Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джейк Ласитър (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bum Luck, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022 г.)

Издание:

Автор: Пол Ливайн

Заглавие: Кофти късмет

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 30.08.2018

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-862-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13525

История

  1. — Добавяне

38. Здрасти, некролог, имам редакция

Болницата в кампуса на университета в Лос Анджелис беше кръстена на Роналд Рейгън.

Който почина от усложнения от Алцхаймер.

Симптомите на болестта са зловещо подобни на тези на хроничната травматична енцефалопатия.

Намирах се в лабораторията за образна диагностика в очакване на скенера. Носех едно от онези болнични облекла, при които голият ти задник стърчи на показ. Усещането е смиряващо. Също като вчерашното пътуване дотук от болницата в Санта Барбара. Мелиса Голд караше. Аз съм от поколението, когато мъжете караха бързите коли, ходеха на лов и жигосваха млади бичета. Не съм свикнал да предавам волана на жена или да оголвам задника си за болничния персонал.

„Остарял съм. С изтекла гаранция. Така че давайте, съдете ме“.

Вчера, след като Соломон ме беше обявил за изправен пред съда престъпник (макар и законно ненормален), Мелиса изчезна за два часа. Когато се върна в стаята ми, каза, че отишла до близкия парк, седнала на пейка под един дъб и си мислила за живота си. Вярвала, че съм се появил в него поради някаква причина, макар да не знаела каква е тя. Решила, че се нуждая от помощ, но съм бил прекален инат, за да я поискам, и че може би това била причината съдбата да ни срещне.

— Ще ти помогна — каза тя. — Независимо дали ти харесва, или не.

— Харесва ми — отвърнах аз.

По пътя за Лос Анджелис й разказах всичко. Искаше ми се да го бях направил по-рано. Тя ме изслуша търпеливо и сдържа изпепеляващата си критика. Зададе всички правилни въпроси, което означаваше, че бяха по-остри от онези игли, с които беше проверявала реакцията на нервната ми система.

— Казваш, че не си подкупил съдебния заседател — каза тя, докато пътувахме покрай океана недалеч от крайбрежното градче Вентура.

— Кълна се, че е истина.

— Но признаваш неетичен контакт с него?

„Ох. Доктор в ролята на разпитващ“.

— Да. Говоренето с член на журито извън съдебната зала е абсолютно неправилно. Без никакви извинения.

— Правил ли си го преди? Опитвал ли си се да измъкнеш някаква услуга от съдебен заседател?

— Не.

— Защо според теб си го направил този път, при това за клиент, когото не харесваш и който си се надявал да бъде признат за виновен?

Нямах отговор.

— Не знам. Изглежда нерационално, нали?

— Поведението ти е продукт на когнитивния дисонанс, за който стана дума в ресторанта. Ти имаш нерешим конфликт между задълженията ти като адвокат и идеалите ти.

Замълчахме за известно време. По релсите покрай нас летеше влак — „Пасифик Сърфлайнер“, също в посока Лос Анджелис. Лексусът на Мелиса се справяше по-добре от него.

— Вчера спомена, че си мислил да убиеш клиента си — каза тя. — Наистина ли смяташе да го извършиш, или е просто фантазия?

Исках да излъжа. Исках да кажа, че е безобидна мечта. Опитът ми обаче казва, че не бива да лъжеш доктора си или жена, която проявява интерес към теб — в този случай и двете. Ако шикалкавиш, готви се да умреш от два различни вида смърт.

— Смятах. Обмислях го. А когато имах шанс да хвърля Търстън от терасата му, не го направих.

Прозвуча така, сякаш исках златен медал за проява на изключително самообладание.

— Защо не го направи?

— Може би не ми е стискало. Може би съм се уплашил.

Тя се замисли за момент.

— Бъди интроспективен, Джейк. Липса на кураж ли е било? Или идеите ти за правилно и неправилно, или поради липса на по-добър термин, моралът не ти е позволил да го убиеш?

— Напоследък имам пристъпи на силен гняв. На терасата с Търстън не мислех за правилно и неправилно. Изобщо не мислех. Просто бях пламнал.

— Пламнал — повтори тя, сякаш бях казал нещо важно или тревожно.

