Пол Ливайн
Кофти късмет (14)

13. Син на Калния град

В 11:47 на следващия ден ми се отвори шанс да убия Тъндър Търстън. Беше се навел над парапета на терасата на апартамента си на Фишър Айланд и стреляше с пистолет четирийсет и пети калибър по чайките, които се рееха над Гъвърнмънт Кът, канала за круизните кораби до пристанището на Маями. Само единият му грамаден крак беше стъпил на мраморните плочки, а масивният му торс беше опасно килнат напред.

„Едно побутване и лети, Гръмотевица, лети!

Мога ли да го направя?

Стиска ли ми?“

Той тежеше 106 килограма, но можех да клекна и да го сграбча за глезените. Можех да го метна през парапета и да го гледам как маха с ръце и се размазва до басейна далече долу.

Вече имах готова защита. Заплашил ме е — мен, не птиците — с пистолета си. Дори е стрелял по мен. Криминалистите щяха да открият нагар по дясната му ръка. Действал съм при самозащита.

Имаше обаче един проблем. В дневната на апартамента му — седемстотин квадрата хром и стъкло — имаше четирима потенциални очевидци. В момента бяха заети да играят волейбол. Точно така, в дневната. Апартаментът заемаше два етажа и Търстън беше похарчил един милион за махане на втория етаж. Сега дневната си имаше таван на височина седем и половина метра и игрище за плажен волейбол.

Четири момичета с вид на мажоретки от колеж подскачаха в пясъка и пищяха от удоволствие. Около игрището имаше изкуствена трева. От един хладилен сандък за пикник надничаха гърлата на няколко бутилки. На сребърен поднос за коктейли имаше бутилка шампанско и купчинка кокаин с височина повече от педя. Можеха ли да видят терасата през френските прозорци? Гледаха ли? Трезви ли бяха?

Двата отбора бяха разделени на „горнища и долнища“ — две от подскачащите дами носеха само горнищата на бикините си, а другите две — само долнищата. Като не броим екипите, отборите изглеждаха като взети от реклама на „Пепси“ с две бели момичета, една латиноамериканка и една чернокожа. Търстън открай време вярваше в равенството при покваряването.

Разполагах с може би три секунди да убия убиеца. Поколебах се, замислен за възможни недостатъци в защитата ми.

„Мотив? Защо му е било на Тъндър да насочва пистолет към мен?“

Сигурно щях да измисля нещо. Освен ако не променях версията си.

Инцидент!

Търстън се беше навел прекалено много напред.

„В един момент беше там, полицай. А в следващия го нямаше“.

Само че останах да чакам прекалено дълго. Търстън се обърна към мен, все така с пистолет в ръка, и каза:

— Проклетите птици са прекалено малки и не мога да ги уцеля.

— Пробвал ли си с пушка? — попитах услужливо. — Защото с това нещо единственото, което можеш да убиеш, е някой летовник на Саут Пойнт. — Посочих към парка от другата страна на пролива.

Той ме изгледа за момент.

— Пич, изглеждаш ужасно.

Така беше. Срещите ми с Пинчър и близнаците Гарнър ме бяха оставили насинен, охлузен и подпухнал. Или както бе казала баба сутринта, „лицето ти е станало като питка“.

Търстън, от друга страна, си беше красив както винаги. С изсечена като от камък челюст, широко разположени очи и тяло, което древногръцките скулптори сигурно биха объркали с Херкулес. Беше по маратонки и ослепително бяла тениска. На врата му имаше златна верига, с която можеше да върже и круизен кораб. На нея висяха две златни буци с размерите на юмрук и във формата на числото 22 — номера на фланелката му в „Долфинс“. За да предпази очите си от следобедното слънце, носеше големи пилотски очила, подобни на онези, които носеше любимият му ар ен би певец Ар Кели.

— Доста време ти трябваше да дойдеш — каза той.

— Съжалявам, ваше величество — отвърнах аз.

— Имаш сериозен случай на лошо държане, адвокате.

Говореше много отчетливо. Беше разказвал неведнъж как се срамувал от дикцията си, когато постъпил в университета. По времето на раждането му Бел Глейд се беше прославил с черната си статистика — най-висока престъпност в страната и най-много случаи на заразяване със СПИН. Населението на града беше предимно от афроамериканци със значително малцинство от Хаити. Акцентът на Търстън отразявал и двете групи, но през втората му година в НФЛ, след уроците по красноречие, той беше високоплатен говорител на пивоварни и компании за облекло.

Две сойки прелетяха достатъчно близо до терасата, за да забележа, че носят жълъди в човките си. Търстън се извъртя и стреля няколко пъти, обаче улучи единствено въздух. Сойките направиха вираж като изтребители и полетяха към Саут Бийч. Може би отиваха на парти.

— По дяволите! Трябваше да си тук вчера — каза Търстън. — Някакъв задник беше пуснал дрон до прозореца на спалнята ми. Свалих го с един изстрел.

Това можеше и да е вярно, но пък с Търстън човек никога не можеше да е сигурен.

— Дронът имаше камера. Може да е бил на някой от онези шибани клюкарски сайтове. Всички мрат да научат нещо пикантно за сина на Калния град.

— Та защо ме извика? — попитах аз.

— Каза, че ще се погрижиш за Гарнър. После изчезваш. А сега ми се появяваш в такъв вид. Старецът да не ти е наритал задника?

— Момчетата му се позабавляваха с мен, но повечето щети нанесе окръжният прокурор.

