Пол Ливайн
Кофти късмет (16)

15. Адвокати от дебелите килими

— Надявам се Тъндър Търстън да си дава сметка колко добър адвокат си — каза Марвин Фишбейн.

— Мисля че чувствата ни един към друг са взаимни — отвърнах аз.

— Добре! Страхотно! Ти спечели невъзможно дело и дивидентите тепърва започват да текат, приятелю.

Всъщност не бяхме приятели. Работя за Фишбейн, партньор управител на „Харман и Фокс“ — стара адвокатска кантора с дебели килими и колосани ризи, съществуваща още от времето, когато Уилям Дженингс Брайън^[1] продавал недвижими имоти в Корал Гейбълс от трамваен вагон. Господата Харман и Фокс отдавна са се преместили в онази величествена съдебна зала на небето… или може би в котелното в обратната посока.

Фишбейн беше сравнително свестен тип за човек, утвърдил се като адвокат с разбиване на профсъюзи и лишаване на почасови работници от надбавки за извънреден труд и отпуски по болест. За разлика от някои от партньорите му, той не се преструваше. Беше тук, за да направи много пари, вършейки колкото се може по-малко работа за безобразно богати корпорации с оскъдна социална съвест.

Това беше вторият ми тур в кантората. Преди две десетилетия, след като гордо минах изпитите си на четвъртия опит, получих работа като служебен защитник. Клиентите на служебните защитници са опасни типове и съм се сблъсквал с доста социопати и шизофреници, без да споменавам параноиците, които гледат на собствените си адвокати като на част от някаква огромна конспирация срещу тях. Виждал съм ответник да чупи стол в главата на адвоката си преди служителите на реда да успеят да се намесят. Затова колегията на служебните адвокати намери за подходящо да има на масата си бивш футболен защитник, чийто врат е прекалено дебел за найлоновата вратовръзка, купена от магазин за дрехи втора употреба. Това обяснява как намерих първата си работа като представител на държавна заплата.

Когато по онова време „Харман и Фокс“ направиха Фишбейн свой партньор, отговарящ за личния състав, той откри, че през последното десетилетие буквално никой в удобните скъпи офиси не се е явявал на дело. Имаха книжни плъхове, които снемаха показания, задаваха формални питания, тормозеха съда с обемисти искания и ходове… и в крайна сметка уреждаха всичко извън залата. Фирмата се нуждаеше от адвокат в съда.

Като помощник служебен адвокат аз бях в съда всеки ден. Явявах се на дела с малко време за подготовка и буквално без никакви пари за разследване. Подобно на всички служебни защитници, губех много дела, най-вече защото на практика всичките ми клиенти бяха виновни за нещо, макар и не задължително за престъпленията, за които са обвинени. Губех също и защото презумпцията за невинност е просто един възвишен идеал, който до голяма степен се игнорира от съдиите и съдебните заседатели.

Да, знам. Надписът над съдийската маса гласи Ние, които се трудим тук, търсим единствено истината. От години повтарям: „Трябва да има бележка под линия. Темата за истината се игнорира от лъжещи свидетели, крие се от хлъзгави адвокати, изключва се от некадърни съдии и се пропуска от мързеливи съдебни заседатели“.

В общи линии служебните защитници са ранени рицари с ръждиви брони, яхнали окуцели коне и държащи скършени копия. Те се впускат в боя без страх и неуязвими за болката.

Именно затова Марвин Фишбейн ме нае първия път. Известно време се наслаждавах на привилегиите. От офиса на „Харман и Фокс“ на петдесет и втория етаж на един небостъргач на Бискейн Булевард можех да видя Бимини. Имах разходна сметка, обядвах раци в „Банкърс Клъб“, разполагах с екип помощници и следователи и асистент, който да ми мъкне папките и да ми прибира дрехите от химическо чистене.

Но не ми отне много време да си дам сметка, че да виждаш Бимини не е същото като да си на Бимини. Ако не друго, видът на острова отвъд Гълфстрийм само подчертаваше факта, че не ловя риба, не карам уиндсърф и не дремя в хамак. Освен това имаше проклети графици. Отчети за всеки четвърт час от деня, които разделяха живота ми на петнайсетминутни отрязъци. Бързо осъзнах, че не ставам за адвокат в голяма кантора.

Можех да напусна… ако не бях уволнен. Крошето в муцуната на онзи изнасилвач и публичното порицание от Върховния съд на Флорида ускориха раздялата ми с кантората. И така започнах да работя самостоятелно.

Сега, всички тези години по-късно, Фишбейн отново ми се обади с на практика същия проблем. Младите му адвокати бяха интелектуалци от Бръшлянената лига без уличен опит и по-точно опит от Флаглър Стрийт, където се намираше окръжният съд. Колкото до миналото ми, всичко беше простено. Фишбейн заяви, че вече уважава склонността ми да поставя буен клиент на мястото му. Историята уж се разказвала — и била доукрасявана — през годините. В един вариант съм провесил клиента си през прозореца, като съм го държал за глезените. В друг съм го качил на покрива на сградата, вързал съм го за пилона и съм го вдигнал вместо знаме.

— Ти си Ласитър Легендата — каза ми Фишбейн, докато ме прикоткваше да постъпя отново при него.

