Пол Ливайн
Кофти късмет (9)

8. Лайната са метафора

Светлините зад очите ми примигнаха отново и главоболието ми се засили няколко степени по скалата на Рихтер. Бях сам на ринга. Рей Пинчър така и не ми се бе извинил, че ми беше разтърсил мозъка. Просто си беше тръгнал, без да вземе душ и да каже довиждане.

Минаха няколко минути, докато дойда на себе си. После си спомних главната новина на деня. Стейси Стрикстайн искаше да ме подведе под отговорност.

„Какви са й доказателствата, по дяволите?“

Не бях подкупил съдебен заседател. Нямаше нищо срещу мен, нали така?

„Грешка!“

Имаше нещо, в противен случай нямаше да отнесе случая към журито. Което означаваше, че разполага с неверни и изфабрикувани показания, вероятно лъжесвидетелстване. Доказателствата й можеше да са купчина още пресни лайна, но да са достатъчни за подвеждане под отговорност. Такова е положението в нашата така наречена правосъдна система.

Имах нужда от свеж въздух. Но след като взех душ и се преоблякох, докато вървях към колата си, получих само влажен мазен полъх откъм река Маями. На петдесетина метра от мен ръждив шлеп под панамски флаг се мъкнеше мъчително към открити води.

Денят беше станал горещ и задушен. Маями през лятото е в общи линии негодно за живот място, ако не се броят насекомите и влечугите… както и адвокатите, макар че това може да се води като ненужно повторение.

Листата на палмите по Норт Ривър Драйв се поклащаха лениво на слабия сутрешен ветрец. Както правят по принцип палмовите листа.

Водна птица в черно и бяло размаха криле и отлетя от едно дърво към океана. Както правят по принцип водните птици.

Кабриолетът ми „Биариц Елдорадо“, модел 1984, кремав, с тапицерия от червен велур, беше незаконно паркиран до пожарен кран до реката. Както правя по принцип.

Почти не обръщах внимание какво става около мен. Убийственото ми главоболие си имаше компания. Някъде в черепа ми Квазимодо дърпаше въжетата и камбаните на Парижката „Св. Богородица“ биеха в подлудяваща какофония. На латински се води тинитус, сиреч бучене в ушите. Чест гост след всяко мозъчно сътресение. Като се изключат болежките ми, всичко покрай реката беше нормално освен…

Освен това, че една палма не беше засадена в земята. А сякаш растеше от предната седалка на моето „Елдо“. Листата й стърчаха от прорез в гюрука.

„Какво става, по дяволите?“ Дали не халюцинирах след боя, който бях изял от прокурора?

Не, дървото си беше съвсем истинско. Но определено нещо не си беше на мястото. Или Джак от „Джак и бобеното стъбло“ беше хвърлил ГМО семена в колата ми, или някой идиот си беше направил гавра с красавицата ми.

Отключих вратата и седнах зад волана. Колата беше изпълнена с миризмата на влажно растение. Както и предполагах, дървото седеше до мен. През разкъсания гюрук върху яката ми капеше кал. Защо ще му е на някой да осквернява моята стара, но симпатична каляска? Кой ми имаше зъб?

Гневни бивши клиенти, разбира се.

Оскърбени противници в съдебната зала.

Някоя и друга бивша приятелка.

Много отдавна бях научил, че миналото полепва по нас като кал по джанти.

Но не си помислих, че някой стар призрак се е върнал, за да ме преследва. Не и след като в главата ми още кънтеше заплахата от неотдавна. Ходещ мъртвец, адвокате. Ти си ходещ мъртвец.

Клайд Гарнър. Бащата на Ева, наскоро загинала от ръката на клиента ми. Гарнър имаше палмова ферма до магистралата в Хоумстед. Елементарно, Уотсън.

Останах да седя известно време, докато от разрязания гюрук се лееше още кал. Раздразнението ми растеше, чувствах как пулсът ми се ускорява, докато не започна да бумти в ушите ми и да съперничи на камбанния звън. Не заслужавах това. И ако не направех нещо по въпроса, Гарнър като едното нищо можеше да продължи, при това по-сериозно. Този човек си заслужаваше посещение.

Завъртях ключа и нищо не гръмна. Форсирах двигателя и излязох на Норт Ривър Драйв. След две пресечки завих наляво по Северозападна втора, която ме отведе до рампата за 1–95 в посока юг. Можех да стигна до фермата на Гарнър за около час. И имах палма, която възнамерявах да му завра отзад.

Точно тогава телефонът ми иззвъня. Бойната песен на Пенсилванския университет с нейния остарял стогодишен текст: „Победа предсказваме за теб“.

Казах ало и Тъндър Търстън ми изръмжа:

— Ласитър, веднага си довлечи задника при мен.

— Защо? Още някой ли си убил?

— Писна ми от негативизма ти, пич. Чакам те на ПБК.

Което ще рече „Про Боул Клипър“, трийсет и два метровата моторна яхта, която Търстън използваше за обиколки, купони и оргии. Повече би й отивало „Про Бардак Клипър“.

— Нямам време за круизи с мацки — казах аз.

— Не е това. Знаеш джакузито на задната палуба.

— Ако пак е повредено, извикай водопроводчик. И кажи на стриптийзьорките да не си хвърлят прашките във водата. Повреждат мотора.

— В него има цял метър конски фъшкии — каза той.

— Какво?!

— Или кравешки лайна. Не знам, не съм фермер.

„Но Клайд Гарнър е“.

— Знаеш, че държа палубата безупречно излъскана — продължи Търстън.

— Да бе. Естествено. Най-добрият бразилски тик.

— Най-добрият бирмански тик. И той е целият в лайна. Знаеш ли кой го е направил?

— Имам доста добра идея.

