Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (27)

3

Маржан бе коленичила и се молеше. Изабела се спря на прага на каютата, наблюдавайки ритуала — нейният служебен жетон й позволяваше да отвори вратата без сигнал.

Гледана в гръб и както бе облечена, старшият оперативен сътрудник на Службата Маржан Мухаммади с нищо не се различаваше от човек. Тъмните разпуснати коси закриваха шията, сложените върху гърдите ръце не се виждаха. Само лекият шум, съпровождащ всяко движение, намекваше за нещо нечовешко.

— …Защото плътта е слаба и няма друг път, и нашият път за теб… — Маржан млъкна. — С какво мога да ви бъда полезна, заместник-командващ Кал?

— Преди да постъпите в Службата, вие сте били телохранител, Маржан?

Мухаммади се повдигна с плавно движение, едновременно обръщайки се, сякаш е гъвкав винт, измъкващ се от резбата.

— Да.

Сега тя вече престана да изглежда като човек. Китката на ръката бе прекалено голяма и в черно-зелените пръсти имаше не повече плът, отколкото в тефлонов тиган. Лицето — изсечена маска от сребро и кристал… неясно защо механистите винаги започваха преработването на тялото от лицето. Шията — пръстени от тъмен метал, под които се забелязваше пластмасовата основа.

— Маржан, какво ви говори името Кей Алтос?

— Страшно много.

Меките човешки устни върху сребърното лице леко се отвориха. Мухаммади още не беше сменила гръкляна си с речев синтезатор.

Кал се почувства въодушевена. Да има съратник, познаващ противника, бе голям късмет. Понякога вършеше по-голяма работа, отколкото цял взвод от имперската пехота.

— Той е обектът на нашата операция — Кал реши засега да не споменава за момчето.

— Разбирам — дори Маржан да бе учудена, сребърната маска скри емоциите.

— Какво ще кажете за него?

Кристалните лещи потъмняха, оставяйки Маржан насаме с паметта й.

— Кей Алтос… той беше доста интересен… виждала съм го три пъти. Добри физически данни, великолепно владее синтез-йодо и пауъркилинг, отлична реакция, постоянен самоконтрол. Дарба… изключителна дарба за овладяване на чужди езици, включително и езиците на други раси. Като следствие — умение да създава контакти, когато има интерес от това. Пси-силата му е близка до нула. Потаен, не афишира възможностите си, но понякога се разкрива и споделя подробности за себе си.

— Като изключим пси-способностите — данните му са великолепни.

— Пси-силата не е необходима на един телохранител — с презрение отвърна Мухаммади. — Особените, но нестабилни възможности само пречат.

— Смяташ ли Алтос за сериозен противник? — продължаваше разпита Кал.

— Не! — Лещите върху лицето на Маржан увеличиха блясъка си. — В него има обреченост.

— Какво?

— Чувство за поражение, обреченост — търпеливо повтори Мухаммади. — Това е характерно за хората, чиято планета е загинала. Усъвършенстването на тялото би му помогнало, но той предпочита аТана.

— Благодаря, Марж. Представи съображенията си в рапорт. Вечерта ще разкажеш на всички това, което си спомняш за Кей.

Излизайки от каютата, Изабела сви рамене. На нея Овалд не й изглеждаше обречен. Ни най-малко.

Може би той бе забравил за планетата си?

Совалката потрепери в обятията на площадката за скачване. Гравитацията леко се промени — притегляше ги карантинният кораб. На екрана продължаваше да се вижда космосът, великолепен и равнодушен. В салона бе настанало напрегнато мълчание — хората си спомняха прегрешенията си. Кей Овалд мислеше за Ван Къртис и обещаната му вечност.

Къртис Ван Къртис умееше да държи на думата си.

— Артур…

— Не — дори без да се обръща, отвърна момчето. Отдръпна рамото си, отхвърляйки ръката на Кей. — Не. Ти ми обеща.

От люка към шлюзовата камера се разнесе грохот. Момченцето от предните кресла отново се разплака. Вратата на пилотската кабина се отвори и между креслата и шлюза притича млад човек, насила усмихвайки се и придържайки ръка върху кобура на колана си.

— Какво става? — истерично извика тъмнокожата девойка. Но на пилота не му беше до нея. Шлюзът вече се бе отворил и двама мъже влязоха в совалката. Противно на очакванията на Кей, емблемите на Службата не украсяваха броните им. Само трицветните нашивки на Карантинната служба: бял кръг, заобиколен от червено-черен пръстен. Единият от мъжете изглеждаше невъоръжен, другият държеше в ръката си „Пчела“.

— Карантинни служители? — тихо попита Артур. Кей сви рамене. Карантинната служба би могла да спре совалката от Инцедиос, но защо тогава влезлите бяха с вдигнати предпазители на шлемовете?

Пилотът тихо разговаряше с посетителите. Показаха му някакъв документ. Той се обърна и каза на висок глас:

— Лицата с действащ аТан, станете!

По редовете премина движение, но никой не се изправи. Пилотът заспори за нещо с карантинните служители. Този, който не носеше оръжие, с небрежен жест игнорира пилота и обръщайки се към спътника си, каза:

— Съобщи на командващия — тисс-ал арах, зей жисал…

И Артур Къртис видя как лицето на телохранителя му за миг направи гримаса — като от неприятен и неочакван спомен.

