Пол Ливайн
Кофти късмет (44)

43. Бий се или бягай

Станах и разкърших врат, който беше твърде дебел за ризата ми. Хвърлих поглед към Мелиса Голд, която ми се усмихна едва забележимо. Исках да я накарам да се гордее с мен. Исках справедливост.

— Обръщам се към почитаемия съд — започнах аз, както го правят адвокатите от няколкостотин години. После замълчах. Бях готов да посрещна юмруци, а после и ритници. Но се случи нещо странно. Откакто бях на девет и играех футбол без подплънки и каски на игрище, покрито с натрошени миди, винаги исках да победя. Отчаяно. Понякога жестоко.

Да победя!

Нима това не е целта на всяка игра? Сега състезателните ми инстинкти се задействаха, както беше станало и по времето на делото срещу Търстън. Съзнателният ми ум искаше да изгубя, но подсъзнанието ми нямаше да го позволи. „Да, Мелиса Голд, именно онзи проклет когнитивен дисонанс“.

— Господин Ласитър? — подкани ме съдия Дъкуорт. — Ще бъдете ли така добър да се явите по служба?

— Да, ваша чест — отвърнах аз. Но като че ли не можех да започна да излагам доводите си.

Помислих си за Джейк Ламота, боксьора средна категория, обезсмъртен от Робърт Де Ниро в „Разяреният бик“. Мафията беше наредила на Ламота да падне от Били Фокс и той се бе съгласил и дори беше заложил на противника си. Но въпреки това още в първия рунд му нанесе няколко удара, от които очите на Фокс се изцъклиха.

„Събуждане на първобитния инстинкт? Какво друго би могло да бъде?“

Дошъл на себе си и може би уплашен, че мафията ще му види сметката, Ламота в общи линии беше спрял да се бие в четвъртия рунд. Намерението му да изгуби беше толкова крещящо ясно, че боксовата комисия го лиши от състезателни права и го глоби. Върховният съд на Флорида щеше да ме накаже още по-сурово.

— Господин Ласитър, ако не ви представлява прекалено голяма трудност, защитете проклетата си позиция. — Дъкуорт изглеждаше раздразнена.

Същият генетичен код — бий се или бягай — беше сграбчил и мен. Бях онзи, който нанася ударите, също като Ламота.

— Ваша чест, госпожица Каруана е предприела всички необходими стъпки за извършване на самоубийство — приемането на голямо количество алкохол и смъртоносна доза хапчета, — преди полунощ на триста шейсет и петия ден от сключването на полицата. Това не е било инцидент. Доказателство за намерението й да сложи край на живота си е прощалната бележка. Ето защо ако съдът реши, че става въпрос за самоубийство, искането трябва да бъде уважено и делото приключва.

Дотук играех точно според сценария.

— Съгласна, господин Ласитър. Съдът отхвърля първоначалното твърдение на ищците, че самоубийството не се е случило преди смъртта на следващата сутрин. Но какво ще кажете за довода, че госпожица Каруана не е имала умствения капацитет да формира намерение да сложи край на живота си? Именно това е важното тук.

— Ако ищците искат да преборят искането ни, господин Соломон и госпожица Лорд трябва да защитят успешно две твърдения. Ако се провалят на което и да било от тях, искането ни трябва да бъде удовлетворено.

Все още замахвах, без да нанасям съществени удари.

— Първо, ваша чест трябва да отсъди, че законът признава болестта, наричана от доктор Голд хронична травматична енцефалопатия.

— И защо да не го направя, господин Ласитър? — попита съдията.

— Подобно заболяване не се среща в медицинската литература преди излизането на статията на доктор Бенет Омалу в списание „Неврохирургия“ от 2005 година. Публикацията му тогава е била спорна, макар че днес повечето специалисти я приемат.

— Повечето ли, господин Ласитър?

— Джери Джоунс, собственикът на „Далас Каубойс“, оспорва съществуването й.

— А каква е неговата медицинска специалност?

— Има пластична операция.

— Благодаря за прямотата ви, господин адвокат. Съдът признава съществуването на заболяването. Какво е второто твърдение, което ищците трябва да защитят?

— То е по-трудното. Че заболяването е унищожило умствените способности на госпожица Каруана.

Като не броим шегата за Джери Джоунс, аз все пак вършех работата, за която ми се плащаше. Продавах се за застрахователната компания.

— Четох свидетелството на доктор Голд — каза съдията. — Защитата има ли показания на лекари, които да противоречат на нейните?

— Ваша чест, не направих опит да наема лекари от НФЛ и не съм им плащал да оспорват задълбочените изследвания на доктор Голд и колегите й.

— Господин Ласитър, не хапете ли ръката, която ви храни?

— Просто съм честен със съда.

Дори курва на застрахователна компания може понякога да бъде искрена. Това създава чувство за правдоподобност, така че следващите ти смахнати аргументи да не бъдат посрещнати със смях.

— Оценявам го — каза съдията. — Но дотук само се окопавате. Къде е артилерията ви, господин Ласитър? Какъв е аргументът ви по медицинския въпрос?

— Тъкмо стигам до него, ваша чест.

— Да го чуем. Защо да не реша, че въпросът за умствения капацитет на госпожица Каруана не следва да се разглежда от жури и че вашият клиент заслужава гледане на делото по бързата процедура?

„А, стигна се и дотук“. Вярно, дотук замахвах, но сега или трябваше да нанеса ляв прав с всичка сила, или да се препъна във връзките на обувките си и да се просна на ринга. Знаех какво искам да направя. Просто не знаех дали мога да го направя.