Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (70)

10

Артур се събуди. Болезненият наркотичен унес не можеше да се нарече нормален сън, но от друго Къртис-младши беше лишен. Целият се тресеше, което вече бе станало обичайно за него, цепеше го главата.

Лекарят седеше до леглото — застаряващ мъж с ярко зелен халат и много сериозно, разбиращо лице. Той с нещо неуловимо напомняше за Хари Нерисян, лекувал Артур в детството, и това беше обидно.

— В съзнание е — каза лекарят, гледайки момчето. — Осъществихме цялостно преливане на кръвта и облъчихме костния мозък. Мисля, че имунитетът му е изчезнал, но по-добре да не бързате с въпросите.

— Благодаря ви. Свободен сте.

Артур видя Кал. Тя беше в лека броня, която беше толкова на място в белотата на болничната стая, колкото шепа тор върху клавиатурата на компютър.

— Ще ви убия — каза Артур. Лекарят, поглеждайки го накриво, излезе.

— Не мисля, че ще се получи, момче.

— Писна ми от вас.

Кал протегна ръка и го потупа по бузата. Артур нямаше сили дори да се извърне.

— Знаеш ли, приятелят ти се опитва да те освободи — съобщи тя.

— И какво?

— Мисля, че скоро ще го видиш. За малко — Изабела погледна над Артур, към някой, застанал до горната част на кревата: — Имаме още десет-петнайсет минути. Ще се опитам да измъкна Т/сан — ще имаме нужда от него.

Кей Дач не обичаше да убива, фактът, че един или друг човек е умрял, му доставяше удоволствие понякога, но самият процес — никога.

Начинът за убиване, който му предоставяше „Серафим“, категорично не се харесваше на Кей.

Той разпери ръцете си, обковани от люспи металокерамика. Плазмените огънчета за последен път докоснаха овъгленото тяло и се просмукаха в порите. Войникът седна на пода. Младо момче, неуспяло дори да облече броня, с някакъв слабомощен излъчвател, който така и не бе стрелял…

От коридора за техническа поддръжка излязоха по същия начин, по който бяха и влезли — като разтопиха част от стената. Озоваха се в казарма, в която нямаше никого, освен дневалния — целият личен състав бе зает с издирването им.

— Преследвачите се приближават — каза Андрей. Той приключваше с минирането на отвора — всъщност, това едва ли щеше да им даде нещо. По време на бягството си те бяха оставили след себе си десетина мини уловки, но нито една от тях не се бе взривила. Не само киборгите притежаваха чувствителни детектори.

— Минирай тялото — нареди Кей. Премина покрай грижливо оправените легла, предпазливо открехна вратата. Пред него се откри голяма зала с обрасли с лиани стени, трева, издигаща се направо от мекия шуплест под, и не твърде убедителна, но симпатична холограма на небе, закриваща тавана.

— Рекреационната зона? — поинтересува се мелконецът. Той бавно измъкна от корема си повредената лапа и се опита да стъпи на нея.

— Да.

— До затворническия блок има двеста и четирийсет метра.

Приближи се и Томи, чиято броня продължаваше да се стреми да следва Кей. Момчето вече не държеше „Довода“ си готов за стрелба — очевидно бе решило, че няма да му се наложи да стреля. Дач, срещайки замисления му и въпросителен поглед, се извърна.

— Да тръгваме.

Андрей отстъпи от мъртвото тяло и бързо се насочи към Кей. В гласа на киборга нямаше емоции, само намек за гордост от добре свършената работа.

Те притичаха през рекреационната зона — от време на време Андрей спираше и закрепваше на дърветата, притискаше към пода или хвърляше през „небето“, към тавана, дребни дискове. Дисковете се прилепваха, моментално променяха окраската си в зависимост от цвета на мястото около себе си и се разливаха по повърхността.

— Ще е разумно да оставим преграда, командире — неочаквано се обади единият от близнаците, този, който бе унищожил диспечерския пост. — Сервомоторите на десния ми крак са повредени, не мога да поддържам необходимата скорост.

— Ще се постараеш — отвърна Кей.

Към рекреационната зона излизаха вратите на двайсетина казарми. Сигурно там също имаше дневални — за тяхно щастие звукоизолацията не им даваше шанс да чуят трополенето и да умрат.

Изходът беше само един — широк коридор към транспортния възел на жилищния сектор на базата. Там излизаше и коридорът на затворническия блок.

— Ако използвахме десанти по-често, щяхме да победим хората — отбеляза мелконецът. Гласът му беше равномерен — влечугите-киборги вече отдавна бяха отделили говорните функции от функциите за газова обмяна — Базите ви са беззащитни.

Кей не си направи труда да отговаря — за разлика от мелконеца при него не бе все едно дали ще се задъха. На бегом се изнесоха в коридора — там беше безлюдно и тихо. Прекалено тихо. Преодоляха петдесет метра за седем секунди — и дори нишите в стените, където би трябвало да дежурят часовите, бяха празни. Квадратната зала на транспортния терминал изглеждаше изоставена. Вратите на асансьорите бяха отворени, ветрилото от коридори — абсолютно чисто.

Прекалено тихо. Прекалено безлюдно.

Смъртоносен късмет.

— Назад! — извика Кей, повдигайки „Ескалибура“. Мелконецът със звънтене изправи крайниците си, преминавайки в бойна форма. И в този миг чакащите ги в засада получиха заповед да атакуват.

