Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (84)

12

Кал дори не си и помисли да каца при изоставения джип. Флаерът описа кръг, обливайки колата с конуса на светлината на прожектора, после отново се издигна в небето.

— Идвам — съобщи Изабела. — Нима си мислеше, че ще се измъкнеш?

В кабината на флаера нетърпимо вонеше. Вече от денонощие Кал не си правеше труда да каца за санитарни нужди и това й се струваше напълно естествено.

— Ти изобщо не ми трябваш — говореше си Кал. — Хич не ми пука за аТана. И за това, което търсиш тук. Нали, Лемак? На теб не ти пука, значи не си струва усилията…

Лемак, съществуващ само във въображението на Кал, кимна от второто кресло. Той отново беше стар, какъвто и трябваше да бъде, защото аТанът не е необходим на героите от детските сънища.

— И как да убия безсмъртния също знам — не спираше Кал, вече обръщайки се към Луис, някак неусетно сменил адмирала. Номачи виновно наведе глава. — Глупакът ще умре сам — продължаваше Изабела, вглеждайки се в малкото екранче за нощно виждане. — Трябва само да се държиш с него като с умен и той ще умре. А умният може да бъде сломен. Той самият няма да иска да живее. И ти няма да искаш, момче…

Тя погледна накриво креслото — но Артур не се появи там. Палето я чакаше някъде там, долу, със своя двойник, появил се от нищото, и с вярното си псе телохранител.

— Аз бързам — нежно каза Кал, хвърляйки флаера към земята. — Бързам…

Невидимата нишка, изтъкана от разпадащия се разум на жената, ги свързваше почти толкова здраво, колкото са свързани влюбените. Без да знае това, Кал притежаваше ключ, и флаерът й не падаше над Злите земи, където случайните произшествия бяха станали закономерност.

Вече в розовата светлина на утрото Кал видя върху инфрачервения екран едва забележимо петно — следа от догорял огън. Изхили се, оправяйки косата си, и се приземи на стотина метра, така че бученето на моторите да не разтревожи дори и най-лекия сън. Измъкна се от кабината, влачейки лазерника за ремъка, не забелязвайки нито болката в отслабналите крака, нито студения вятър, проникващ под тънката рокля.

Над рекичката плуваше мъгла на парцали, в светлолазурното небе все още светеше някаква упорита звезда. Кал се приближи до водата, жадно се напи, заставайки като куче на четири крака и лочейки направо от реката. Подчинявайки се на внезапен порив, се разсъблече и се изми до кръста.

Внезапно й стана по-добре. Тя бързо намъкна роклята си, приближи се до флаера и гнусливо мръщейки се, свали от носилката, закрепена в товарния отсек, топло вълнено одеяло. В чантата на убития от нея лекар Кал намери флакон със спирт и отпи две големи глътки. После седна на брега и зачака.

Артур се събуди пръв. В съня си се беше търколил до Кей, който го бе прегърнал с едната си ръка. Томи, със своите придобити на Каилис познания за отношенията между възрастните и децата, сигурно веднага би се отдръпнал. Но Къртис-младши за всичките години на своя път се беше научил да чувства разликата в чуждите докосвания. Той полежа минута, гледайки в лицето на Кей, където сега нямаше нищо, освен пропита в плътта умора, после внимателно махна ръката му. Кей продължаваше да спи. Артур тихичко стана и тръгна към реката.

Кал седеше неподвижно, като изваяние, загърнато от някой шегаджия в одеяло. Артур премина на десетина крачки покрай нея, без да я забележи сред дърветата в измамната утринна светлина. Изабела безшумно стана и тръгна след него, запазвайки същата дистанция.

За миг съзнанието й се проясни. Тя дълго гледа как момчето се мие, пръхтейки от студената вода, и насила се смее, сякаш преструвайки се пред самия себе си. В очите й сега имаше копнеж — нежен, като майчина любов.

Момчето се обърна и я видя.

— Ти ми причини толкова беди, Артур — каза Кал.

Той не отговори. В момента не бе в състояние да говори.

— Разбирам, аз също не те щадих — продължи жената. — Но това беше игра, която започна ти. Трябваше да се предадеш по-рано, а ти все се бореше, побеждаваше. И сега какво?

— Аз победих — каза момчето. — Пораснах.

— Така ли? Това ли беше целта на пътуването ти? Ритуалът на инициация на Къртисови включва победи на СИБ и армията? Добре, няма значение… Все още не си пораснал.

Тя направи крачка към Артур и той отстъпи, влизайки до глезените в ледената вода. Кал вдигна лазерника. Съобщи:

— Не ми трябват твоите тайни. Запази си ги за себе си. В тукашния „аТан“ има толкова добри момичета, беше им тъжно, че Овалд не е продължил безсмъртието нито на себе си, нито на своите деца… Ти така или иначе няма да умреш, нали? Татенцето ще те съживи на Тера. Живей. Пътешествай отново.

— Не бива — каза Артур. — Моля ви.

— Значи съм права — Кал се усмихваше с чистата усмивка, умряла в нея преди десетилетия. — Можеш да бъдеш пречупен. Пречупвай се. Ще убия и второто ти „аз“. А Кей нека живее. Ще бъде интересно.

Тя докосна спусъка и тънкият бял лъч удари Артур в гърдите.

— Първият — каза Кал.

Артур продължаваше да стои. От якето му се вдигаше пара, сякаш е изгладено с ютия. Кал отново натисна спусъка и лъчът удари момчето в лицето.

Артур все така си стоеше на мястото.

— Падай! — каза Кал. — Падай, ти си убит!

Безумието отново закипя в нея като яростен черен водовъртеж. Тя стреля още веднъж.

Артур се засмя.

— Единият е готов — съобщи Кал, пускайки в момчето цял откос. — Вторият.

После остави лазерника върху земята и замислено погледна към горичката.

Къртис-младши престана да се смее, когато тя премина покрай него. Спря се за миг, докосна рамото му и допря устни до челото му в лека прощална целувка.

— Така трябваше… Спи.

Течението беше бавно. Кал премина десетина метра, преди да бъде съборена и повлечена през камъните. Нямаше да й е трудно да изплува, но на Артур му се стори, че тя дори не се опитва да се бори с потока. За миг се мярна вдигнатата й над водата ръка — и това беше всичко.

Артур дълго стоя във водата. Само тялото се изцеляваше от аТана, болният разум си оставаше проблем на лекарите. Разбира се, не му беше мъчно за Кал, но не почувства и радост.

После ръката на Кей докосна дланта му.

— Да настинеш ли искаш?

— Кал беше тук — каза Артур. — Тя полудя… и се самоуби.

— Върви ти, кралю.

Артур погледна телохранителя си.

— Да тръгваме, Дач. Ще ти разкажа всичко. И Томи трябва да слуша.