Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (52)

3

Под дървото седеше мургаво момиче с остър нос. Отстрани изглеждаше, че си почива. Само дето неуверените движения на ръцете, които изобщо не можеха да достигнат до лицето, издаваха истината.

Кей се наведе над момичето. Беше му провървяло — той отново предпочете да приземи флаера на поляната. На Таури рядко стреляха в деца със станер, така че не беше трудно да си направи изводите.

— Не се опитвай да говориш — каза той. — Висшите функции ще се възстановят по-късно.

С едната си ръка оправи полата на момичето, а с другата махна от лицето й няколко едри мравки. Движението му беше почти нежно.

— Ти приятелката на Арти ли си?

Момичето кимна.

— Отвлякоха ли го?

Отново леко кимване.

— Има ли засада в къщата?

Неуверен жест — нещо средно между „да“ и „не“. Кей смъкна от рамото на момичето металния диск. Неинерционна силова „каишка“…

— Искаш ли да ми помогнеш?

Момичето енергично закима.

— Когато вляза в къщата, преброй бавно до десет и включи „каишката“. Разбра ли?

Кей сложи ръката на момичето върху бутона, свали устройството с предпазителя и закачи за колана си закопчалката на „каишката“. Оставаше му да се надява, че коланът наистина е направен от естествена кожа и ще издържи рязкото дръпване.

— Не се страхувай — каза той на момичето, изправяйки се. — Те нямат нищо против тебе. Само натисни бутона, става ли?

В тишината на безкрайните градини Кей Дач тръгна към къщата — за да убива.

 

 

— Приготви се — каза Ахар. Метализираната му пола иззвънтя, когато зае позиция при вратата. Кадар зае позиция срещу входа. „Доводът“, почувствал вълнението на стопанина си, се разтрепери.

— Интелектуалното оръжие е само за глупаците — каза Хенриета Фискалочи.

Вратата се отвори и Кей влезе в хола. Той видя мършавия мъж с полизарядника, насочен в челото му, собственичката на къщата, седяща мирно в креслото си, и бурлатито, застинало отстрани.

— Не мърдай — каза мъжът с полизарядника.

— Предавам се — каза Кей. — Не ме бийте.

Хенриета смаяно повдигна вежди. Кадар се ухили. Бурлатито изръмжа разочаровано.

— Къде е оръжието ти, човеко? — попита бурлатито.

— На колана, отзад.

Ахар плавно заобиколи Кей. Опипа колана му.

— Тук няма оръжие.

— Има, има — успокояващо изрече Кей. Бурлатито, почувствало клопката, застина с протегната лапа.

— Има нещо в джоба на шортите и под мишницата — съобщи Кадар, гледайки в екранчето на „Довода“. Но бурлатито се бавеше.

— На колана ти има метална закопчалка — каза накрая извънземният. — Какво представлява?

— Сега ще разбереш! — Кей жизнерадостно се усмихна на мъжа с полизарядника, чиито нерви явно бяха обтегнати и това можеше да се окаже фатално. Също както и необяснимото закъснение на момичето.

Напразно се бе доверил на детето.

…Рашел за трети път се опитваше да натисне бутона. Мускулите не й се подчиняваха напълно, пръстът й се плъзгаше по гладката повърхност. Тя прехапа устната си до кръв и рязката болка задейства притъпените нерви.

„Каишката“ затрептя, генерирайки тънката нишка на силовото поле.

— Стреляй! — нареди бурлатито. Кадар натисна спусъка.

В този миг невидимото въже достигна Кей и така го дръпна, че той се преви на две. Да закачи „каишката“ за колана си беше рисковано, разбира се.

Но рискът беше оправдан. „Каишката“ не само че можеше да задържи падащ алпинист, тя също така генерираше силов щит, способен да предпази човека от падащите камъни. Бурлатито, стоящо зад гърба на Кей, почувства удар — сякаш, бягайки, се беше врязал в бетонна стена. Той се повлече пред Кей, блъскайки се във всеки ъгъл, срещнат по пътя. Зашеметяващият лъч, пуснат от полизарядника, не достигна целта си.

Хенриета Фискалочи, полковник от СИБ в оставка, се кикотеше, наблюдавайки изчезването на Кей и извънземния. Кадар й хвърли безумен поглед и се хвърли към вратата.

— Не… не ме бийте… — повтори старицата думите на Кей. Отново избухна в смях. Стана и заситни към прозореца.

„Каишката“ най-добросъвестно докара Кей и бурлатито при краката на Рашел. Момичето направи рязко движение, опитвайки се да се измъкне, когато косматата грамада, разоравайки земята, се натъкна на дървото. Кей, който по пътя беше предпазван от щита, скочи пръв. „Пчелата“ се бе измъкнала от кобура някъде при вратата на къщата, но „Конвоят“, купен за Артур, колкото и да е странно, беше оцелял. Кей насочи пистолета към бурлатито.

Ахар, дори и полузашеметен, си оставаше бурлати — най-страшният боец от всички органични форми на живот. Преди Кей да успее да стреля, Ахар грабна с лапата си Рашел за талията. Там, където ноктите бяха докоснали тялото, бликна кръв. Бурлатито държеше момичето пред себе си, прикривайки най-уязвимите точки на тялото си.

Кей, стискайки „Конвоя“ с протегнатите си напред ръце, бързо насочваше дулото към органите, чието поразяване би довело до незабавна смърт. Бурлатито, без да откъсва ромбовидните си зеници от него, в синхрон местеше безволевото тяло на момичето. Този странен дуел продължи не повече от три секунди, казвайки на двамата всичко, което може да се каже за противника.

— Хаей, буул — произнесе Кей. — Уронх-а, буул? Мат Кей.

По лицето на бурлатито плъзна сянка на смайване.

