Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (10)

10

Каквото и да беше мнението на Къртис за случилото се, той повече не се върна на тази тема. Двама лекари — млади на вид, но прекалено съгласувано работещи — затвориха раната на Кей и му инжектираха няколко ампули с непознати препарати. Тънък слой аерозол довърши работата.

— Ще издържи ли два дни? — полюбопитства Къртис.

— О, поне две години — сви рамене единият от лекарите, фамилиарният тон само затвърди мнението на Кей, че тези „младежи“ неотдавна са преминали през аТан.

Сега Кей почиваше в стаята си. Вечерта зад прозорците се сгъстяваше — ритъмът на живот се определяше от денонощния цикъл на кулата.

Силикоидът се появи, когато Кей вече бе започнал да задрямва.

— В двубоите с органични форми на живот понякога бурлатитата използват отровни нокти — съобщи той вместо поздрав.

— Той нямаше време да отдели отрова, а и лекарите ми инжектираха някакъв токсинопротектор. Но въпреки това — благодаря.

— Ще разрешиш ли? — силикоидът заплува към дивана и преди Кей да успее да се учуди, седна до него, извивайки цялото си тяло. Кей лекичко се отдръпна — от каменното туловище прииждаше горещина. — Нека да помълчим в памет на отишлия си живот — тържествено произнесе силикоидът.

Кей помълча две минути. После попита:

— Трудно ли ти е да създадеш екран?

— На близко разстояние е лесно. За съжаление ти не можеш да се приближиш… Готово, защитени сме от каквото и да било подслушване.

— Дори от това, което осъществява Артур Къртис?

— Да.

— Ти си толкова сигурен, че имам думи, предназначени за теб?

— Да. Говори.

— Бурлатитата са намерили слабото ви място, камъче. Структурите, които генерират силовото ти поле, са неустойчиви. Забавно за раса, побъркана на тема стабилност и баланс на силата, нали? Звук с определена честота и сила влиза в резонанс с тях, а после е достатъчен дори и слаб тласък, за да се превърнете в неподвижни, безпомощни, макар и все още мислещи камъни.

— Какъв е този звук?

— Не мога да го издам. Нужно е гърло на бурлати.

— Може би лъжеш?

— Може би.

— Защо ми разкри тази тайна?

— Хората почти не са воювали с вас. Вие живеете на такива планети, където ние по собствено желание не си пъхаме носа. Империята на хората има едни интереси, Основата на силикоидите — други. Те не се пресичат. А ако все пак започне война, няма да вземем да хвърлим срещу вас тълпа певци-скопци. Лазерният пистолет изравнява шансовете ни, фузионният бластер ще ми даде сто точки преднина. Трябва да си бурлати, побъркан на тема сила, за да търсиш преимущество в ръкопашна схватка със силикоидите.

— Това ни потискаше, Кей — произнесе силикоидът с нещо между шепот и шумолене. — Ние не обичаме неясните ситуации.

— Да, и аз си го помислих. А какво ще ми кажеш ти, силикоиде?

— Къртис Ван Къртис купи от псилонците прототипа на аТан за две хиляди и петстотин кредита.

— Но по онова време тази цена…

— Е била също смайващо ниска. След година и половина псилонците капсулираха своята зона на космоса. Това е всичко. Казах, каквото можех. Дългът ми пред Къртис ще се изплаща още много дълго време.

Въздухът се залюля, когато защитният екран изчезна. Силикоидът се издигна нагоре. От дивана се носеше лек мирис на опърлена кожа.

— Отдадохме дан от тишина за отишлия си. Толкова чиста тишина, колкото той заслужаваше. А сега, Кей, Артур Ван Къртис те очаква. Трябва да поработите.

 

 

Влизайки в стаята на Артур, Кей си спомни за приюта. Блокът „Джи“, заедно със своето многоетажно спално помещение, с учебния и възстановителния си модул, би се побрал във всяка от стаите на Къртис-младши. Например в тази — овална зала, декорирана с гоблени в преобладаващи тъмни тонове. Кей не се комплексира по този повод. Алтос му бе дал единственото, което можеше — живота. Кей просто си спомни за детството си.

— Здрасти, тате — каза Артур. Той седеше на пода в стойка „лотос“, затворил очи и отпуснал ръце на коленете си.

— Обърка се, това съм аз — каза Кей, сядайки на пода до Артур.

— Знам, че си ти. Но нали възнамеряваме да свикнем с легендата?

— Правилно. Здрасти, синко.

Без да отваря очи, Артур се намръщи.

