Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (48)

11

Къщата беше от дърво — цялата, навсякъде, и на трите етажа. Това би поразило всеки преселник от Тера. Но Артур Къртис беше свикнал и с по-голям разкош.

Той се спусна на първия етаж, в просторен хол. Оказа се, че там няма никого — мъжът на Хенриета, изглежда, беше доста увлечен от работата си… или от компанията, която се събираше в помещенията на климатизатора. Само в едно от широките ниски кресла дремеше черен котарак. На тихичкото „пис-пис“ той реагира с презрителен поглед.

Масичката с прозрачен плот беше отрупана с купчина списания — градинарство, светският живот в Империята и на Таури, мода. Нормалният комплект за една осигурена таурийска жена, разчитаща на скорошен аТан. Само неотдавнашният брой на „Имперски военен преглед“, подаващ се под „Клюки“, не си пасваше с общата картина. На Артур му се прииска да прелисти списанието, но кой знае защо, се притесни от желанието си. В края на краищата, щеше да има достатъчно време за това. Отваряйки вратата (незаключена!), Артур излезе от къщата.

И попадна в безкрайна градина.

Таури беше рай изначално. Мек климат, плодородна земя, изобилие на спокойни реки и малки езера — при наличието на два неголеми океана. Планетата бе колонизирана след Смутната война — стотиците милиони демобилизирани военни не се стремяха особено да се върнат в изоставените заводи, изтощени от безкрайното производство, отровени от отпадъчните вещества на световете. Те заселиха рая и го подобриха според собствения си вкус.

Градини, разделени от символични огради, фамилни имения, неголеми селища и градове, служещи за центрове на културата и образованието — ето какво беше Таури. Службата за имперска безопасност на планетата беше комплектувана само от местни жители. Имперското космическо пристанище изглеждаше като жалка пародия на планетарния транспортен център, откъдето непрекъснато излитаха товарни кораби с пресни плодове, замразени плодове, конфитюри, вина — с всичко, което можеше да се продаде. На нито една от останалите планети в Империята нямаше толкова свободи, нито един свят не вземаше толкова малко участие в общоимперските проекти и не плащаше такива символични данъци.

Император Грей добре помнеше на чии рамене е дошъл на власт и кой е сломил армиите на останалите раси. Той бе наградил военния елит, оцелял след Смутната война, беше ги наградил пожизнено. И тези, които служеха в Имперските сили понастоящем, знаеха за това.

Артур тръгна по павираната алея, покрай леха с непознати цветя, и огледа къщата. Дървените стени бяха почти бели, с лек кехлибарен оттенък — като че ли сградата бе построена съвсем скоро. Лек вятър шумолеше в клоните на дърветата, не се чуваха никакви други звуци. Въздухът бе изпълнен със сладък, траен аромат.

— Хей, маретанино!

Той се огледа. Към него с бързи крачки се приближаваше момиче на неговите години… поне на външен вид. Мургава, с хваната на тънка опашка коса на тила, с къса пола и бяла момчешка тениска. През рамото й бе прехвърлен ремък, на който висеше тежък метален диск.

— Здрасти! — каза момичето, приближавайки се. — Ти ли си този, дето снощи е попаднал в утаителя?

В тона й нямаше никаква подигравка. По-скоро лека завист заради приключението, преживяно от Артур. Той не се зае да спори.

— Да.

— Казвам се Рашел. А ти си Артур, вече знам.

— Откъде?

— Баща ми е бил в климатизатора вечерта, когато са те донесли.

— Той там ли работи? — поинтересува се Артур.

— Не, защо? Те си правят там всяка вечер седенки, с ябълково вино и виртуалка. Компютрите на станцията са най-мощните, използват ги… — Рашел направи пауза, разглеждайки Артур. После, явно взимайки решение, тръсна кичурите си: — Ще дойдеш ли с мен?

— Къде?

— Ще видиш. Да вървим, ще ти бъде интересно!

Къртис-младши се поколеба. Не заради евентуална уловка — момичето не изглеждаше опасно, пък и Кей беше сигурен в безопасността на Артур. Просто момчето имаше порядъчен опит от екскурзии с връстнички. Винаги се налагаше да изслушва досадни брътвежи за местните забележителности. Нерядко — да отговаря на лигави и неумели целувки.

Впрочем, Рашел се държеше напълно свободно. Или не възнамеряваше да се упражнява в кокетство пред „маретанина“, или целувката й можеше да се окаже и не чак толкова противна.

— Да вървим — съгласи се Артур.

Рашел го водеше, ориентирайки се чрез някакво шесто чувство. За Артур още след две-три минути всякакви посоки изчезнаха. Безоблачно небе над главата му, светлосиньо като на Тера, дървета, растящи на равни разстояния едно от друго, почва, мека заради ронещите се листа. И тишина, тишина отвсякъде, дори шумоленето на тревата под краката им се врязваше в слуха.

Таури никога не беше виждала войни и ако се вярва на Кей, дори престъпленията тук бяха редки и незначителни. Може би защото планетата бе населена от хора, уморили се да убиват?

— Дълго ли ще бъдете при нас? — попита Рашел.

Артур поклати глава.

— Жалко — момичето наистина изглеждаше разочаровано. — Малко приятели имам тук — и всичките живеят далеч.

Изглеждаше, че тя изобщо не се съмнява в неизбежността на дружбата им. Впрочем, разочарованото й изражение не се запази дълго време.