Гарнър явно се беше задействал здравата. Яхтата беше на котва в яхтклуба на Маями Бийч, от другата страна на залива. Представих си как Гарнър с нелегални работници рине лайна от каросерията на самосвал. Картината ми хареса. Беше вбесил сериозно Тъндър. И изведнъж ядът ми, че е посегнал на колата ми, намаля. Гюрукът отдавна течеше при летните бури и плачеше за смяна. Може би сега застраховката щеше да покрие разходите.

— Дебелогъз педал! — избухна Тъндър. — Да не си мисли, че може да сере върху мен?

— Прекалено буквален си.

— Какво означава това, адвокате?

— Че лайната са метафора.

— Ако си мислиш, че не знам какво е, грешиш. Три пъти съм се явявал на изпити по английски. Знам какво е метафора и изравнение.

— Сравнение — поправих го аз. — Но не ми се репчи, Тъндър. Завършил си колежа един семестър по-рано и балът ти е малко под три и половина, макар че почти не си учил.

— И какво от това?

— И такова, че можеш да си запазиш нафуканите приказки за приятелчетата си. Адски си умен. Няма да се изненадам, ако си проучил закона преди да застреляш Ева.

— И какво ако съм го направил?

— Научил си как да убиеш и да ти се размине.

— Тя ме заплаши с ножа, пич.

— Да бе. „Заплаши“. Защо не каза „наръга“?

— Направи и двете. Заплаши ме, а после ме наръга. Нали видя кръвта.

— Симпатично малко ножче със седемсантиметрово острие. Идеално за рязане на краставици.

— Замахна към врата ми. Ако не се бях дръпнал, сега да съм мъртъв.

— Като имам предвид координацията ти око-ръка, мускулите и това, че тежиш четирийсет и пет кила повече от нея, направо се чудя как изобщо е успяла да те одраска.

— Стига, Ласитър. Тя ме наръга. Аз я застрелях. Точка по въпроса.

— Знаеш ли какво е станало според мен?

— Не ми пука.

— Нарочно си я провокирал. Щом е взела ножа, не си се уплашил, защото пистолетът ти е бил подръка. Прострелял си я пет пъти, сложил си ръкавици, взел си ножа и много внимателно си си порязал корема. Раната беше дълга седем сантиметра и дълбока половин. И парче суши не би я усетило.

Той се изсмя пренебрежително.

— Ако ти бях казал какво е станало, щеше ли да ме изкараш пред съда, за да кажа как съм се уплашил за живота си?

— В никакъв случай. Казах ти го след като тренер Дънкан ни запозна. Не прибягвам до лъжесвидетелстване.

— Дотук с репутацията ти на уличен боец.

— Дори курвите си имат правила — казах аз.

— На много праведен се пишеш, след като ме подучи как да свидетелствам.

— Стига глупости. Казах ти да кажеш истината.

— Вярно, това бяха думите ти. Но всъщност искаше да разкажа история, която да звучи като истина. История, която да можеш да пробуташ на журито.

— Откъде знаеш какво съм искал?

— Така го изтълкувах, а както сам каза, аз съм адски умен. Така че по-добре се вгледай в собствените си мотиви, преди да ме сочиш с пръст.

Замълчах за момент, за да осмисля думите му. Прав ли беше? Дали когато си мислех, че Търстън е невинен — когато се надявах да е невинен, — не го бях подучил несъзнателно да разкаже по-добра история?

Не! Ако беше планирал убийството, версията му „уплаших се за живота си“ трябваше да е била готова още когато е дърпал спусъка.

Търстън се засмя. Същият заучен смях, който използваше в рекламата си на „Бъргър Кинг“, когато възхваляваше качествата на хрускавия подправен лук.

— Стига, Ласитър, просто те поднасям. Невинен съм и ти свърши отлична работа да го докажеш. Е, какво ще правим с бившия ми тъст и лайната му?

Опитах се да се освободя от гнева си, поне за момента.

— Мисля, че Клайд Гарнър иска да каже, че ще те закопае.

— Да ме закопае? Ще му дам да се разбере.

— Не, няма.

— Ще ме защитиш ли, ако ударя Гарнър?

— Няма начин.

— Тогава какво ще направиш, адвокате? Какво ще направиш за Гръмотевицата?

„Пак използва клишетата, за които и двамата знаем, че са празни приказки“.

Тъндър беше завършил университета със специалност риторика, след което беше наел инструктор, за да подобри шансовете си да влезе в националните реклами. Беше му се получило. Дикцията му беше по-добра от моята и когато камерите работеха, гласът му бе дружелюбен и мелодичен като на Самюел Л. Джаксън, когато рекламира кредитни карти.

А какво означаваше това говорене за себе си в трето лице?

„Какво ще направиш за Гръмотевицата?“

Това беше показателно. За липсата на смирение и самосъзнание. За нарцисизма му, който в края на краищата е твърдата валута на егото на всеки професионалист. Търстън трябваше да е център на вниманието, планетите да се въртят около него, сякаш е Земята в някаква вселена преди времето на Коперник. Това можеше да е недостатъкът, който Виктория Лорд ми беше казала да намеря… и да използвам. Но как? Нямах представа.

— Сам ще се погрижа за Гарнър — казах на моя клиент егоманиак.

— Какво ще направиш?

— Не ти трябва да знаеш.

— Добре. Просто го направи. — Прозвуча точно като рекламата му на „Найк“.

Връзката прекъсна. Споходи ме нова мисъл, макар и не напълно оформена. Само смътна идея, носеща се някъде в покрайнините на съзнанието ми. Трябваше да действам според класическия принцип, че врагът на врага ми е мой приятел.

„Клайд Гарнър, двамата с теб имаме заговор за кроене“.