След всички тези ласкателства се предадох и налапах въдицата. „Харман и Фокс“ покриваха режийните ми за секретарката ми Сидни, за кафемашината и за ксерокса и ми плащаха добра заплата, без да изискват да се отчитам за всяка минута и да нося вратовръзка в офиса. Кантората ми даде почетната титла „съветник“, за да покаже, че не съм нито неприлично богат съдружник, нито млад сътрудник работохолик.

Сега бях в ъгловия кабинет на Фишбейн и слушах дрънканиците му, които той предпочиташе пред истинската работа. Един черен пуйков лешояд беше кацнал на перваза отвън и ни гледаше злобно през прозореца. Както знае всеки жител на Маями, тези мръсни птици долитат във Флорида всяка зима и всяка пролет се връщат в Охайо — или на някое друго нормално място.

Фишбейн отдели момент да се поинтересува за разкрасеното ми лице, а аз отделих момент за говорене на лъжи. Попита ме за баба, за племенника ми и за любовния ми живот — добре, добре, нищо, — а аз все се питах какво иска.

— Играеш ли голф, Джейк?

— Не особено. Мога да изстрелям топката далече, но не и точно. Не ме бива в късите удари. Освен това мамя.

— Добре е да го знам. Ще ти кажа обаче кой играе. Сайръс Фрик.

Свих рамене, а лешоядът отвън разроши пера.

— Главният съветник на „Бискейн Лайф Иншурънс“ — каза Фишбейн с възхищение, което покриваше гласа му като битата сметана на фрапучиното му. — Не помощник или заместник главен съветник. А голямата клечка.

Промърморих, че съм впечатлен, че Фишбейн има връзки с такъв внушителен тип, като в същото време си мислех, че усещам какво предстои, и се надявах да греша.

— Знаеш ли каква е основната работа на главния съветник на застрахователна компания, Джейк?

— Просто ще предположа, Марв, но според мен е да уморява от глад вдовици и сираци.

— Да наема външни съветници.

— Второто ми предположение беше, че наглася термостата в ада.

— Харесва ми неуважението ти, Джейк, макар че това не се отнася за всички съдружници. И така, вече петнайсет години оставям Фрик да ме бие на голф и той най-сетне ни осигури случай.

— Ти си истински вълшебник — признах аз.

— Ядем онова, което убиваме — гордо заяви Фишбейн.

Лешоядът на перваза наклони глава, сякаш подслушваше.

— Но ти също имаш заслуга, Джейк — продължи Фишбейн. — Сай е прочел за делото срещу Търстън и решил, че ти си човекът за „Бискейн Лайф Иншурънс“.

— Да не иска да продавам двойно осигурени полици като Фред Макмъри в онзи стар филм?

— Голям шегаджия си, Джейк. Сай иска да ги представляваш в най-голямото му дело — изплащане на застраховка живот, което е доста неблагоприятно за компанията. Случаят не може да се уреди със споразумение. Трябва да мине през съда и за целта им трябва железен адвокат.

— Мразя застрахователните компании — казах аз.

— Не е нужно да обичаш клиентите си.

— Така е. Но открай време вярвам, че е най-добре да имаш клиент, който харесваш, дело, което е справедливо, и чек, който не ти отхвърлят.

— Съжалявам, Джейк, но в случая получаваш само едно от трите. Застрахователните компании плащат хонорара и много отгоре.

— Не може ли някой друг да поеме делото?

— Джейк, ти си моят таран. Не опикаваш гащите, когато някой свидетел те издънва, и не се свиваш на кълбо и не умираш, когато съдията отсъжда против теб.

— Ако го правех, щях да съм много опикан и много мъртъв. В кантората имаш екип, специализиран по застрахователни дела. Защо не дадеш случая на тях?

— Ха, екип! — Той се намръщи. — Вярно, подреждат си папките по азбучен ред. Съставят план на встъпителните си изявления и подготвят сценарии за случаите си. Планират! Но знаеш ли какво казва Майк Тайсън за плановете?

— Всеки си има план, докато не го фраснеш в устата.

— Именно, приятелю. За мен ти си онзи, който нанася контраудар. Удрят те, ти удряш по-силно в отговор. Трябваш ми, Джейк. Великата кантора „Харман и Фокс“ се нуждае от теб. И направо казано, не те моля. Трябва да защитаваш „Бискейн Лайф Иншурънс“.

Останах като треснат. Фишбейн ми нареждаше да поема дело. Това ми се случваше за първи път, откакто се върнах във фирмата. Да си го кажем направо — аз бях обикновен редник в армията на Фишбейн.

„Какво направих, по дяволите?

Отказах се от независимостта заради сигурността, ето какво. За тлъстия чек, за изгледа към залива, за обедните коктейли“.

Какви съм ги мислил?

Бях казал истината на Фишбейн. Наистина мразя застрахователните компании. Да носиш знамето им в битка е като да си прислужницата на дявола. Но какво можех да направя? Бях уловен в личен ад, който сам си бях направил. Чувствах се безпомощен, слаб и в същото време гневен. А какво да кажа за всичко друго, което ставаше в така наречения ми живот? Как щях да се справя с Тъндър Търстън, да не говорим с онова разследване за натиск върху съдебни заседатели, докато съм зает с някакво гадно гражданско дело?

Нямах абсолютно никакъв избор.

— Кажи ми за делото, Марв. Откъде да започна?