Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (31)

7

Два пъти на ден ги хранеха. На малки групи, като развързваха ръцете им и внимателно наблюдаваха всяко движение. Храната беше максимално проста и балансирана — догарците (впрочем, Кей упорито ги наричаше хората на Дарлок) се интересуваха само от здравето на пленниците, а не от гастрономическите им пристрастия. Три пъти на ден ги водеха до тоалетна, където ги наблюдаваха не по-малко внимателно. Отначало това предизвикваше у няколко момичета истерия и най-странния възможен вид стачка. Но още вечерта те вече се справяха без излишни писъци.

Не пречеха на пленниците да разговарят помежду си. Но двата опита за бой — и в двата случая обект на агресията бе Кей — бяха пресичани с изстрели от станер. Кей не отдаваше това на някаква своя особена значимост — по същия начин биха пресекли какъвто и да било безпорядък. Но за пътниците на совалката имаше само един вътрешен враг — той. Неговата постъпка бе довела всички тях до мъчителен плен, неговите изстрели бяха убили три невинни деца, да не говорим пък за пилота и карантинните служители — така смятаха всички. Той трябваше да умре.

Обаче догарците, дежурещи на люка под тавана, не споделяха общото мнение. Вечерта, когато загасиха светлината и към Кей запълзяха неколцина души с намерение да го линчуват, надзирателите с два-три изстрела напомниха за съществуването на нощните очи. След това ненавистта към Кей се изразяваше само словесно.

Но Кей не забелязваше оскърбленията. Сега го вълнуваше състоянието на Артур. Момчето разговаряше с него, ако Кей започнеше разговор, и се извръщаше — ако някой от пътниците започнеше да проклина убиеца и неговия син. И мислеше за някакви свои си неща.

— Можеш ли да се самоубиеш? — попита го веднъж Кей.

Артур кимна, както и очакваше Кей. Окованите ръце никога не са били пречка за самоубийство.

— Направи го, Артур.

Момчето поклати глава. Това също не беше изненада за Кей. Той замълча, гледайки в покрития с меки плочки таван, усещайки — с цялото си тяло — как се носи през пространството крайцерът. Обикновен човешки крайцер, с екипаж от обикновени хора… знаещи езика на Дарлок.

Вечерта на третия ден от полета към него припълзя, клатушкайки се, млад мъж. Костюмът му все още изглеждаше изгладен — скъпата тъкан се съпротивляваше на заточението с всичките си сили. Но небръснатото лице и измъкналата се от панталоните риза не оставяха дори малък намек за елегантност.

— Казвам се Вячеслав — с шепот започна той. — Аз съм лекар, съдебен експерт. Не изглеждате болен.

— Здрав съм — съгласи се Кей.

— Защо започнахте да стреляте? Чух какво казахте на сина си за Дарлок…

— Плениха ни наемници на Дарлок.

— Да допуснем. Но защо?

— Помните ли Смутната война?

— Родил съм се значително по-късно.

— А учил ли сте история? Хората воювали с Дарлок само две години — след което императорът сключил мир. Не много изгоден, ние дори сме изгубили две-три планети. Но по-нататъшната война щяла да ни струва доста скъпо. Саботажи в заводите и ракетните бази, постоянен шпионаж със загуби на най-новите технологии. Агентите на Дарлок били навсякъде — нито една раса от останалите не е успявала да вербува толкова много предатели. Когато ги разобличавали, те умирали с вик „Дарлок!“

Вячеслав се намръщи:

— Юди са се срещали винаги във всяка раса…

— Но не в такива количества и не толкова фанатични. На разпитите те се самоубивали, без да кажат нито дума. А аутопсиите…

Лекарят енергично закима с глава — в легнало положение това изглеждаше дори забавно:

— Спомням си! Синдромът на нервната деструкция! Мозъците им изгнивали за броени минути след смъртта.

— Аха — с мрачно удоволствие потвърди Кей. — Те владеят техники за психичен контрол, превръщащи човека в марионетка. Необходими са само пленници и Дарлок ги получава. Когато онези двамата влязоха в совалката, единият се обърна към другия с фраза на дарлок. Знаете ли каква? „Съобщи, че имаме стотина полуфабрикати.“

Цяла минута Вячеслав лежа мълчаливо. Кей не можеше да разбере дали лекарят му е повярвал, или не, докато онзи не попита:

— Така че вие заради това започнахте да убивате децата?

— Реших да започна с тях. Детето, работещо за Дарлок, е по-опасно от възрастния — вашата емигрантска тълпа вече няма да достигне до високи постове. А детето ще се стреми нагоре, с подкрепата на цялата раса ще направи кариера в армията, Службата, планетарните администрации.

— Говорите така, сякаш децата предварително са виновни.

— Разбира се — съгласи се Кей. — Знаете ли, вие сте хладнокръвен човек.

— Аз съм съдебен експерт на Инцедиос, а ролята на полуфабрикат играя от детството си.

— За мен също не е нещо ново.

Дежурният на по-горната палуба догарец дълго наблюдава разговарящите мъже. Люкът за контрол над пленниците беше направен без никакви удобства — просто дупка в пода на коридора. От неудобната поза цялото тяло на дежурния се бе схванало. Когато мъжете започнаха да се кикотят, той изпрати на всеки от тях по заряд от станера.

Не му харесваше да слуша човешкия смях, който самият той вече дълги години имитираше.