Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (18)

6

Когато Артур се събуди, Кей вече бе стоплил закуската. Освен това бе задвижил един от комбайните в редицата и го бе преместил срещу вратата. Артур скептично погледна нелепия агрегат — барабанната фреза отпред, четирите огромни колела, устройството за опаковане отзад. Корпус на практика не съществуваше — всички агрегати бяха открити. За клатещата се върху тънките опори кабина можеше да се каже всичко друго, но не и това, че е надеждна.

— Не бих казал, че идеята е добра — отбеляза Артур, докато взимаше порцията си.

— С по-добра не разполагаме… — Кей внимателно оглеждаше колелетата. — Скоростта е до четирийсет и пет километра в час — и то в работен режим. Енергийният запас е почти непокътнат. Добре ли спа?

— Като у дома.

— А аз измръзнах. Май има някакъв проблем с климатика.

Те довършиха закуската си и хвърлиха торбичката с остатъците от консервите в кабината. Кей връчи на Артур лазерната винтовка — никелиран агрегат с грамаден странично разположен пълнител — и нареди:

— Влизай в кабината.

От стъкления мехур Артур проследи как Кей отвори вратата, постоя малко и на висок глас каза:

— Каква красота! Дъждът е спрял, росата се е слегнала… Да не вземе да се спари стърнището, синко!

— Кей, помолих те да не ми викаш „синко“.

— Добре, сине — рече Кей, качвайки се в кабината. — Време е да се вършее, нали? Направи ми място.

Очите му проблясваха възбудено. Артур объркано се смъкна от седалката и седна на пода на кабината. Кей сложи ръце върху лостовете.

— Учи се, не се знае какво ще ти потрябва в живота…

Комбайнът изрева и изскочи от хамбара, разпръсквайки локвите. Кей се разсмя. Бодливата растителна покривка се простираше до хоризонта.

— Застояло се е житото, не намираш ли?

— Това не е пшеница, Кей.

— Знам, Артур — възглупавото изражение веднага изчезна от лицето на Кей. — Тръпки, еуфория… по-късно ще дойдат и халюцинациите. Това е дум-вирус. Да тръгваме!

Фрезата нададе вой, спускайки се към земята; пробивайки дупка в оградата, комбайнът пое през полето. Отзад замляска механизмът за опаковане, ритмично изхвърляйки найлоновите чували с пресованата трева.

— Колко време ти остава? — тихо попита Артур.

— Три часа. После ще последва период на немотивирана агресия и парализа на сърцето. Ще се опитам да те откарам, малкия.

Почти час се движиха в мълчание. Артур гледаше през прозореца, държейки винтовката върху коленете си, Кей си тананикаше фриволни песнички, после попита:

— Какво искаха те?

— Кои?

— Тези хора… на конете… с шапките със сини звезди…

— Никого не съм виждал — каза Артур, избягвайки погледа му.

— А… Ако те нарека Льошка, стреляй. Става ли?

— Обещавам.

На два пъти Артур видя в далечината димни стълбове. От време на време Кей заобикаляше нещо невидимо или пък се впускаше да преследва някакъв въображаем враг. Артур мълчеше.

После се опитаха да ги спрат. Неголяма група въоръжени мъже — може би същите, които бяха срещнали на изхода — откриха огън по комбайна.

— Градушка — сухо отбеляза Кей. Артур така и не разбра остроумничи ли той, или съзнанието му вече възприема изкривено реалността. Комбайнът описа вираж и се насочи към тълпата. Артур открехна вратата и започна да стреля по нападателите с винтовката — тя имаше отлична скорострелност и обемен пълнител.

— Лошото време няма да ми попречи да събера последната си реколта — заяви Кей, когато куршумите защракаха по кабината. Стъклото се престори на бронирано — покри се с пукнатини, но не капитулира. Кей довърши жътвата си, след което се върна на предишния курс. Найлоновите чували в контейнера отдавна бяха свършили и смесената с тревата плът бликаше от комбайна във вид на чудовищна людоедска кайма.

— Твърде показателно е, че дори не ти се повдига — отбеляза Кей, поглеждайки Артур. — Струваше си да убия татко ти, но това е невъзможно.

Артур не го разбра.

Префучаха през покрайнините на Китеж, покрай горяща дървена църква, смлени от артилерията къщи и грижливо покрити с калъфи паметници. Страшно много паметници.

— Народ, който не помни миналото си, е обречен — изкоментира този факт Кей. — Нашият народ е безсмъртен.

Когато пред тях се показаха кулите на космодрума, Кей приглушено попита:

— Да прескочим ли реката, как мислиш?

— Да я прескочим — съгласи се Артур, гледайки приближаващата се лента на шосето. Те форсираха преградата и подкараха срещу дъгоцветната бариера на силовото поле. Две коли на имперската пехота лениво се измъкнаха през вратите и развъртяха кулите на излъчвателите в тяхна посока.

— Ще загинем заедно, Льошка — примижавайки, изрече Кей. — Не е най-добрият вариант, нали?

Артур извади станера, прицели се внимателно в слепоочието на Кей и стреля. После смъкна вцепененото тяло от седалката и спря комбайна. По-трудно се оказа намирането на управлението на фреза — докато Артур не го изключи, пехотата не бързаше да се приближава.

Къртис-младши изскочи от комбайна и се затича към охранителите. Той беше само на дванайсет години и те не стреляха по него.

— Помогнете на татко ми! — извика Артур. — Помогнете му! Той има дум-треска, но аз го обездвижих! Помогнете ни, ще ви платим! Ние сме от Ендория, родината на императора! Помогнете!

Той плачеше прекалено естествено, а лейтенантът от Имперските войски също имаше деца. Лейтенантът кимна на войниците и двама от тях, спуснали предпазителите на шлемовете си, тръгнаха към разнебитения, опръскан с кръв и надупчен от куршуми комбайн.