Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (11)

11

Събудиха Кей на разсъмване. Легнал си беше в три часа през нощта и събуждането не можеше да се нарече приятно.

— Къртис Ван Къртис ви очаква — това бе всичко, което каза дошлият за него човек. Носеше силова броня с активирана защита, а кобурът му с „Пчелата“ бе разкопчан. С такива хора Кей предпочиташе да не спори. Мълчаливо се облече и излезе от стаята. Човекът в броня — затвореният шлем скриваше изражението на лицето му — вървеше отзад и с докосвания с ръце показваше посоката. Два коридора и три локални хиперпрехода — след всеки от тях към двамата се присъединяваше още един спътник в броня — ги отведоха в непознат за Кей кабинет. Помещението напомняше най-много на капитанската каюта на крайцер от среден клас — както по дизайна, така и по количеството прибори. Къртис излезе да ги посрещне.

— Ситуацията се промени, Кей.

— И аз станах излишен?

— Откъде ви хрумна? Ник, не съм нареждал да се води Кей под стража!

— Извинете, Ван Къртис. Ние го охранявахме.

Къртис прегърна Кей през рамо, освобождавайки с кимване охраната.

— Нервите на всички са обтегнати, Кей. Задържахме шпионин… един от сътрудниците ми. Възможно е вече да е предал нещо, не знам. Наложи се да го убием.

— Разпитайте го.

— Мъртъв е.

— Мислех, че всичките ви хора имат аТан.

— Разбира се. Но той не беше човек.

— Неприятно — съгласи се Кей.

— Операцията започва незабавно. Сверихте ли легендата?

— Сякаш не знаете, Къртис! — не издържа Кей.

— По-тихо, момче, по-тихо! — Гласът на Къртис веднага загуби дружелюбието си. — Наех те за много важна операция и искам добре свършена работа. Ти ще отведеш сина ми на Граал. Жив и невредим. Не искам и косъмче да падне от главата му. В краен случай самият ти ще го убиеш. И запомни Кей — безсмъртие! Вечни удоволствия или вечни мъки. Не го забравяй!

— Татко?

И двамата се обърнаха. Кей се вживя в легендата. Артур Ван Къртис вече не беше син на бога. Пред тях стоеше момче, облечено с износени сини дънки, прекалено голяма карирана риза, поочукани маратонки. Върху ризата проблясваха десетина значки с гербове на планети — вечната детска мода. Кей си спомни, че когато преди година си позволи пътешествието с „Южна звезда“, хлапакът стюард си закачваше подобна значка след всяка нова планета.

— Доверяваш ли се на Кей, сине?

— Общо взето, да… — Артур замълча и добави: — Да, тате. Той ще се старае.

„Гадинка“ — спокойно си помисли Кей. Пристъпи към Артур и го потупа по главата:

— Тръгваме ли, сине?

— Тръгваме, тате.

— Браво — кисело произнесе Къртис. — Звучи убедително.

— Всичко ще е наред, мистър Ван Къртис — обеща Артур, хващайки Кей за ръката.

— Мене, Артур и Кей — в имитатора.

Ван Къртис не се опита да скрие раздразнението в гласа си. Светът около тях примигна, променяйки се. Вместо в пълна с пултове зала, те се озоваха в малка празна стая. Стени от груб камък и една-единствена стоманена врата.

— Напред — Къртис побутна Кей към вратата. — Не знам колко време ще имате. Но всичко ще се случи напълно реално.

Когато Кей докосна вратата, тя се отвори. Озова се в шлюз — малка цилиндрична кабина с още два люка. Така… десният води към товарния трюм и двигателния отсек, левият — към жилищния модул. Малък товарен кораб със сто-сто и петдесет тона полезна маса. Един от стотиците хиляди, сновящи из Галактиката. Чифт скафандри в калъфи, снимка, залепена за стената… Симпатична жена, заканваща се с пръст и надпис по дължината на снимката: „Когато излизате, първо погледнете дали там има планета!“

Да, поздрав от грижовната мисис Овалд към лекомисления съпруг и непослушния син. Старият мошеник Ван Къртис беше поработил както трябва.

Кей погледна през отворения „външен“ люк. Къртис Ван Къртис, сложил ръка на рамото на сина си, обясняваше нещо. До Кей достигнаха откъслечни фрази:

— …И помни — аз винаги съм с теб. Ако ситуацията излезе от контрол, връщай се. Обичам те, Артур, и вярвам в силите ти. Пред нас е вечността…

…Вечни мъки…

Кей се обърна и разгледа опакованите скафандри. Малкият скафандър беше почти нов. По-големият — доста поразмъкнат, но в добро състояние.

Люкът измляска, затваряйки се.

— Чудя се дали да не се охарча за нов скафандър, сине? — попита Кей, без да се обръща. — Ако курсът бъде успешен.

— Разбира се, тате.

Очите на Артур бяха сухи. Но Кей беше виждал прекалено много сълзи, които текат някъде там вътре.

— Нещо си се натъжил, Артур. Какво ще правим?

— Да легнем да поспим, а? Стоката я проверихме…

Кей кимна. Много новаци смятат, че смъртта насън е най-леката. Напразно. Обикновено успяваш да се събудиш.