— Не мисля, че ще ми викаш „синко“. По-скоро — „малкия“.

— Не си познал.

— Добре, да помислим… Ти си досаден и скучен, доста самодоволен, трепериш над всеки кредит, стараеш се да възпиташ от мен достоен търговец. Наричаш ме „сине“. Или се обръщаш към мен по име.

— Добре, синко. Как ти е галеното име?

— Какво? — Артур отвори едното си око.

— Когато се съживим, аз трябва да проявя море от емоции. Според легендата това ще е първият ни аТан. Каквато и суха стипца да съм, не върви да кажа „сине мой, Артур“. Как те е наричал баща ти… е, когато ти…

— Сине — Артур се усмихна и отново затвори очите си.

— Аха. Добре, това ще го решим на място. Къде живеем?

— Ендория. Имаме къщичка на брега на океана…

— …Два етажа, лозе, площадка за флаер…

— …Оставяш си кораба на държавното пристанище, то се намира по-далеч от Ендория-плюс, но е значително по-евтино…

— …Ти си преминал задължителния учебен курс в частен колеж от средна ръка, а после съм решил лично да се заема с възпитанието ти…

— …Майка ми се грижи за финансовите дела на компания „Овалд и син“ и никога не лети с нас. Понякога й изневеряваш, а на Рух си имаш постоянна любовница. Аз се правя, че не го знам.

— Ще мине — кимна Кей. — Официалната част я знаем. Нека да си поговорим за нещата, които не са отразени в инструкциите.

— Обичаш да се презастраховаш — с явно удоволствие отбеляза Артур.

— Разбира се. Длъжен съм. Каква храна обичаш най-много?

— Тазианско желе.

— Синът на един дребен търговец няма как да го е опитвал.

— Защо? Превозвали сме желе от Тазия на Тера. За самия Къртис Ван Къртис. И сме оплюскали двата процента, които се броят за транспортни разходи.

— Да допуснем. Какво не обичаш?

— Сандвичи с кашкавал.

— Защо? — обърка се Кей.

— Ами просто не ги обичам!

Кей кимна. Стана, с труд изпъна схванатите си нозе. Артур продължаваше да седи като вкаменен.

— Два-три въпроса извън легендата. Що за стая е това?

— Зала за медитация. Защо питаш?

— Просто така. Имаш ли братя?

— Доколкото ми е известно — не.

— Бил ли си извън Тера?

— Това вече е трети въпрос.

— Добре, да продължим.

Кей обиколи Артур.

— Страх ли те е от тъмнината?

— Не.

— От високо?

— Не.

— От смъртта?

Артур обърна глава. Очите им се срещнаха.

— Естествено, че не, тате — с леден глас изрече момчето.

— А от мен страх ли те е?

— Когато се напушиш с треб.

— Никога не съм опитвал.

— Всички търговци пушат треб. Зад завесата, в сандъчето от кост, има един пакет. Вземи го.

Зад завесата имаше много интересни неща. Сандъче с треб, десетина други сандъчета, разопакован, но неработещ, пулт на комуникатор, активиран охранителен робот, чиито обективи непрекъснато следяха Кей. След като сложи плътно натъпкания пакет с наркотика в джоба си, Кей се върна при Артур.

— Често ли го пуша?

— Когато не ти вървят работите. Рядко.

— Обичам ли нравоучителните разговори?

— Естествено.

— Разказвал ли съм ти за разликата между тичинките и плодниците?

Артур се усмихна:

— Да, когато навърших десет, ти ме извика в кабинета си… в капитанската каюта и каза: „Артур, ти вече порастваш и трябва да узнаеш за някои страни от живота на възрастните хора. Когато мъжът и жената се обичат и искат да имат малко бебе, те се занимават с някои неща…“

— Нима трябва да бъдеш такъв идиот? — попита Кей.

— Да. Винаги и във всичко. Ти нали искаш да се държа естествено?

— Добре. Сега ти си наред.

— Бръснеш ли се?

— Всекидневно. Освен в дните, в които се напушвам с треб.

— Хъркаш ли, докато спиш?

— Понякога.

— Неспретнат ли си, когато мислиш, че никой не те вижда?

— Естествено.

Артур се преметна през глава назад, с лекота се изправи.

— Без грешка си, Кей. Искаш ли сок? Или вино?

— Чаша жълто мршанско.

— Чаша жълто мршанско и чаша портокалов сок — повтори неадресирано Артур. — По дяволите, защо нямахме повече време? Щяхме да се сработим.

— Ще се сработим. Нямаме друг изход. Да продължим…