Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джейк Ласитър (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bum Luck, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022 г.)

Издание:

Автор: Пол Ливайн

Заглавие: Кофти късмет

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 30.08.2018

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-862-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13525

История

  1. — Добавяне

На Марша, от днес до вечността

и

на Дон Русо (1946–2014) — футболист, ръгбист, адвокат, приятел

Тази книга е художествена измислица. Имената, героите, организациите, местата, събитията и инцидентите са или продукти на авторовото въображение, или се използват фиктивно. Всяка прилика с действителни лица и събития е случайно съвпадение.

Първа част

Адвокатите прекарват огромна част от времето си в пилеенето му.

Оливър Уендъл Холмс

1. Ходещ мъртвец

Трийсет секунди след като съдебните заседатели обявиха решението си реших да убия клиента си.

Или може би беше още по-рано. Може би беше моментално задействане на неврони и синапси или на онези неща, които дават искри в накиснатия ми в бърбън мозък.

Споменах ли убийственото ми главоболие? Блъскането на пневматичен чук, забиващ колове в черепа ми? Едва чувах съдията от тътена му.

— Съдебните заседатели стигнаха ли до решение?

— Да, ваша чест.

— Секретарят ще оповести решението.

— Ние, съдебните заседатели, намираме обвиняемия Маркъс Търстън за невинен по обвинението в убийство втора степен.

Да, точно той. Маркъс Търстън, по прякор Тъндър[1], звездата на „Маями Долфинс“. Обвинен в това, че надупчил с пет куршума жена си. И сега е свободен да носи футболна топка… или деветмилиметров „Глок“, ако поиска. Щом чу решението, а може би и някакъв хор на мажоретки, Търстън ме тупна по рамото. Дружеско тупване, способно да сцепи дърво. Ако не тежах 110 килограма, щях да забия лице в масата на защитата.

— Браво, брато! — Тъндър ме тупна отново.

— Не ми викай „брато“ и не ме докосвай.

— К’во ти става, Джейк?

— Нямам нищо против да си изцапам ръцете. Просто ми трябва малко време да почистя мръсотията.

— Хей, я разпусни, пич.

Главоболието ми наближаваше червената линия. Определено не влизаше в десетобална система. Думкането на пневматичния чук заглъхна за миг, колкото в черепа ми да се забие пикел.

— Ти си нарцисист, Тъндър. С безкрайно его и тотална липса на съпричастие.

Буря забули очите му и за миг се появи страховитият поглед, който Ева Търстън сигурно беше видяла през последните секунди от живота си. После Тъндър рязко се изсмя и се ухили. С хилядаватовата усмивка, която пускаше по сигнал в рекламата си на „Найк“. Същата, с която танцува по футболното поле, избягва огромните защитници, след което разперва криле и се издига в небето.

Като бог.

Или демон.

Искаше ми се да откъсна тези криле, да го гледам как пада на земята.

Как се размазва.

Натрошени кости, органи на пихтия, пръснати артерии.

Убийството на клиента ми ще е акт на правосъдие, казах си. Правосъдие, основано на истина и справедливост. Не онова, което се купува и продава, което се разменя и с което се правят компромиси. Съдебната зала трябва да е свято място, наша светска църква. Място на почтеност и морал. Но това място е попиляно от хуните.

„Наричайте ме Атила“.

Репортерите вече се изсипваха от галерията, скупчваха се около подсъдимата скамейка и задаваха въпроси.

— Тъндър, НФЛ ще отмени ли забраната да играеш?

— Ако можеше да върнеш времето, пак ли щеше да застреляш жена си?

— Ласитър, подлъгахте ли съдебните заседатели с позоваването на законна самоотбрана?

Не бях очаквал да спечеля. И след като това се бе случило, победата имаше гаден привкус.

— Тръгвай направо към лимузината — наредих на Тъндър. — Никакви изявления пред пресата.

— Защо, брато? Спечелихме. Каквото и да кажа, няма начин да оплескам нещата.

Очите ми се присвиха през болката, която спъваше способността ми да си събера нещата, но не и да планирам убийството. Можех да убия Търстън още сега. Да сграбча писалката си — „Монблан Скелетън“, подарък от бивша любовница, чието име ми убягваше — и да я забия право в лявото му око и в мозъка. Разбира се, че можех да го убия с лекота. Само трябваше да измисля как да ми се размине… по начина, по който се размина на него.

Естествено, той имаше адски добър адвокат.

Мен.

Джейк Ласитър. Защитник на Закона за правата, или поне на някои от тях. Доставчик на справедливост, или на приемливо копие на справедливост. Последен бастион между свободата и четирийсет години в стоманена клетка. Иначе казано човекът, на когото се обаждаш, когато си адски виновен.

Никога не съм имал намерение да бъда герой… и успях в това. Но всичките ми номера, цялото ми шикалкавене сега си го връщаше. Търстън беше повратната точка. От колко високо бях пропаднал? Със сигурност не и от планински връх. По-скоро от бордюра в канавката.

Навремето в университета ни учеха да различаваме добро от лошо, черно от бяло. Не ни учеха обаче на нюансите на сивото. Двайсет години си изкарвах хляба в сивото. Сега се чувствах покрит от отровна мъгла, от саван, който защитава виновните и скрива от поглед злото и жестокостта.

Някакъв дълбок баритон ме стресна.

— Ще те убия, Търстън! Ще те убия мъчително и бавно.

Обърнах се и видях Клайд Гарнър да тика тлъст показалец под носа на клиента ми. Червендалест мъж на шейсет и няколко с телосложение на петролен варел. Притежаваше разсадник в Хоумстед. Дъщеря му Ева някога била Принцеса на Портокаловата купа, после Кралица на цитрусите, а в по-близкото минало и съпруга на Тъндър Търстън. Хиляда души присъствали на погребението й, но Тъндър не бил сред тях.

— Разкарай се, старче. — Търстън изгледа злостно Гарнър. — Просто направих онова, което трябваше.

— Ще те пусна в дробилката за дърва — каза Гарнър. — Първо единия крак, после другия.

Значи желаещите смъртта на Търстън бяхме най-малко двама. Ако не оставех визитката си на местопрестъплението, можеше и да ми се размине. Колко ли хора в Маями (като изключим купилите си билети за целия сезон за мачовете на „Долфинс“) смятаха, че Търстън трябва да бъде накълцан на малки парченца?

— Господин Гарнър — казах аз. — Моля ви, не правете нещата по-лоши.

Той се завъртя към мен. Вратът му преливаше над яката на бялата му риза.

— По-лоши ли, мошеник такъв? Какво знаеш ти за лошото?

— Когато ви поглеждам, виждам един добър човек, господин Гарнър.

— Не ми се умилквай, боклук нещастен.

— Моля ви, не правете нещо, което после ще ви измъчва.

— Нямаш представа какво ме измъчва, кръвопиецо. — Очите му се присвиха; бузите му се зачервиха още повече. Омразата му ме заля като отровна вълна. Той се наведе към мен и ме лъхна на алкохол. — И теб ще убия. Може би първо, не знам.

