Пол Ливайн
Кофти късмет (33)

32. Даване на показания, калифорнийски стил

На летището в Лос Анджелис взехме кола под наем — голям черен „Кадилак Събърбън“ със силно затъмнени стъкла, които биха подхождали отлично на Сикрет Сървис или на някой гангстерски рапър. Избор на Стив Соломон, естествено.

Соломон предложи да шофира, а аз предложих да полегна на задната седалка. След шестчасовия полет гърбът ми се беше схванал, а адското главоболие категорично отказваше да отмине. Виктория въведе в телефона си адреса на „Четири сезона Билтмор“ и потеглихме към Санта Барбара.

Беше един от онези дни в Южна Калифорния с температура двайсет и два градуса, безкрайно синьо небе… и ужасен трафик. Докато пълзяхме по магистрала 405, Соломон започна да ни забавлява с истории от дните му като стопер с бързи крака, но некадърна бухалка в отбора по бейзбол на Университета в Маями.

— Имахме серия от девет мача тук през последната ми година — припомни си той. — С университетите на Лос Анджелис, Пепердин и Санта Барбара. Завършихме в Санта Барбара с три мача, на които отмъкнах пет бази.

— И още не си ги върнал — предположих аз.

— Четири хита, всичките единични, два в мрежата и три автоматични превземания на първата база в трите игри.

— Обзалагам се, че не помниш кой отбор е спечелил серията — казах аз.

— Сега пък какви ми ги дрънкаш, Джейк?

— Трите игри. Маями срещу Санта Барбара. Кой спечели серията?

— Кой ли помни? Беше много отдавна.

— Но ти помниш всичките си батирания. Всички отмъкнати бази. Може би и колко пъти си се почесал по чатала.

— И какво?

— Не си бил отборен играч. Винаги всичко се върти около теб. Стив. Стив. Стив.

— Господи, и това го чувам от треторазреден защитник.

— Момчета, моля да бъдете добри на това пътуване — пледира Виктория.

Аз обаче не спрях.

— Твоят егоцентризъм е недостатък на характера, Соломон.

— Виктория, вярваш ли на ушите си? Човекът, който иска да убие свой клиент, ми чете лекции за характера ми.

— Бивш клиент — поправих го аз.

— О, огромна разлика. Кажи го на съдията!

— Стив! Джейк! Очертава се наистина дълъг ден и без да си размахвате пишките пред лицето ми.

Това затвори устите и на двама ни.

Сякаш бяха изминали часове, но двайсет минути по-късно Соломон излезе на магистрала 101 и продължи на север през долината Сан Фернандо към Санта Барбара.

Хотел „Четири сезона Билтмор“ има основна сграда в колониален испански стил с оранжеви керемиди и дискретно уютни малки бунгала сред буйна растителност. Предната част на хотела се намира само на метри над Бътерфлай Бийч на Тихия океан. Задната гледа към планината Санта Инес. Покрай виещите се планински пътища се виждат къщи в средиземноморски стил. Местните градски активисти наричат мястото Американската ривиера. Може и да е малко пресилено, но местенцето е доста луксозно.

Като жители на Флорида не се впечатляваме от океани и плажове. Но планините, които се спускат почти до брега? Е, те са друго нещо.

В конферентната част на хотела имаше афиши, обявяващи сесии за неколкостотинте невролози, които се бяха събрали тук не заради океана и слънцето, а за научни дискусии и клюки. Някои лекции изглеждаха особено интересни. Като „Церебрален когнитивен афективен синдром — значение за неврологията и психиатрията“. И „Рационална терапевтика на прионна инфекция и връзката й с болестта на Алцхаймер“. Последният афиш обявяваше беседа на д-р Мелиса Голд: „Травматични мозъчни увреждания и деменцията“.

„Добре, става по-топло“.

Откритията на д-р Голд се обобщаваха с дребен шрифт, но в текста имаше фрази като „амилоиден прекурсорен протеин“, а аз виждах размазано от дългия път. Поради часовата разлика между двете крайбрежия тук бе едва ранен следобед, но аз вече бях готов да подремна.

— Къде е нашата заседателна зала? — попитах Соломон.

— В Кали сме, скъпи — отвърна той.

— Какво ще рече това?

— Какво предпочиташ да зяпаш — орехови ламперии или момичета по бикини?

— Мен ли питаш, Стив? — обади се Виктория.

— Говорех метафорично — отвърна Соломон в опит да остане на положение. — Така де, не е ли по-добре на плажа? Грохот на вълни. Солен въздух. Морски птици. И цялата останала прелест.

