Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (85)

13

Къртис-младши се събу и уви босите си крака с якето. Кей сложи маратонките да се сушат при отново разпаления огън.

— Татко намерил тази планета пръв — с някаква странна гордост каза Артур. — Можеш да го смяташ за страхливец, но за откриването на кислороден свят от клас „А“ са прощавали и по-големи престъпления.

— А той съобщи ли координатите на колониалната служба?

Артур сведе поглед.

— Продължавай.

— Той прекарал в кораба само една нощ. На сутринта сякаш нещо го повикало. Татко даже не взел оръжие със себе си. Просто тръгнал към реката, точно към това същото място…

…Къртис Ван Къртис, призован във флота по новия закон на Империята, отменящ всички предишни лъготения, стоеше на брега. Той не знаеше какво го е довело тук. Трябваше да отлети — на Тера го чакаше награда за откриването на подходящ за заселване свят. Не си струваше да рискува, скачайки по камъните в търсене на местни зверове.

Той прегази реката и се насочи към една от скалите, която с нищо не се отличаваше от останалите — безжизнена гранитна отломка. Сега Къртис не изпитваше страха, станал спътник на неговия живот. Той сигурно щеше да се порадва на това — ако все още можеше да изпитва емоции.

Като двукрак автомат Къртис Ван Къртис се доближи до камъка. И светът наоколо изчезна, превърна се в заслепяваща тъма, без време и пространство. Дори тогава не почувства страх. Той стана част от нещо, толкова огромно, че пред него двата килограма неврони в крехкия череп имаха по-малко значение, отколкото прахта, носена от вятъра. Той беше абсолютно открит и не предизвикваше нито учудване, нито осъждане, нищо. Той беше прекалено малък.

И в същото време стана единственият стимул за това, което го заобикаляше.

За миг той видя себе си през чуждия поглед — поглед, който идваше от всички посоки. Човече, достатъчно силно, за да си измисли цели, и прекалено слабо, за да ги има.

Къртис Ван Къртис усети погледа на Бога.

А после мъглата се разсея и той Го видя.

— Татко не знае — каза Артур. — Може би там има планета, а може би — цял свят. Светът на Бога… той не би могъл да създаде Вселената, ако не е равен на нея.

— Желязна планета със заводи за запалване на звезди.

Кей погледна от другата страна на реката. Там имаше много скали и сред тях не можеше да се види Вратата.

— Не, разбира се. Баща ми Го наричаше машина само защото е реален физически. Той не ми обясни подробностите, но аз сам ще видя за какво става въпрос.

— Къртис не би могъл да види друг Бог. Нужна му е била почва под краката и нещо, което е можело да говори, нещо, умеещо да слуша. Той е намерил само своя Бог.

— Да. И какво от това, Кей? Нека е видял само част и само онова, което е можел да види. И какво от това? За да видиш всичко, трябва да си равнопоставен.

— Прав си — съгласи се Дач. Погледна към седналия до него Томи. Какво би видяло това момче — сияние в безформен облик като на фреските в църквите на Единната воля или човек, надарен с нечовешка сила?

А какво би видял самият Кей?

— Татко твърди, че Той няма никакви желания — продължаваше Артур. — Тук твоята приказка казва истината. Той е създал света и е престанал да му влияе. В това просто няма смисъл за Бога. И когато татко преминал през Вратата, станал тази част от Вселената, която умее да желае. Бог му предложил света.

Имаше прекалено много скука в думите му, за да може Кей да се усъмни в тях. Артур Къртис беше израснал с тези знания. На неговия баща — на него самия — Бог беше подарил Вселената.

А той се беше отказал от подаръка, така ли?

— Все пак не бих казал, че този свят е светът на Къртис — отбеляза Кей.

— Не този. Този свят вече е създаден и неизменен. Даже това, което още не се е случило, тук е предопределено. Бог е открил път, татко го нарича „Линията на бляновете“. Това е път, който може да се види и който може да се извърви. В края на пътя баща ми би получил нов свят, нова вселена — създадена за него. Вселената на неговите блянове.

— И той се е отказал?