— Последното, което би искала Ева, е да…

— Не споменавай името й, кръвопиец такъв!

Изпепеляващият му гняв се беше обърнал към мен.

— Просто казвам, господин Гарнър, че…

— Вече си каза каквото имаше! Знаеш ли какво си ти, Ласитър?

Не знаех, макар че думите „мошеник“, „боклук“ и „кръвопиец“ все още висяха във въздуха.

— Ходещ мъртвец, адвокате. Това си ти. Ходещ мъртвец.

2. Самоволното правосъдие е оксиморон

Първият ми изстрел беше високо и вляво, малко над ухото. Коригирах прицела, отпуснах рамене, стиснах дръжката с две ръце, преместих цевта на беретата мъничко надясно и дръпнах отново спусъка.

Куршумът улучи точно под ключицата. Третият се заби право между очите му.

— Закова го! — извика Стив Соломон точно когато сирената изрева.

— Умри, Търстън, умри — прошепнах аз.

— Прекратете стрелбата — прозвуча глас от високоговорителите. — Свалете оръжията и отстъпете зад червената линия.

Намирахме се на открито на стрелбището Глейдс Трейл в края на Евърглейдс. Беше поредният ден на задушна, лепкава, изгаряща жега. Лято в Маями. Единственото облекчение бяха следобедните бури, които правят магистралите хлъзгави и причиняват верижни катастрофи, често съпроводени с крайпътни престрелки. Тъмносивите буреносни облаци вече се събираха на запад над плиткото тресавище. Ако в ада вали, той би могъл да се сбърка с Маями.

Бях тук със Стив Соломон и Виктория Лорд. Професионални партньори и любовници, двамата живееха заедно в една къща на Кумкуат в Коконът Гроув. Човек можеше едва ли не да метне манго от двора им и да улучи малката ми къща на Поинсиана. Соломон и Лорд бяха мои приятели и конкуренти за клиенти, онези по презумпция невинни души (тук пуснете смях), които могат да плащат тлъсти хонорари.

Двамата бяха на около трийсет и пет. Макар да съм петнайсет години по-стар, по някакъв начин тримата станахме първи дружки. През седмица-две се упражняваме в стрелба. Пистолети от двайсет и пет метра разстояние. Изгубилият плаща обяда и търпи какви ли не подигравки.

Те стреляха по обикновените кръгли мишени. Десет точки в средата, намаляващи към външната част на кръга. Моята мишена беше различна. Един от асистентите на стрелбището беше бивш клиент (арестуван за носене на скрито оръжие в църква) и ми позволяваше да използвам полицейски мишени. Нали се сещате, силуети на лоши типове. Анонимни на хартия, но Тъндър Търстън за мен.

— Виктория печели — каза Соломон, когато седнахме на пейката зад линията за стрелба и свалихме предпазителите за уши. — Аз съм втори. Джейк, ти губиш, така че обядът е от теб. И не от сергия за тако.

— Вик винаги печели — оплаках се аз.

— Жените са най-добрите снайперисти — отвърна Соломон.

Кимнах в знак на съгласие.

— Факт. Знам го от личен опит.

— Това сексистка забележка ли беше, Джейк? — заяде се Виктория.

— Само ако говорех за жените като цяло. Имам предвид онези в моя живот — отвърнах аз.

Соломон ме тупна по рамото.

— Добро измъкване, друже.

— Експерти в смъртоносните изстрели — продължих аз. — Разбиват мъжко сърце от сто метра.

— Откажи се, докато е време! — предупреди ме Соломон.

Стив Соломон беше жилав тъмнокос тип. Беше играл бейзбол в Университета на Маями. Кофти батър, мързелив защитник, добър рънър. Виктория беше висока, стройна и руса. Перфектна поза. Самоуверена, точна и умна като възпитаница на Бръшляновата лига. Двамата се дърлеха от време на време и отначало си мислех, че са странна двойка. Има обаче нещо вярно в твърдението, че противоположностите се привличат. В съда Соломон можеше да бъде безразсъден и неподготвен, винаги стрелящ от бедро. Материалите на Виктория бяха индексирани и кодирани с цветове, проучванията й се обновяваха всеки ден. Двамата заедно образуваха страховит екип.

А аз, Джейк Ласитър? Преди да започна да си вадя хляба с крачене напред-назад пред съдийската маса, топлех резервната скамейка за „Маями Долфинс“. Играех понякога като защитник, когато фаворитът беше контузен, но най-често си цапах екипа като част от специалния състав при челните сблъсъци и мелетата.

След няколко години НФЛ реши, че може да се оправя и без мен. „Саскачеуан Ръфрайдърс“ от Канадската футболна лига ми предложиха договор на минимална заплата, но аз предпочетох да се запиша за вечерните курсове по право в Университета на Маями и се дипломирах гордо със среден успех, всъщност малко повече от двойка.

И ето че вече двайсет години се подвизавам из залите на сградата, носеща комичното име Съдебна палата. Спокойно биха могли да я нарекат и Фабриката за право — мястото, където смиламе евтиното месо, тъпчем го в свински черва и го продаваме на публиката като деликатес. Ако трябва да съм честен, отношението между „право“ и „правосъдие“ е горе-долу колкото между смазан на шосето опосум и филе миньон.

През тези две десетилетия спечелих няколко дела, изгубих куп други и ми се е случвало да пренощувам в ареста заради това, че съм спорил прекалено разпалено със съдии. Рошавата ми коса, навремето с цвета на изсушена от слънцето трева, посивява. Но не сивото на сребриста лисица на онези красиви пичове с бръчки около очите от рекламите на виагра. По-скоро като сивото от пепел от пура. Лицето ми, сега спаружено, навремето привличаше мацки с мрежести чорапогащи от треторазредни градове на Американската футболна конференция, най-вече Кливланд и Бъфало. Никога не съм се женил и поради малкото перспективи напоследък спя сам.

Сирената прозвуча отново. Началникът на стрелбището обяви, че стрелците могат да си вземат мишените и че заемането на позициите за стрелба е забранено. Ние си останахме на пейката. Нямахме нужда от сувенири.

— Това е най-лошата ти стрелба — напомни ми Соломон, в случай че съм забравил.

— От два дни ме цепи глава.

Виктория ме погледна загрижено.

— Взимаш ли нещо?

— Обичайното. Аспирин и текила.

— Присвиваше очи, докато стреляше — каза тя.

— Мишената малко ми мърдаше.

Виктория Грижовната сви устни още по-загрижено.

— Да не виждаш двойно, Джейк?

— Ще ми мине.

— Случвало ли ти се е преди?

— Господи, Вик. Стига с тези кръстосани разпити. Да вървим да обядваме.

