Пол Ливайн
Кофти късмет (29)

28. Дълъг път

„Кой, по дяволите, натиска очите ми в черепа?“

Така чувствах главоболието си, докато вървях вместо да тичам към къщи от Матесън Хамок. Сякаш силни палци натискаха безмилостно клепачите ми.

С натежали крака, плувнало в пот тяло, с бучащи и туптящи уши. Когато се добрах до вкъщи, ме боляха и коленете.

Взех душ. Избръснах се. Облякох тъмносин костюм, бяла риза, тъмночервена вратовръзка. Облекло за работа. Или за погребение.

Докато карах по магистралата „Дикси“, слушах един местен идиот по спортния канал („Футболният отбор «Кейнс» се нуждае от повече мутри“), след което превключих на класическо кънтри. Сякаш не бях достатъчно вкиснат, ами и Ханк Уилямс ми запя „Толкова съм самотен, че ми се плаче“. Успяваше някак си да вмъкне тремоло между сричките на „самотен“. Оценявам високо майсторството винаги, когато го открия, особено ако подобни умения ми липсват. Тъй като не мога да пея, да рисувам или да строя мостове, има много неща, на които да се възхищавам.

Обадих се на вярната си секретарка Синди. Не „асистент“ или „помощник“. Тя е с мен от близо двайсет години и настоятелно твърди, че не иска повишение.

— Шефе, идваш ли най-сетне на работа? — сръчка ме тя. — Телефонът загря от обаждания на ПНК.

Потенциални нови клиенти.

— Слушам те.

— Не са от най-примамливите, ако трябва да съм честна. Една майка иска да съди родителите на другите деца от детската градина, задето не дошли на рождения ден на сина й. Настоява за обезщетение за цената на тортата и за емоционални щети.

— Нататък, Синди.

— Случаят с дъждовната ваканция.

— Какво ще рече това?

— Един тип иска да съди Доминиканската република, защото всеки ден от ваканцията му там валяло.

— Нещо друго?

— Да. Някакъв от Брауърд току-що получил пет години за побой със средни телесни увреждания. Здравата стъпкал някакъв човек.

— Направо да се признае за виновен. Така е по-добре.

Тя не реагира.

— Синди, какво не ми казваш?

— Стъпкал го е с маратонки „Еър Джорданс“. Сега иска да съди „Найк“, задето не са го предупредили, че маратонките са опасно оръжие.

В същия момент получих сигнал, че ме търсят. Погледнах екрана, докато насочвах стария кадилак към 1–95. Търсеше ме Стив Соломон.

— Затварям, Синди.

Казах здрасти на Соломон и той ми извика в отговор:

— Дълъг път!

— За какво става въпрос?

— Джаки, Джаки, Джаки! Вземам си назад всяка гадна дума, която съм казал за теб, и се извинявам за всяка гадна дума, която ще кажа по-нататък.

— Тоест?

— Току-що говорих с доктор Мелиса Голд, невропатолог и голяма клечка по неврология в Университета в Лос Анджелис. Ще й пратя биографията ти вместо теб.

— Нима?

— Предчувствието ти се оказа вярно, приятел. Аутопсията го доказа. Доктор Голд нарязала и накълцала мозъка на Карла Каруана. Целият бил на кафяво-червени петна. Тау протеин.

— Нямам никаква представа какво е това.

— Тя ще обясни. Диагнозата е ХТЕ. И знаеш ли какво причинява това, приятелю? Деменция! Карла не би могла да формира правното намерение да извърши самоубийство, точно както ти го каза.

— И докторът може да определи това по мозъчната тъкан? Направила е връзка между деменцията и правното намерение?

— Не точно. Но ни дава достатъчно научни дрънканици, с които да разбием искането ти за съкратена процедура и делото да се гледа пред жури.

— Поздравления, Соломон. Но точно в момента съм малко разсеян от други неща.

— Съсредоточи се. Утре сутрин летим за Ел Ей за показанията на доктор Голд. Тя е в Санта Барбара на някаква конференция и ще вземем показанията след сутрешната й реч. Трябва да присъстваш, за да представляваш силите на мрака, известни и като „Бискейн Лайф Иншурънс“.

— Няма да мога. Имам неща, за които трябва да се погрижа тук. Важни неща.

— Я бъди рационален. Какво може да е по-важно от две сирачета?

Исках да кажа на Соломон, че разполагам с осем дни да намеря доказателства, че Стейси Стрикстайн е с мръсните ръце, а аз съм чист, или поне не измацан. Че след огласяване на обвинението ще ме арестуват. И че дори ако ме оправдаят, кариерата ми ще е съсипана. Как бих могъл да намеря нови клиенти? Единствената реклама, която бих могъл да си направя, щеше да е: „Хей, оплесквам нещата и мога да направя същото и за теб“.

Това нямаше да подейства. Никой не иска престъпник за адвокат.

Спестих всичко това на Соломон. Ако знаеше в какво положение се намирам, щяха да му хрумнат разни щури идеи и да ме разсее още повече. Така че се очертаваше бързо отскачане до Калифорния, а когато се върнех, щях да мога да…

„Какво?

Откъде изобщо да започна?“

Не знаех, а Соломон не преставаше да дрънка.

— Трябва да вземем показанията на доктор Голд, да ги запишем и да ги внесем преди изслушването другата седмица — каза той.

— Под „ние“ имаш предвид себе си и Виктория. Моля те, не забравяй, че съм от противниковата страна.

— Знам. Наистина си рационален, Джейк.

Явно „рационален“ беше думата на деня за Соломон.

— Каквито и лични проблеми да имаш, отложи ги, става ли? — продължи той.

— Имам ли избор?

— Нямаш. Хайде де, ще се позабавляваме. Ти, Вик и аз. Като в добрите стари времена. Ял ли си някога абалони?^[1]

— Разбира се. Всеки път, когато играехме в Оукланд или Сан Франциско. Обичам ги с чесън и масло.

— Това се нарича дух. Абалони и добро калифорнийско вино. Ще се видим утре сутринта. Полет 1403 на „Америкън Еърлайнс“. Първа класа, „Боинг 777“. Позволих си да ти резервирам място.

— Доста неща си позволяваш, Соломон.

— Излитаме в шест и петдесет и девет сутринта. Не закъснявай. Смятам да спя през целия полет, така че те сложих до Виктория. Можеш да флиртуваш с нея шест часа. Да й обясняваш, че ще й е по-добре с теб.

— Тя вече го знае, Соломон. Но за нея това няма значение.

— Така е. Но защо?

— Защото поради някаква незнайна причина те обича. А любовта не е рационална.