Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (74)

2

Белязаха пътя си до пристана с трупове. Постът при транспортния терминал още не беше уведомен, че терористите са се измъкнали извън затворническия блок, така че не им създаде проблеми. Но когато капсулата ги понесе през пространството на базата, Лемак вече знаеше къде са — двата поста, неотговарящи на повикванията, недвусмислено показваха посоката на отстъплението им. Концентрираните при затвора отряди се понесоха към пристаните — всяка секунда беше ценна. Кал и Т/сан бяха изчезнали някъде — Лемак дори не забеляза това. Той остана на пулта — точните нареждания сега бяха по-важни от личното присъствие. Всички боеспособни сътрудници на базата, озовали се в района на пристаните, бяха събрани в терминалната зала. Трябваше да бъдат именно тук, защото късият коридор, излизащ от залата, водеше към кораба на терористите.

Лемак много добре разбираше каква е основната му грешка — беше позволил на Кей да отмъкне момчето. Така се лишиха от възможността да използват тежко въоръжение от страх да не засегнат Артур. Оставаха им само станерите и интелектуалното оръжие с включени вериги за хуманност — не чак толкова малко, но далеч не това, което се искаше на Лемак.

Оставаше им да разчитат на количественото преимущество. Двайсет души, разположени по цялата площадка на терминалната зала, бяха прекалено много, за да може някой да ги унищожи с първите залпове.

Побраха се в транспортната капсула без проблем, включително и мелконецът. Малкият вагон с огледални стени се носеше през базата върху еластичната възглавница на магнитното поле. Тя имаше независимо енергозахранване и управление — изискванията за боевата надеждност сега се бяха обърнали против стопаните на орбиталната станция. Невъзможно беше да се спре капсулата.

Кей гледаше в чистото огледало, поправяйки мундира си. Той вече бе изиграл ролята си на безобидна маскировка, приспала бдителността на момчето на първия пост и тримата войници на втория. Сега отново би им свършила работа бронята, но уви — нея в момента я ритаха в безсилна ярост десантчиците, втурнали се в кабинета на Лемак.

— Двайсет секунди до пристигането — съобщи мелконецът. Той стоеше до широката врата, старателно прикривайки по-крехките. — Започвай.

Кей измъкна от джоба си малък предавател за еднократна употреба и натисна бутона. Някой и друг рентген отгоре нямаше да им навреди кой знае колко, но животът им зависеше от мощността на сигнала.

— Ако корабът ти ни чуе — каза Кас/с/ис, — това ще е изумителен късмет.

Хвърляйки предавателя си, Кей хвана „Ескалибура“, готов да стреля. Андрей, върху чиито метални рамене се клатушкаха двете детски тела, сега бе толкова ограничено боеспособен, колкото и в повредената броня.

Хиперкатерът все още пазеше външния вид на товарен кораб. Обвивката около люка беше леко разтопена, а малката купчина пепел отдолу бе целият резултат от нечии опити за проникване вътре. Сега катера го бяха оставили на мира, само два „Ловеца“ дебнеха за хипотетичните врагове, които биха могли да се крият в кораба. Тяхната автоматика беше способна да съперничи на механизмите на катера и те нямаше да пропуснат ново отваряне на амбразурите.

Когато във вътрешността на кораба забучаха включващите се машини, излъчващите кръгове на роботите потрепнаха, проследявайки източниците на звука. Но катерът не се опита да започне лазерен дуел с тях. Той просто бе пуснал двигателите.

Бойните роботи не бяха обучавани да воюват с космически кораби.

Пръв заработи гравитационният двигател. Векторът на движещата сила бе насочен в противоположната на роботите посока и те не се опитаха да предприемат нищо. Масивните прегради на шлюза потрепнаха, огъвайки се заради виртуалната маса, но издържаха. Катерът се задвижи бавно към товарния коридор.

Движението продължи само част от секундата, докато не се включи плазменият ускорител — чудовищно нарушаване на правилата за поведение на борда на станцията. След неуловимо колебание „Ловците“ приеха това за атака и шест лазерни лъча удариха дюзите.

