Пол Ливайн
Кофти късмет (46)

45. Нося болка, по останалото кръв

Следващите два дни минаха в бодене на игли в задника ми и вземане на кръв от ръката ми благодарение на д-р Мелиса Голд. Медицинските процедури ми напомниха (не че бях забравил) колко несигурно нещо е животът ни.

„Косъм“ — помислих си.

Всички висим на косъм.

Все още не бях измислил как да поваля Стрикстайн и да спася собствената си кожа.

В четвъртък сутринта пиех кафето си и се мъчех да измътя някакъв план. След втората чаша яванско кафе план още нямаше. „Маями Хералд“ беше публикувал една история, заровена дълбоко… е, не чак толкова дълбоко — раздел А обхващаше само осемнайсет страници с рекламите за почистване на септични ями. Историята беше за предстоящите местни избори. Имаше предположения, че „коравият обвинител Стейси Стрикстайн“ щяла да се състезава за поста окръжен прокурор срещу шефа си Реймънд Пинчър. Утре беше първият ден за регистрация на кандидатите.

Утре!

Денят, в който пликът с обвинението срещу мен щеше да бъде разпечатан и щяха да ме арестуват. Стрихнина щеше да ме разследва с пълна скорост за корупция. Щеше да ме подсече в коленете, да фрасне Рей Пинчър и да изпълзи по телата ни до върха на Съдебната палата.

Телефонът ми иззвъня. Джордж Гонзалес от „Фишър Айланд Секюрити“.

„Ох, по дяволите. Сега пък какво?“

— Клайд Гарнър пак е тук — каза Гонзалес.

— Как се е случило?

— Никой не го е разпознал на кея на ферибота.

— Защо?

— Казахме на служителите да се оглеждат за камион с лого на ферма „Гарнър“, но той се качил на ферибота в пикап без никакви означения.

— Дяволски умна маскировка — казах аз.

— По периметъра е най-нископлатената охрана — въздъхна Гонзалес. — Можете ли да се свържете с него и да го убедите да се разкара?

— Мога да опитам. Обадихте ли се на Тъндър Търстън?

— Нямах избор. Предупредих както господин Търстън, така и господин Дрекслър.

— И?

— И двамата казаха, че са въоръжени.

„Естествено, че са“.

— И казаха нещо от сорта на „Кажи на дъртия да ми дойде“.

„Естествено, че са го казали“.

Разбира се, че са въоръжени и ръцете ги сърбят да дръпнат спусъка. И пият шампанско, техният сок за закуска. Кокаинът също не е изключен от картината. Затворих, като се чудех как е възможно денят да приключи без кръвопролитие.

 

 

Както очаквах, мобилният телефон на Клайв Гарнър веднага ме прехвърли на гласова поща. Така че скочих в колата, чийто чисто нов гюрук беше спуснат в топлата влажна сутрин, и потеглих на север по Дикси. Продължих по надлеза до шосе „Макартър“ и фериботната станция за Фишър Айланд. След като слязох от ферибота, продължих направо към сградата на Търстън.

Колите на охраната бяха паркирани отпред с включени сини светлини. Двама униформени, които би трябвало да са си у дома и да се радват на пенсиите си, стояха от двете страни на входа. Тръгнах енергично към тях и им кимнах, сякаш ги познавам. Единият отвори вратата и ми махна да влизам. За щастие за жителите на Фишър Айланд, не бях атентатор самоубиец.

Въведох кода в частния асансьор и секунди по-късно излязох в апартамента на Търстън, където бях посрещнат от момичешки писъци и викове. Четири млади дами отново играеха волейбол на пясъчния корт в дневната, по две от всяка страна на мрежата. Също като миналия път, единият отбор беше само по горнища, а другият по долнища. Също като миналия път, наблизо чакаха обичайните кофи с лед с „Кристъл“ и сребърният поднос с планината кокаин.

Стресна ме изстрел.

После още един.

Волейболистките изобщо не се смутиха. Дългуресто момиче с голи гърди атакува мрежата, скочи високо и заби, запращайки топката към линията.

— Точка! — извика тя.

— Аут! — извика една от противничките й.

Последва спор.

Минах покрай корта до отворената врата на терасата. Отвън утрото беше ярко и убийствено горещо, с едва доловим намек за ветрец откъм океана. На мраморните плочки имаше хладилник, пълен с шампанско. С пет празни бутилки до него.

Тъндър Търстън държеше пушка дванайсети калибър, Джели Бийн Дрекслър беше въоръжен с деветмилиметров глок. Двамата стояха на парапета боси и голи до кръста, само по шорти, и се целеха по три чайки, които летяха към океана.

Чу се бум, последвано от тряс.

Пушка, пистолет.

Не се разлетяха пера.

— По дяволите! — каза Търстън.

— Мамка му! — каза Джели Бийн.

Излязох на терасата и Търстън се обърна с насочена към главата ми пушка.

— Леко! Леко! — извиках аз.

— Мамка му, Ласитър. Помислих си, че дъртият ненормалник е дошъл да ме застреля в гръб.

— Нямай грижи, Тъндър. Сградата е обкръжена от смахнат специален отряд.

Той се разсмя.

— Да, точно затова сме въоръжени. Какъв е тези торбест каки панталон, Ласитър? Приличаш на онзи задник, треньора от Мичиган.

Търстън беше прав. Измачкан военен панталон и синя риза с дълъг ръкав. Точно като онзи идиот Джим Харбо.

— Единствените неща в огромния ми гардероб, които бяха чисти — казах аз.

