Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (79)

7

На Артур му стана зле през второто денонощие след старта от Урса. Сутринта се чувстваше добре, бъбри си с Томи, после помоли за руепа и дълго се взира в дъгоцветната дълбина на кълбото. На Кей му се наложи да прегледа всички данни на кибердиагностика, за да се убеди — чудо няма да има. Момчето умираше бавно, защото повече от половината му кръв бе заменена с универсален хемоликвос, и то необратимо — експериментите на военните лекари бяха разрушили не само костния мозък, но и бъбреците.

Но у Кей поне се появи лека увереност, че ще успеят да се доберат до Граал. Той си позволи да се наспи хубаво и прекара два-три спокойни часа в командната зала — насаме със сивата тъмнина на хиперпространството върху екраните и равномерния глас на кораба, дочитащ стара книга.

Томи нахлу в каютата, когато корабът, прекъснал четенето, съобщаваше:

— Имаме неприятности, Кей. Момчетата…

— Артур умира! — хващайки Дач за ръката, изкрещя Томи. — Кей, той съвсем умира.

— Той не може да умре съвсем — отбеляза Кей, отърсвайки се от ръката му. — Успокой се.

Но момчето беше право за себе си.

Вероятно Андрей, бил през живота си и лекар, и убиец, би могъл да обясни случващото се. Кей нямаше неговия опит, а кибердиагностикът само излагаше симптомите, без да рискува да посочва причините. Масирано разпадане на еритроцитите — сякаш остатъците от собствената кръв на Артур се бяха разбунтували срещу съседството с полимерния хемоликвос.

Зелената бледност на кожата, така поразила Кей на орбиталната база, се бе появила отново. Артур не стенеше и не плачеше — само жадно гълташе въздух, приповдигнат на леглото, сякаш стремящ се към нещо невидимо и изплъзващо се от него.

— Дръж се, кралю — каза Кей, хващайки момчето за ръката. — Не смей да се предаваш, чуваш ли?

Това, което би могъл да препоръча компютърът, вече се осъществяваше. Помпата хлипаше, прогонвайки кръвта на Артур по лабиринта на филтрите, почиствайки я от продуктите на разлагането. Успоредно с това в момчето се вкарваха нови и нови ампули хемоликвос — вече нямаше друг изход, освен да се замени цялата кръв. В каютата се повиши съдържанието на кислород — корабът изпълняваше указанията на медицинския компютър, на Кей леко му се зави свят.

— Чуваш ли ме, Арти?

Устните на момчето потрепнаха:

— Да.

— Издръж още денонощие, малкият. Издръж, моля те…

Отново движение на устните, беззвучен шепот:

— А после?

— После всичко ще бъде наред. Обещавам ти. Помниш ли, че искаше чудо? Знак, че имаш право да стигнеш до края на пътя? Това чудо ще се случи. Само не умирай. Арти!

Момчето отвори очи.

— Не заспивай!

— Той ще умре ли? — попита тихо Томи иззад гърба му.

— Излез навън — нареди Кей, без да се обръща. — Арти, разбираш ли какво се случва с тебе? Това вече не е последствие от облъчването, нали? Какво още може да се направи?

Артур се досещаше какво се случва. Бактериите-симбионти, невидимият му вътрешен щит, пазещ го и от наркотиците, и от отровите, и от дум-вируса, не бяха убити от облъчванията. Те се бяха стаили — в дълбината на тъканите, в нишките на капилярите, в клетките на мозъка. Изчакали бяха и отново се заемаха със запълването на съдовете, предано унищожавайки чуждите примеси.

А сега собствената му кръв беше само примес в разтвора хемоликвос. Иронията на съдбата беше в това, че сега на Артур можеше да помогне нова порция бактерицидно облъчване. Но Кей нямаше необходимата техника за това, а на Артур не му достигаха сили, за да обясни всичко.

— Не заспивай — повтори Кей. — Докато се бориш, ще продължаваш да живееш.

— Дач, да увелича ли скоростта? — поинтересува се корабът.

— Това възможно ли е?

— Ако пусна допълнителния двигател, ще мога да изстискам още пет процента — увери го корабът.

— Десет.

— Пет, Кей. Ще се постарая.

Кей кимна, без да откъсва поглед от лицето на Артур. Изглежда беше започнал да диша по-леко — въздухът в каютата беше сладък и опияняваше като силно вино. Денонощие. Само още денонощие или дори по-малко, ако корабът изпълни прибързаното обещание.

— Арти, помниш ли Рашел?

„Да“ — отговори момчето само с очите си.

— Каза ми да ти предам поздрави. Хубаво момиче, нали? Дори ми помогна… мъничко.

Лека усмивка.

— Ей, момче… не заспивай. Искаш ли да отлетим на Таури, когато си уредиш сметките със своя бог? Ако Ван Къртис те пусне… а може и да се отбием по време на обратния път.

Артур поклати глава — слабо, със съмнение.

— Какво, няма ли да ти разрешат? Или са ти възложили задачата тържествено да се принесеш в жертва на висшите сили? Имай предвид, че няма да се съглася — това си е безсмислено нещо.

Той разговаря с момчето през цялата нощ, условната корабна нощ, която така или иначе не стана по-кратка. Кей си имаше свои отношения с малката смърт — съня, който така обича да преминава в истинска смърт. Дач ту разтърсваше момчето, ту го люлееше в ръце, само и само да не заспи. И говореше, говореше, говореше…

— Знаеш ли, на твоята възраст, малко над шестнайсет, бях най-големият лакомник на планетата. Точно тогава започна преустройването на тялото ми, както бяха планирали генетиците, и аз от хилка се превърнах в планина от мускули. Всичко, което припечелвах, отиваше за шоколади и същия този кашкавал, който ти не обичаш…

…Терор-групите изпепелили града за три часа. Когато алкарисианите се върнали в кокошарника си, от него вече не било останало нищо, освен пепел и препечени яйца. А насред града — пътен знак от Ксендала, с надпис „Гедеон“. За да знаят за какво е всичко това. В града имало зидария на Небесния лорд. По техните закони той би могъл да има следваща чак след четирийсет години. Половината от офицерите им, виновни за пробива, били хвърлени в пропаст с подрязани криле. Лордът бил освирепял и избивал собствената си армия. Ето каква е била старицата. А аз я баламосвах с риба и планктон…

…Забавна броня, аз не обичам силовите системи, но да разтапяш стени със собственото си чело…

Артур не заспа и не умря. На сутринта Кей му позволи да задреме, пускайки за гаранция една от най-дисонансните мелодии на мршанците. Десет часа, десет часа до Граал… Той излезе от спалнята и намери Томи, спящ в креслото, с нахапана ябълка в ръка. При появата му момчето се събуди.

— Засега се държи — отговори Кей на безмълвния въпрос. — Не се сърди, че те изгоних. Но смъртта е като съдия — много обича двойката свидетели. Смятай ме за суеверен.

— Да отида ли при него? — попита Томи.

— Иди. Говори му, разтърсвай го. Помогни му, ако нещо се наложи… Впрочем, бъбреците му вече не работят.

Момчето пристъпи към вратата.

— Почакай. Томи, вие лесно свикнахте един с друг, това е много хубаво. Какъв е за теб Артур?

Томи сви рамене:

— Брат, предполагам.

— Какъв брат?

— По-малък — сериозно каза Томи.

Влизайки в командната зала, Кей си помисли, че ако Артур започне пътешествието си към Граал още веднъж, той вече никога няма да излезе от тази роля. По-малкият брат, кралят, търсещ Бога…

Той още се опитваше да разбере какъв е станал за него Артур. И не намираше отговор.