Пол Ливайн
Кофти късмет (48)

47. Безмълвен писък

— Никакви телефони на терасата! — извика Търстън. — Влез вътре.

„С удоволствие“.

Влязох в апартамента, който беше опразнен от полуголите волейболистки, и прошепнах в телефона:

— Гарнър, къде си?

— Сгушен под една розова бугенвилия. Има нужда от тор, нещо с желязо.

— Извън сградата ли си?

— На седемдесет и пет метра от нея. Държа Търстън на прицел.

— Не го прави, Гарнър.

Ревът в ушите ми беше оглушителен, главоболието също се бе върнало. Имах чувството, че някой рови дълбоко в черепа ми с някое от онези стоманени градински гребла на Гарнър.

— Не съм изчислил скоростта на вятъра — продължи той. — И трябва да пресметна разстоянието до терасата.

— Слушаш ли ме?

— Квадратът на хипотенузата се равнява на сумата от квадратите на двата катета. Така ни учеха в школата за снайперисти. Копелето се движи малко. Ще изчакам да спре. Имам цял ден.

— Остави пушката, Гарнър.

Оценявах иронията. Опитвах се да спася живота на човек, когото самият аз бях планирал да убия. Но нещата се бяха променили. Търстън можеше и да е лайно, но не беше убиец. Самоволното правосъдие се губи, когато убиеш погрешния човек.

— Навремето бях безпогрешен на осемстотин метра — каза Гарнър. — Но моята М40 изглежда много по-тежка, отколкото беше навремето във Виетнам.

Чух два изстрела и едва не изтървах телефона. Дадох си сметка, че Търстън и Дрекслър стрелят по птици, дронове или може би по круизни кораби.

— Чуй ме, Гарнър. Търстън не е убил Ева.

— Глупости!

— Джели Бийн Дрекслър я е убил. Търстън ме е изиграл. Изиграл е съда. И журито.

— Ако можех да направя тор от всичките лайна, дето бълва устата ти…

— Не лъжа! Дрекслър е убил Ева.

— Виждам го. Тлъсто лайно на терасата. Голяма мишена.

— Гарнър, не!

— Сигурен ли си, че той е дръпнал спусъка?

— Сам го призна. Но моля те…

— Аортата или бедрената артерия?

— Чакат те на ферибота. Няма да успееш да се измъкнеш от острова.

— Не ми пука.

— Ева не би искала това.

— Спирам се на бедрената артерия. Нека копелето гледа как кръвта му изтича и да разбира, че умира.

Някой смелчага би се втурнал на терасата, за да вмъкне Дрекслър вътре. Някой морален човек би намерил какви ли не аргументи, за да попречи на Клайд Гарнър да отмъсти за смъртта на дъщеря си. Но аз съм глупак, измъчван от морални неясноти. Част от мен — голяма част — искаше Гарнър да дръпне спусъка. Искаше да чуе как Дрекслър пищи, може би дори да гледа кървавия фонтан, който блика от бедрото му, докато той умира. Не исках обаче Клайд Гарнър да прекара остатъка от живота си в загърляне на картофи в затвора в Рейфорд.

— Не стреляй, Гарнър. Излизам.

— На свой риск, Ласитър.

Забързах навън. Погледнах през парапета към басейна, пътеката за бягане, палмите и розовите бугенвилии. Видях как оптичният мерник на Гарнър проблесна на слънцето.

— Там! — Търстън посочи два червеноопашати ястреба, които кръжаха лениво на топлото въздушно течение недалеч от сградата. С размах на крилете метър и половина те бяха примамлива мишена.

Бум!

Търстън свали едната птица с пушката си.

— Улучих го! Улучих го! Улучих!

Следващите няколко секунди минаха бързо.

Търстън зареди пушката и я вдигна към втория ястреб, който вече размахваше криле, за да избяга. Нов гърмеж, но този път пропусна.

Дрекслър стреля три пъти с глока по същата птица.

Пропуск. Пропуск. Пропуск.

Дори да ме беше видял да се движа зад него, Дрекслър не го показа. Поех дълбоко дъх и издишах продължително. Това щеше да е като да вдигна хладилник на един метър над земята.

„Как изобщо бих могъл да успея?“

Докато ястребът приближаваше ъгъла на сградата, Дрекслър се наведе над парапета и половината му шкембе увисна отвън. После той се надигна на пръсти.

„Сега! Точно сега!“

Никога не съм бил нападател, но заех начална позиция точно зад него. С намерението да се хвърля напред и нагоре. С разкрачени на ширината на раменете крака и със свален надолу задник се хвърлих с цялата сила, която успях да намеря в себе си.

