Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (49)

12

Формално това беше свободна зона в космоса. Отвъд границата на звездната система Силак земните кораби можеха да бъдат атакувани от силикоидите, но самото им присъствие не беше враждебен акт. Такива бяха законите в Галактиката след Смутната война.

Засега силикоидите не обръщаха никакво внимание на неканените гости.

— Ескадрата се прегрупира — доложи капитанът на „Гореща следа“. — Ще пратят корабите си към различни бази. Кого ще преследваме?

Той не се вълнуваше особено от плановете на Кал. Инструкцията, получена от Лемак, му позволяваше да се отклони от битката. Капитанът нямаше намерение да участва в самоубийството, което, изглежда, беше замислила жената от Службата за имперска безопасност.

Изабела мълчеше. Ако нападението над Лайън все пак имаше някакви шансове за успех, то щурмът на планетата — прародина на силикоидите, беше пълно безумие. Прекалено много бяха защитните станции, планетарните бази, военните кораби.

— Всички ли са тук? — попита Кал.

— На практика — да.

— Тоест?

— В района на Таури ескадрата изхвърли в пространството някакво корабче. Разузнавателна сонда или патрулен катер.

— По-точно!

— Ако това бяха земни кораби, бих предположил изхвърляне на експрес-капсула.

Капитанът започваше да се нервира. За негово учудване Кал беше доволна от отговора.

— Връщаме се обратно. Цел — Таури. Тази капсула ми трябва.

С нито една от думите си тя не показа някакви емоции. Загубено време? Нека. Какво да се прави, при положение че връзката в хиперпространството е невъзможна. Шанс едно към трийсет и две хиляди? Не е беда. Тук, на Силак, шансовете бяха равни на нула.

Кал често се измъкваше от затруднени положения благодарение на качеството, което не би могло да се нарече иначе, освен нюх. Тя беше изразходвала прекалено много сили и нерви в преследването, за да позволи Артур Къртис да загине в лапите на дарлоксианите или в стаите за разпит на силикоидите. Тя щеше да го хване — него, момчето, което знае прекалено много.

Нито подчинените й, нито десантчиците се учудиха, когато трите кораба отново предприеха хиперскок. Те бяха започнали да свикват с преследването заради самото преследване.

 

 

Флаерът се спусна на поляната — прозрачен овал, прикрепен към диска на гравитационния двигател. Кей отвори кабината и скочи на тревата. На стотина крачки сред дърветата жълтееше къщата. От безкрайните градини прииждаше нежен, сладък аромат. Беше топло — но в границите на нормалното, без никакъв намек за жега.

Ако Кей Дач беше способен да обикне някоя планета, то това щеше да е Таури. Може би именно затова я беше напуснал преди двайсет години.

В града Кей посети два-три магазина и сега беше облечен по местната мода. Разбираше, че нито шортите с изрисувани цветчета, нито незагащената риза щяха да му помогнат да заприлича на местен — нямаше нито необходимия тип лице, нито нужното телосложение. Но поне престана да се облива в пот в своя официален костюм. А ризата прекрасно прикриваше наличието на кобура с „Пчелата“.

Фалшиво подсвирквайки си мелодия, която всеки роден на Втората планета на Шедар би разпознал, Кей тръгна към къщата. Жизнерадостният химн на загиналата планета бе за него една от последните нишки на паметта.

Обикновено си спомняше за родината си, когато имаше големи неприятности.

Артур сякаш го чакаше. Той седеше горе, на перилата на верандата, и Кей забеляза, че е бос и без риза. Таури умееше да предразполага хората към разпускане, независимо от това какви бяха — търговци на риба от Марета или съсобственици на империята „аТан“.

— Здрасти! — извика Артур.

Кей неволно се усмихна. Къртис-младши сега беше дете повече от всякога, но Кей Дач почти обичаше това дете. Още не разбираше защо — често беше имал своеобразни клиенти, — но вече започваше да осъзнава чувството си.

Не го плашеше дори неизбежната загуба на професионализма му.

— Кей, виждал ли си каналите им? — попита Артур. Той беше пълен с впечатления и жадуваше за общуване.

— Имаме проблеми, момче.

Кей предпочиташе да не протака със съобщаването на неприятните новини. Усмивката на Артур посърна, но не докрай.

— Какво се е случило?

— Намерих кораб на пристанището… нелош и на съвсем прилична цена.

— Е?

— Не можах да го купя. Похарчихме прекалено много пари на Инцедиос — дрехи, оръжие, лечението ми, билетите за Волантис…

Артур се намръщи.

— Картата „аТан“ не е попълнена с пари. Нито едно постъпление от момента на нашето… хм… отлитане от Тера. Ние, естествено, сме далеч от нищетата. Но не сме в състояние да си купим приличен кораб.

— Парите би трябвало…

— Не е постъпило нищичко. Можеш сам да провериш картата, ако не вярваш. Артур, обсъждали ли сте с Ван Къртис подобна ситуация? Например като сигнал за отстъпление?

— Не! — Артур с лекота скочи от перилата. — Сигналът за връщане беше друг. Честна дума, Кей!

— Общо взето ти вярвам. Тогава пред нас стои въпросът: какво означава това?

