Пол Ливайн
Кофти късмет (43)

42. Еднопосочен билет до Палукавил

Трябваше да съм по петите на лъжливия съдебен заседател.

Трябваше да работя за изчистване на името си.

Трябваше да търся нещо уличаващо Стейси Стрикстайн.

Но и трябваше да съм в съда в 13:30.

Както е казал Джон Ленън, животът е онова, което ти се случва, докато правиш планове за него. Сега като се замисля, Ленън, онзи магьосник на думите и музиката, може би не е първият, стигнал до това прозрение. Има една стара еврейска поговорка — „Човекът планира, а Господ се смее“. Може би всяка култура има афоризъм от този род.

Такива мисли се въртяха в размътения ми мозък, докато влизах в залата на шестия етаж в съдебната палата в центъра, готов да направя колкото се може по-малко в защита на „Бискейн Лайф Иншурънс“. Кимнах професионално отсечено на Стив Соломон и Виктория Лорд, които подреждаха документите си на масата на ищците. После се усмихнах тайно на д-р Мелиса Голд, която седеше на първия ред в галерията зад тях. Тя беше зрител, единственият от страната на ищците.

Сайръс Фрик, юридическият съветник на клиента ми, седеше на скамейката на втория ред на галерията, потен и неспокоен.

— Господи, Ласитър! Ето ви най-сетне. Изслушването започва след три минути.

Тръшнах се на мястото до него.

— Съдия Дъкуорт винаги закъснява. Особено след като е обядвала.

— Проблем с алкохола ли? — Той облиза устни.

— Не, има английски булдог, казва се Бруно, и го държи в кабинета си. Разхожда го по обед.

— В свои води сте в съда, Ласитър. Това ми харесва.

— Както се казва в старата поговорка, добрият адвокат познава закона. А отличният адвокат познава съдията. Или в този случай кучето му.

Той се изкиска малко по-високо от абсолютно необходимото. Беше опънат като жица. Може би беше пропуснал обичайните си три мартинита към обяда.

— Къде са ви папките? — попита Фрик. — Дори куфарче не виждам.

— Не ми трябва. — Посочих главата си. — Всичко е тук.

— Ох, Господи.

Днес нямаше да има свидетелства. При изслушването за бърза процедура от значение е единствено писменият протокол. За съдията единственият въпрос е има ли нещо в декларациите и показанията, което да изисква делото да бъде гледано по общия ред. Позицията на застрахователната компания преди включването ми беше, че няма и че всичко трябва да приключи бързо. Или, както се казва на езика на доброто старо гражданско право, „ответникът е свободен да си върви“.

Желанието ми беше да изгубя искането, но не така крещящо, че да ме изхвърлят. Не исках да съм като Тери Малой на Марлон Брандо^[1], който можеше да е състезател, вместо да си осигури с юмруците си еднопосочен билет до Палукавил.

Последните секунди преди изслушването изтичаха. Д-р Голд сигурно щеше да ми сложи диагноза когнитивен дисонанс. В главата ми сякаш рикошираха билярдни топки и деформираха черепа ми, докато спорех със самия себе си:

— Хей, Ласитър, друже, наистина ли смяташ да го направиш? Не е в твой стил.

— Ще си нося меча в битката. Може просто да не го размахам.

— Като стана въпрос за размахване на мечове, искаш да преспиш с докторката.

— Вярно е, но няма отношение към темата.

— Би трябвало да се засрамиш. Задяваш се с експерта на противника.

— Имам по-високо призвание от простото спечелване на делото.

— Няма по-високо призвание от това. Върховният съд на Флорида беше прав за теб. Не си замесен от адвокатско тесто.

— Истина. Справедливост. Изкупление. Това е кредото ми.

— Я млъквай.

— Не можеш да си вършиш работата, защото имаш същото заболяване като Карла Каруана и съчувстваш на децата й.

— Хей, аз съм просто човек.

— Ха! Ти си най-големият провал като адвокат. Карла Каруана е врагът. А ти съчувстваш. Духът й ти е докарал Стокхолмски синдром.

Накрая другият ми аз млъкна и огледах съдебната зала. Съдията още не беше заела мястото си на трона. Под и пред масата й секретарят подреждаше папките, а съдебната репортерка подготвяше стенографската си машина.

Вратата се отвори и Фрик се обърна. Някакво ченге надникна вътре и изчезна.

— Къде е Марв? — попита Фрик. — Вече трябваше да е тук.

