Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Линията на бляновете (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Линия грез, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (18 март 2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (22 март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Превод: Васил Велчев, 2004

Редакторски колектив: Юлия Петкова, Боряна Даракчиева

Коректор: Милена Иванова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Формат: 52/84/16

Издателска къща „ИнфоДАР“, София, 2004

ISBN 954-761-128-3

 

Издательство АСТ, Москва, 2001

История

  1. — Добавяне

13

Маржан Мухаммади и Имперските десантчици се разбираха прекрасно. Може би защото в своята работа десантчиците бяха свикнали да разчитат на полуразумни механизми, а и много от тях можеха да се похвалят с части от тялото, които не са им били дадени по рождение.

Изабела Кал гледаше на това спокойно. Тя не обичаше механистите, а проповедите за пълна кибернетизация на човечеството я довеждаха до бяс. Но сега това не беше важно, защото всички участници в рейда, освен нея и Луис, бяха смъртници. Десантчиците може и да вярваха в платения аТан и да предчувстваха юнашка битка, но Кал вече беше решила съдбата им. Артур Къртис и тайните на безсмъртието щяха да станат нейният коз по пътя нагоре. Тя нямаше намерение да дели с никого дори частица от тайната.

Най-важното бе да успее. Дарлок, във вечния си стремеж да вербува нови агенти, би могъл да разруши разума на Артур, употребявайки един скъпоценен камък за павиране на улиците. Никога преди Кал не бе изпитвала такава омраза към чужди раси. Щеше да ги превърне в прах, да ги изрита от Галактиката… ако Артур Ван Къртис й дадеше възможност да се изкачи по пирамидата на властта.

Империята отдавна се нуждаеше от здраво разтърсване.

 

 

Първо дойдоха за Вячеслав. Той криво се усмихна на Кей и изчезна заедно с конвоя. После, почти едновременно, дарлоксианите се появиха в камерите на Кей и Артур.

Дарлок се отнасяше доста сериозно към термина „преплитане на съдбите“.

Хипертунелът ги отведе в просторна зала. Белите пластмасови стени изглеждаха току-що измити, въздухът бе напоен с аромата на химикали и свежа кръв. Четирите маси в центъра на залата сякаш бяха взети от операционна.

Но Кей по-скоро би нарекъл мястото морга.

Един дарлоксианин с оръжие, напомнящо по дизайн станер, стоеше в далечния ъгъл, покрай голям пластмасов контейнер. Контейнерът не бе затворен напълно и от него се подаваше ръкав на пуловер. Ръкавът бе малък — свалили бяха дрехата от жена или от дете.

Четиримата дарлоксиани, които ги бяха довели тук, изглеждаха невъоръжени. Двама стояха до Кей и Вячеслав, един придържаше за рамото Артур, в ръцете на четвъртия бе увиснала млада червенокоса девойка. Очите й бяха безумни, не можеше да се държи на краката си.

 

 

— Кей Алтос, още ли държиш да видиш всичко? — попита дарлоксианинът със станера. Гласът му звучеше познато.

— Да, Езсанти Кри Чесциафо — отвърна Кей.

Дарлоксианинът, който държеше девойката, започна да я разсъблича. Тя не се съпротивяваше. Кей стоеше, слушайки равномерния шум от дишането на извънземния зад гърба си. Случващото се напомняше калпав стар филм — извънземни се канят да обезчестят девойка.

Но нейната участ щеше да е значително по-неприятна.

— Ти сам пожела да видиш всичко — каза онзи, когото Кей Алтос познаваше под името Барт Паолини, след като сложиха разсъблеченото момиче да легне по корем върху масата. Кей мълчеше. Той се опитваше да разбере къде е скрита апаратурата, прехвърляща съзнанието. Едва когато през отворилата се врата влезе още един дарлоксианин, Кей разбра, че няма никаква апаратура и никога не е имало. В ръцете си извънземният държеше дребно отвратително същество.

Змия. Просто половинметрова змия, тънка, покрита със зеленикави люспи. Дребната тясна главичка завършваше с венец от къси пипалца. Това беше истинският облик на дарлоксианската раса. Малкото тяло, разбира се, не можеше да съдържа пълноценен мозък. Дарлоксианите не го притежаваха. Раждащи се като паразити, те се развиваха в други същества, използвайки не само тялото, но и съзнанието им. Както шпионските микросхеми превръщат компютрите в нещо твърде далечно от замисъла на създателите им.

— Расата ви трябва да умре — каза Кей. Извънземният зад гърба му се напрегна, но отговор не последва. Дарлоксианите бяха прекалено заети със случващото се.

Влезлият пусна змията върху гърба на девойката. Момичето потрепери, но не се помръдна. То се беше потопило в страха си, в единственото убежище, оставено й от съдбата. Змията направи мълниеносно движение — и венецът от пипалца се впи в кожата на девойката между плешките. Бликна кръв.

Артур закрещя, извръщайки се, изтръгвайки се от ръцете на дарлоксианина. И в този миг, когато погледът на Езсанти Кри Чесциафо се плъзна към момчето, Кей скочи.

В движение успя да събори своя пазач, но той самият също падна. Търкулна се към краката на Кри и в мига, когато дулото на станера се насочи към него, ритна дарлоксианина в гърдите. Лъчът се плъзна по пода.

