Пол Ливайн
Кофти късмет (42)

41. Просто го кажи!

Мъжки паун с тюркоазенозелена опашка, дълга два и половина метра, пресече тромаво задния ми двор, като кряскаше към една женска, която ровеше сред розовите бегонии на баба. Беше сезонът на чифтосване и пронизителният крясък беше еквивалент на опитите на млад мъж да покани на шампанско някое момиче в модния нощен клуб „Лив“ във Фонтенбло.

Седях на стол „Адирондак“ на задната веранда. Нощният въздух беше изпълнен с аромата на орлови нокти и уиски, първият от бугенвилията, а вторият от чашата ми „Джак Даниълс“. Бях бос, по долнище на анцуг и опърпана футболна фланелка на Пенсилванския университет с петдесет и осми номер. Късна гръмотевична буря беше успяла да понижи донякъде температурата и вечерта бе почти поносима.

Главоболието ми, което беше дрямало през по-голямата част от деня, се бе върнало — равномерен ритъм ка-бум, ка-бум, ка-бум-бум. Слепоочията ми пулсираха в такт с барабана и ловджийския рог, които явно се бяха настанили в ушните ми канали.

Малко преди полунощ чух шумолене отстрани на къщата и секунди по-късно се появи Марв Фишбейн, гордостта на „Харман и Фокс“, все още с адвокатския си син костюм, бяла риза и тъмночервена вратовръзка, стегната под двойната му брадичка.

Промърмори едно смутено здрасти и седна до мен. Мълчаливо му налях питие. Не го попитах дали иска лед, защото нямах. Ако искаше уиски, щеше да му се наложи да го пие чисто. Не съм идеалният домакин, особено когато гостът ми ме заплашва да ме вкара в затвора.

— Съжалявам, Джейк — каза Фишбейн. — Арестуваха ме за шофиране в пияно състояние и голямата ми тъпа уста ни вкара в беля.

— Вкара теб в беля.

— Стейси Стрикстайн ме натискаше здравата да те издам.

— Кое се счупи първо? Гръбнакът ти или вагината ти?

— По-кротко, Джейк. Може всичко да се оправи. Говорих със Стрикстайн.

— Без адвокат?

— Аз съм адвокат.

— Не, Марв. Ти си служителят, който води клиенти в „Банкърс клъб“. Ти си играч на голф, който не може да направи сто точки. А преди милион години, когато беше адвокат, разбиваше профсъюзи от името на компании, които уволняваха жени, задето са забременели.

— Не отричам. Но преди нощта да е изтекла, ще ми благодариш. По дяволите, ще си ми длъжник.

— Слушам те.

— По пътя насам Стрикстайн ми се обади с предложение. Трудно е да се повярва, но може и да си спасим задниците.

— Все още слушам.

— Фасулска работа, Джейк. Достатъчно е единствено да кажеш под клетва какво си направил.

— Какво съм направил?

— Знаеш. Можеш да го кажеш на мен.

— Първо ти, Марв.

— Помоли ме да даря пари в брой за кампанията на Рей Пинчър.

— В брой? Сериозно?

— И каза, че Пинчър е обещал да даде на фирмата обработката на документацията около облигациите за новата съдебна сграда.

— Виждам два проблема, Марв. Не съм казвал нито едно от тези неща.

— Не е нужно да се правиш на хрисим пред мен, Джейк. Просто го кажи и аз ще потвърдя, че е имало такъв разговор. Ще призная, че съм дал парите срещу облигациите. Стрикстайн ще ни осигури имунитет и ще обвини Рей Пинчър. Това е сладката сделка, която договорих.

Не казах нищо.

— В края на краищата стана точно така.

„Продължавай да го твърдиш“.

— Просто го кажи, Джейк. Просто ми го кажи.

— Иглата ти прескача, Марв.

— Какво?

— Помниш ли плочите? Онези, виниловите? Тавите? Дето се обръщаха?

— Разбира се.

— Ти си тава, на която иглата прескача. Сто пъти ми повтаряш: „Просто го кажи“.

— Не схващам какво искаш да кажеш.

— Не те бива в това, Марв. Бих казал, че си гангстер, който не може да стреля точно, но ти всъщност не можеш дори да заредиш.

— Не знам какво имаш предвид, Джейк. От теб се иска само да…

— Знам. „Просто го кажи“.

Надигнах се от стола, разкърших гръб и се извисих над Фишбейн, който още седеше.

