Пол Ливайн
Кофти късмет (7)

6. Звездата на влъхвите, горящата къпина, Светата дева

Прекарах следващата сутрин в спаринг с окръжния прокурор Рей Пинчър.

Не в съда. Не метафорично.

А наистина.

На ринга на атлетичния клуб „Ривърфронт“. Надянал червен кожен шлем с пълнеж от дунапрен, за да предпазя мозъка си. А долу на слабините имах протектор във формата на банан, който да пази една още по-важна част от тялото ми. Бяхме избрали по-леки ръкавици (340 грама вместо 450), защото и на двамата ни харесваше звукът при нанасянето на ударите. Разбира се, така си причинявахме повече болка, но това си е част от забавата.

Неколцина юристи и банкери спряха да ни погледат. С избила пот по бръснатата глава, Пинчър танцуваше на пръсти по ринга и замахваше бързо, сякаш се опитваше да убие мухи с електрическа палка. Аз бях прибрал лакти до тялото и натисках напред, винаги напред, отрязвах ъгли и избутвах противника си към въжетата, където се опитвах да направя ребрата му на трески.

Споменах ли, че сме приятели?

Което беше странно, защото често бяхме противници в съда, където състезателните ни натури изпъкваха пред юридическото ни образование, без изобщо да споменавам етика, етикет и най-обикновен здрав разум. В съдебната зала, също като на боксовия ринг, Шугър Рей Пинчър нанасяше удар след удар, като рядко ме сваляше, но често пускаше кръв.

Аз бях по-едрият и по-силният. А той — по-бързият и по-гадният.

Рей Пинчър беше и адски добър прокурор.

— Джейк Ласитър! Джейситър! — поздравяваше ме той всяка сутрин в съда. — Адвокатът, станал синоним на мошеник!

— Начукай си го, Шугър Рей — остроумно отговарях аз.

Добре де, той беше по-добрият оратор, може би заради образованието си в баптистка семинария по времето, когато възнамерявал да стане проповедник, а не прокурор. Естествено, той продължаваше да вярва, че върши Божията работа. Освен това беше страхотен политик. Билбордовете го показваха гол до кръста в боксьорски екип, с вдигнати ръкавици. Мотото му беше „Избери боец!“. С широката подкрепа от всички етнически групи в този многолик и разделен щат той стана един от малцината афроамериканци, спечелили поста окръжен прокурор.

Като тийнейджър Пинчър спечелил Златните ръкавици, което обясняваше прякора му „Шугър Рей“^[1] и способността му да танцува около мен, докато ми правеше бушони с бързи серии удари. А точно сега той нанесе два удара, които намериха дясната ми скула.

Бам-бам.

Наведох глава и тръгнах напред като булдозер. Опитах ляв, който се оказа твърде бавен. Пинчър дръпна глава и отвърна със серия — ляв в лицето, десен в корема. За щастие, имам дебела глава, а торсът ми все още е сравнително корав, макар че дъските и плочките са скрити под допълнителни четири-пет кила мас.

Пинчър ми се ухили през предпазителя за зъби и свали гарда си до кръста. Мохамед Али, дразнещ Чък Уепнър.

Все едно ми казваше „Пробвай да ме удариш“.

Късият ми ляв го изненада. Улучи го отстрани в челюстта. Краката му направиха скок-подскок. Коленете му затрепериха. Последвалият десен улучи слънчевия му сплит и предпазителят на зъбите му изхвърча.

Но той така и не падна. Просто направи Т с ръкавици — знакът ни за таймаут, за да си спестим лошите чувства и мозъчно сътресение.

— Не мога да повярвам, че още си на крака — казах аз. — Топките ми тежат повече от теб, но никога не мога да те просна.

— Два пъти. Миналата година ме просна два пъти — задъхано отвърна Пинчър.

— Първия път нисък, втория в главата — признах аз.

Опитах се да развържа със зъби връзките на ръкавиците си.

— Е, защо искаше да ме видиш толкова спешно? — попита Пинчър.

— Заради Тъндър Търстън.

— Да не си дошъл да злорадстваш?

Зарязах връзките.

— Няма какво да се фукам. Иска ми се да бях изгубил.

— Дрън-дрън!

— Сериозно. Иска ми се ти да беше обвинител вместо Стрихнина. Тя е толкова свирепа, че отблъсква съдебните заседатели. А ти с дяволския си чар щеше да спечелиш една голяма тлъста присъда.