— Няма да снемаме показания на плажа — казах аз.

— Технически погледнато, над него. След мен.

Излязохме от хотела, минахме покрай ято питомни райски птици и пресякохме улицата до страната й откъм океана. Влязохме в „Корал Казино“, частен плажен клуб с петдесетметров басейн и кабини на две нива, построени непосредствено над пясъка.

— Членството в клуба струва сто и петдесет долара — каза г-н Соломон Всезнайкото. — Когато с Вик спечелим делото, може и да се включим.

— Доста дълго ще трябва да пътувате, за да направите няколко дължини в басейна — отбелязах аз.

— Прекалено си практичен, Джейк. Позволи си да мечтаеш от време на време.

Спретнат млад мъж с бяла колосана риза с еполети ни поведе към втория етаж, където се озовахме на открита пътека с изглед към басейна, който свършваше точно там, където започваше пясъкът. Стигнахме до една малка платформа директно над плажа. Отгоре имаше платнен сенник, но иначе платформата беше открита от всичките четири страни. Както беше обещал Соломон, имаше солен въздух. И морски птици. Не видях никакви момичета по бикини на почти пустия плаж. Само неколцина разхождащи се и един голдън ретривър, който подскачаше до самата вода и гонеше гумена топка.

— Какво мислиш, Джейк? — попита Соломон.

— Понякога ме изненадваш, Соломон. Много е приятно.

На платформата имаше кръгла маса с пет стола. На нея вече имаше млада жена, която нагласяше стенографска машина. Представи ни се като Мери Ортега, съдебен репортер. Беше на около трийсет, с оранжеви джинси и бяла блуза. Предположих, че това е неофициално облекло в Санта Барбара. Тя взе визитките ни, за да въведе данните ни в протокола, изпука с кокалчетата на пръстите си и зачака.

Не след дълго д-р Мелиса Голд забърза по пътеката, понесла кожена чанта и облечена в синя лятна рокля на бели лилии. Сандалите с онези големи коркови подметки показваха ноктите на краката й, които бяха лакирани в тюркоазено.

— Надявам се да нямате нищо против тоалета ми — каза тя. — След беседата сутринта се преоблякох и се разходих по плажа до пристана. Много е ободряващо!

Беше толкова естествено жизнерадостна, че всички се усмихнахме. Или поне аз го направих. Не можех да откъсна очи от Мелиса Голд и не бях съвсем сигурен за израженията на Соломон и Лорд.

— Доктор Голд, изглеждате смазващо великолепно — казах.

— Смазващо? — Соломон завъртя очи. — Какво, да не би да си някакъв английски дук?

— Стив! — предупредително се обади Виктория.

— Извинете. Доктор Голд, аз съм Стив Соломон. Разговаряхме по телефона.

Доктор Голд беше висока и стройна, с червеникавокафява коса до раменете и с лунички по носа. Очите й бяха бледозелени, изпъстрени със златни петънца. Дори и да имаше грим, не го забелязах. Бузите й бяха розови, може би от енергичното ходене по плажа. Соломон ми беше дал копие от биографията й и съдейки по годината на завършването й, реших, че е на около четирийсет и четири. С невероятните си детективски способности установих също — поради липсата на халка на безименния й пръст, — че дамата е неомъжена. И да, изглеждаше наистина смазващо великолепно.

— Това е партньорката ми Виктория Лорд — продължи Соломон. — А този тлъстак е Джейк Ласитър, адвокат на застрахователната компания. Може да гледате на него като на Принца на мрака.

Успях да се усмихна, да кимна и да кажа „здравейте“ едновременно. Тя отвърна на усмивката ми.

— Господин Ласитър, надявам се, че няма да сте прекалено груб с мен.

Звучеше флиртуващо, или може би това просто беше начинът й да ме обезоръжи.

— Унищожителен е при кръстосаните разпити — каза Соломон, преди да успея да отговоря. — Докарва и най-силните свидетели до сълзи.

— Наистина ли? — Океанският бриз развя косата пред лицето й. Тя я събра и я върза с ластик на опашка, без да престава да ме гледа. — Но господин Ласитър изглежда много приятен човек.

— Това е геният на порочността му — каза Соломон. — Приспива свидетелите с хипнотичния си чар, след което ги прилъгва да признаят най-ужасни деяния.

— Господин Соломон преувеличава както чара, така и греховността ми — казах аз.

— Така или иначе, приветствам предизвикателството — каза д-р Голд, без да престава да се усмихва.