Пол Ливайн
Кофти късмет (37)

36. Болница „Котидж“

Сънувах футболен мач, игран от мъртъвци.

Не зомбита. Нищо толкова смахнато.

В играта хората си бяха съвсем живи. Млади, силни и бързи, но дори моят сънлив мозък знаеше, че сега са мъртви.

Полето беше покрито с фина мъгла, така че беше трудно да различиш стадиона, но ми приличаше на „Ориндж Боул“, несъществуващ отдавна като играчите. Ърл Морал с войнишката му прическа и четвъртита челюст, облечен в стар екип на „Долфинс“, метна перфектен пас на златното момче Франк Гифорд в екип на „Джайънтс“. Гифорд се стрелна покрай Дейв Дюерсън (в синьо и оранжево на „Беърс“) и запрати топката в крайната зона. Спящият ми ум смесваше всичко, без да му пука за отборна принадлежност и екипи. Отбор мечта, свързан от мозъчни увреждания, причинени от ХТЕ.

Играта продължи известно време, докато ярка слънчева светлина внезапно не ме заслепи. Примигнах и видях, че не е слънцето. Към лявото ми око беше насочено миниатюрно фенерче.

— Къде съм? — попитах.

— В болница „Котидж“^[1].

— Сладко име. Сигурна ли си, че не е къща за гости?

— Хубаво е, че се шегуваш.

— Не се шегувам. Гладен съм.

— Това е добър знак.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Наистина в безсъзнание — седем минути. В спешното отвори очи, но не беше напълно на себе си. Говореше, предимно несвързано. Разни ругатни, които не бяха съвсем ясни. Стана възбуден и пулсът ти скочи, така че дежурният лекар трябваше да ти даде успокоително. Това беше преди около четиринайсет часа.

— Значи е събота сутрин. — Казах го с мисълта, че разполагам с шест дни преди подвеждането ми под отговорност да бъде разпечатано, да ме арестуват и животът ми да бъде всмукан в канавката.

— Девет и половина сутринта — каза тя.

— А ти? Снощи?

Тя посочи един стол до прозореца. Одеяло. Възглавница.

— Останала си тук? Господи. Съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш.

Надигнах се в леглото и тя нагласи възглавницата под врата ми като грижовна сестра.

— Не пропускаш ли днешната конференция? — попитах я.

— Всичко е наред.

— Не, не е. Не съм се чувствал толкова неловко, откакто на шестнайсет заведох момиче на кино. Бръкнах в портфейла си за банкнота и от него падна презерватив.

— За протокола, от двайсет и пет години съм на хапчета.

— Добре е да го зная.

— Как се чувстваш?

Опитах се да изправя лявата си ръка. „Ох“.

— Натъртено рамо — казах.

— То пое удара при падането ти. По-добре рамото, отколкото главата. Друго?

— Главоболието е намаляло. Може би две по десетобалната система. Няма бучене, но то обикновено се включва вечер, като повечето симфонични оркестри.

Тя задържа десния си показалец на петнайсетина сантиметра от лицето ми.

— Следи пръста ми.

— Бих го следвал навсякъде.

Тя задвижи пръста си надясно и наляво.

— Очите се движат в тандем, плавно и координирано.

Освети дясното ми око с малкото си фенерче, после го дръпна, после пак го освети, като в същото време гледаше лявото око.

— Взаимната реакция е нормална.

— Няма ли по-добра степен от нормална? Имам предвид за взаимна реакция?

— Отвори си устата и кажи: „А-а-а“.

— Правя го в лекарските кабинети от седемгодишен. Нямам представа защо.

— Отваряй!

Подчиних се и дадох всичко от себе си.

— А-а-а.

— Увулата се издига права и в средата.

— Мислех си, че само жените имат увула — отбелязах аз.

— Сигурно си мислиш за вулва.

— Сигурно. Често го правя.

— Увулата е малкото нещо, което виси от мекото ти небце. Ако беше получил удар, нямаше да се движи в права линия.

— Мислиш, че съм получил удар ли?

— Изключвам го, преди да назнача скенер на мозъка.