— Кей! — закрещя Артур. Неговият пазач го притискаше към пода и той стоеше в покорна поза, която не си пасваше нито с тона, нито с поведението му. Без да освободи рамене си от ръцете на извънземния, Артур направи рязко движение с глава и удари дарлоксианина в слабините.

В това отношение анатомията на хората и на съществата, които дарлоксианите обикновено използваха, си приличаха. Извънземният изпищя и пусна Артур.

Докато се бореше с Езсанти Кри Чесциафо, Кей за част от секундата се огледа. Неговият охранител още не се беше изправил. Пазачът на момичето и извънземният, донесъл змията, не се бяха включили в битката. Те бяха застинали пред масата, на която лежеше девойката, наведени над нея, като не й даваха да се обърне и да смаже впилия се в тялото й паразит. Пазачът на Вячеслав си имаше достатъчно свои проблеми. Лекарят от Инцедиос му нанасяше късите точни удари, характерни за професионалистите. За секунди се счупиха няколко от костите на извънземния, но той продължаваше да се съпротивява.

Най-накрая Кей успя да изтръгне станера и да скочи. Езсанти Кри Чесциафо се протегна към него. Качулката се смъкна от отвратителната глава, откривайки потрепващите пипалца. Двете кръгли очи, покрити с кафява мрежа от кръвоносни съдове, се подадоха извън преплетените пипалца.

— Ти обеща! — изкрещя бившият приятел на Кей Алтос.

— Смятай ме за гнусен лъжец — съгласи се Кей, натискайки спусъка.

Тялото на извънземния омекна. Артур изрита онова, което обикновено се наричаше глава. Пипалцата се оказаха доста меки — те се пръснаха от удара с мляскащ звук. Без да вади крака си от лепкавата маса, Кей се обърна.

Противникът на Вячеслав лежеше на пода — потрепваща, безформена буца, покрита с плащ. Лекарят вече се занимаваше с пазача на Артур — с едната ръка го държеше за пипалцата, а с другата го млатеше в гърдите. След всеки удар извънземният се гърчеше в спазми. Кей стреля по дарлоксианите, държащи момичето. Те паднаха на пода, но жертвата им бе престанала да се движи. Змията върху гърба й вече я нямаше — само празната й, сгърчена обвивка се клатеше между окървавените плешки. Това, което бе тялото на истинския дарлоксианин, вече бе влязло в момичето, беше се промъкнало в гръбнака и се бе смесило с човешките тъкани.

Олюлявайки се, Артур се изправи. Погледна момичето и се преви, повръщайки. Кей не пристъпи към него, а продължи да следи вратите, от които излизат хипертунелите, готов да стреля със станера.

— Значи така го правят — каза Вячеслав, навеждайки се над разсъблеченото тяло.

— Кой си ти? — попита Кей, плюейки кръв. Разбитите в боя устни го боляха.

— „Щит“. Спецгрупата на императора. — „Лекарят“ изгледа изпитателно Кей. — Имате ли аТан?

— Да.

— Радвам се. Прикривайте ме четири минути, важно е, за да успее мозъкът да загине. Надявам се, че пак ще се срещнем.

Веднага лицето на Вячеслав стана съсредоточено, погледът му бе насочен някъде навътре. После той с плавно движение седна на пода. Техниката „Джен“ позволява на човек да се самоубие практически моментално.

С две крачки Кей се приближи към Артур. Хвана го под мишниците, без да обръща внимание на факта, че на момчето още му се повдигаше. Отстъпвайки назад, достигна до ъгъла, откъдето се виждаше цялото помещение. Неговият пазач най-после се размърда и Кей му пусна един заряд от станера.

— Кей… — произнесе Артур с нещо средно между шепот и стон.

— Доволен ли си? — прекарвайки прицела на оръжието през помещението, се поинтересува Кей. — Това може ли да мине за чудо?

— Не… но все едно… — Артур не успя да довърши фразата.

Кей положи ръце върху тънката, веднага напрегнала се шия. Той нямаше оръжие, следователно нямаше и особен избор за вида убийство. Момичето на масата внезапно се протегна, повдигна глава и огледа мястото на сражението. Кей стреля в нея.

— Кей, по-бързо! — Артур плачеше. — Не искам да ми се случи такова нещо, Кей!

Артур леко сви пръстите си, докосвайки горещите, пулсиращи артерии, и отдръпна ръката си.

— Почакай, Арти. Почакай.

— Какво?

— Нас вече три пъти можеха да ни пленят. Тук трябва да има монитори и стационарен станер.

— Е, и какво?!

— Млъкни за малко — меко каза Кей. — Помълчи. Започнах да вярвам в чудото.

Артур утихна, притискайки се към Кей. И в настъпилата тишина те почувстваха как подът леко трепери. На вълни до тях достигна далечен грохот — сякаш без определен източник, а прииждащ от всички посоки.

— Това е орбитална бомбардировка, Арти — все още не вярвайки на себе си, изрече Кей. — Някой дълбае планетата на концентрични окръжности, около това място. Не знаех, че Дарлок воюва с някого…

Той замълча, разрошвайки косата на момчето — със същата ръка, с която едва не бе стиснал гърлото му. Станерът продължаваше да сочи напред.

— Единственото, което не разбирам, е дали си струва да се радваме на това — заключи Кей.