— Но пък за сметка на това грозни.

— Какво правиш тук, Ласитър? — остро попита Джели Бийн Дрекслър, заваляше думите. Името ми прозвуча като „Лашитър“.

— Опитвам се да се погрижа никой да не пострада.

Дрекслър се наведе да вземе бутилка „Кристъл“ от хладилника. Заради дебелината си или заради прекаленото количество алкохол в кръвта си се препъна и сграбчи парапета, за да не падне.

— Погрижил съм се за къщата си. Върви си, лайнар.

„Къшата“.

— Тъндър, по-добре помисли да обезоръжиш приятелчето си — казах аз.

— Начукай си го, адвокате — каза Дрекслър.

— Джел, по-кротко с пиячката, а? — каза Търстън.

Но тлъстите пръсти на Дрекслър се бореха с тапата на новата бутилка. Той насочи гърлото й към мен, но залитна точно когато палецът му избута тапата, която полетя право към Търстън и рикошира от челото му.

— Мамка му! Джел! Адски ме заболя. Изтрезней, по дяволите!

— Добре шъм, Т.

Гневът на Търстън отмина бързо и той изсумтя.

— Ще вляза да се изпикая.

— Имаме тераса — каза Дрекслър.

— Съседът отдолу се оплаква.

— Пикай върху него, брато. — Дрекслър се разсмя на тъпата си шега и огромният му корем се раздруса.

— Ще кажа на някое момиче да ти донесе кафе, после ще ги изгоня — каза Търстън. — Крякат като гъски и ми пречат да се прицелвам добре.

— Кубинско кафе! — извика след него Джели Бийн.

Търстън влезе вътре и се развика към играещите волейбол момичета. Успях да различа единствено думите „café Cubano“ и „разкарайте си мършавите задници“. Веднага щом Търстън изчезна от поглед, Дрекслър надигна новоотвореното шампанско и изгълта почти половината.

Докато се оригваше, телефонът ми иззвъня и аз го извадих от задния си джоб.

— Остави го — нареди ми Дрекслър. „Ощави го“.

— Защо?

Телефонът иззвъня отново.

— Пъхни го в грозните си гащи! — Той насочи деветмилиметровия пистолет към мен. — Правила на дома. Тераса за стрелба, пиене и чукане.

— И пикаене — услужливо му напомних аз.

— Зона без телефони.

— Така казваш ти.

— Ако искаш, ще ти го взема и ще ти го навра в гъза.

Размахах звънящия телефон пред лицето му.

— Защо не се пробваш?

Той замахна към телефона, но аз ловко го прехвърлих от едната си ръка в другата.

— Шкембе тлъсто — подиграх му се. — Реакциите ти са досущ като мозъка ти. Много, много бавни.

Телефонът престана да звъни.

Дрекслър се намръщи и метна глока в хладилника при шампанското.

— Ще смачкам телефона с голите си ръце, лайнар такъв, а после ще направя същото с главата ти.

— Какво? Какво каза?

— Чу ме.

Да, чух го. И си спомних свидетелството пред журито, което ми беше дал Рей Пинчър. Показанията на Мануел Гутиерес за подкупа.

В: Какво стана, когато г-н Ласитър дойде в дома ви?

О: Извади телефона, онзи предплатения, и го счупи с голи ръце. Много е силен. И каза: „Боклук, кажеш ли на някого за уговорката, същото ще стане с главата ти“.

— Ти си бил, Дрекслър! Ти си подкупил Мануел Гутиерес.

Той се изкиска и огромното му шкембе се раздруса.

— Чак сега ли се сети? Кой схващал бавно?

— Защо, Дрекслър? Защо си го направил, по дяволите?

Той отново отпи от шампанското.

— Щото Т ми е брат. Не мога да го разочаровам.

— Но защо Гутиерес е казал, че аз съм го направил? Ти ли го накара?

— Глупости. Само му казах какво ще му се случи, ако ме натопи.

— Парите с моите отпечатъци. Как се сдоби с тях?

— Онзи мързел куриерът ги остави на рецепцията в лобито.

— Чудно — казах аз. — Откраднал си ги от брат си.

— Най-добрите двайсет и пет хилядарки на Т, които така и не разбра, че е похарчил.

— Не му ли каза?

— Чак след решението на съда. Аз свърших моята работа, а ти твоята, Ласитър. Зарежи.

— Не мога. Заради теб ще ме съдят.

— Нямам нищо общо с това. Прокурорката те е взела на мушка.

— Аха. И ако Стрикстайн беше представила всичките доказателства, Тъндър щеше да бъде осъден и нищо от това нямаше да се случи.

— Какви доказателства?

— Съобщенията му до теб. „Кучко, пипнеш ли ми чедата, ще опиташ беретата“.

Дрекслър се изсмя отново и почти викна:

— „Нося болка, по останалото кръв“.

— Именно.

— И си мислиш, че Тъндър ми е пращал този рап?

— Да не би да казваш, че не е?

— Ноториъс Би Ай Джи е моят човек. Моят рап. Тъндър си пада по Майкъл Джексън, Принс и всички онези скапаняци, защото се смята за бял.

— Значи ти си писал на Тъндър. Все тая. Защитата му беше пълна измислица.

— За това си прав. Но не виждаш по-голямата картина.

— Която е?

Дрекслър отново се изсмя и бузите му се раздрусаха.

— Защото, тъпако с грозни гащи, не Тъндър застреля Ева. Аз я гръмнах.