Навярно, ако имаха повече време, щяха да успеят да пробият тританиума. Но огнената буря, клокочеща в дока, беше безпощадна.

…Отначало в терминалната зала се разнесе бучене. Някои от войниците, замръзнали в очакване на капсулата с терористите, рискуваха да се обърнат. Те видяха маранята на горящия въздух, течащ по коридора. После, в оранжевите отблясъци на приближаващите пламъци, в залата се търкулнаха два разтопени метални куба. Само лазерните лъчи, изскачащи от по чудо оцелелите излъчватели, показваха, че това са „Ловците“.

После дойде смъртта.

Вратата на капсулата се отвори неохотно, на тласъци. Когато ширината на процепа достигна десет сантиметра, в капсулата замириса на изгоряло. Кас/с/ис пъхна предните си лапи в пролуката и отвори първо вратата на капсулата, а после и външната, на вагона, която бе разтопена и напълно заяла. Зад нея цареше вонящ полумрак.

— Богове — неочаквано каза киборгът.

Въздухът беше горещ и задушлив — в терминалната зала беше изгоряло всичко, което може да изгори, и се бе разтопило всичко, способно да се разтапя. Решетките на климатизаторите, подаващи се от лишилите се от декоративните си ламперии стени, с хлипане всмукваха струите гъст остър дим. Това беше и единственото, което позволяваше да се диша.

А още миришеше и на изгорен белтък.

Те излязоха от капсулата — първо мелконецът, после Кей и последен — Андрей с момчетата на рамене. Подметките им засъскаха при докосването на пода и дори Кас/с/ис подви нагоре лапите си. Обгорените човешки тела, част от които притиснати от димящи, несправили се със задачата си брони, бяха натрупани на купчина в ъгъла на залата, където ги бе нахвърлял огненият ураган. Някои все още бяха обхванати от пламъци.

Кей се разтресе от пристъп на кашлица. Киборгът вече вървеше по коридора, водещ към техния пристан, мелконецът се оглеждаше, сякаш оценявайки ефективността на нетрадиционното оръжие.

— Няма да ти го простят — тихо произнесе той. — Кей, ти изигра самия себе си.

Изкарвайки от лапите си тънки нокти, той заситни по разтопения под. Спря се, разглеждайки купчината метал, от която излизаше тънък, едва забелязващ се сред кълбата дим лъч, удрящ в тавана. Горе с тънък звън се пръсна един от оцелелите осветителни панели и стана още по-тъмно.

Кей се затича след мелконеца. Андрей вече се бе скрил в коридора и слабият детски стон показа, че някое от момчетата идва на себе си. Температурата там бе стотици градуси — най-голямата фурна в историята, ако не се броят планетите, изпепелени с мезонни бомби.

Пред самия коридор Кей се спря, вдишвайки с пълни гърди горещия въздух. „Бойният коктейл“ вече бе започнал да действа и подсилените от химикалите мускули щяха да му позволят да премине разстоянието за две-три минути, но не му се искаше да диша през това време.

В този момент зад гърба му се разнесе гръм.

Той се обърна точно навреме, за да види как плазменият заряд отнася една от вратите към терминалната зала. Поразеният сектор на станцията беше изолиран, но това не спря нападателите.

Възможно беше Ванда Каховски да е забелязала асинхронността на движенията на мелконеца от СИБ, но на Кей противникът му се стори абсолютно съвършен. Най-странното нещо в облика му беше жената — познатата светлокоса жена в лека броня, възседнала гърба на извънземния. На Кей по-рано не му се беше случвало да среща мелконци, позволяващи подобни волности.

Той повдигна „Ескалибура“ толкова бързо, колкото можа, и даже успя да изпревари мелконеца. Виолетовото избухване накара извънземния да подскочи и той насмалко не хвърли от гърба си гротескната ездачка. После Кей натисна спусъка.

Изключително неприятно е да стреляш, след като вече си видял, че няма да уцелиш.

— Хвани ги, Т/сан! — изкрещя Изабела Кал, скачайки на пода — Живи!

И плазменият заряд на преминаващия в бойна трансформация мелконец разкъса цевта на „Ескалибура“ на пръски бял метал.