Тя се опита да ме погледне в очите, но аз се измъкнах, като се заех да пъхам деветмилиметровите патрони в пълнителя. Заниманието изисква известна сръчност, особено когато ръцете ти са като бейзболни ръкавици. Имах проблем с пълненето и Виктория го забеляза.

— Джейк, какво става?

Помълчах секунда. От съседното стрелбище подобно на далечни гръмотевици отекваха гърмежи.

— Тъндър Търстън беше виновен.

— Това не се ли отнася за всички? — попита Соломон.

Това си беше почти истина. Обикновено приемам, че клиентите ми са виновни. Спестява време. Но не и адвокатски души. С Търстън бях нарушил собственото си правило. С надеждата, че е невинен, бях зарязал скептицизма си и за известно време бях повярвал в неговата версия.

— Търстън е по-лош от повечето — казах аз. — Той е хладнокръвен и безсърдечен убиец. Може би социопат. И му се размина за убийството на жена му. Благодарение на мен.

— Ти просто си вършеше работата — каза Виктория.

— Която по една случайност е съдебна защита — добави Соломон. — А не търсене на справедливост.

— Мразя това изтъркано старо извинение. От него ми иде да съборя колоните на съда.

— Джейк, приятелю — каза Соломон. — Работата ти е да побутваш флипера, да натискаш копчетата и да вкараш топката в дупката, без да светне лампичката „Тилт“.

Притиснах кокалчета в челото си в опит да пропъдя главоболието.

— Това пък какво означава?

— Че всичко е игра.

— Сигурно би погледнал по различен начин, ако изгубя като твой защитник.

— И как би постъпил, ако стане така? — попита Соломон с онзи подигравателен тон, който открай време ме вбесяваше. — Ще ме измъкнеш ли от затвора в името на справедливостта?

— Как ли пък не. Всяка година ще ти пращам картичка за рождения ти ден и ще се посветя на утешаването на съсипаната ти годеница.

Соломон се разсмя.

— Самата истина! Най-добрият ми приятел казва истината.

„Най-добрият ми приятел. Аз“.

Технически Соломон и Лорд бяха сгодени, но като че ли никой от двамата не бързаше да застане пред олтара. В един момент в миналото Виктория беше проявила мимолетен интерес към мен, но в това бяха замесени равни количества уиски и угризения.

Виктория ме хвана за ръка с нейните две.

— Жената на клиента ти го е нападнала с нож.

— Едва не го е изкормила! — включи се Соломон.

— Така че може би не бива да се съмняваш в решението на съдебните заседатели — добави Виктория.

— Клиентът ти се е защитил по силата на закона на Флорида — продължи Соломон след последния съдийски сигнал, досущ като Ндамуконг Су от „Долфинс“. — Така че обвинявай законодателя, че е приел закона. Или губернатора, задето го е подписал. Не си направил нищо лошо.

Сивите облаци в небето ставаха по-мрачни и тежки. На запад над Евърглейдс блесна мълния.

— Раната от ножа — промърморих аз.

— Какво по-точно?

Издишах дълго.

— Може да си я е нанесъл сам. След стрелбата.

— Какво? — Виктория се опули. — Търстън признал ли е подобно нещо пред теб?

Поклатих глава.

— Ако го беше направил, нямаше да го карам да заявява в съда, че Ева го е наръгала. Никога не прибягвам съзнателно до измислени свидетелства. Но този път бях на косъм да го направя.

Те зачакаха подробности, така че продължих:

— Помолих доктор Ригс да прегледа снимките на раната, пръските кръв и доклада от спешното отделение. Той каза, че не може да е сигурен, но предвид размерите и формата на острието, повърхностния характер на раната и местоположението й най-вероятно Търстън се е наръгал сам.

— Мамка му… — каза Соломон.

— … и прасе — довърши Виктория.

Понякога хлапетата са адски готини.

— Поставих въпроса пред Търстън — продължих аз. — Казах му, че искам да пледирам непредумишлено убийство, преди обвинението да е разпердушинило защитата му. Той обаче продължи да се придържа към своята версия. Ева му се нахвърлила като нинджа. Той се уплашил за живота си и я прострелял при самозащита.

— Пет пъти — каза Виктория, сякаш не го знаех.

— Каза ми, че мога или да се откажа от случая, или да го докарам до съд и да го сложа на подсъдимата скамейка. Обвинението така и не се усъмни в раната от нож. Съдебните заседатели повярваха на версията и ето ни тук.

Двамата се умълчаха за известно време.

— Това не променя нищо — каза накрая Соломон. — Не си направил нищо нередно.

— Резултатът е нереден. Но бих могъл да го поправя.

Двамата ме зачакаха да продължа. Облаците се навъсиха още повече. Назъбена мълния раздра небето и в далечината избоботи гръм.

Накрая Виктория попита:

— Как би могъл да го поправиш, Джейк?

— Като убия тоя кучи син.

Соломон се изкиска.

— Добър маркетинг план, Джейк. Представям си телевизионните ти реклами. „Изгубя ли делото ти, влизаш в затвора. Ако спечеля, убивам те“.

— Суровото правосъдие е по-добро от никакво. Също като самоволното.

— Самоволното правосъдие е оксиморон — каза Виктория. — Не можеш да убиеш клиент.

— Права е — каза Соломон. — Трябва да наемеш някой да го направи вместо теб.

— Стив! — Виктория го изгледа така, сякаш се чудеше дали да го скастри, или направо да го одере жив.

— Може да ми се размине — казах аз. — Кой знае повече от нас за уликите и доказателствата?

Виктория сбърчи чело.

— От нас ли?

— Може да ми потрябват свидетели за алиби.

— Няма да стане. — Виктория поклати глава.

— Мисля, че си играл прекалено много футбол без каска — добави Соломон.

— Джейк, нямах представа, че имаш такава склонност към насилие — каза Виктория. — Добре ли си?

— Върхът съм.

— Как е възможно двайсет години да си уважаван адвокат…

— Това е пресилено — обади се Соломон.

— И изведнъж да се превърнеш в агент на насилие? — продължи Виктория.

— Агент на правосъдие — поправих я аз. — Едва ли ще ми е за първи път.

Двамата ме изгледаха със съмнение.

— Беше преди вашето време — уточних аз.

— Да не би да си убил клиент? — попита Соломон.

— Не. Ако го бях убил, нямаше кой да подаде жалба в съда.

— Каква жалба? — в един глас попитаха хлапетата.

И аз им разказах.

3. Напляскан

Петнайсет години по-рано…

Върховен съд на Флорида, Талахаси, Флорида

Председателят на Върховния съд ме гледа от високата махагонова маса. Има изящна глава със съдийско бели коси и носи бифокални очила без рамка. През годините съм чел — добре де, преглеждал — стотици негови писмени мнения, които са като цяло умни, целенасочени и честни.

Уважавам го. Чувството не е взаимно.

— Господин Ласитър, как стигнахте дотук?

— С „Америкън Еърлайнс“, ваша чест. Пряк полет от Маями.

Той се намръщва.