Тя продължи да ме ръчка и мушка още известно време и бодеше ръцете и краката ми с малки иглички, сякаш съм някаква вуду кукла. Продължавах да се тревожа за времето. Бях пропуснал обратния полет до Маями. Сега целта беше да хвана нощния полет. Толкова много грижи. Марвин Фишбейн вероятно ме предаваше за финансовата измама около предизборната кампания. Призовката в съда вече беше в потните ръце на Стрихнина. И как точно щях да намеря уличаваща информация за нея, при това навреме, за да я спра?

Мелиса Голд се наведе над леглото, постави длани върху бузите ми и нежно ме задържа за момент. Отначало си помислих, че ще ме целуне. Е, един мъж винаги се надява на такива неща.

— Лицето ти изглежда симетрично — с напълно професионален тон каза тя. — Имаш един и същи брой бръчки от двете страни на челото.

— Бръчки!? Тук имат ли ботокс?

Тя прокара с палец линия по лицето ми, по дължината на носа.

— Назолабиалните гънки са еднакви.

— Лабиални гънки? Мъжете и това ли го имат?

— Вертикалните линии, които минават от двете страни на носа до устата. Ако беше получил удар, най-вероятно нямаше да са с еднаква дължина и дълбочина.

— Добре, значи нямам удар. Да караме нататък.

— Моля те, опитай се да се отпуснеш, Джейк.

— Скенерът, за който спомена. Наистина ли е необходим?

— Както обичате да казвате в твоята гилдия, „основателното ми медицинско твърдение“ е да.

— Тогава да го направим. Трябва да се връщам в Маями.

— Ще направим скенера утре. В университета.

— Нямам време. Имам правни въпроси у дома. Часовникът тиктака.

— Какво? Трябва да внесеш становище в съда ли?

— Нещо много повече. Личен проблем.

Тя зачака по-подробно обяснение. Досега бях открит с нея — много повече, отколкото е характерно за мен. Но как щеше да реагира, ако й признаех, че ме чака голямо тлъсто обвинение, което чака да бъде отворено? Как изобщо можех да кажа подобно нещо?

„Следващия петък прегледай вечерните новини. Да, едрият тип със сивия костюм и със закопчаните отзад ръце“.

Можех да кажа на Мелиса, че съм невинен, но щеше ли да ми повярва?

На нея й писна да чака и ме попита направо:

— Искаш ли да ми кажеш за този личен проблем? За тиктакащия часовник?

— Колелата на правосъдието — или по-скоро на кривосъдието — се въртят като колелата на влак беглец. Трябва да изкарам проклетото нещо от релсите през следващите шест дни.

Тя не ме укори, че говоря със заобикалки. Вместо това каза меко:

— Надявам се, че ще се научиш да ми се доверяваш, когато се опознаем.

Когато се опознаем.

Хареса ми как прозвуча. За разлика от вечерята снощи, когато предположи защо съм толкова открит с нея.

Може би защото знаеш, че няма да се видим никога повече.

Добрият адвокат слуша внимателно свидетеля. Всяка промяна в тона или изражението му може да означава нещо. Погледът може да стане топъл или студен. Устните могат да се втвърдят като острие на меч или да се разтопят в игриво подканване. Точно в момента Мелиса Голд изразяваше интерес, близост и грижа. А аз лежах по гръб като инвалид, далеч от якия дръвник, за какъвто се мислех. Добре де, дръвник с чувства.

— Наистина ти имам доверие — казах. — И ще бъда по-открит. Това е процес, но работя по въпроса.

Усмивката й носеше топлината на обедно слънце. Денят се очертаваше добър. Не бях получил удар. Главоболието ми на практика беше изчезнало. Нямах нищо против скенера на мозъка. Едни чисти резултати щяха да сложат край на всичките ми страхове. И моята лекарка можеше да прояви интерес към нещо повече от движението на увулата ми. А аз на свой ред също можех да я опозная.

Тези приятни мисли се въртяха в главата ми, когато вратата се отвори и Стив Соломон нахълта в стаята.

Явно не бях съвсем на себе си, защото се зарадвах да го видя. Не ми беше минавало през ума, че Соломон ще направи с обещаващата ми сутрин онова, което близнаците Гарнър направиха с джакузито на Търстън… ще я напълни с лайна.