Пинчър беше един от малкото избрани окръжни прокурори, които продължаваха да водят дела. Уважавах го заради това. Но той беше предал „Щатът срещу Търстън“ на Стейси Стрикстайн от отдел „Углавни престъпления“, известна в гилдията като Стейси Стрихнина.

Тя беше яростен обвинител и играеше толкова близо до етичната линия, че понякога обувките й с високи токчета я престъпваха. Можеше буквално да изкорми свидетеля, а заключителните й аргументи бяха емоционални и злобни. Едва ли е нужно да казвам, че не ме поздрави, когато съдебните заседатели излязоха с решението си.

Вместо това настоя съдията да изиска поименно гласуване от журито. После опря ръце на парапета срещу съдебните заседатели и впи в тях погледа си на палач, докато те потвърждаваха един по един решението си. А на излизане от съдебната зала се обърна към мен и каза:

— Това не е приключило, Ласитър.

— Всъщност — отвърнах аз — тлъстата дама си изпя песента. — Имах предвид едрата жена, която беше говорител на съдебните заседатели.

— Ако си искал да изгубиш, защо се бори толкова свирепо? — попита ме Пинчър.

— Рефлекси. Инстинкти. Като на ринга. Удряш ме, аз те удрям в отговор. Стрихнина игра мръсно във встъпителната си реч, вдигна адски много шум около доказателства, които никога не биха могли да бъдат допуснати в съда. Съзнателно исках да изгубя, но подсъзнанието не ми позволи. Така че се борих ожесточено и сега съжалявам.

Той ме загледа изпитателно, сякаш се мъчеше да реши дали говоря истината, или го поднасям.

— Сигурно те е било страх да се изправиш срещу мен в съда — казах накрая аз.

Той се разсмя и полетяха слюнки.

— Обожавам да се изправям срещу теб в съда. Все едно да се бориш с носорог. Но ако спечелех, всички от „Долфинс“ щяха да ме намразят, а ако изгубех, щях да изглеждам като пълен глупак. Все лоши ходове в изборна година. — Той ме погледна въпросително. — Още не си ми казал. Защо поиска да се видим?

— Мога да ти помогна да заковеш Търстън.

— Чакай, чакай! — Пинчър отстъпи назад и вдигна ръце, сякаш съм насочил пистолет в гърдите му.

— Знам кой му продава дрога.

— Не те слушам, Джейк.

— Името му е Рашан Дрекслър. Подвизава се като Джели Бийн.

— Не те чувам.

— Заковеш ли Дрекслър, ще можеш да го въртиш както си искаш. Накарай го да носи микрофон, докато прави доставката си и Търстън му плаща.

— Знам, че гледаш на етичните правила просто като на предложения…

— Смешни предложения — уточних аз.

— Дори и така да е, не можеш да топиш собствения си клиент.

— Не съм научил за дилъра на дрога в поверителен разговор с него.

— Това няма значение. Не говори такива гадости пред мен. Ще те докладвам в колегията.

— А, трябва да се наредиш на опашката. Не ме е страх от тях.

— Прекалено много са те удряли по главата. Могат да те лишат от права.

— Може пък да не ми пука, Шугър Рей.

— Затваряй си тъпата бяла уста.

И аз го направих. За момент единственият звук беше дрънченето на тежестите в другия край на салона и музиката, гърмяща от съседната зала. Накрая казах:

— Аз съм паднал свещеник.

— Това пък какво трябва да означава?

— Преди вярвах, че правосъдието е звездата на влъхвите, горящата къпина, Светата дева.

— А сега?

— Сега си мисля, че това са само приказки.

— Ти дори не виждаш другата страна, Джейк.

— Каква друга страна?

— Моята! Знаеш ли колко ченгета ми дават случаи, по които не мога да повдигна обвинения? Дори когато знам, че боклукът го е направил, не мога да го обвиня без доказателства. Да не мислиш, че хленча всеки път, когато се случи?

— Мисля, че просто си пудриш носа и даваш пресконференция колко дребни дилъри си осъдил.

Без абсолютно никакво предупреждение той се извъртя и ме фрасна.

Два пъти. Бам-бам.

Леви, един в челото и един в носа. Не силни, но не и любовни потупвания.

— Това пък защо беше? — Вдигнах ръце с прибрани до тялото лакти, без да знам какво да очаквам.

— Ще ти нашибам гъза.

— Защо?

— Играеш си с мен.

— Как така?

— По дяволите, Джейк. Винаги съм ти имал доверие!

— Какво? Какво съм направил?

Той подскачаше. Въртеше се. Удряше.

Нанесе ляв прав, който попадна право в устата ми.

— Сега се бий. После говори.