— Прекалено си дърт за тези неща.

Не бях планирал да съм тук. Бях послушал съвета на Чарли и първата ми работа сутринта беше да се обадя на д-р Хелфман. Тя щеше да пропусне обяда, за да ме види в дванайсет. Но докато пътувах по Дикси към Медицинския факултет на Университета на Маями, направих обратен завой след обаждането на Тъндър.

Искаше да ме види веднага и отказа да ми каже защо. Вече му бях казал, че НФЛ ще отмени суспендирането му в рамките на седемдесет и два часа и че може да се върне при „Долфинс“ в тренировъчния им лагер. Той определено не бързаше. Подобно на повечето ветерани, гледаше на извънсезонните мачове като на отличен начин да страдаш от жега и ненужни травми.

Можех да откажа поканата на клиента си и просто да продължа със задачите си от деня. Но след гневния ни разговор вчера това можеше да го направи подозрителен. Все още нямах план как да премахна Търстън. Бутането му от терасата щеше да е безразсъдно. Кой знае колко очевидци се печаха на слънце и колко дронове с камери летяха наоколо?

Главоболието ми беше утихнало до поредица мъчителни пулсирания и умът ми работеше сравнително ясно. Въпреки настояванията на Чарли всъщност не се нуждаех от медицински прегледи. Може би се страхувах, че неврологичните изследвания ще покажат овесена каша там, където би трябвало да е мозъкът ми. Пропъдих тези мисли, докато океанският бриз разлюляваше платнището на сенника на терасата. Единственото нормално време в Маями през лятото е на шейсет метра над земята, на една плюнка разстояние от Атлантическия океан.

Търстън отпусна масивното си тяло в моден шезлонг с италиански дизайн и десетки разноцветни ивици се огънаха под задника му.

— Е, какво имаш за мен? Какво ще направиш с Гарнър, задето ми осра яхтата? Управителят на кея каза, че разчистването на лайната щяло да струва двайсет бона.

— Виждал съм те да харчиш повече за шампанско и хайвер в „Лив“.

Търстън присви очи.

— На чия страна си, адвокате?

— На страната на световния мир. Не искам Гарнър или момчетата му да те наранят.

— Това няма да стане.

— Или ти да нараниш тях.

— Не давам никакви обещания.

Седнах срещу него. Италианският шезлонг беше толкова удобен, колкото изглеждаше.

— Чувствам етично и морално задължение да разведря положението.

— Какво означава това, по дяволите?

— Коя точно дума те затруднява, Тъндър? Морално или етично!

Той насочи пистолета към мен.

— Ти си много по-голяма мишена от проклетите птици.

„Мотив! Обидих Тъндър и той насочи оръжие към мен. Само дето вече не виси над пропастта“.

Изсмях му се пренебрежително.

— Много си смел, когато държиш пистолет и си срещу четирийсет и пет килограмова жена или петдесетгодишен бивш спортист с разнебитени колене и рамо.

Той ме изгледа свирепо, както се гледат професионалните боксьори при претеглянето, все едно се заканват — „ще ти нашибам задника и ще изчукам жена ти“. После свали пистолета и се разсмя така, че трапецовидните мускули на врата му заиграха.

— Ето затова те харесвам, Ласитър. Толкова си смахнат, че изобщо не се страхуваш от мен.

— В такъв случай няма да е зле да ме послушаш. Искам да се обадиш на Клайд Гарнър и да се извиниш.

— Какво?!

— Изрази дълбокото си съжаление за случилото се с Ева. За онова, което си направил на Ева.

— Я стига. Тая кучка ме наръга.

— Можела е да забие ножа в сърцето ти, без да усетиш нищо.

Той се замисли над думите ми.

— Критикуваш ли ме, пич?

— Просто казвам, че няма да е зле да покажеш известно съчувствие към близките й.

— Някакви други гениални идеи, адвокате? Трябва да тренирам.

— Благотворителност. Искам да направиш дарение от един милион за благотворителна дейност по избор на Гарнър. Парите може и да идат за приюти за жени, жертви на насилие, но решението си е тяхно.

— Как ли пък не! Това ще означава, че се чувствам виновен, а не е така.

— И искам да се запишеш на курс по овладяване на гнева.

— Майната ти на теб и на поршето, което не караш!

— Аз самият минах такъв курс, Тъндър. И мога да ти кажа, че работи.

— Следващия път се запиши на курс за тъпи адвокати.

— Да не би да забрави, че току-що те спасих от обвинение в убийство?

— Не съм забравил, че искаше да пледирам непредумишлено убийство.

— Само след като стигнах до заключението, че си излъгал първо тренер Дънкан, а после и мен.

— Никога не бих излъгал Джони. Той е най-добрият човек, когото познавам. Колкото до теб, Ласитър, можеше да се откажеш от защитата ми, ако съм обидил женствените ти чувства.

— Съдията нямаше да го допусне в самото навечерие на делото.

— Тогава защо се бори толкова здраво в съда?

— Не можех да се сдържа. Не знам как се върви на половин скорост. Освен това нямах представа, че журито ще се върже на глупостите ти.

— Поне го признай. Аз спечелих делото, а не ти.

— Прав си. Следващия път, когато застреляш някого, се обади на Рой Блек.

— Неговата репутация по-добра ли е от твоята?

— Несравнимо по-добра.

Чух движение вътре в апартамента. Плъзгащата се врата се отвори и на терасата излезе гигант. Добре де, не истински гигант.

Джели Бийн Дрекслър.