Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (45)

8

Някога използването на експрес-капсулите е било широко разпространено. Изхвърлят се в хиперпространството от кораби, изчислили курса си така, че капсулата да излезе в реалния космос при самата планета. Двигателят за еднократна употреба позволява да се намали скоростта, парашутната система позволява да се осигури кацането. В товарния отсек на кораба се събира около тон багаж — или петима-шестима души, страдащи от излишен оптимизъм.

Капсулите не осигуряваха единствено надеждност. В сплесканото керамично кълбо нямаше място за втори двигател — и капсулите изгаряха в атмосферата. Нямаше място за резервни парашути — и капсулите се разбиваха при кацането. Нямаше място за дублираща навигационна система — и капсулите преминаваха покрай планетата, понасяйки се в безкраен дрейф.

— Ако го закъсаме, ще се върнем на Тера — каза Кей, настанявайки се в креслото. Тонът му не се хареса на Артур. Той предпочете да смени темата:

— Бил ли си на Таури?

— Налагало ми се е.

— И как е там?

— Хубава планета. Ще ти хареса.

— Аха — със съмнение измърмори Артур.

Малкият, не даващ дори обемност на образа, екран на комуникатора светна. Те видяха силикоид.

— Кей Алтос, Основата взе решение.

— О, богове… Е, говори.

— Основата на силикоидите на може да направи окончателен избор. Тя предоставя съдбата ви на стабилността на мирозданието. Нито един силикоид няма да предприеме действия, с които да ви помага или да ви пречи — с изключение на настоящия момент. Достигането на Къртис до „Линията на бляновете“ ще бъде прието доброжелателно. Недостигането — също. Поверяваме ви на съдбата.

Капсулата се разтресе, ударът на претоварването изби от гърлото сподавения вик.

— Защо трябва толкова грубо… да ни поверявате на съдбата… — прошепна Кей.

Капсулата вибрираше като автомобил на междуселски път. Изображението върху екрана изчезна — в хиперпространството не съществува връзка между корабите.

— Ако попаднем в килватерна следа, ще изскочим на два-три парсека от звездата — съобщи Кей.

— Като че ли не го знам…

Вибрациите престанаха. На екрана се засменяха цифри — навигационната система ориентираше капсулата. Кей примижа, гледайки дребните редове.

— Е?

— Дяволите да ги вземат!

Пръстите на Кей пробягаха по пулта за управление. Гравитацията изчезна за миг. После капсулата се преобърна и в отсека прозвуча тънко свистене.

— Какво става? — закрещя Артур.

— Ако двигателят не се е повредил при форсажа — отвърна Кей, отдръпвайки ръце от пулта — и гравикомпенсаторът успее да издържи всичките натоварвания, след седем минути ще сме на повърхността.

Операторите на „Гореща следа“ засякоха изхвърлянето на капсула в системата на Таури. Това беше доста странно, но стандартната инструкция изискваше да се следва основната група. Да се направи избор между трийсет и двете хиляди кораба и малката капсула, не бе трудно — те не знаеха кого всъщност преследват.

Трите земни кораба продължиха пътя си.

Експрес-капсулата нямаше външни камери, нито пък илюминатори. Тишината означаваше край на спирането, моментната безтегловност — изхвърлянето на гравикомпенсатора, обръщането — отварянето на парашута. После продължиха просто да се люлеят сред въздушните течения.

— Май ще се приземим — смаяно каза Кей. — Арти, ако искаш чудо — ето че е на път да се случи.

— Нищо не искам…

— Лош признак. Арти, не искаш ли да ми разкажеш за „Линията на бляновете“?

— Не, не искам.

— Ще се наложи — обеща Кей.

Капсулата се разтресе още веднъж.

— Честито кацане — каза Кей, сваляйки защитния колан. Капсулата беше паднала накриво, така че им се наложи да се катерят до тавана, за да се доберат до люка. Обаче тази възможност беше предвидена и няколкото скоби ги улесниха. — Знаеш ли, че по време на Смутната война са използвали такива капсули при десантите?

