Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (40)

3

— Това е невъзможно! — прошепна Кал. Тя се бе навела над оперативната маса, разглеждайки холограмата, създадена от бойния компютър. На нея Лайън изглеждаше като овъглено черно кълбо, само тук-там се бяха запазили зелено-бели участъци. Там, където бяха разположени планетарните бази, зееха кратери с трикилометрова дълбочина. Впрочем, да се разгледа всичко, беше достатъчно трудно — сребристите точки на корабите, обикалящи в орбита около Лайън, закриваха голяма част от гледката.

— Почти трийсет и две хиляди кораба! — Капитанът на миноносеца гледаше Кал от екрана. — Смазали са съпротивата за два-три часа. Навярно целият им флот е тук.

— Нима Основата на силикоидите воюва с Единството на Дарлок? — риторично попита Кал.

— Сега вече да — с явно удоволствие отвърна капитанът.

Т/сан, лежащ в ъгъла на каютата, избухна в дрезгав смях, имитиращ човешкия. Мелкон си имаше свои сметки за уреждане и с Дарлок, и със силикоидите.

Всъщност имаше ли раса в Галактиката, която да няма претенции към някоя друга?

Силикоидите превеждаха Артур и Кей през коридорите на десантния си кораб почти половин час. Тук ги нямаше асансьорите или транспортьорите, от които расата изобщо не се нуждаеше, и обикновеното пътуване се превърна в поредица от набирания на ръце и скокове. Съпровождащите ги силикоиди периодично се сменяха, някои изчезваха в страничните разклонения, други заемаха местата им. Те общуваха помежду си на недостъпни за хората честоти и действията им изглеждаха абсолютно спонтанни.

При поредната врата конвоиращите спряха. Кей почувства как ремъкът на „Ултиматума“ започва да се изплъзва от рамото му и вдигна ръка, за да позволи на силовото поле да го обезоръжи. Другият силикоид със същата виртуозност измъкна пистолета от колана на Артур. Единствената разумна раса, нямаща дори подобие на ръце, не изпитваше никакви неудобства от този факт.

— Да влизаме ли? — попита Кей. Не му отговориха — вероятно тези десантчици просто не знаеха каква е стандартната процедура. Кей ритна вратата и тя, послушно нагъвайки се на хармоника, запълзя към тавана.

Каютата, в която влязоха, беше специално пригодена за хора. В нея имаше две кресла — тромави, но снабдени със защитни колани. До стената, над подаващ се от пода решетест диск, се рееше силикоид. Без да му обръща внимание, Кей настани Артур в едно от креслата и затегна колана му, след което сам се настани в другото кресло.

Явно чакаха само тях. Почти веднага корабът се разтресе. Последва рязък тласък и ускорение, притиснало ги към креслата — корабите на силикоидите не разполагаха с гравикомпенсатори.

— Мога ли да попитам какво правите? — попита Кей силикоида.

— Участвам в ускоряването на кораба — пропя силикоидът.

— Аа… вярно ли е, че по-рано сте летели в корпуси без никакво оборудване, а идеята за самостоятелни двигатели сте заимствали от нас?

— Да. Идеята за външни двигатели, както и идеята за външно оръжие, възприехме от хората.

— Всъщност имах предвид нещо друго. Какво правите на Лайън?

— Спасяваме Галактиката — лаконично съобщи силикоидът.

За минута претоварването се увеличи толкова, че Алтос бе принуден да млъкне. Но веднага щом натискът на невидимата преса намаля, заговори отново:

— Способни ли сте да общувате в момента?

— Да. Тези функции се осъществяват автономно.

— Прекрасно. Мога ли да попитам за името ви?

— За хората то звучи като Седмин.

Кей затвори очи. Каза:

— Интересно. Винаги съм смятал, че имената ви са неразривно свързани с общественото ви положение. И Седмин може да се нарича само Подножието на Основата.

— Прав си. В обществото ни аз заемам пост, аналогичен на императорския при хората.

— Аз съм поласкан — бе единственото, което успя да каже Кей.

— Смъртта винаги е смърт, независимо от кого я получаваме — от императора или от обикновения войник — не се съгласи с него Седмин.

— Те си тръгват — каза Кал, без да се обръща конкретно към някого. В каютата на кораба бяха всички хора и представители на други раси, а също така и сержантите от десантната група, предоставена от Лемак. Погледите на всички бяха вперени в оперативната холограма. Сребристите точки над планетата трептяха, изчезвайки една след друга — рояк железни пеперуди, които са се събрали около светещата лампа и са я угасили.

— Планетата не е стратегически важна за силикоидите — отбеляза Номачи. — Безсмислено беше да я унищожават.

— Освен ако работата е не в планетата, а в нещо друго… — небрежно се обади Кадар.

— В какво по-точно? — Кал се обърна към него. Кадар издържа погледа й.

— Мисля, че много добре знаете, високопоставена.

Сега всички гледаха в Изабела. Всички, освен Номачи, който криво се усмихна и се отдръпна встрани.

— Глупости! — рязко произнесе Изабела — Целта ни е да върнем пленниците. Силикоидите нямат нищо общо с тях… Т/сан, имаш ли някакви предположения?

Мелконецът изпъна крайниците си, заемайки поза, напомняща стойката на куче. Издължената гущерова муцуна не показваше никакви емоции.

— Мнението за близостта ни със силикоидите е погрешно — съобщи той. — Ние никога не сме преставали да бъдем органични същества и не можахме да разберем каменната раса.

— Но вие три пъти сте воювали с тях?

— Бурлатитата са във война с тях и до момента — с тези думи Т/сан премина от поза за разговор в поза за почивка. Добави: — Що се отнася лично до мен, то аз притежавам прекалено много детайли, направени от човешки ръце. Според решението на Мелкон, аз не съм пълноценен представител на своята раса. Психиката ми е по-близо до психиката на уважаемата Маржан Мухаммади…

— Ахар?

Бурлатито повдигна тежкия си поглед. Неохотно изрече:

— Силикоидите ни атакуваха в периода на най-големия ни разцвет, в дните, когато флотата ни се готвеше за покоряването на Империята на хората. Тяхната политика се диктува от закона на Основата на разума — да се поддържа равновесие на силите. Вероятно силикоидите са решили, че Дарлок е станал прекалено могъщ.

— И са атакували периферна планета, която не се отличава с нищо от останалите?

— Кой може да каже сега какво е имало там? — Бурлатито тикна лапата си в холограмата — черно овъглено кълбо.