Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (80)

8

Луис Номачи, човекът, идентифицирал Артур Къртис, се промени след преминаването през аТан. Кал, която сега живееше в постоянно напрежение и продължаваше да спи с Лемак, не забеляза това.

А Луис си умираше от страх. Той проклинаше мига, когато започна да преглежда записа на паметта на Кей. Ненавиждаше се за необмисления съвет, който бе дал на Изабела — да не постъпват по обичайния начин, а да прехванат момчето на Волантис. С проклятия си спомняше за постоянната си разточителност. Как можа така да обърка всичко…

Мухаммади, вече възстановила се, не общуваше с него. Изглежда, тя се беше изхитрила да обвинява за провала Луис, макар и вътре в себе си. А Кал не бързаше да прави никакви изводи.

Когато миноносецът на Лемак навлезе в пространството на неизвестната жалка планета Граал, Луис с шестото си чувство усети някаква опасност. Той никога не беше страдал от прекалена интуиция и леденият студ под лъжичката го ужаси.

Затворен в каютата си, Номачи наблегна на евтиния коняк — сега вече избягваше излишните разходи. Чакаше сигнала за тревога, който щеше да се превърне в негов погребален звън. Той не разбираше как може да му навреди Кей Алтос — на него, скрития в недрата на могъщия космически кораб. Луис просто чувстваше приближаването на смъртта, като набелязана жертва, която не е успяла да се скрие никъде.

Кей пренесе Артур в командната зала. Стимулаторите подействаха и той беше в ясно съзнание, въпреки че на външен вид това почти не си личеше. Корабът леко се разтресе — той прекалено бързо намаляваше скоростта, излизайки от хиперпространството. Томи тревожно поглеждаше Кей — изглежда, загубата на паметта не бе повлияла на семейния нюх към неприятностите.

— След четвърт час ще сме при планетата — каза Дач. — Искаш ли да знаеш какво ще се случи по-нататък?

Артур кимна и тихо отвърна:

— Проблеми. Не знам какви ще бъдат, но ще ги има.

— Възможно е. Арти, ние с Томи, в ролята на твой заместник, възобновихме аТана.

Момчето обмисляше думите му няколко секунди, после кимна.

— Разбираш ли какво искам да направя?

— Да. А Томи?

— А за него ще останат катерът, космосът и дълъг живот.

— А може би ще попиташ и мен?

Двамата с Кей се вгледаха един в друг за секунда — сякаш се виждаха за пръв път. После Дач поклати глава:

— Мислил съм по въпроса. Но тук дори Ван Къртис не би могъл да предвиди резултата. Ако не ми вярваш, попитай Артур.

Трясъците престанаха и сивата мъгла върху екраните се смени с бездънна чернота. В този момент гласът на кораба — сух и официален — сложи край на спора.

— Кей, струва ми се, че ни посрещат.

Миноносецът плуваше над планетата — стометрова метална грамада, настръхнала заради стърчащите излъчватели. Той беше предназначен за прехващане на вражески изтребители близо до слабо защитени планети — идеалният кораб за улавяне на малък катер, току-що излязъл в обикновеното пространство.

— Той няма шансове — каза Лемак. — Толкова близо до планетата няма да има мощност, за да избяга в хипера.

— А ако просто си кацне, без да му пука от пушките ти? Ние не можем да го унищожим — и Кей знае това.

— Абордажните групи са готови — искаш ли да ги подсилиш?

Кал погледна хората си. Номачи беше леко пиян и трепна след предложението на Лемак като от токов удар. Маржан кимна — поне тя се стремеше да пообщува с Кей Алтос. Механистката отново беше във форма — само откъснатата част на ухото, кой знае защо, си оставаше невъзстановена.

— Нека се потрудят твоите спецчасти — реши Кал. — Можем ли да се свържем с катера?

— Ако пожелаят да отговорят.

Изабела кимна:

— Ще пожелаят, довери този разговор на мен.

Кей беше очаквал неприятности от друг вид. Нещо, излизащо извън рамките на реалността, недопускащо Артур до планетата толкова успешно, колкото и бойните кораби на Основата на силикоидите.

Но миноносецът на няколко хиляди километра от тях не приличаше на рожба на неизвестна свръхсила. Обикновен имперски кораб, способен да сваля изтребители като мухи, а понякога и да ги завзема — когато му трябва екипажът им.

— Няма да успеем да им се измъкнем — съобщи катерът.

Кей дори и не помисли да отговаря. Измъкна се от дълбокото пилотско кресло и погледна момчетата. Артур не изглеждаше учуден, а Томи даже беше зарадван.

— Катер, космос и живот? Ха! — с удоволствие изрече той. — На тях ли ще ме оставиш? Тогава ще се самоубия.

Кей измъкна от кобура си „Пчелата“. Погледна въпросително Артур.

— Не знам — отвърна момчето. — Наистина не знам. Нека всичко стане… както стане.

Да се прицели в момчето кой знае защо се оказа доста трудно. А да натисне спусъка — съвсем немислимо. Кей насочи пистолета към Томи — той зажумя и се вкопчи в страничните облегалки на креслото, без обаче да пророни нито звук.

— Поех отговорността да променя курса и да увелича скоростта — произнесе катерът и Кей отпусна пистолета — Струва ми се, че това ще бъде най-добрият вариант.

Артур тихо се засмя.

— Ти, изглежда, си решил, че също имаш аТан? Лягай в дрейф. Все още имам нужда от катер — Кей неволно погледна към пулта.

— В Империята е забранено съществуването на изкуствен интелект, Дач. Аз също нямам избор.

— Ти си просто имитация — каза Кей, чувствайки, че нещо стиска гърлото му. — Събеседник за самотници. Престани да се превземаш.

— Глупчо — каза катерът и млъкна. Но не промени курса си.

Кей Дач остави пистолета си в креслото. На пулта трептеше светлинката за повикване, за което катерът, въпреки всички правила, дори не си бе направил труда да съобщи. Кей натисна бутона и се усмихна на Изабела.

— Очертава се гореща среща между нас — съобщи й той и изключи връзката, преди жената да успее да произнесе дори една дума.

Момчетата го гледаха. Кей се доближи до Артур, застана зад гърба му, сложи длан върху рамото му. Миноносецът върху екрана растеше — обгърнат от леката мъгла на защитното поле, сиво-синкав, дребен на фона на планетата.

— Граал е красив — каза Кей. — Обичам планетите, на които все още няма градове.

— Хвани Томи за ръката. Страх го е.

Кей успя да хване момчето за дланта, мокра от пот, но студена като лед. И даже попита Артур:

— А теб?

Но време за отговора не им остана.