— Стигнахте благодарение на собственото си непристойно поведение. Вие грубо нарушихте клетвата си.

От лявата му страна има трима съдии и още толкова от дясната, кацнали като ястреби на жица и разглеждащи полската мишка, която скоро ще се превърне в закуска.

Съдията от дясната му страна е жена на седемдесет и няколко с бяло копринено жабо, което наднича изискано от тогата й. Тя ми хвърля зло око — или по-точно две зли очи, увеличени от дебелите стъкла на очилата й.

Този пълен съдийски състав се е събрал за бичуване. Или по-точно за „публично порицание“. Това е най-унизителният момент в живота на всеки юрист… по-лош и от това да пуснеш убийствено миризлива пръдня при последните пледоарии.

В галерията има десетина адвокати, които очакват делата си. Истински граждански и наказателни дела, а не инсценираното посрамване на техен събрат. Някои от тях се въртят неспокойно в столовете си и ми съчувстват. Самите те биха могли да са на този подиум и по гърбовете им да се стича пот.

— Признавате ли, че сте ударили клиента си и сте му счупили челюстта? — остро пита председателят на Върховния съд.

— Току-що бях спечелил дело за изнасилване, като атакувах единственото веществено доказателство — шишенце упойващо вещество. Когато излезе решението на журито, клиентът ми се разсмя и ме попита дали може да ми плати хонорара за следващия път. Беше решил, че съм неговата карта за измъкване от затвора.

— И разгневен от нахалството му, вие сте прибягнали до насилие? — пита главният съдия.

— Не знам дали става въпрос за нахалство. Но не бях разгневен, ваша чест. Той е такъв, какъвто е. Разглезено синче на богаташ, което прави каквото си иска. Бях бесен на себе си. Защото бях поредният, който му позволява да се държи така.

— Етично ли подходихте към делото?

— Направих всичко по правилата. Но резултатът беше несправедливост. Именно това не мога да понеса.

Председателят на Върховния съд хвърля поглед към Съдия Зли очи, която свива рамене и изръмжава присмехулно, без да помръдва устните си. Главният съдия се обръща отново към мен.

— Господин Ласитър, може би няма да е зле да си помислите дали сте избрали подходящата за вас професия.

4. Да вдишаш дявола

След като приключих с разказа си за публичното ми кастрене и съдебно наложената ми терапия за контрол над гнева, Соломон заговори пръв.

— По мое мнение си създал прецедент. Иди и фрасни един на Тъндър Търстън.

— Тъндър уби жена — казах аз. — И заслужава да умре.

Виктория се намръщи загрижено.

— Джейк, говориш само теоретично, нали? А не реално. Просто си философски склонен към възмездие.

— Философски съм склонен към използването на деветмилиметрова „Берета“.

Заваляха тлъсти дъждовни капки, които се оказаха изненадващо студени. Стъклата на бараката на стрелбището задрънчаха при поредната гръмотевица.

— Подобен ход е лош за кариерата — каза Соломон. — Търстън се кани да подпише нов договор. Можеш да спечелиш тлъста пачка, като го представляваш.

— Не ми пука за парите.

— Нека променя предишното си изявление — каза Соломон. — Изобщо слагал ли си каска, докато си играл футбол?

— Защо не можеш да разбереш какво казвам?

Соломон разпери ръце.

— Защото ти си онзи, който казваше: „Не ни наричат акули заради това, че можем да плуваме“.

— Казвал съм го и съм правил много глупости на младини.

— Изходът от делото срещу Търстън ще ти осигури бизнес и шефовете ти от „Харман и Фокс“ ще са доволни. Не всеки ден се случва да измъкнеш някого от обвинение в убийство.

— Това е страхотно, Соломон. Може да поискам да го включат в некролога ми. „Джейк Ласитър, адвокат от Маями, отървавал убийци от правосъдието, почина вчера от съжаление“.

— Джейк страда от екзистенциални угризения — оповести диагнозата си Виктория.

— Той е акула, останала без зъби — каза Соломон. — Забравил е, че ние сме просто наемници.

Сирената прозвуча отново и началникът на стрелбището обяви, че всички жадуващи да дърпат спусъци могат отново да заемат позиции, ако им се стреля в дъжда. Аз и приятелите ми си останахме на пейката.

— Бъди разумен, Джейк — каза Виктория. — Каква полза би имало от убиването на Търстън?

— Никога повече няма да навреди на жена.

— Има и друг начин да се постигне това.

— Така ли? — Изгледах я с онзи поглед на едър тъпак, който ми идва отвътре.

— Като установиш слабостите му.

Замислих се за момент.

— Хапчета. Предписани и други.

— Като?

— Оксиконтин и перкосет. Получава ги от лекаря на отбора.

— Това няма да помогне.

— Веднъж у тях ми даде голяма спринцовка и шише торадол. Помоли ме да го инжектирам в гъза.

Виктория сбърчи нос.

— И ти направи ли го?

— Не, но един от компанията му го направи. Много играчи получават цели торби хапчета от лекари, които искат кабинетите им да са пълни.

— Нещо друго?

— Амфетамини. Виждал съм го да смърка адерал. Твърди, че го правел по-бърз.

— Да вдишаш дявола — каза Соломон. — Така го наричат на улицата.

— Как се сдобива с него? — попита Виктория.

— От един от компанията си. Едър тип, чиито мускули са се превърнали в тлъстини. Подвизава се под името Джели Бийн.

— Това е уличното название на метамфетамина — каза Соломон.

Виктория хвърли кос поглед към своя любовник и юридически партньор.

— Какво? — засегна се той.

— Да вдишаш дявола? Джели Бийн?

— Стига, Вик. Знаеш, че съм улично псе.

— Само ако улицата е Оушън Драйв. Израсъл си на Маями Бийч, по дяволите.

— Хей, малките — казах аз. — Да се върнем на темата.

— Знаеш ли как да намериш Джели Бийн? — попита Виктория.

— Виси при Търстън, играе ролята на шофьор, организира феновете му. Гъсти са от гимназията в Бел Глейд.

— Бедняшко градче — каза Соломон. — Наоколо има само захарна тръстика.

— А сега Търстън е мултимилионер, на когото му предстои да подпише чуден договор — казах аз.

— Възможно ли е Джели Бийн да се чувства обиден от старото си приятелче? — попита Виктория.

Свих рамене и болката прониза дясното ми рамо. Преди много време ми го оперираха и оттогава ми е чувствително.

— Накъде биеш?

— Сещам се — каза Соломон. — Като хлапета са размахвали мачете в тръстиката, вместо да ходят на летни детски лагери. Носели са дрехи втора ръка, висели са по ъглите, може би са разбивали апарати за паркиране. А години по-късно Тъндър е богат и прочут, а Джели Бийн е неговият копой.

— Аз бих казала камериер — обади се Виктория.

Започна да ми се изяснява и казах:

— Значи ако Джели Бийн бъде притиснат, ще се разприказва.

