Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (33)

9

Карантинният кораб на Догар излезе от хиперпространството. Петдесет души, които знаеха дарлок, но не умееха да се смеят, се готвеха да се върнат у дома. Всичко беше минало успешно, совалката, пълна с полуфабрикати, бе доставена в базата, трябваше да се намери подходящо обяснение само за двама загинали. Но космосът е жесток и хората гинат често.

Корабът се движеше към Догар. Десетки кораби обикаляха в орбита около планетата: търговски и пътнически лайнери, частни яхти и военни крайцери… Пограничната планета често се посещаваше от Имперските сили.

Но сега те бяха повече от обикновено.

Орбиталната база чакаше кораба.

Чакаха десетки офицери и стотици войници, оковани в брони. Чакаха сътрудниците на Службата и оборудваните на бърза ръка камери за разпити. Чакаха наизвадените автомати и десетки наемници бурлатита.

Коригирайки курса си, корабът се приближаваше до възела за скачване.

Подчинявайки се на жеста на офицера от Имперските сили, диспечерът на базата (задълбочена проверка преди три дни, надеждност — 0,93; достъп до операцията — одобрен) включи микрофона. Намигна на офицера и каза:

— „Ка Ес“, очакват ви на втора палуба за кацане.

— Втора палуба, прието — отвърна корабът.

— Как върви работата?

— Както плащат, така работим.

— И правилно. Ачи!

Офицерът повдигна станера.

Диспечерът на базата (надеждност — 0,93; 1,00 има само императорът) изскочи от креслото. Претърколи се по пода и се изправи, оказвайки се пред войник в силова броня.

Рефлексите изпревариха разума. Войникът вдигна лявата си ръка и закрепеният под лакътя му „Страж“ проби в диспечера дупка с диаметър десет сантиметра.

— Дарло… — прошепна диспечерът, падайки в краката на войника.

Карантинният кораб започна тромаво да завива, отдалечавайки се от базата. Но към него вече се приближаваха катерът на Службата, абордажните капсули на Имперските сили, дребните фигури в мобилни скафандри. Защитните системи на базата откриха огън, превръщайки резонаторите на хипердвигателя в паяжина от разтопен метал.

Службата не изпускаше заподозрени.

Агентите на Дарлок не се предаваха.

Сивият корпус на карантинния кораб потрепери, губейки очертанията си. Пламъкът близна приближаващите се десантчици и спадна, разкривайки разлетелия се рояк отломки.

Дори някой от бившите карантинни служители да бе успял да извика „Дарлок!“, нямаше кой да го чуе.

Вкараха ги в тунел, през поредица от люкове-диафрагми. Водиха ги дълго в мекия жълт полумрак, който им се струваше чудесен след изгарящото бяло слънце. Вячеслав се оглеждаше встрани — той приличаше по-скоро на турист по време на екскурзия, отколкото на пленник, обречен на смърт.

Временно ги оставиха на мира в малка зала, разделена на две части чрез решетка. Вече никой не обръщаше внимание на Кей — даже родителите на убитите от него деца. Някои се молеха, други мълчаливо стояха до решетката, разглеждайки дарлоксианите. Един от тях, който заради своя плащ много приличаше на древен монах, стоеше до пулт за управление при стената. Трима тихо разговаряха — дори когато напрегна слуха си, Кей не успя да долови нито дума.

— Как мислиш, още сега ли ще се започне? — попита докторът Кей.

— Не знам — Кей погледна в лицето Вячеслав. — Знаещ ли, аТанът се задейства, когато човек умре. А нас засега ни пазят живи.

Лекарят пресилено се усмихна:

— Преминал съм през училището за самоконтрол „Джен“.

— Дори със спряло сърце ще останеш жив още три-четири минути. По-добре си тръгни оттук, докато тълпата те прикрива.

Човекът, който имаше платен аТан, се поколеба:

— Колкото повече видя…

— Не мисли за награди — посъветва го Кей.

— Мисля за Империята.

— Направи й услуга, не рискувай.

Лекарят мълчеше. Владеейки аТан и гарантирано самоубийство, той се чувстваше неуязвим.

Решетката се прегъна, образувайки малък проход в средата на залата. В края му просветна полето на локалния хипертунел.

— Преминавайте един по един — заповяда някой от конвоя. Хората не се помръднаха от мястото си. Дарлоксианинът вдигна оръжието си и през тълпата премина болезнен спазъм. — Ще увеличавам интензивността — каза съществото под тъмния плащ.

Един от хората, клатушкайки се, се затътри по прохода. Скочи в полето и изчезна. Това сломи останалите. Тълпата започна да се вмъква в тунела, водещ към неизвестното.

— Беше ни обещано съдбите ни да се преплетат! — извика Кей, прегръщайки Артур.

— Съдбата на всички ви ще е една и съща — отвърна дарлоксианинът.