— И не мога да гарантирам, че няма да се случи отново.

— Сякаш жиците за контролиране на импулсите ти са изгорели. И това ме тревожи, като се има предвид историята ти с травми на главата.

Говореше с неутрален професионален тон, както сигурно ги учат в медицинските университети. За разлика от: „Причината да се държиш като психопат е, че умираш от нелечимо мозъчно заболяване“. Но мекотата на премерените й думи все пак ме изплаши.

Отново се умълчахме. Имаше го само съскането на гумите по настилката, яркото синьо небе и, от дясната ни страна, океанските вълни, носещи се към брега.

— Мислиш, че съм болен — казах аз, когато стигнахме покрайнините на Окснард. — От травматично мозъчно увреждане.

— Честно казано, не знам, Джейк.

Кола на „Пътна помощ“, теглеща джип, излезе от бавното платно в нашето и Мелиса натисна клаксона.

— Нямаш поставена диагноза — продължи тя, — но както знаеш от делото на Карла Каруана, ирационалните прояви на насилие често са характерен признак за ХТЕ.

— Тогава да направим проклетия тест — казах аз.

 

 

С надничащ от болничното облекло задник подписах необходимите формуляри, че съм съгласен да се подложа на позитронно-емисионна томография. Документите ме уведомяваха, че излъчването вероятно няма да ме убие, но кой знае? Освен това случайна свръхдоза можела да превърне тестисите ми в дребни сачми. Добре де, не се казваше точно това, но мога да чета между редовете.

Мелиса остана в чакалнята пред лабораторията. Обеща ми, че радиологът — колега — веднага ще разчете скенера. Целуна ме съвсем леко по устните и очите й се напълниха със сълзи, но не капна нито една.

— Всичко ще е наред — казах й аз.

— Знам.

Тя се обърна да не ме гледа как влизам в лабораторията, в която поддържаха температура, подходяща за складиране на телешко. Един лаборант инжектира радиоактивно контрастно вещество в ръката ми и почакахме малко то да намери мозъка ми. После ме сложиха в машина с голяма дупка като на поничка за главата ми. Оборудването бръмчеше и щракаше, докато си правеше магиите, а аз лежах колкото се може по-неподвижно. Бях минавал много пъти на магнитен резонанс, така че самото изследване не беше кой знае какво. Може би затова ми се приспа, докато слушах странните механични звуци.

Очите ми бяха затворени и умът ми се зарея. Запитах се дали не трябва да направя някои промени в некролога си. Представих си съчувствена статия по повод трагичната ми смърт. Може би с хубава снимка в спортен екип. Със свалена каска, с бакенбарди и мустак и с онази самонадеяна усмивка, която толкова много сервитьорки намираха за почти неустоима.

Животът — или смъртта ми — изглеждаха така:

„Джейк Ласитър, бивш защитник от «Маями Долфинс» и адвокат ветеран с репутация за театрални изпълнения в съдебната зала, почина вчера в съня си след дълга борба с хроничната травматична енцефалопатия.“

Бившият треньор на Ласитър Дон Шула си го спомни като „човек, който даваше сто процента от ограничените си способности. Той беше невероятен спортист, който жертваше тялото си така, сякаш беше на някой друг“.

„Благодаря, тренер“. Като погледнех назад, животът ми не беше чак толкова лош. Израснал бос и беден, но никога гладен, в Кийс. Ловях риба сутрин в Залива и я печах вечер с отглежданите от баба бамя и патладжани. По някакъв начин по пътя да стана обикновен селяк, пушещ „Камъл“ в караваната си, получих прилично образование и продължих напред. Играх футбол за легендите Джо Патерно и Дон Шула, които ме направиха по-добър човек извън игрището. И колкото и да се оплаквам за наклонените везни на правосъдната система, имах своите моменти на тръпка, когато успявах да оправдая невинните.

Съжаления? Малко. За разлика от Синатра, не твърде много, за да ги споменавам. Но сега не исках да мисля за тях. Клепачите ми натежаха и задрямах с усмивка: мислех си, че в крайна сметка съм останал изправен и съм вършил нещата по моя си начин.