Пол Ливайн
Кофти късмет (55)

54. Не можеш да играеш половинчато

На сутринта нарязах папая и манго, забърках осем яйца, изпържих девет резена бекон и изпекох четири филии пълнозърнест хляб, който поднесох с конфитюр от гуава. И каничка кафе.

Джейк Ласитър, вашият домакин за сутринта след събитието.

Двамата с Мелиса разговаряхме, хранихме се, целувахме се и крояхме планове за вечерята… и за утрешната закуска. След това тя забърза за среща с д-р Хоч в болницата. Имало формуляри за попълване, апаратура за поръчване, срещи за провеждане.

Няколко минути по-късно чух Кип да нахълтва през предната врата след снощното къмпиране.

— Не трябва ли да си на училище? — попитах го.

— Забравих си учебниците снощи.

— Закусвал ли си?

— Не съм гладен.

Предложих да го закарам, но той каза, че щял да отиде с велосипеда до Бискейн-Тътъл. Не беше далече. Взе си раницата и тръгна към изхода минута и половина след като беше дошъл. Настоях да изяде една мандарина и да вземе банан и протеинова напитка от хладилника.

Докато белех мандарината, той каза:

— Тренер Коутс каза, че ако продължавам да тренирам здраво, може и да стана резервен уайд ресивър^[1].

— Супер — казах аз, макар че не го мислех. Ресивърите ядат много пердах след като уловят — или пропуснат — топката. Кип беше висок и слаб, все още не беше натрупал маса в гърдите и раменете. Тичането му беше размятани във всички посоки колене и лакти. Не се движеше плавно, но пък в него имаше много бързина, както казват треньорите. От години му подавам топки в парка, така че е добър и в хващането. Но покрай всичките новини за травми на главата започвах да съжалявам, че изобщо съм го окуражавал да се захване с тази игра.

Когато Кип беше на дванайсет, нарисувах числа върху няколко топки, за да го упражнявам да се съсредоточава. Подавах му бавни пасове и той трябваше да извика номера, преди да улови топката. В повечето случаи не грешеше и улавяше, докато аз му виках: „Прибрани палци! Хващай топката с прибрани палци“.

— О, чичо Джейк — каза Кип, докато белех мандарината. — Пропуснах да ти кажа. Жорж Ламбие получи силен удар вчера, когато се опита да спре Луковски. Ръката му увисна като отсечена.

„Ох, Господи“. Родителството — дори по заместителство — е изпълнено със страхове занимание. Имаше нещо, което исках да му кажа от известно време, и сега най-сетне се престраших.

— Знаеш ли, Кип, не е нужно да играеш футбол само защото аз съм го правил.

— Обичам да играя!

— Има и други спортове.

— Например?

— Бискейн-Тътъл имат отбор по боулинг.

— Не съм някакъв зубрач, чичо Джейк.

— Просто искам да ти кажа да внимаваш.

— Като играя футбол ли? Как?

Обърках се и преди да успея да измисля отговор, Кип каза:

— Когато си играел в гимназията, си си изметнал лакътя. Разказа ми, че си сложил ръката си в менгеме в дърводелската работилница и един от отбора ти е използвал дървен чук, за да го намести.

— А казах ли ти също, че няколко нощи след това не успях да мигна? И че сега лакътят ми скърца като ръждива панта всеки път, когато си надигам бирата?

— Ние с теб сме Ласитър — каза той, което по принцип си беше вярно. — Справяме се с болката.

„Господи, никога не съм искал копие на себе си“. Исках нещо по-добро.

— Повечето наранявания се получават с практиката. Знаеш го, нали, Кип?

— И какво?

— Да кажем, че на следващата тренировка си ресивър и тичаш косо през средата към първата линия на защитата.

Мислех си за Марк Дупър, моя съотборник в „Долфинс“. Безстрашен тогава, с увреден мозък сега.

— Пасът е малко висок и малко дълъг — продължих аз. — Да предположим, че усещаш как защитник се носи с пълна скорост към теб. Чуваш го как пръхти като породист кон на последната дължина и знаеш, че ще те помете. Какво ще направиш?

— Ще се хвърля за топката и ще поема удара. Какво друго мога да направя?

— Да се дръпнеш. Това е само тренировка.

— Какво? „Не можеш да играеш половинчато. Или футболът, или животът“. Ти си ми го казвал.

— Може и да съм грешал.

Бях учил Кип на онова, на което бяха учили мен. Облечеш ли екипа и сложиш ли каската, играеш на пълни обороти. Блъсни! Удари някого! Но сега това ми се виждаше адски тъпо.

— Какво става, чичо Джейк? Напоследък се държиш шантаво.

— Изглежда, че всичко, в което вярвах навремето, сега е под въпрос.

— Не и футболът!

— Иска ми се гимназиите да преминат на флаг футбол^[2]. Може да бъде забавен и без блъскане.

— Господи, чичо Джейк. Искаш да направиш играта момичешка.

— Не говори така, Кип. Неуважително е към жените.

— Добре, но какво става?

— Когато станеш на моята възраст, Кип, може и да няма професионален футбол.

— Да няма Суперкупа? Това ще е истинска трагедия.

— Огромни мъже с кюлоти и с пластмасови каски се блъскат един друг като овни? Какъв е смисълът?

— Суперкупата! — отвърна Кип.

— Смисълът е автомобилните компании и пивоварните да рекламират стоките си. Няма да пророня нито една сълза, ако този спорт изчезне. Но да гледам как нашите герои губят телата и умовете си? Това е жалкото, Кип. Това е трагедията.