Пол Ливайн
Кофти късмет (10)

9. Пипни моя чеда, усети беретата

Продължих по I-95, докато магистралата не свърши, изхвърляйки безславно трафика си по претъпканото шосе US-1, наричано „безполезното“ от шофьорите по цялото Източно крайбрежие. Колите пъплеха през покрайнините на Коконът Гроув покрай Университета на Маями, където млади учени здравата работеха по почерняване около басейна. После следваше задръстването при светофара на Ред Роуд в Южно Маями.

Преди да потегля, бях свалил ръчно гюрука, като бях изскубнал палмата и я бях хвърлил на задната седалка. Гневът ми към Клайд Гарнър се беше поуталожил и сега изпитвах съчувствие към него. Човекът още скърбеше за изгубената си дъщеря. А какво бях изгубил аз — някакъв си течащ гюрук?

Пътуването ми се беше превърнало в мисия на милосърдието. Не исках Гарнър да пострада — или по-лошо — заради това, че е решил да си отмъсти на Търстън. Беше ми хрумнало, че би могъл да успее да го убие. Това щеше да удовлетвори жаждата ми за справедливост тип зъб за зъб, но Гарнър най-вероятно щеше да прекара остатъка от живота си в затвора, а това — подобно на смъртта на Ева — щеше да ме тормози. Аз бях онзи, който бе задействал несправедливостта, довела до това мрачно и опасно място. Аз бях онзи, който трябваше да поправи нещата. Поради което това беше и мисия от друг вид. Двамата с Гарнър щяхме да вземем на мушка Търстън. С моята експертност в наказателното право и с неговата дробилка бихме могли да постигнем много.

Спечелването на доверието му обаче нямаше да е лесна работа. Не бях забравил думите му: „Ти си ходещ мъртвец, адвокате“.

За разлика от обичайното ми състояние — говорещ жив адвокат.

Надявах се, че палмата е задоволила яда на Гарнър към мен, но се съмнявах. Определено нямаше да ме посрещне с кошница плодове и полети с шоколад резени ананас.

Когато стигнах скоростното шосе Снапър Крийк, вече бях започнал да съжалявам, че съм свалил гюрука. Палещото слънце засилваше главоболието ми. Освен това в устата ми имаше привкус на кръв от сцепената ми от Пинчър устна. Въпреки че слънцето светеше яростно, започна да ръми. Не, не знам как се получава подобно нещо, но се получава. Не че имахме нужда от дъжд. Миналата зима беше най-топлата и най-влажната, помнена някога в Южна Флорида. Изложението Арт Базел, на което се събират хиляди хора, преструващи се на ценители на изкуството като извинение за диво купонясване, едва не беше пометено в морето. На Маями Бийч при всеки прилив океанът стигаше до Алтън Драйв. От тази страна на залива водата се надигаше през варовика и заливаше ниските квартали. Покрай полярните шапки, които се топят по-бързо от сладолед през лятото, Маями скоро би трябвало да се преименува на Атлантида.

Трафикът оредя и дъждът спря, докато пътувах на югозапад пред разпълзелите се предградия на Кендъл. Пътят скоро се сля с шосето „Дон Шула“, което пък се вля в магистрала „Роналд Рейгън“. Доколкото знаех, нито старият ми футболен треньор, нито Гипър^[1] имаха нещо общо с изливането на асфалт, но нашите политици обожават да кръщават магистрали на знаменитости, латиноамерикански герои и спонсори на предизборни кампании.

Един час след тръгването ми от центъра на Маями минавах през кораловия портал на фермата на Гарнър. Старият ми кадилак мъркаше доволно по виещия се чакълен път с кралски палми, извисяващи се може би на двайсет и пет метра над мен. Изглежда, бяха разположени точно на петнайсет метра една от друга. Адски впечатляващ път.

Зад високите палми имаше безкрайни хектари дървета, храсталаци и още палми. Фурми джуджета, мънички китайски палми ливистона, по-големи кралски палми, кокосови и Бисмаркови палми и десетки други, които не можех да разпозная или да назова. Палми до хоризонта, може би далечни братовчеди на онази на задната ми седалка.

Със сваления гюрук чувах бръмченето на напояващите помпи, а въздухът беше изпълнен с аромат на пръст и растения. След още десет минути, през които минах сигурно покрай хиляда кралски палми, стоящи като стражи край пътя, се добрах до главната сграда на фермата.

Тя представляваше разпълзяло се едноетажно ранчо с дървени стени, метален покрив и каци за дъждовна вода под улуците. Двама латиноамериканци в работно облекло хвърляха тор от ръчна количка върху цветните лехи. Погледнаха кадилака ми с палмата на задната седалка и продължиха работата си.