— Не вярвам — отвърна Артур, измъквайки се от колана. Погледна дисплея и със съмнение в гласа попита: — Сигурен ли си, че тази планета ще ми хареса?

— А защо не? — Кей свали последния блокаж и отвори люка. В отсека нахлуха едри снежни парцали и леден вятър.

— Минус двайсет и три — съобщи Артур, закопчавайки якето си.

Кей, вцепенен, гледаше през отвора на люка. Отвъд него имаше тъмнина, изпълнена от виелица.

— Това е невъзможно — тихо каза той. — Таури е планета градина.

Седна на отбора на люка и запримигва, привиквайки с тъмнината. Наоколо се виждаше само дълбок, недокоснат сняг, разтопен непосредствено около кораба.

— Да не си сбъркал Таури с някаква друга планета? — попита Артур, измъквайки се след него. Студът дружелюбно обгърна момчето и то настръхна.

— Живях тук две години… след каторгата. На Таури няма зима, климатът е категория „Едем“…

За пръв път Артур видя Кей объркан, даже изплашен. Телохранителят не се страхуваше от реална опасност — боеше се от неизвестността.

— Каква е тази светлина, Кей?

През падащия сняг проблясваше слабо виолетово сияние. Далечна стена от светлина, издигаща се към небето…

— О, по дяволите! — Кей се закиска. — По случайност сме попаднали в компенсатора, Арти! — Оптимизмът му се върна удивително бързо. Той хвана Артур за кръста и скочи в снега.

— Какво ти става?

— Познай от три пъти!

Изпод капсулата долиташе пращене. Обгорялото кълбо потрепваше.

— Разбрах — кимна Артур, побягвайки. Спряха на десетина метра, наблюдавайки как експрес-капсулата пропада сред ледовете. Черната вода в отвора се разлюля и моментално замръзна. Снегът се зае с почистването на новопоявилия се лед.

— Ще можеш ли да извървиш пет километра? — попита Кей.

— Да тръгваме! — отговори Артур, криейки измръзналите си ръце в джобовете. Той не се нуждаеше от обяснения — компенсаторните зони на планетарните климатизатори имаха десеткилометров диаметър. Вечното лято, което по думите на Кей цареше на Таури, се осигуряваше от стотина-двеста зони на вечна зима.

Отначало вървяха бързо. Пречеше им само снегът, понякога достигащ до кръста на Артур. Кей се движеше отпред, проправяйки път като булдозер. Шокът от поредицата бързо променящи се събития засега не им позволяваше да усетят напълно студа.

— Ти хубаво видя сметката на силикоида — каза Артур.

— Мълчи и дишай през носа — отряза го Кей. Фигурата му отпред ставаше все по-ясна с привикването на очите на момчето към тъмнината, а по сивата тъкан на костюма му се бе налепил сняг.

После им провървя: излязоха на участък, в който нямаше сняг, а само гладък като стъкло лед. Очевидно неотдавна бяха почиствали този участък на компенсаторната зона, премахвайки излишъка от замразена вода в оросителните системи. Кей падна два, а Артур — три пъти. Размахвайки ръце, Къртис-младши постепенно свикна да пази равновесие. Но, все пак, да се върви по леда, беше по-лесно.

Когато отново излязоха на заснежен участък, Артур почувства, че омекналите му пръсти не го слушат. Държането на ръцете в джобовете изискваше немалки усилия, но не помагаше особено. После той падна — кой знае защо, краката му не искаха да се прегъват.

— Кей, скоро ще се предам — каза Артур, ставайки от пухкавото снежно одеало. То изглеждаше толкова меко, съблазнително, уютно.

— По моите изчисления трябваше да си се пречупил на средата на пътя — сухо изрече Кей, обръщайки се. Лицето му беше бяло, студено като лед.

— Ще се видим на Тера? — сядайки в снега, попита Артур.

— Вероятно.

Кей Алтос погледна към затворилото очите си момче, сетне към светлолилавото сияние, обгръщащо зоната на компенсация. Оставаха още три километра път.