— Виктория го закова — каза Соломон. — Не е нужно да убиваш Търстън. А само да го натопиш.

5. Кал е състояние на ума

Тази вечер, на задната веранда у дома, празнувах рождения ден на приятеля си Джак. Имам предвид Джак Даниълс. Отлежалото в опушени бъчви уиски на Тенеси, току-що навършило 150 години… цял век по-старо от мен.

Отпивах и се наслаждавах.

Наслаждавах се и планирах.

Смятах да последвам съвета на Соломон и Лорд. Да събера уличаваща информация за Търстън и да я предам на прокуратурата. Утре.

Тази вечер, докато пиех течното злато, погледнах назад.

Бях поел делото на Тъндър Търстън, защото си бях помислил, че е невинен.

Бях си помислил, че е невинен, защото Джони Дънкан каза, че е.

Уважавам Дънкан и му се доверявам и именно това ме натика в тинята на „Флорида срещу Маркъс Търстън“.

Преди десет години Дънкан бил старши треньор по футбол в гимназията на бедняшкия Бел Глейд. По онова време треньорите във Флорида точеха лиги по звездата Тъндър Търстън, който се смяташе за най-добрия футболист на страната.

Носеха се слухове, че се готви пакетна сделка. В един уебсайт се появи публикация, според която Дънкан поискал треньорска позиция в Университета на Флорида плюс допълнително възнаграждение за това, че е довел Търстън в Талахаси. Вбесеният Дънкан потърси адвокат, за да заведе дело срещу сайта, и попадна на мен — бивш футболист, бивш служебен адвокат, бивш какво ли не.

— Аз съм дякон в църквата си и гледам сериозно на ученията си — каза ми той по телефона. — Възпитавам у играчите си концепцията за почтеност и самият аз живея според нея.

— Доколкото чувам, вършите чудесна работа като треньор и дякон — казах аз.

— Знаете ли как наричат Бел Глейд?

— Калния град — отвърнах аз. — Заради захарната тръстика.

— Не само това. Кал е състояние на ума. Момчетата могат да режат тръстика, да играят футбол или да продават дрога. Аз ги уча да са чисти и да ходят на църква. Някои стигнаха до НФЛ и очаквам Маркъс Търстън да е следващият голям футболист. Даже нещо по-важно, той е чудесен младеж. Никога не бих се опитал да се облагодетелствам от труда му.

Уговорих Дънкан да не съди уебсайта с довода, че той не притежава нищо освен един лаптоп и машина за капучино. Вместо това написах официално писмо с искане да изтеглят материала и да публикуват извинение и получих и двете. После Дънкан ми каза една тайна. Щатът Флорида наистина му предложил място, когато учебното заведение ухажвало Търстън. Силно засегнат от предложената размяна, Дънкан отказал.

Намеси се кармата. Добрата карма. От „Атланта Фалкънс“ предложиха на Дънкан работа. Това беше изненадващ скок — от гимназия направо в НФЛ, без междинната спирка в колеж. След като го уверили, че главният му помощник от „Глейдс Сентръл“ (също дякон от църквата) щял да заеме мястото му като главен треньор, Дънкан се премести в Атланта.

Треньорът и бившият играч останали близки. Дънкан се гордеел с постиженията на Търстън. Обещаващ аматьор в университета. Първи кандидат за „Долфинс“, професионален играч през третия си сезон.

Преди шест месеца тренер Дънкан ми се обади отново.

— Сигурно съвсем си ме забравил — каза той, когато вдигнах телефона.

— Няма начин, тренер. Защо си решил подобно нещо?

— Защото така и не ми изпрати сметката си.

— Изобщо не съм имал намерение да го правя. За мен беше чест да се запознаем.

— Сигурно си чул, че Маркъс е арестуван за убийството на жена си.

— Има го по всичките новини.

— Ти си честен и много добър адвокат, Ласитър, а Маркъс има нужда точно от това. Невинен е.

— Откъде знаеш?

— Той ми го каза, а Маркъс не лъже. Бих доверил на този младеж сестра си или банковата си сметка. Ако го представляваш, ще бъда свидетел за моралните и личните му качества, при това адски добър.

И ето как Тъндър Търстън се появи в живота ми. Не че вината за това е на тренер Дънкан. Все едно генерал Къстър да обвинява верния си съгледвач сиукс Кървавия нож за клането при Литъл Биг Хорн. Аз вярвам в поемането на лична отговорност. Както казва трубадурът на Флорида Кийс Джими Бъфет в „Маргаритавил“, „проклетата вина е моя“.

Такива бяха мислите ми, докато допивах уискито и клепачите ми натежаваха. Плюс един последен малък сантимент, преди да задремя в креслото на верандата.

„Тъндър, ти предаде тренер Дънкан. Съжалявам единствено за страданието, което ще причиня на добрия човек, когато те унищожа“.

6. Звездата на влъхвите, горящата къпина, Светата дева

Прекарах следващата сутрин в спаринг с окръжния прокурор Рей Пинчър.

Не в съда. Не метафорично.

А наистина.

На ринга на атлетичния клуб „Ривърфронт“. Надянал червен кожен шлем с пълнеж от дунапрен, за да предпазя мозъка си. А долу на слабините имах протектор във формата на банан, който да пази една още по-важна част от тялото ми. Бяхме избрали по-леки ръкавици (340 грама вместо 450), защото и на двамата ни харесваше звукът при нанасянето на ударите. Разбира се, така си причинявахме повече болка, но това си е част от забавата.

Неколцина юристи и банкери спряха да ни погледат. С избила пот по бръснатата глава, Пинчър танцуваше на пръсти по ринга и замахваше бързо, сякаш се опитваше да убие мухи с електрическа палка. Аз бях прибрал лакти до тялото и натисках напред, винаги напред, отрязвах ъгли и избутвах противника си към въжетата, където се опитвах да направя ребрата му на трески.

Споменах ли, че сме приятели?

Което беше странно, защото често бяхме противници в съда, където състезателните ни натури изпъкваха пред юридическото ни образование, без изобщо да споменавам етика, етикет и най-обикновен здрав разум. В съдебната зала, също като на боксовия ринг, Шугър Рей Пинчър нанасяше удар след удар, като рядко ме сваляше, но често пускаше кръв.

Аз бях по-едрият и по-силният. А той — по-бързият и по-гадният.

Рей Пинчър беше и адски добър прокурор.

— Джейк Ласитър! Джейситър! — поздравяваше ме той всяка сутрин в съда. — Адвокатът, станал синоним на мошеник!

— Начукай си го, Шугър Рей — остроумно отговарях аз.

Добре де, той беше по-добрият оратор, може би заради образованието си в баптистка семинария по времето, когато възнамерявал да стане проповедник, а не прокурор. Естествено, той продължаваше да вярва, че върши Божията работа. Освен това беше страхотен политик. Билбордовете го показваха гол до кръста в боксьорски екип, с вдигнати ръкавици. Мотото му беше „Избери боец!“. С широката подкрепа от всички етнически групи в този многолик и разделен щат той стана един от малцината афроамериканци, спечелили поста окръжен прокурор.

