Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (47)

10

Артур Къртис добросъвестно изгледа научнопопулярен филм за Марета. Това му отне половин час, но сега вече знаеше някои неща за временната си родина. Планетата не му хареса — тук наистина нямаше нищо, освен лед и вода. На такива светове обикновено мигрираха народи, продали предишната си територия или лишили се от нея, в резултат на екологична катастрофа. Забавна беше само онази част от филма, където се показваше градчето на мелконците, които, според Тройния алианс, бяха получили право да живеят на човешки планети. Киборгите, дори след хилядолетията изкуствена еволюция, продължаваха да приличат на двуметрови влечуги. Сред снега те изглеждаха нелепо, а очевидното им вълнение при вида на студеното море предизвикваше неволно съжаление. След претърпяното съкрушително поражение в годините на Смутната война мелконците бяха станали най-горещите поклонници на човешката раса. Заменяйки механичните си части с прибори имперско производство, те вярваха, че се сливат с хората — странна, но поощрявана от императора практика.

Изключвайки терминала, Артур се приближи до прозореца. От стаята на Кей се виждаше не само безкрайната панорама от градини, но и мъждукащата бариера около компенсаторната зона. Момчето настръхна.

Той смътно си спомняше как Кей го бе взел в ръце и го беше носил през виелицата. За него, замръзващия, това бе кратък миг. За Кей сигурно са били безкрайни часове. После бе станало топло — но сякаш топлината вече беше ненужна, предизвикваща само раздразнение. Ругатните на Кей, нечии объркани лица, убождания от инжекции, вана с възстановяващ гел… После още едно убождане — очевидно сънотворно.

Кей го беше измъкнал. Наистина, без колебание бе взел якето му. Кой знае защо, това ядосваше Артур.

— Моля за извинение…

Артур се обърна. На вратата стоеше старица — висока, костелива, с къса розова пола и сребрист потник. Топлият климат диктуваше модата за всички възрасти. Побелелите коси — прекалено буйни, за да са истински — бяха украсени с кокетно цвете.

— Добър ден — каза Артур Овалд, примерният син на търговеца от Марета.

— Е, сега видът ти е съвсем друг — със задоволство отбеляза старицата. — През нощта те донесоха полужив… Аз съм Хенриета Фискалочи, мъжът ми дава дежурства на климатизатора. Но ти ме наричай леля Фискалочи.

— Благодаря, лельо Фискалочи. Аз съм Артур.

Бившата акушерка на Имперския десант разглеждаше Артур с откровено старческо любопитство.

— Мъжът ми, естествено, е виновен — продължаваше Фискалочи. — Длъжен е да контролира пространството над зоната, но кой е предполагал, че ще попаднете право в утаителя? Всичките тези експрес-капсули отдавна трябваше да ги забранят. Не си спомням по-неудачно техническо решение. Освен „Иглата“… да, нея я извадиха от употреба половин година след вкарването й в експлоатация. Както и да е, всичко е добре, щом завършва добре. Нахрани ли се, момче?

Артур кимна. Старицата предизвика у него неясно безпокойство, примесено с любопитство.

— Ако ти се дояде, аз ще съм на третия етаж. Ще приготвя храната, ще я донеса, ще си изляза — знам за вашите обичаи. Строга ви е планетата, а, Арчи?

— Съвсем обикновена. Само че аз не съм Арчи. Казвам се Артур.

Старицата плесна с ръце.

— Паметта, паметта… Почти на сто и петдесет съм, момче. Време ми е вече, а все продължавам да се вкопчвам в живота… — Тя се обърна, възнамерявайки да излезе.

— Извинявайте, лельо Фискалочи, мога ли да се разходя? — бързо попита Артур.

— Разхождай се, разхождай се… Набери си плодове, сигурно не си опитвал направо от клона? Вие сте ни гости, пък и старецът ми е допуснал грешка. Ако се изгубиш, иди до утаителя, от него до къщи е прокарана пътека…

Продължавайки да мърмори нещо, Хенриета Фискалочи излезе. Артур намръщено гледаше след нея. Много неща не му харесаха. На първо място фактът, че старицата не се нахвърли върху новия и беззащитен слушател с разкази за таурийските градини. На второ — споменаването на „Иглата“. Артур се увличаше по модели на стари кораби още от времето, когато не бяха започнали пътешествията му към Граал. Малкият разузнавателен катер „Игла“, изумително красив и още по-крехък, никога не бе влизал във въоръжението на десантните части.

Артур отиде в стаята си и облече ризата. После, сякаш в знак на непонятен протест, навлече и якето. То още пазеше формата на тялото на Кей и започна бавно да се стеснява в раменете, нагаждайки се към фигурата на момчето.