Локалните свивания на пространството бяха абсолютно нова технология, недостъпна дори за фамилията. Изпукванията на изключените генератори се сляха в равномерен шум: и там, откъдето те току-що бяха преминали, и в другите коридори, и насред терминалната зала започнаха да се появяват хора в силови брони. Единият от тях се появи в точката, където стоеше Андрей, и киборгът беше отхвърлен встрани, под корема на мелконеца, сега изглеждащ като огромен паяк.

Нямаха намерение да ги хващат живи. Уцелиха Кей на два пъти, преди той да открие огън — без да гледа в противника, тежко подскачайки от едно място на друго. „Серафим“ се държеше прекрасно. В точката, където попадна лазерният лъч, избухна облак от странен, огледален дим, в който се преливаха всички цветове на спектъра. Плазменият заряд сякаш не нанесе никаква вреда на бронята.

Нападателите бяха прекалено много. Те се страхуваха да използват тежко въоръжение, за да не се засегнат един друг. И малката групичка, стояща в центъра на залата, получи шанс.

Мелконецът, смешно подскачайки на тънките си лапи, тичаше по периметъра на помещението. Плазмената пушка, подала се от гръдния сегмент, не преставаше да стреля. Предните лапи без умора раздаваха чудовищни шамари на войниците.

Той беше най-опасният противник и, както често се случва, накара враговете да забравят за останалите.

Първи отговориха на огъня Андрей и Томи. Киборгът, лишен от емоции и притежаващ нечовешка реакция, вкара в употреба скорострелен лазерник, свързан директно с нервните му вериги. На момчето му бе достатъчно само да натисне спусъка — „Доводът“ замята дулото, изпращайки порции плазма на всички, които не фигурираха в списъка на „Своите“.

Осемте секунди на престрелката дадоха прекрасен урок на онзи, който ръководеше войниците. Кей забеляза как враговете започнаха да отстъпват към коридорите, а неуспелите, включвайки закрепените на коланите си прибори, просто изчезваха, отивайки в локалните изкривявания на пространството. Полесражението се освобождаваше за ново действащо лице, което би могло да се появи от прекалено много места.

— Към стените! — изкрещя Кей, отстъпвайки назад. Бронята засега се държеше прекрасно. Но Кей знаеше — идеална броня не съществува.

Кас/с/ис пусна кратък откос от заряди след отстъпващите и без да забавя скоростта на движенията си, се хвърли към стената. След миг той вече пълзеше по тавана, максимално удължил шията си и въртящ глава във всички посоки. Не беше сложно да се досетят кого ще вкарат в бой войниците и сега можеха да им помогнат само реакцията на мелконеца и неговото неочаквано разположение.

Андрей, леко надигнат, прекарваше прицела на лазерника през цялото помещение. Нещо с бронята му не беше наред — тя димеше, по пластините й танцуваха пламъчета. Това не прилягаше на бойния режим на „Серафим“; по-скоро някаква гадост се беше изхитрила да подпали металокерамичните плочки. Но нямаше време дори да се изгаси огъня.

Кей установи, че единият от близнаците лежи вляво от него — посмачкан, но невредим. Вторият лежеше до труповете на войниците — неподвижен и с овъглена броня.

На Томи изглежда засега му вървеше. Дори бронята му изглеждаше невредима.

— Контролирайте коридорите! — изкрещя Кей. Изкушаваше се да стреля след изчезналите зад завоите войници, но не си струваше да го прави. Врагът би могъл да се появи във всеки момент и той щеше да се нуждае от максималната скорост на реакция, която можеше да даде съзнанието на супер.

— Напразно наредихте на атакуващите да се оттеглят — каза Лемак. Комендантът на базата ги изгледа недоброжелателно.

— Шестима изобщо не можаха да се оттеглят, адмирале. На своите кораби можете да изпращате хората си на смърт, аз предпочитам да губя машини.

Екранът, чрез който се наблюдаваше терминалната зала, бе покрит с дребни вълнички — някой, най-вероятно мелконецът, създаваше смущения. Но да елиминира цялата система за вътрешно наблюдение, естествено, не му бе по силите.

— Не бих се доверявал прекалено много на техниката — каза Лемак. Той седеше зад гърба на коменданта, на дублиращия пулт. Почти със сигурност изпълнителните вериги бяха блокирани: отношенията между коменданта и адмирала далеч не бяха приятелски.

— Ами не се доверявайте — комендантът докосна клавиша на комуникатора: — Защо „Ловец“ се бави?

— Той си има своя логика — без особена почтителност отвърна невидимият събеседник. — Избира момента.

— Накарайте го да побърза!

— Напразно — каза Лемак. — Напразно.

Вече цяла минута той не откъсваше поглед от човека, който, изглежда, ръководеше нападателите. Ако можеше да се вярва на версията на Кал, то това беше Кей Алтос, телохранителят на Артур Къртис. Силовата броня (не просто броня — нов „Серафим“!) скриваше фигурата, включеният шлем — лицето. Обаче оръжието се виждаше ясно. „Ескалибур“.

Лемак с кимване повика ординареца си. Тихо прошепна:

— Отзови нашите от затворническия блок и от коридорите, водещи към пристаните.

Младичкият лейтенант неразбиращо зяпаше Лемак. Адмиралът въздъхна.

— Вътрешната охрана смята себе си за много яка. Но греши. Отзовете хората.

После той се настани по-удобно и се приготви да наблюдава спектакъла.