Вдигнах краката му на няколко сантиметра от плочките, но огромният му задник смаза дясното ми рамо и усетих как прешлените на кръста ми застъргаха един в друг. По дяволите, много висок парапет!

— Хей… какво? — Гласът му беше тих, повече озадачен, отколкото уплашен.

За част от секундата стояхме като замръзнали. Лявото ми коляно се разтрепери и едва не се подгъна. Туловището на Дрекслър се люшна назад. Губех захвата си. Ако той паднеше, нямаше да е през парапета. А отгоре ми.

— Какво правиш, по дяволите? — Не показваше страх, не схващаше какво става. Може би си мислеше, че си правя някаква тъпа шега.

На няколко стъпки от мен се разнесе нов гърмеж. Търстън. Ушите му несъмнено пищяха.

Успях да пристъпя с десния си крак, после с левия, и забутах нагоре и напред.

Точката на катурване!

Дрекслър прелетя през парапета с главата напред, размахал ръце и с отворена уста. В безмълвен писък. Широко отворените му очи сигурно бяха пълни с неописуем ужас.

Погледнах към Търстън, който още гледаше към океана с надеждата да открие нова мишена.

И двамата чухме трясъка. Сто и шейсет килограмов чувал с цимент, падащ с противен плясък върху мрамора до басейна. Същински гърмеж от това разстояние, експлозия на плът и кръвоносни съдове, кости и органи в един катастрофален миг.

После писък. Някаква жена скочи от шезлонга си. Изпищя пронизително и се дръпна от тялото. Работник с градинарска униформа изпусна духалката си за листа и замръзна като парализиран.

— Господи! Джел! Джел! — Търстън обърна пушката към мен. — Какво направи?

— Нищо! Гледах те как стреляш. Беше се надвесил прекалено много над парапета.

— Не! Не-е-е-е-е! — Търстън направо виеше.

— Пресегнах се да го хвана — казах аз. — Но дори да бях успял, нямаше как да го задържа и да го дръпна назад.

— Горката ми майчица.

Реших, че иска да каже „му“. Майчицата на Дрекслър.

— Горката, горката ми майчица. — Поклащаше се напред-назад, болката се надигаше от него като дим от фурна. — Казах на майка ни, че винаги ще се грижа за Джел.

„На нашата майка?“

— Братя ли сте? — попитах аз.

— Да. От различни скапани бащи.

„Джел ми е брат“.

Това беше казал Търстън, когато ме уволни. Нямах представа, че говори буквално.

— Братя — казах аз. — Истински.

— Съвсем истински.

— Не знаех. Съжалявам, Тъндър. — И наистина съжалявах. За загубата му. Но си казах, че ако не го бях направил аз, щеше да го направи Клайд Гарнър. И горкият скърбящ баща на Ева Търстън щеше да бъде заловен. И осъден за умишлено убийство първа степен чрез издебване от засада. За подобно нещо можеше да получи и смъртна присъда. Или най-малкото доживотна без право на обжалване.

Чаках да ме удари някакъв емоционален шок заради онова, което бях направил.

„Убих човек.“

Подло. Тайно. И съвсем не героично.

Но не почувствах нищо. Освен… изненада. Първо, че изобщо го бях направил. Второ, че не изпитвам вина. Срам. Съжаление. Или страх.

Може би мозъкът ми беше изпържен от многото сътресения. Може би моралният ми център е бил избит нанякъде.

— Джел, винаги си бил издънка. — Търстън говореше на мъртвия си брат. — И винаги аз съм те измъквал.

— Правил си всичко възможно за него — казах аз. — През целия си живот. Никой не би могъл да каже нещо друго.

— Не оправдах доверието му. — Очите на Търстън бяха пълни със сълзи. — Не оправдах доверието на мама. — Изгледа ме, все още с пушката в ръце. — Ако си мислех, че ти си го бутнал…

Останахме замръзнали за момент. Затърсих в мозъка си приемлива история за инцидента, за нещо, което може да бъде оспорено. Вместо това в главата ми се въртяха откъси от съобщение, въртящи се около собственото ми падане от тераса. Статия с фразата „странно двойно убийство на последния етаж на луксозна жилищна сграда“. Пропъдих тези мисли.

— Тъндър, дори да съм искал, няма начин да успея да вдигна Дрекслър във въздуха. Прекалено стар съм. Развалина.

Той като че ли прие думите ми. Свали пушката и погледна надолу към басейна. Няколко души се бяха събрали около тялото, а един униформен охранител сочеше нагоре към терасата.

Тъндър Търстън започна да хлипа.