Като тийнейджър Пинчър спечелил Златните ръкавици, което обясняваше прякора му „Шугър Рей“[2] и способността му да танцува около мен, докато ми правеше бушони с бързи серии удари. А точно сега той нанесе два удара, които намериха дясната ми скула.

Бам-бам.

Наведох глава и тръгнах напред като булдозер. Опитах ляв, който се оказа твърде бавен. Пинчър дръпна глава и отвърна със серия — ляв в лицето, десен в корема. За щастие, имам дебела глава, а торсът ми все още е сравнително корав, макар че дъските и плочките са скрити под допълнителни четири-пет кила мас.

Пинчър ми се ухили през предпазителя за зъби и свали гарда си до кръста. Мохамед Али, дразнещ Чък Уепнър.

Все едно ми казваше „Пробвай да ме удариш“.

Късият ми ляв го изненада. Улучи го отстрани в челюстта. Краката му направиха скок-подскок. Коленете му затрепериха. Последвалият десен улучи слънчевия му сплит и предпазителят на зъбите му изхвърча.

Но той така и не падна. Просто направи Т с ръкавици — знакът ни за таймаут, за да си спестим лошите чувства и мозъчно сътресение.

— Не мога да повярвам, че още си на крака — казах аз. — Топките ми тежат повече от теб, но никога не мога да те просна.

— Два пъти. Миналата година ме просна два пъти — задъхано отвърна Пинчър.

— Първия път нисък, втория в главата — признах аз.

Опитах се да развържа със зъби връзките на ръкавиците си.

— Е, защо искаше да ме видиш толкова спешно? — попита Пинчър.

— Заради Тъндър Търстън.

— Да не си дошъл да злорадстваш?

Зарязах връзките.

— Няма какво да се фукам. Иска ми се да бях изгубил.

— Дрън-дрън!

— Сериозно. Иска ми се ти да беше обвинител вместо Стрихнина. Тя е толкова свирепа, че отблъсква съдебните заседатели. А ти с дяволския си чар щеше да спечелиш една голяма тлъста присъда.

Пинчър беше един от малкото избрани окръжни прокурори, които продължаваха да водят дела. Уважавах го заради това. Но той беше предал „Щатът срещу Търстън“ на Стейси Стрикстайн от отдел „Углавни престъпления“, известна в гилдията като Стейси Стрихнина.

Тя беше яростен обвинител и играеше толкова близо до етичната линия, че понякога обувките й с високи токчета я престъпваха. Можеше буквално да изкорми свидетеля, а заключителните й аргументи бяха емоционални и злобни. Едва ли е нужно да казвам, че не ме поздрави, когато съдебните заседатели излязоха с решението си.

Вместо това настоя съдията да изиска поименно гласуване от журито. После опря ръце на парапета срещу съдебните заседатели и впи в тях погледа си на палач, докато те потвърждаваха един по един решението си. А на излизане от съдебната зала се обърна към мен и каза:

— Това не е приключило, Ласитър.

— Всъщност — отвърнах аз — тлъстата дама си изпя песента. — Имах предвид едрата жена, която беше говорител на съдебните заседатели.

— Ако си искал да изгубиш, защо се бори толкова свирепо? — попита ме Пинчър.

— Рефлекси. Инстинкти. Като на ринга. Удряш ме, аз те удрям в отговор. Стрихнина игра мръсно във встъпителната си реч, вдигна адски много шум около доказателства, които никога не биха могли да бъдат допуснати в съда. Съзнателно исках да изгубя, но подсъзнанието не ми позволи. Така че се борих ожесточено и сега съжалявам.

Той ме загледа изпитателно, сякаш се мъчеше да реши дали говоря истината, или го поднасям.

— Сигурно те е било страх да се изправиш срещу мен в съда — казах накрая аз.

Той се разсмя и полетяха слюнки.

Обожавам да се изправям срещу теб в съда. Все едно да се бориш с носорог. Но ако спечелех, всички от „Долфинс“ щяха да ме намразят, а ако изгубех, щях да изглеждам като пълен глупак. Все лоши ходове в изборна година. — Той ме погледна въпросително. — Още не си ми казал. Защо поиска да се видим?

— Мога да ти помогна да заковеш Търстън.

— Чакай, чакай! — Пинчър отстъпи назад и вдигна ръце, сякаш съм насочил пистолет в гърдите му.

— Знам кой му продава дрога.

— Не те слушам, Джейк.

— Името му е Рашан Дрекслър. Подвизава се като Джели Бийн.

— Не те чувам.

— Заковеш ли Дрекслър, ще можеш да го въртиш както си искаш. Накарай го да носи микрофон, докато прави доставката си и Търстън му плаща.

— Знам, че гледаш на етичните правила просто като на предложения…

— Смешни предложения — уточних аз.

— Дори и така да е, не можеш да топиш собствения си клиент.

— Не съм научил за дилъра на дрога в поверителен разговор с него.

— Това няма значение. Не говори такива гадости пред мен. Ще те докладвам в колегията.

— А, трябва да се наредиш на опашката. Не ме е страх от тях.

— Прекалено много са те удряли по главата. Могат да те лишат от права.

— Може пък да не ми пука, Шугър Рей.

— Затваряй си тъпата бяла уста.

И аз го направих. За момент единственият звук беше дрънченето на тежестите в другия край на салона и музиката, гърмяща от съседната зала. Накрая казах:

— Аз съм паднал свещеник.

— Това пък какво трябва да означава?

— Преди вярвах, че правосъдието е звездата на влъхвите, горящата къпина, Светата дева.

— А сега?

— Сега си мисля, че това са само приказки.

— Ти дори не виждаш другата страна, Джейк.

— Каква друга страна?

— Моята! Знаеш ли колко ченгета ми дават случаи, по които не мога да повдигна обвинения? Дори когато знам, че боклукът го е направил, не мога да го обвиня без доказателства. Да не мислиш, че хленча всеки път, когато се случи?

— Мисля, че просто си пудриш носа и даваш пресконференция колко дребни дилъри си осъдил.

Без абсолютно никакво предупреждение той се извъртя и ме фрасна.

Два пъти. Бам-бам.

Леви, един в челото и един в носа. Не силни, но не и любовни потупвания.

— Това пък защо беше? — Вдигнах ръце с прибрани до тялото лакти, без да знам какво да очаквам.

— Ще ти нашибам гъза.

— Защо?

— Играеш си с мен.

— Как така?

— По дяволите, Джейк. Винаги съм ти имал доверие!

— Какво? Какво съм направил?

Той подскачаше. Въртеше се. Удряше.

Нанесе ляв прав, който попадна право в устата ми.

— Сега се бий. После говори.