— Защо си с костюм?

— Обичам да съм облечен добре.

— Не ти ли е топло?

— Тази нощ се понася.

— О, ще стане много по-горещо, преди да си тръгнеш.

Сграбчих го за реверите и го вдигнах на крака. Беше тежък, но и една купа желе щеше да окаже по-голяма съпротива.

— Джейк! Какво правиш, по дяволите?

— Приеми го. Не си Серпико.

Претърсих го. Нищо под мишниците и на кръста. Прокарах ръце нагоре и надолу по краката му. Нищо. От раздразнение го пернах по топките. Лекичко.

— Ох! Господи, Джейк!

— Къде е? Къде е микрофонът, Марв?

— Не знам за какво говориш.

Някъде от бугенвилиите изкряска паун.

— Свали си сакото — наредих аз.

Той се подчини и огледах копчетата. Никакви микрофони или камери. Тогава забелязах колана му.

Кафява имитация на кожа. Изобщо не отиваше на италианския му костюм от лека вълна. Разкопчах го и го извадих от гайките. Солидна посребрена катарама. При по-внимателен оглед се оказа, че изобщо не е солидна. Отвън имаше малка леща, а отвътре — малко отделение с дебелина около половин сантиметър. Натиснах едно малко копче и от процепа изскочи SD карта.

— Предавател? — попитах.

Той поклати глава. Изглеждаше засрамен.

— Само записва.

— Значи Стейси Стрихнина не подслушва в някой ван на улицата.

— Не. Трябва да занеса колана в офиса й утре сутринта.

— Даде ли вече показания пред нея? Нещо, което да уличава някой от нас?

— Не. Въпреки онова, което ти казах, наех адвокат. Не съм глупак. Той ме попита какво търси тя. Онова, което ти казах. Абсолютно точно, с изключение на сделката.

— Ти получаваш имунитет, а аз влизам в затвора с Пинчър, нали?

Изражението му беше достатъчно като отговор.

— Съжалявам, Джейк. Бях отчаян. Основната й мишена е Пинчър. Ти си второстепенен, но си оставаш мишена. Взела те е на мушка, но вината е моя. Течаха ми лигите за онези облигации. Затова събрах пари от съдружници и приятели като Сай Фрик.

— Онзи от застрахователната компания ли? Изложил си на риск и него.

— Както и други. Стрикстайн иска да ме накара да ги издам. Но най-вече иска теб. Трябваше да те подмамя да си признаеш нещо, което не си направил. Да те убедя, че не й пука дали ръцете ти са мръсни, стига да натопиш Пинчър. — Той скри лице в шепите си. — И аз се огънах. Господи, толкова се срамувам от себе си.

Гневът се надигаше в мен като топка разтопена лава в гърдите ми. Увих грозния кафяв колан около юмрука си. Прецених разстоянието до брадичката на Марв Фишбейн и се приготвих за удар, след който щеше да се храни със сламка. Усетих как кръвта пулсира в ушите ми, главоболието се опитваше да разцепи черепа ми. През мъглата мозъкът ми казваше, че разбитата челюст на Фишбейн ще облекчи болката.

Очите му се напълниха със сълзи.

— Джейк! Джейк, ще ме фраснеш ли? Ще ме хвърлиш на алигаторите в Глейдс ли?

Отпуснах юмрук и се разсмях. Осъзнах, че не мога да ударя горкия тъпак. Спомних си какво ми беше казала Мелиса за болестта ми и за изблиците на насилие. Бях насочил удара към погрешната мишена. Трябваше да се целя в Стрикстайн, Търстън, онзи лъжлив съдебен заседател, в приятелчето си Пинчър и в цялата проклета система.

— Марв, в седем сутринта има полет до Насау. Вземи го.

— Бахамите? Защо?

— Защото иначе Стрихнина ще нареди да те замъкнат в кабинета й и ще те накара да кажеш и изпееш всичко, което й хрумне.

— Мислиш ме за слабак, така ли?

— Всички сме слаби по един или друг начин. Просто прекарай няколко дни на плажа. Не си вдигай телефона, освен ако не съм аз. Ще ти кажа, когато е безопасно да се върнеш.

— Ти какво ще правиш?

— Единственият начин да се справим с това е да унищожим Стрихнина.

— Можеш ли да го направиш, Джейк?

— Въпросът е или тя, или аз, Марв. В петък по обед един от нас ще продължи, а с другия ще бъде свършено.