Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (65)

5

— Кучка — каза Ралф Гордън. В гласа му нямаше омраза, а по-скоро смайване. Сержантът от десантните войски се беше подмладил значително, но Изабела го позна без усилия. Усмихна се с едва доловима напрегнатост и го посъветва:

— Не се отвличай. Лемак чака, нали?

Погледът на Гордън още веднъж се плъзна по Кал и през ума й премина мимолетната мисъл, че назначаването в конвоя на убит неотдавна от нея човек, естествено, не е било случайно.

— Напред — нареди Гордън.

През коридорите на орбиталната база ги водеше конвой от двайсет души в силова броня — разбираема предпазливост, като се имат предвид възможностите на мелконеца и механистката. Самата Кал демонстративно свали и бронята, и оръжието си. Артур вървеше до Маржан — инжекцията със стимулатор му позволяваше да се движи след разпита на равнище три „в“. Момчето само леко провлачваше десния си крак и примижаваше с болезнена гримаса, когато преминаваха покрай ярките лампи. Най-накрая ги вкараха в малка овална зала — с кръг от автоматични стационарни лъчемети под тавана и разтопени на места метални стени.

— Всички, освен Кал — в устата на Гордън името прозвуча като ругатня, — чакайте тук.

Придружена от двама конвоиращи и Ралф, Изабела се придвижи с транспортна капсула до централния сектор на базата. Лемак възнамеряваше да я приеме в кабинета си, а не в затвора, и това вече беше победа.

Пред вратата на апартамента на Лемак дежуреше охранител. Кал се приготви да чака, но вратата се отвори веднага. Ралф, побутвайки я в гърба, я вкара в кабинета.

Адмиралът седеше с гръб към влезлите — на панорамния прозорец бушуваше море. Изглеждаше, че картината го интересува повече от всичко на света.

— Задържаната е доставена, адмирале.

— Оставете ни насаме.

Гордън дари Кал с още един пълен с омраза поглед и излезе. Адмиралът продължаваше да не се обръща, съсредоточен в гледката.

— Гласът ви доста се е подмладил, Лемак — каза Кал. Адмиралът бавно се обърна, заедно с въртящото се кресло и отвърна:

— И аз се подмладих заедно с него.

Няколко дълги секунди Изабела гледаше кумира на своята младост. Петдесетгодишният Лемак за миг я накара да се почувства ученичка.

— Благодаря ви, че се срещаме тук, а не в камерата за разпити — каза тя накрая.

— Това лесно може да се поправи — уведоми я Лемак. — От този кабинет излизат локални хипертунели — до контролните центрове, командната зала… затвора.

— В затвора трябва да отиде момчето.

— Него ли преследвахте? И какво е направил калпазанинът? Подпалил е министерството на образованието на Инцедиос?

— Прекалено много знаеше.

— Защо „знаеше“?

— Защото той не трябва да излиза оттук. Има аТан и това усложнява задачата, но ние трябва да се справим.

Лемак с досада цъкна с език.

— Ние? Великолепно. И как ще се справим с безсмъртието?

— Момчето ще обясни.

Адмиралът се изправи и Кал почувства подчертаната рязкост на движенията му. Лемак още не се беше наиграл докрай с новото си, по-точно — забравеното старо тяло.

— Слушам те.

— Хлапето е Артур Къртис, синът на Къртис Ван Къртис.

Думите й имаха очаквания ефект — смес от объркване и страх върху лицето на Лемак. Без да му даде да се опомни, Кал разясни:

— Баща му, изглежда, използва сина си в някаква извънредно важна мисия. Може би става въпрос за неща, в сравнение с които дори аТанът е играчка.

Лемак се разходи из кабинета. Попита рязко:

— Защо избихте хората ми?

— Не си струваше да ми лепвате конвой. Исках да ви докажа, че сътрудничеството ми е основано на добра воля. Освен това всички те имаха аТан — ударих ги само по портфейлите и самолюбието им. Ако изтръгнем истината от момчето, безсмъртието ще стане толкова достъпно за нас, колкото е и за Къртис.

— Възможно е — Лемак се приближи към Кал и я погледна в очите. — Предлагаш ми авантюра, която може да ни погуби за няколко секунди — ако момчето умре и баща му разбере за случилото се.

— Но и наградата си я бива.

— А за какво ти е да я разделяш с някого? Шесторката с теб явно не влиза в сметките.

— Защото момчето има имунитет към наркотиците и понася три „в“ без сълзи и писъци. Необходим ми е силен съюзник, чиято школа за разпити се отличава от нашата — честно си призна Кал. И след като направи пауза, добави: — Освен това вие сте ми симпатичен, адмирале. Особено сега.

— Провървя ти двойно… в това тяло съм склонен към авантюри… — Лемак се върна при бюрото, впери поглед в невидим за Кал екран, после докосна някакъв сензор и нареди: — Момчето — в затворническия блок, под строг контрол. Останалите задържани — свободен режим на придвижване, без право да напускат базата. Дайте им каюти.

Той отново погледна Кал. Отбеляза:

— Всичко това е забавно, особено фактът, че Къртис е пратил малолетния си син в космоса. Имам добри специалисти, те ще пристъпят към работа незабавно. Момчето ще проговори.

— Благодаря ви, Лемак — Кал не се помръдна от мястото си.

— Предполагам, че странният ни алианс трябва да бъде заздравен с малък банкет — адмиралът разпери ръце, сякаш подчинявайки се на неизбежното. — Как се отнасяте към вечерята на свещи?

— Също толкова добре, колкото и към закуската в леглото — чувствайки как я напуска напрежението, откровено каза Изабела.