7. Да привлечеш под отговорност сандвич de jamón

Пинчър затанцува грациозно на пръсти около мен, като сипеше удари в лицето ми. Обикаляше наляво, като ме принуждаваше да се въртя надясно. След пет завъртания започна да ми се вие свят.

— Какво става, Шугър Рей?

— Какъв беше онзи твой речитатив, Джейк? „Ремъка закопчай, правото е контактен спорт“.

— Да, и какво?

— Боксът също! — Той приближи, нанесе ми къс ляв в ребрата и се дръпна, като продължи да подскача. — Дано да греша, но май току-що разгадах играта ти.

— Какво искаш да кажеш?

— Научил си за разследването на Стейси Стрикстайн.

Опитах ляв, който облиза темето му.

— И какво разследва тя?

— Сякаш не знаеш.

Бам-бам-бам. Тройка. Безобидна, само дето ушите ми започнаха да пищят.

— Нямам представа, Рей. Не мога да общувам със Стрихнина. Тя няма човешка ДНК.

— Което я прави прокурор булдог.

— Какво души тя?

— Натиск върху журито. Подкупване.

— От кой? Или беше от кого?

— От теб! Джейситър. Мисли си, че си подкупил съдебен заседател по делото срещу Търстън.

— Стейси Стрихнина е луда. Знаеш го, нали? Вижда конспирации и насън. Мисли си, че всички адвокати са измет.

— За нея няма нюанси, признавам.

— Говори се, че смята да се кандидатира срещу теб на следващите избори.

— Така е. Вече събира средства за кампанията си.

— Не бих подкупил съдебен заседател, Шугър Рей.

— Казах й го.

— Благодаря.

— Джейситър ще взема остро завоите, така й казах. Ще потроши всичкия порцелан в магазина. Ще огъне правилата до счупване. Но в сърцето му има светлина, не мрак.

— Но не си успял да я убедиш?

Пинчър направи стъпките на Али, връзките на белите му кецове се замятаха. Излезе от танца със серия ляв-десен, която блокирах с ръкавица и ръка.

Пинчър отскочи назад.

— Мисли си, че не мога да съм обективен, защото двамата с теб сме близки приятели.

— Не чак толкова близки.

— Стейси работи с журито.

— Аха, а то ще привлече под отговорност хамбургер.

— По тези места се казва сандвич de jamón. — Той изтанцува още една обиколка около мен, като стоеше настрана от левия ми удар. — Няма да те осъждам предварително, но се държиш странно, като идваш при мен и се опитваш да натопиш собствения си клиент.

— Опитвам се да постигна справедливост, Рей.

— Не ти трябва да решаваш кое е справедливо. А само да следваш закона.

— Да, и виж докъде стигнах така.

— Трябва да смениш посоката, Джейк. Ти си на пътя за Дамаск. Нали помниш Савел от Тарс?

— Разбира се, ходил съм на неделно училище. Савел е използвал псевдоним. Апостол Павел.

— Аз едва ли бих се изразил така, но не е погрешно. Савел бил фарисей, чиято работа била да преследва ранните християни.

— Ама че длъжностна характеристика.

И двамата се държахме на разстояние един от друг. Танцувахме и говорехме.

— Пътувал е за Дамаск, когато бил сполетян от божествено откровение — каза Пинчър. — Исус му проговорил и Савел преминал през изкупление и станал апостол Павел.

— Освен ако не си божество, не разбирам какво искаш да кажеш, Рей.

Той се приближи и нанесе удар, но не улучи.

— Трябва ти изкупление, Джейк. Трябва да повярваш в светото писание, което в нашия случай е законът.

— Вярвам в основния текст, но бележките под линия ми създават проблеми.

— Натиск върху журито се пише с главни букви.

— Това са пълни глупости, Рей. Не съм подкупвал съдебен заседател. Дори не исках да спечеля.

— Което започва да звучи като опит да потулиш нещата. Може би защото си надушил, че се води разследване. И затова идваш при мен и казваш: „Ох, колко съм лош. Измъкнах един виновен. Помогни ми да го закова“.

— Стига, Рей. Самият ти каза, че никога не бих…

Той ми нанесе прав ляв в носа и очите ми се насълзиха.

— Може пък и да греша за теб, не-толкова-близък-приятелю.

Това ме накара да спра. Сериозно ли говореше?

Стоях неподвижно със зяпнала уста и отпуснати ръце, а той изневиделица ми нанесе къс ляв. Ударът беше изпълнен с гняв — Пинчър очевидно вярваше на Стрихнина, а не на мен. Мислеше си, че съм го мамил през всичките години, че сърцето ми всъщност е било пълно с мрак.

Ударът попадна право в дясното ми слепоочие или по-скоро върху шлема над него. Без дунапрена черепът ми сигурно щеше да се пръсне като орех под чук. Въпреки това шокът премина от едното ми ухо до другото. Залитнах, краката ми се подкосиха, ръцете ми полетяха некоординирано.

Тупнах на ринга, като за миг се зачудих защо светлините помръкват и защо съм толкова сънен.

ЕДИНАЙСЕТИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ НА ОКРЪГ МАЯМИ-ДЕЙД, ФЛОРИДА

Относно: Разследване на Джейкъб Ласитър.

Съгласно раздел 918.12 на щата Флорида, а именно натиск върху съдебни заседатели.

Разследване 2016-MDC-GJ-149.

Частична стенограма от заседанието на журито.

 

Въпрос [от помощник окръжен прокурор Стрикстайн]: Г-н Гутиерес, преди да започнем, имате ли някакви въпроси?

Отговор [от Мануел Гутиерес]: Къде е съдията?

В: При свидетелство пред съдебни заседатели няма съдия, г-н Гутиерес. Само вие, аз и двайсетте и един граждани от журито.

О: [Свидетелят маха с ръка]: Hola. Здравейте.

В: Господин Гутиерес, гарантиран ви е имунитет. Разбирате ли какво означава това?

О: Si yo le dijera la verdad. Ако кажа истината, няма да ме вкарате в затвора дори да съм извършил престъпление.

В: Да. И тъй. Познавате ли човек на име Джейк Ласитър?

О: Si. Бях съдебен заседател в делото срещу Тъндър Търстън. Número tres. Аз бях.

В: Имало ли е момент, в който г-н Ласитър да е разговарял с вас извън съдебната зала?

О: В края на първия ден. Вървях към паркинга на съдебните заседатели. Г-н Ласитър ме настигна, докато се качвах в колата си.

В: И какво ви каза?

О: [Мълчание]

В: Г-н Гутиерес…

О: Това не се ли води слух? В „Добрата съпруга“ би се водило за слух.

В: Пред журито е съвсем нормално, г-н Гутиерес. Нашите правила са различни. И тъй, какво каза г-н Ласитър?

О: Каза: „Хубава Куда“.

В: Какво означава това?

О: Карам „Баракуда“, която лично реставрирах. Г-н Ласитър ме попита: „Модел 71, нали?“ А аз му отговорих: „Точно, но няма да повярвате какво има под капака“.

В: А после какво стана?

