не съзнаваш, че това са елементи от един по-висш план? Когато тя се роди, не знаех, че Карахама е от твоята кръв — но сега го знам — и ти, и тя, и Демара — всички имате ясновидските способности, с които се отличават някои от кастата на жреците — и сега дори това малко нищожество ще допринесе за Великото дело.

— Как е възможно да си лишен дотолкова от чувства? — Деорис се взираше в Риведа, сякаш го виждаше за първи път; струваше й се толкова чужд, сякаш току-що бе пристигнал тук от някаква незнайна страна отвъд моретата. Думите му за някакви велики планове; начинът, по който говореше за Демара, сякаш бе планирал и раждането й… възможно ли бе да е полудял? Дълбоко в себе си Деорис винаги бе вярвала, че странната му, приповдигната реч крие някаква възвишена, величава цел, която тя не може да осъзнае, защото е прекалено млада и дори неука. Но това тя вече можеше да разбере — разяждаща лудост, разрушила един великолепен ум: убийствена, опустошителна мания, за която той продължаваше да говора по същия начин — като за някаква велика цел, в името на която всякакви жертви са допустими. Дима всичко бе лудост и илюзии? И тя самата бе въвлечена в това безумие, убедена, че е избраница на Великия маг? Устните на Деорис трепереха; не беше убедена, че няма да припадне.

Устата на Риведа се изви в брутална, вълча усмивка.

— Малка глупачка! Ти като че ли наистина ревнуваш?

Деорис безмълвно поклати шава. Нямаше доверие на гласа си. Обърна се, да си върви, но Риведа я задържа грубо:

— Ще кажеш ли на Демара?

— За какво ми е да й казвам? — попита студено Деорис. — За да умре от отвращение, от погнусата към себе си, с която съм наказана аз? Не, ще пазя тайната ти. А сега махна ръцете си от мен!

Очите му за миг се разшириха от учудване. Той веднага се отдръпна от нея и заговори с по-мек тон:

— Винаги досега си ме разбирала…

Сълзи горяха клепачите й.

— Аз да съм те разбрала? Не, никога! Но ти никога преди не си стигал до дотук! Та това е… извращение… богохулство… черна магия!

Риведа посечи да отвърне нещо рязко, но прехапа устни и само измърмори подтиснато:

— Добре тогава, приеми, че се занимавам с черна магия, щом искаш.

После, с онази нежност, която проявяваше толкова рядко и тъкмо затова бе толкова скъпа на Деорис, притисна към себе си скованото й тяло и прошепна:

— Деорис, ти винаги си била моята сила. Не ме изоставяй тъкмо сега! Толкова малко ли бе необходимо, за да успее Домарис да те обърне срещу мен?

Деорис не отвръщаше нищо. Опитвате се да не заплаче.

— Деорис, стореното е сторено и аз няма да се отрека от нищо. Прекалено късно е да побегна като страхливец; пък и разкаянието няма да ми помогне вече — тъй че е все едно. Може би постъпих…неразумно; възможно е да съм бил и жесток. Но пак ти казвам — сторено е. Деорис, тук няма никой, комуто да се доверя; моля те, Деорис, грижи се за Демара, все едно, че с твое дете. Майка й отдавна се отказа от нея, а аз… аз нямам рече никакви права над нея — ако някога сън имал.

Той помълча с измъчено лице Докосна леко мястото на дрехата й, под което се криеха ужасните белези, после ръцете му внимателно се плъзнаха към кръста й, докосвайки дървените халки на скрития под плата колан — в жеста му имаше нещо несигурно, опипващо. Когато повдигна глава и очите му срещнаха нейните, и погледа му имаше мъчителен въпрос — и страх, който тя не бе в състояние да си обясни. Риведа прошепна:

— Ти още не знаеш… дано боговете те опазят! Дано боговете опазят всички ви! Аз отхвърлих закрилата им; бях жесток с теб… О, Деорис! Помогни ми… Помогни ми!

Ледената му въздържаност се стопи като от повей на южния вятър — и с нея се стопи и целия гняв, насъбрал се в сърцето на Деорис. Тя обви врата му с ръце и прошепна задавено:

— Ще ти помогна, Риведа, ще ти помагам винаги!