— Помолил е за време, през което да помисли. Безкрайно време, за да осъзнае бляновете си. И получил аТана. Сега той реши да получи и „Линията на бляновете“.

Кей се засмя. Облегна се назад на студената каменна ложа, гледайки в сътвореното от някого небе. На сто метра от него, зад свещената Врата, дремеше флегматикът Бог, правещ подаръци на първия поклонник. На далечната Тера Къртис Ван Къртис чакаше чертежите на мечтата си.

— Бог му казал, че трябва да се върне — продължаваше Артур, леко обиден. — Казал му, че трябва да дойде — нямало значение дали ще е по-млад или по-стар. И той дойде. Аз дойдох при Бога.

— Ти ли ще мечтаеш вместо Къртис? — попита Кей. Напрежението го напусна — драмата се беше превърнала във фарс. Напълно го устройваше един Бог, който не се меси в човешките дела, и не го вълнуваше светът на мечтите, който бе измислил за себе си Къртис Ван Къртис.

— Всеки си има свои мечти. Татко ще ги избира сам, аз също. — Артур се пресегна към огъня и свали маратонките от забитите в земята колчета. — Помисли си какво искаш ти.

— На първо място не исках да те убивам — каза Кей. — И се радвам, че няма да се наложи.

— Аз също, защото ти не би могъл да ме убиеш.

Артур отпусна ръката си в огъня. Бавно загреба шепа въглени. Томи нададе вик.

— Опитай, ще се получи същото — каза му Артур, измъквайки ръка от огъня. — Това е Праг, където могат да стоят само избраните. Тук бдят над нас. Татко го предполагаше, макар и да не беше напълно сигурен.

Въглените тлееха върху дланта му — червено-черна купчинка, над която се издига тънка струйка сив дим. Кей го плесна по ръката, отърсвайки въглените, и усети убожданията от изхвърчалите от тях искри.

Дланта на Артур си остана чиста, недокосната от жаравата. Кожата дори не беше почервеняла.

— Не го взимай навътре, Кей. В света на своите мечти ти можеш да бъдеш също толкова неуязвим. Това ще бъде твой свят, отговарящ на твоите желания. Ако поискаш, там ще изгорят корабите на Сакра по пътя към Шедар. Ако пожелаеш, там изобщо няма да има чужди раси.

— „Линията на бляновете“ не е подарена на мен — каза Кей, без да пуска ръката на момчето. — Дойдох твърде късно.

— Но Линията е дадена на нас.

Едва сега Кей разбра.

— Това ще бъде като с аТана?

— Да. Светове на тезгяха. Плати си и върви. Истински свят, не бълнуване на наркоман, нито пък виртуална реалност. Свят, в който можеш да станеш император или роб, безсмъртен или пеперуда-еднодневка. Това, което искаш. Без никакви граници.

— Сега разбирам Седмин — каза Кей. — аТанът беше еволюция-плюс… най-добрите оставаха живи. „Линията на бляновете“ е еволюция с три минуса. Първо ще си отидат най-талантливите, които са реализирали мечтите си. После слабите и нетърпеливите, уморилите се да се борят. Всички, които имат някаква стойност и могат да си платят.

— Татко ще дари на хората свобода.

— Той ще продаде на човечеството деградация.

Дач повдигна от земята карабината си и без да откъсва поглед от Артур, свали предпазителя.

— Не мисля, че ще се получи — каза момчето.

— Аз също. Но си струва да опитам.

— Не си прав, Кей — Артур не изглеждаше уплашен. Силата, предпазила го от лазерния лъч, едва ли щеше да направи изключение за плазмата. — Поговори с баща ми, той дълго е мислил върху това.

— Прекалено силно ще се наложи да викам.

— Не е задължително. Това е Праг, Кей. Оттук тръгват много пътища…

Дач не забеляза почти нищо — нито движение на устните, нито напрежение в погледа. Само сянка на отчужденост върху лицето на момчето.

И Къртис Ван Къртис, облечен в строг костюм, се озова до тях. Кей дори не успя да се учуди. Нямаше време за това.

— Радвам се да ви видя, шефе — каза Дач. — Говорим за бляновете. Не правете резки движения и всичко ще бъде наред.