Слязох от колата и лицето ми моментално плувна в пот от влажната жега. Океанският бриз не стигаше толкова навътре и покрай всички напоителни езерца и водоеми влажността достигаше около милион процента. А въздухът? Все едно се опитвах да си поема дъх през набедрената препаска на състезател по сумо. Не че го знам от личен опит, но имам добро въображение.

Използвах що-годе приложимия си испански да задам някои въпроси на работниците. Те ми казаха, че Клайд Гарнър бил при тръстиковите палми, на по-малко от километър от къщата. Направо през полето с плумериите и наляво при махагоните. После по дървения мост над напоителния канал, по пътеката покрай двайсетметровия дъб и после, веднага след черните маслини, съм щял да намеря Гарнър при тръстиковите му палми.

Добре, можех да се справя с това упътване.

 

 

— Ама много си нахален, за да дойдеш тук — каза Клайд Гарнър.

— От малък съм си такъв — отвърнах.

Гарнър се изсмя мрачно. Носеше кални работни ботуши, зелени панталони, дочена риза с дълги ръкави и дълга камуфлажна наметка с висока яка, която пазеше врата му от слънцето. Беше възседнал АТВ, което теглеше малко ремарке с варел в него. Вероятно пълен с тор или пестицид.

— Беше кофти защитник, а сега си боклучав адвокат.

Не изразих несъгласие с оценките му.

— Какво правиш тук, Ласитър?

— Връщам палмата. В колата е.

— Идеята беше на момчетата ми. Брик и Слейд.

— Значи си знаел?

— Нямах нищо против да ти направят малко гадост. Ще ме съдиш ли?

— Искам само да те помоля — наистина да те помоля — да стоиш далеч от Търстън. Знам, че искаш да го накараш да си плати за стореното, но не можеш да го направиш сам.

— И кой ще ми помогне? Ти ли, Ласитър?

— Да, аз.

Той ме изгледа за момент, като вероятно се мъчеше да прецени доколко съм искрен.

— Не вярвам на нито една твоя дума.

— Не мога да те виня, но все пак би ли ме изслушал?

Той се позамисли, после каза:

— Баща ми ме научи на любезността да изслушваш, както го наричаше. — Слезе от АТВ-то и избърса лицето си с кърпата, която извади от джоба на ризата си. — Да поговорим на сянка. Едва ли искаш да пипнеш рака на кожата, с който се боря аз.

Отидохме до един червен клен до напоителния канал и застанахме неловко под него, без да казваме нито дума. Две патици с пера на кафяви пръски се носеха във водата. Над нас прелетяха две бели чапли, насочили се горе-долу към Евърглейдс.

Понечих да отворя уста, но Гарнър ме изпревари.

— Знаеш ли защо караш кръвта ми да кипва?

— Защото отървах убиеца на дъщеря ти.

— Защото се бори адски здраво за него.

— Това е единственият начин, който знам.

— Не допусна показанията за посегателствата на Търстън върху другите жени.

— Съдията не ги допусна. Аз само възразих, че стилът на действията не е достатъчно подобен. Търстън никога преди не е използвал пистолет и при другите инциденти никога не е имало сериозни наранявания.

Гарнър махна с ръка пред лицето си, за да пропъди един комар.

— Проклетият прокурор защо не възрази?

— Такава беше стратегията на Стрикстайн. Страхуваше се, че ако съдията допусне показанията и тя спечели, те ще бъдат изтеглени при обжалването. Затова предпочете да играе на сигурно.

— И ти ли щеше да постъпиш така, ако беше на нейно място?

Замълчах за момент и той отново се изсмя мрачно.

— Не ми се вярва. Ти се бориш със зъби и нокти, нали, Ласитър?

— Както вече казах, не знам друг начин.

— И сега твърдиш, че съжаляваш, че си отървал един убиец?

— Да.

— И искаш да ми помогнеш да закова Търстън.

— Да.

— Независимо от начина ли, Ласитър? Дори да е незаконен?

— Това е единственият възможен начин, така че да.

Той се изхрачи в посока към канала.

— Пълен си с лайна като джакузито на Търстън.

— Дай ми шанс, Гарнър. Разкажи ми за Търстън и Ева.

Той се облегна на дървото и се загледа в далечината. Не съм телепат, но разбирах, че мисли за дъщеря си.

— Беше мъжкарана, докато растеше. А и каква друга да бъде на това място?

Разпери ръце в жест, който обхващаше фермата. Разказа ми семейната история, част от която вече знаех. Дядо му се сдобил с четири хектара земя през 50-те и през следващите две поколения Гарнър продължавали да купуват земя и да отглеждат дървета. Сега фермата обхващаше почти две хиляди и четиристотин хектара, а дърветата нямаха чет. Клайд Гарнър и жена му имаха три деца. Ева, разбира се. И две момчета близнаци, Брик и Слейд. Яки, с дебели вратове и ръце като бутове, досущ като баща си.