— Сич, кхомо? Аххар мит, кхомо.

— Аххар? Жет? Дорт Аххар, Вел Аххар, Шивуким Аххар? Мит Кей Дач, Шедар-нек.

Бурлатито се надигна от земята, като продължаваше да не пуска момичето.

— Шивуким Ахар, Урса. Кхаа нит.

— Пусни момичето — каза Кей. — Аз ще хвърля пистолета и ще продължим.

— Хвърли го — съгласи се бурлатито.

— Шивуким Аххар, дин Урса.

— Кълна се — каза бурлатито.

— Хур?

— Мит дин Урса, кхомо! — В тънкия глас на бурлатито зазвъня ярост. Кей със замах хвърли „Конвоя“ в тревата. Бурлатито със същата ловкост запокити момичето на земята.

— А това вече не биваше да го правиш — каза Кей.

 

 

Кадар не повярва на очите си. Кей Алтос и Ахар вървяха един до друг между дърветата. Излязоха на малка полянка, застанаха на няколко метра един от друг…

— Единна воля! — прошепна Кадар. — Дай му само да се бие!

Той повдигна „Довода“ си. Полизарядникът започна опити да се прицели в полускритата от дърветата фигура.

— Аз ще ти видя сметката — обеща Кадар на Кей. — Аз на теб, а не ти на мен.

— Да, аз сгреших — отговори му старицата от прозореца. — Кей ще убие бурлатито, а не теб. А искаш ли да видиш как ще умреш ти?

Тонът й беше по-убедителен от думите. Кадар се обърна, опитвайки се да насочи полизарядника към Хенриета. Уви, интелектуалният блок, едва успял да се прицели в Кей, не го разбра. „Доводът“ упорито извиваше цевта си, проследявайки предишната мишена.

— Ето така! — заключи старицата. Нещо, което стискаше в пръстите, подобно на къс молив, тихо изщрака. Тънка струя пламък удари лицето на Кадар.

Той крещя, докато все още имаше гръклян. Но това не продължи дълго.

— Оръжието не трябва да е по-умно от човека — замислено каза Хенриета, въртейки в ръцете си горещия пиропатрон — древния инструмент на терор-групите на Империята. — Впрочем да е по-умно от този човек, не беше трудно.

Тя хвърли пиропатрона върху обезглавеното тяло на Кадар, към мятащия се в истерия „Довод“. В огнемета за еднократна употреба нямаше нищо ценно — тънък керамичен корпус, пирогел, фокусираща дюза и детонатор. Някога ги произвеждаха дори във фабриките за макарони — когато за Империята оръжието ставаше по-важно от макароните.

 

 

— Преди да те убия — каза бурлатито, — кой си ти, Кей Дач от Втората планета на Шедар?

— Супер.

Бурлатито се озъби.

— Това усложнява…

Без да довърши, извънземният се хвърли напред. Право напред, без никакви лъжливи движения и нападения — четвърт тон мускули, твърда козина и шлифовани от еволюцията инстинкти.

Също така леко и безгрижно Кей вкара кратка серия удари в тялото на противника си, обръщайки внимание не на ефективността, а на скоростта. Два от ударите достигнаха целта си — бурлатито не им обърна внимание.

Но Кей и не разчиташе на това.

— Ктар — каза бурлатито. То бавно изтласкваше човека от поляната. Сред дърветата, независимо от внушителните си размери, извънземният би получил решаващо предимство — неговите предшественици бяха живели в горите.

Кей Дач се спря. По всичко изглеждаше, че крайното оскърбление го беше извадило от равновесие. Бурлатито се озъби и се хвърли в атака. Предсмъртните удари, които би могъл да нанесе самоувереният човек, не го притесняваха.

Ударът беше един-единствен, между ребрата и корема. Бурлатито направи още една крачка и спря. Разтворените за смъртоносна прегръдка лапи започнаха леко да потрепват.

— Оооо… — От бурлатито се изтръгна нещо средно между стон и песен.

Кей го изгледа за секунда, после леко го бутна в гърдите. Бурлатито тежко се строполи по гръб. Тялото му бе обхванато от конвулсии.

— Хубаво ли ти е? — поинтересува се Кей, присядайки до повредения си противник.

— Лим… — прошепна бурлатито.

— За кого работиш?

— Нрап-по.

Кей не знаеше какви са тези „Бдящи денем“, но не беше трудно да се досети. За всеки случай той уточни:

— Кой отведе Артур?

— Изабела Кал… СИБ — Инцедиос…

Кей подсвирна. Русокосата мръсница ги беше последвала на разстояние петдесет парсека, въпреки дарлоксианския плен и десанта на силикоидите.

Избягалите от пасивно наблюдение не ги преследват толкова енергично.

— Браво, Кей, браво.

Той се обърна. Старицата одобрително кимна:

— Отдавна не бях виждала такова мило отношение към чужди раси. А за шоковите точки знаеш ли?

— Знам — Кей се изправи, защото потрепванията на бурлатито бяха станали прекалено бурни — Къде е другият?

— Или в „аТан“, или никъде. Не знам защо, но ми се струва, че „никъде“.

Бурлатито застина.

— Не аз ги доведох, Кей — каза Хенриета. — Нямам нищо общо с извънземните… и с хората, които ги взимат в отрядите си.

— Имаше ли още някой?

— Мелконец. Момиче-механистка, порядъчно трансформирана. Твърдоглав дебелак. И русокоса девойка в ролята на командир… Ще режеш ли ушите?

— Какво? — не разбра Кей.

— Ушите. Ушите на мечока. Законен трофей… ценен талисман. Разправят, че увеличава потентността при мъжете.

— Имам си достатъчно. По дяволите!

Кей подритна бурлатито и се затича към мястото, където лежеше Рашел.