— Разрешиха ли ти да береш плодове?

— Да.

— Откъсни ми ябълка. Ето онази, жълтата.

Артур подскочи, навеждайки надолу клона. Пречупи гъвкавата дръжка и мълчаливо подаде ябълката на момичето.

— Тук не е прието да се късат плодове от чуждите градини, без да се попита — поясни Рашел, отхапвайки парче от ябълката. — Благодаря.

— А да се вдигат от земята? — Артур предизвикателно подритна ябълка, която на вид с нищо не отстъпваше на откъснатата от него. Рашел се засмя:

— Е… може… само че кой ще тръгне да прави подобно нещо? Тях не ги събират дори за продажба. Артур, а защо си с яке?

— Не съм се затоплил след климатизатора — измърмори Артур. Дори на Тера не се отнасяха толкова варварски с натуралните продукти. Военните поръчки бяха нанесли вреда на екологията на Старите планети.

— Почти пристигнахме — без да забелязва тона му, съобщи Рашел. — Чуваш ли?

Артур наистина чуваше шум — равномерно бучене на течаща вода.

— Исках да се изкъпя — уведоми го Рашел. — А не мога сама. Трябва ми някой, който да ме държи на „каишка“.

Едва сега Къртис-младши съобрази що за диск виси на рамото на девойката. „Каишката“ бе неинерционен генератор на „еластично“ поле. Невидимата и свръхздрава силова нишка, появяваща се при натискането на бутона, закрепваше човека за „каишката“. Използваше се от строители, с него алпинистите се катереха из планините, понякога родителите караха децата си да се къпят с „каишка“. Но Артур все още не беше срещал нормален дванайсетгодишен човек, макар и да е момиче, който би си сложил „каишка“ доброволно.

— Умееш ли да работиш с него? — попита Рашел и му подаде металния диск. Бученето на водата се беше усилило, между дърветата проблясваше небесносиня ивица.

— Да — намръщено си призна Артур. Потомците на героите от Смутната война бяха доста деградирали, щом и на собствената си топличка планета не се къпеха без „каишка“.

— Само не ме подвеждай — сериозно каза Рашел, в движение смъквайки тениската. Тя беше с оранжев бански — здраво ремъче и малко плат (защото засега не беше необходимо по-голямо количество). Отзад върху ремъчето проблясваше халка, за която се закрепваше „каишката“.

Те излязоха на открито при реката и Артур застина. Бреговете бяха бетонирани — водата бързо би отнесла почвата. Реката извираше от люляковото сияние на компенсационната зона. Леденият, навяващ студ, изпълнен с водовъртежи поток ревеше на десет метра под тях.

— Днес има малко вода — угрижено каза Рашел. — Сигурно е плитко…

— Ти какво, тук ли искаш? — Артур поклати глава.

— А къде другаде? В отходния канал с торовете ли? — Рашел смъкна полата си. — Сто метра по течението — и следва плитчина.

Артур видя плитчината. Плавно издигаща се от водата към градините бетонна плоскост. На това място реката се стесняваше; следваше водовъртеж, където тя изчезваше под земята. Около тази точка, на петдесет метра, се забелязваха други канали — сякаш небесносини спици в огромно колело. Водата в тях беше спокойна и мътна. Каналите се губеха сред градините.

— Закачи „каишката“ — помоли го Рашел, обръщайки се с гръб към него.

— А можеш ли да тръгнеш от самия климатизатор? — без да помръдва, попита Артур.

— Ти какво, да не си тъп? Та нали водата е ледена, повече от минута не може да се издържи. Закачи ме.

Артур измъкна малката никелирана закопчалка. После решително мушна ръката си под ремъка на банския.

— Сега ще ти фрасна един! — спокойно му обеща момичето.

— Глупачка! — Артур подръпна ремъка — Сигурна ли си, че ще издържи?

— Не се къпя за пръв път.

Артур щракна закопчалката за халката. Рашел наблюдаваше как вади „каишката“ от предпазителите и включва захранването.

— Зарядът е малко…

— Ще стигне за две-три изопвания. Ще пробвам да изплувам на плитчината, но ако ме повлече водовъртежът — включвай. Добре ли виждаш?

— По-добре от алкарисианин.

— Тогава гледай…

Засилвайки се, момичето с вик скочи от бетонния бряг.

— Ох, глупачка — прошепна Артур, вглеждайки се в пенливата вода.

 

 

 

Рашел вече бе успяла да изсъхне, когато Артур внимателно се спусна при нея по бетонната плоча. Само краката й бяха покрити с капки вода от ревящия водовъртеж.

— Ще се печеш ли? — попита тя.

Къртис-младши започна да се разсъблича. Попита:

— Поне имаш ли аТан?

— Ти си смешен. Че кой снема матрица за аТан от деца?

— Къртис Ван Къртис.

— Още не сме се запознали с него — засмя се Рашел. — Ти искаш ли да поплуваш?

— А за какво ще закрепя „каишката“? За ухото?

— За езика! Ще измислим нещо… — Рашел изведнъж захлупи лице върху топлата плоча и през смях попита: — Искаш ли да ти дам назаем…

— Ама че наглост! — възмутено заяви Артур.

В края на краищата те решиха, че добре стегнатият на гърдите колан от дънките ще издържи опъването на „каишката“. След час Артур се убеди, че наистина е така. Но раменете го боляха до вечерта.