Къртис-младши гледаше под краката си, човъркайки тревата с върха на обувката си. После вдигна поглед:

— Това означава, че договорът ти с Къртис Ван Къртис е прекратен. Така ли е?

— Така е — сурово потвърди Кей.

Артур отмести погледа си от телохранителя. Попита:

— Мога ли да претендирам за част от парите? За да се добера с някой пътнически кораб до Граал?

— Почакай! — Кей сложи ръка върху рамото му. — Аз съм сключил договор не само с Къртис-старши. И на теб ти обещах някои неща, нали?

Артур мълчеше.

— Момче, ще те отведа на Граал. Но ако Ван Къртис е променил плановете си, ще се наложи да уговорим нови условия на договора. Това е почтено предложение.

— Какво искаш, Дач? — уморено попита Артур. — Какво мога да ти дам? Безсмъртните нямат наследници. Никога няма да притежавам „аТан“. Така и ще си остана вечно момче, дори и да ми порасне брада.

— Искам три неща, Арти — Кей застана на колене и погледна Артур отдолу нагоре. — Информация, гаранция и обещание. При това ще изпълниш обещанието само ако имаш възможност.

— Слушам те.

— Искам да знам какво представляват богът от машината и „Линията на бляновете“. Поне в най-общи линии. Искам да съм сигурен, че ако загинем, Ван Къртис ще удържи на обещанието си…

Артур поклати глава.

— …И ще ме съживи. Макар и за да ме подложи на вечни изтезания в резиденцията си. Можеш ли да опишеш поведението ми по такъв начин, че да реши да си отмъсти?

— Ти какво, да не си мазохист?

— Искам да ми обещаеш: веднага щом ти се представи възможност, да ми помогнеш да избягам. По-нататък всичко си е моя работа. С това твоите задължения свършват.

— Кей, думите за изтезанията не бяха празна заплаха. Двама от предишните ми спътници вече я имат тази вечност.

— Вярвам ти. Това прави нещата още по-лесни за теб.

— Кей, не искам да те измъчват — сериозно каза момчето.

— Прекрасно. Значи ще ми помогнеш да избягам. Не бих получил наградата в никакъв случай, нали?

Артур протегна ръката си към Кей и каза:

— Информацията ще бъде най-обща. Съгласен ли си?

Стиснаха си ръцете.

— Разправяй.

Къртис-младши се огледа. Седна в тревата до Кей.

— На планетата Граал има изход към друго пространство.

Кей чакаше.

— Там се намира нещо, което може да се нарече бог.

— Защо „нещо“?

— То не е жив организъм. Нали ти казах: бог от машината.

— Защо „бог“?

— Той… то… е създало нашия свят.

— По-конкретно, Арти.

— Стига толкова — отсече Къртис-младши. — Не съм ти обещавал пълна информация.

— И това не е малко… Добре. Какво е „Линията на бляновете“? Защо силикоидите са решили, че тя ще навреди на човечеството?

— Няма да му навреди. Просто ще насочи развитието му по други пътища.

— Какво представлява тя?

— Техническо устройство… — Артур замълча и прехапа устни. — Кей, от най-обикновено любопитство ли искаш да научиш това?

— Не, разбира се. Не обичам кой знае колко децата, Арти. Но извънземните ги обичам още по-малко. Ако „Линията на бляновете“ отслаби Империята, ще скъсам нашия договор.

— И ще ме убиеш.

— Обещах ти да не правя това. А и убийството няма да помогне, нали? Какво е това „Линия на бляновете“?

Момчето затвори очи. Помоли:

— Кей, хайде да го направим по друг начин. Ако успеем да достигнем до Граал, ще ти разкажа всичко. И ти ще решиш…

— Какво ще промени това?

— Освобождавам те от обещанието ти. Когато узнаеш истината, ще можеш да ме убиеш.

— Не обичам неизвестността — сериозно каза Кей. — Да те защитавам и да не знам дали си струва да го правя, не е най-приятното занимание.

— Животът по принцип си е пълна неизвестност.

Кей Дач кимна:

— Добре. Да смятаме, че сме се договорили. Ако ми се наложи да направя това…

— То ти ще го направиш безболезнено за мен — Артур се усмихна.

— Както се получи, момче. Но при всички случаи ще ми липсваш.

— Наистина ли?

Кей стана и помогна на Артур да се изправи. Те стояха и се гледаха един друг: суперът от унищожената планета и клонингът от древната родина на човечеството. Мъжът, свикнал да убива, и момчето, родено, за да умира.

— Да вървим да ми покажеш каналите — каза Кей. — И да се похвалиш как си се научил да се гмуркаш.

— Ти също ли си се къпал в тях, когато си живял тук?

— На Таури няма други водоизточници. Цялата планета е преустроена. Градини, компенсатори, канали… четири града…

— Отначало е страшно, нали? И водата е ледена…

— Отначало всичко е страшно.

…Хенриета Фискалочи дълго гледа след тях от прозореца на стаята си. Тя харесваше силните личности, а тези двамата бяха много силни. Такива хора не търгуват с риба от замръзнали планети, а в патриархално-клановите общества не се възпитават подобни момчета.

Легендата трябва на първо място да съответства на личността, а едва след това на външната правдоподобност. Така я бяха учили… преди много, много години…