„А… Великолепния Марв“.

Бях разговарял с него преди час. Той беше офейкал и се излежаваше край басейн до Атлантическия океан на Бахамите. И не отговаряше на никакви обаждания освен на моите.

— Марв няма да успее да дойде — казах аз.

— Защо, по дяволите?

— Нуждае се от малко почивка.

— Точно сега ли?

Приставът, пенсиониран заместник-шериф с шкембе като топка за боулинг, влезе в залата през задната врата зад съдийската маса.

— Всички да станат! — заповяда той и съдия Мелвия Дъкуорт влезе забързано с развята черна роба. Беше афроамериканка към шейсетте, служила като капитан в армията, където била адвокат във Военноапелативния съд. Можеше да е строга, но винаги бе честна и за разлика от повечето ни съдии, имаше игриво чувство за хумор. Нещо по-важно, никога не ме беше вкарвала в затвора за наказание, за разлика от много нейни колеги. Днес носеше ефирно жабо — шокиращо розово вместо снежнобялото, предпочитано от повечето съдии от нейния пол, от което приличат на методистки епископи.

Секретарят прочисти гърлото си.

— Наследниците на Карла Каруана срещу компанията „Бискейн Лайф Иншурънс“. Искане на ответника за гледане на делото по съкратената процедура.

Скочих на крака, минах през летящата вратичка, намигнах на Мелиса Голд и застанах мирно, сякаш бях готов да запея националния химн. Сайръс Фрик ме последва. Беше изготвил оригиналните документи на защитата и сега се явяваше като съветник.

— Ищците готови ли са? — попита съдия Дъкуорт.

— Готови сме, ваша чест — в един глас отвърнаха Соломон и Лорд. Понякога хлапетата бяха много сладки.

— Защитата готова ли е?

— Готова. Мотивирана. И способна — отвърнах аз.

— За първи път ви виждам да представлявате застрахователна компания, господин Ласитър — каза съдията. — Да не би да сте се преместили в центъра и да сте станали част от елита?

— Наречете го просто кратка екскурзия, ваша чест.

— А кой е нервният господин до вас?

Фрик закопча сакото си.

— Сайръс Фрик, ескуайър. — Прочисти гърлото си и продължи с дълбок напевен глас: — Главен юрисконсулт на „Бискейн Лайф Иншурънс“.

— Казахте го така, сякаш сте шеф на Съвета на началник-щабовете. Добре дошли в съда, господин главен юрисконсулт.

Съдията отвори тънката папка.

— Само момент да прегледам документите. Свободно, войници.

Останахме прави, макар че леко се отпуснахме. Като се изключеше малката ни група, залата беше празна. Древният климатик тракаше шумно, като прахосваше парите на данъкоплатците и превръщаше помещението в хладилен склад. Поне нямаше опасност някой да заспи. След известно време съдията каза:

— Виждам, че господин Фрик е написал доста необичайно писмо за отхвърляне на изплащането на застраховката. „Може би милите малки създания ще са по-добре без техния гълтащ хапчета, нашарен с татуировки и с мускули вместо мозък ужас, минаващ за тяхна майка“.

— Мога да обясня това, ваша чест — каза Фрик.

— Не си правете труда.

— Злощастна комбинация на алкохол и предписани хапчета…

— Зарежете това заедно с мешката си, господин Фрик!

Сайръс Фрик отвори уста, после мъдро я затвори преди от нея да излезе друго освен изскимтяване.

— Свободно, всички — нареди съдията, сякаш все още беше офицер от армията. — Всъщност, я по-добре седнете.

Всички седнахме по местата си, а съдията продължи да чете мълчаливо. Мина още известно време, след което тя каза:

— Въпросът за бързо производство, изглежда, е променен. Отначало е бил кога точно се е случило самоубийството. А сега е дали изобщо става дума за самоубийство. Правилно ли разбирам?

— Да, ваша чест — каза Виктория.

— За парите — обадих се аз.

— В показанията си — каза съдията — невропатологът доктор Мелиса Голд заявява, че аутопсията на госпожица Каруана разкрива травматично мозъчно увреждане до такава степен, че тя не е била способна съзнателно да формира намерение да извърши самоубийство. Това ли е становището на ищците?

— В общи линии да, ваша чест — каза Виктория Лорд.

Съдия Дъкуорт се обърна към мен и нареди:

— Господин Ласитър, станете. Искането е ваше. Защитете го!