— Някои формални процедури за общото благо — гръмогласно обяви карантинният служител с пистолета. — Всички да останат на местата си до ново нареждане.

Кей стана от креслото и вадейки от джоба си документите, се отправи към шлюза.

— Господа, тук при мен е написано, погледнете… Спирания не се планираха…

Без да обръща внимание на насочения пистолет, той започна да тика документите в ръцете на пилота.

— Какво общо имам аз? — отдръпна се пилотът. — Нямам никаква власт над Карантинната служба.

Кей прехвърли вниманието си върху влезлите. Документите се озоваха в ръцете на невъоръжения карантинен служител, който ги прегледа с недоумение и каза:

— Вие сте Кей Овалд от Ендория. Е, и какво означава това?

— Означава, че си труп.

Пистолетът на пилота, неизвестно как озовал се в ръцете на Кей, издаде свистящ звук. Оранжев пламък обхвана доспехите на карантинния служител и те изщракаха, надувайки се. Охранителят нададе тънък, нечовешки писък и направи крачка напред. От разкъсаната броня бликаше кипяща кръв.

За да попадне плазменият заряд в процепа между сегментите и да накара човек да закипи в собствената си броня, се изискваха изключителни умения. Карантинният служител с „Пчелата“ разбираше това и реши да не се съревновава с Кей по скорост на стрелба. Той мълчаливо хвърли пистолета си на пода и вдигна ръце.

— Разумно — Кей обърна дулото към опипващия празния си кобур пилот, който се хвърли встрани, опитвайки се да се скрие зад облегалките на креслата.

— Совалката не може да се разкачи от крайцера — съобщи обезоръженият карантинен служител.

— Разбирам — равнодушно отвърна Кей. — Заар-со, свисс? Дарлок ши церо?

— Заа Дар? Мери сич хуман?

— Не — поклати глава Кей. — Тук сгреши, не работя за вас.

Карантинният служител се хвърли към шлюза. Първият изстрел го догони, докато още беше във въздуха, разкъса доспехите му, остави в гърба му димяща дупка и го хвърли на пода.

Човекът със счупен гръбнак се повдигна от пода и леко клатушкайки се, се затътри към шлюза. В салона закрещя жена, последва я и друга. Кей стреля още веднъж и отнесе половината глава на карантинния служител. Но чак третият изстрел, попаднал между плешките, го спря и събори на пода.

От виковете ушите заглъхваха. Най-досетливите се свиха зад креслата, няколко души седяха вцепенени, без да имат сили да откъснат поглед от случващото се. Подреденият допреди малко салон сега приличаше на месарски магазин, над който е извършен погром. Бежовата облицовка беше залята с кръв, от миризмата на пърлено на всички им се повдигаше. Невъзмутим от предизвикания от него ураган, Кей вървеше през салона към Артур, държейки пистолета до бедрото си. Момчето, притиснало се към креслото, с ужас гледаше телохранителя си.

— Нямаме друг изход, Арти! — Кей почти крещеше. — Кажи ми, че мога да го направя!

Артур заклати глава.

— Момче, това не е Службата, а нещо още по-лошо!

Къртис-младши гледаше в блестящата дупка на дулото. От пистолета прииждаше равномерна топлина, която се усещаше дори от половин метър.

— Артур… — Кей погледна назад и с един изстрел изпрати пилота в компанията на сътрудниците на Карантинната служба. Повдигнатата от пилота „Пчела“ отново падна на пода. Мъжът, стоящ до шлюза, привеждайки се, скочи през люка. Кей не стреля в него.

— Момче, повярвай ми! — Кей приседна на креслото си, без да отмества дулото на пистолета от Артур. — Не бива да им се даваме живи… Това е дарлоксианин, Дарлок!

Артур мълчеше. Телохранителят му все пак бе превъртял — тъй като расата „Дарлок“ имаше сходство с хората само по броя на крайниците. Убитите от Кей карантинни служители приличаха на дарлоксиани не повече, отколкото на силикоиди.

— Арти… — Пръстът на Кей легна върху спусъка. И Артур видя в очите му своята стара позната — смъртта. Сега Кей беше нейният пълномощен посланик, безмилостен и неукротим. Трите сестри, смазани от сакрасите и изпепелени от човешките бомби, малолетните мъчители на малкия Кей, не умеещ да бъде дете, двайсетте години работа с пистолет в ръцете, самият Артур, разкъсан от взрива на интерфазовия двигател, метежниците от Инцедиос — всичко това присъстваше в погледа на Кей. Там оставаше достатъчно място и за смъртта на Артур Ван Къртис, който беше безсмъртен.

— Не ме убивай — каза момчето, което не можеше да стане възрастен.

Кей Алтос закрещя, изправяйки се. Пистолетът в ръката му с охота оживя, посявайки в салона огнена смърт. В мъчителното си вцепенение Артур разбра, че Кей избива първо децата. Той бе успял да стреля три пъти, преди писъкът на стан-бомбата, хвърлена от шлюза, да изпълни совалката.