Близнаците не се включили в нито един отбор в гимназията в Хоумстед въпреки молбите на треньора по футбол, който виждал в тях отлични защитници, и на треньора по лека атлетика, който си ги представял като дискохвъргачи и тласкачи на гюле. Вместо това след училище работели във фермата и след като завършили земеделие в Университета на Флорида, се върнали към земята. Богатият аромат на мокра пръст бил част от тяхната ДНК.

Ева била розата сред бодливите храсти. Кралица на красотата и атлетка, бегачка в гимназията и се сприятелявала — по думите на Гарнър — с „афроамериканците“.

— Прапрадядо ми се е бил в Гражданската война — каза Гарнър, — при това не на страната на победителите. Повечето хора сигурно ме мислят за див селянин. Но аз никога не съм имал проблеми с афроамериканците, които Ева водеше вкъщи. — Въздъхна дълбоко. — А после, разбира се, тя срещна онзи кучи син Търстън.

Току-що завършила връзки с обществеността в Университета в Маями, Ева започнала работа за „Маями Хийт“^[2]. Отговаряла за билетите за знаменитости.

— Търстън отишъл лично и поискал шест билета за шайката си на първия ред — каза Гарнър. — Не обичайните две места. В деня на големия мач. Срещу „Спърс“.

— Сериозна работа — отбелязах аз.

— Именно. Тя нямала билети. Търстън вдигнал олелия, казал, че е спечелил хиляда и шестстотин ярда за „Долфинс“. „Търстън не сяда на втория ред“, така казал. Не топлел местата на други.

Направо можех да го чуя как го казва. С жаргона на Калния град, говорещ за себе си в трето лице и настояващ да се отнасят с него като с владетел на Саут Бийч.

— И това е човекът, за когото тя се омъжи — примирено рече Гарнър.

Постояхме мълчаливо известно време, след което Гарнър ме погледна.

— Моята Ева изобщо не го е наръгала това копеле.

— Отпечатъците й бяха по дръжката на ножа.

— Че защо да не са? Нали му готвеше. Казах на прокурора, че според мен Търстън я е застрелял, сложил си е ръкавици и се е порязал сам.

„Великите умове мислят сходно — помислих си. — Но пък същото се отнася и за размътените“.

— И какво каза Стрикстайн? — попитах.

— Че не можела да води дело въз основа на предположенията на опечален баща. Че трябвало да играе с картите, които са й раздадени.

„Стандартна прокурорска позиция“ — помислих си, макар че сигурно бе прозвучало студено от онази рептилия Стрихнина. Съпричастието не беше от силните й черти.

— Тя направи и нещо, което никога няма да разбера — каза Гарнър.

Погледнах го въпросително и той продължи:

— Изобщо не каза на журито за заплахите на Търстън.

— Какви заплахи?

— Текстовите съобщения между Търстън и онзи негов приятел, мутрата.

Можех да избирам между няколко негови приятели мутри, но си помислих, че знам кого има предвид Гарнър.

— Дрекслър. Онзи, когото наричат Джели Бийн.

— Същият. Било свързано с големия договор, който Търстън очаквал догодина.

Знаех за това, разбира се. Търстън беше в петата година от първия си договор и се оценяваше на 55–60 милиона за следващите пет сезона. Аз бях онзи, който би трябвало да уговори най-добрата сделка с „Долфинс“ или при неуспех да продам таланта му другаде в лигата.

— Търстън би изгубил адски много при един развод — каза Гарнър. — Затова е поискал Ева да умре.

— И е написал това на Дрекслър?

— Не със същите думи. Да ти го кажа ли дословно?

— За предпочитане е.

— Не е трудно да се запомни. „Кучко, пипнеш ли ми чедата, ще опиташ беретата“. Ева ми каза, че било от някаква кретенска хип-хоп песен.

— И то доста прочута — казах аз. — „Внимавай“ на Ноториъс Би Ай Джи.

Гарнър ме изгледа.

— Секретарката ми си пада по хип-хоп — обясних. — Аз съм неволен слушател.

— В такъв случай знаеш, че чеда е чедър — каза той. — Сиренето. Което означава пари. Разбираш ли останалото от лириката, Ласитър?

— Пипнеш ли ми парите, ще те пречукам.

— Именно. И защо прокурорът спести това на журито?

Свих рамене.

— Не знам. Бих искал да видя съобщенията.

— И аз, Ласитър. Работата обаче е там, че са изчезнали.