О: Отворих капака и г-н Ласитър каза: „Какво е това, по дяволите? Реактивен двигател?“ А аз му отговорих: „Четиристотин и петдесет кубиков V-10 на «Додж Вайпър» с шест скорости. Вдига двеста и трийсет без проблем“.

В: А после?

О: Г-н Ласитър се разсмя и каза: „Номер три, имаш си Вайпъркуда“.

В: Тоест, щом е казал „номер три“, той ви е разпознал като заседател по делото Търстън?

О: Разбира се. Същата сутрин беше подбрал журито. После ми каза, че кара кабриолет „Елдо“ от 84-та и ме попита дали не бих искал да поработя по него.

В: И какво отговорихте?

О: Nada. Нали разбирате, почувствах се неудобно.

В: И какво стана после?

О: Г-н Ласитър седна на предната седалка, отвори жабката и сложи плик в нея. Каза ми: „Това са координатите ми“.

В: Отворихте ли плика?

О: Да, след като той слезе от колата.

В: Какво открихте в него, г-н Гутиерес?

О: Телефонен номер, написан върху плика. А вътре el dinero. Хиляда долара на стотачки.

Втора част

— Имате ли адвокат по наказателни дела в града?

— Така мислим, но още не сме успели да му го докажем.

Карл Сандбърг, „Народът, да“

8. Лайната са метафора

Светлините зад очите ми примигнаха отново и главоболието ми се засили няколко степени по скалата на Рихтер. Бях сам на ринга. Рей Пинчър така и не ми се бе извинил, че ми беше разтърсил мозъка. Просто си беше тръгнал, без да вземе душ и да каже довиждане.

Минаха няколко минути, докато дойда на себе си. После си спомних главната новина на деня. Стейси Стрикстайн искаше да ме подведе под отговорност.

„Какви са й доказателствата, по дяволите?“

Не бях подкупил съдебен заседател. Нямаше нищо срещу мен, нали така?

„Грешка!“

Имаше нещо, в противен случай нямаше да отнесе случая към журито. Което означаваше, че разполага с неверни и изфабрикувани показания, вероятно лъжесвидетелстване. Доказателствата й можеше да са купчина още пресни лайна, но да са достатъчни за подвеждане под отговорност. Такова е положението в нашата така наречена правосъдна система.

Имах нужда от свеж въздух. Но след като взех душ и се преоблякох, докато вървях към колата си, получих само влажен мазен полъх откъм река Маями. На петдесетина метра от мен ръждив шлеп под панамски флаг се мъкнеше мъчително към открити води.

Денят беше станал горещ и задушен. Маями през лятото е в общи линии негодно за живот място, ако не се броят насекомите и влечугите… както и адвокатите, макар че това може да се води като ненужно повторение.

Листата на палмите по Норт Ривър Драйв се поклащаха лениво на слабия сутрешен ветрец. Както правят по принцип палмовите листа.

Водна птица в черно и бяло размаха криле и отлетя от едно дърво към океана. Както правят по принцип водните птици.

Кабриолетът ми „Биариц Елдорадо“, модел 1984, кремав, с тапицерия от червен велур, беше незаконно паркиран до пожарен кран до реката. Както правя по принцип.

Почти не обръщах внимание какво става около мен. Убийственото ми главоболие си имаше компания. Някъде в черепа ми Квазимодо дърпаше въжетата и камбаните на Парижката „Св. Богородица“ биеха в подлудяваща какофония. На латински се води тинитус, сиреч бучене в ушите. Чест гост след всяко мозъчно сътресение. Като се изключат болежките ми, всичко покрай реката беше нормално освен…

Освен това, че една палма не беше засадена в земята. А сякаш растеше от предната седалка на моето „Елдо“. Листата й стърчаха от прорез в гюрука.

„Какво става, по дяволите?“ Дали не халюцинирах след боя, който бях изял от прокурора?

Не, дървото си беше съвсем истинско. Но определено нещо не си беше на мястото. Или Джак от „Джак и бобеното стъбло“ беше хвърлил ГМО семена в колата ми, или някой идиот си беше направил гавра с красавицата ми.

Отключих вратата и седнах зад волана. Колата беше изпълнена с миризмата на влажно растение. Както и предполагах, дървото седеше до мен. През разкъсания гюрук върху яката ми капеше кал. Защо ще му е на някой да осквернява моята стара, но симпатична каляска? Кой ми имаше зъб?

Гневни бивши клиенти, разбира се.

Оскърбени противници в съдебната зала.

Някоя и друга бивша приятелка.

Много отдавна бях научил, че миналото полепва по нас като кал по джанти.

Но не си помислих, че някой стар призрак се е върнал, за да ме преследва. Не и след като в главата ми още кънтеше заплахата от неотдавна. Ходещ мъртвец, адвокате. Ти си ходещ мъртвец.

Клайд Гарнър. Бащата на Ева, наскоро загинала от ръката на клиента ми. Гарнър имаше палмова ферма до магистралата в Хоумстед. Елементарно, Уотсън.

Останах да седя известно време, докато от разрязания гюрук се лееше още кал. Раздразнението ми растеше, чувствах как пулсът ми се ускорява, докато не започна да бумти в ушите ми и да съперничи на камбанния звън. Не заслужавах това. И ако не направех нещо по въпроса, Гарнър като едното нищо можеше да продължи, при това по-сериозно. Този човек си заслужаваше посещение.

Завъртях ключа и нищо не гръмна. Форсирах двигателя и излязох на Норт Ривър Драйв. След две пресечки завих наляво по Северозападна втора, която ме отведе до рампата за 1–95 в посока юг. Можех да стигна до фермата на Гарнър за около час. И имах палма, която възнамерявах да му завра отзад.

Точно тогава телефонът ми иззвъня. Бойната песен на Пенсилванския университет с нейния остарял стогодишен текст: „Победа предсказваме за теб“.

Казах ало и Тъндър Търстън ми изръмжа:

— Ласитър, веднага си довлечи задника при мен.

— Защо? Още някой ли си убил?

— Писна ми от негативизма ти, пич. Чакам те на ПБК.

Което ще рече „Про Боул Клипър“, трийсет и два метровата моторна яхта, която Търстън използваше за обиколки, купони и оргии. Повече би й отивало „Про Бардак Клипър“.

— Нямам време за круизи с мацки — казах аз.

— Не е това. Знаеш джакузито на задната палуба.

— Ако пак е повредено, извикай водопроводчик. И кажи на стриптийзьорките да не си хвърлят прашките във водата. Повреждат мотора.

— В него има цял метър конски фъшкии — каза той.

— Какво?!

— Или кравешки лайна. Не знам, не съм фермер.

„Но Клайд Гарнър е“.

— Знаеш, че държа палубата безупречно излъскана — продължи Търстън.

— Да бе. Естествено. Най-добрият бразилски тик.

— Най-добрият бирмански тик. И той е целият в лайна. Знаеш ли кой го е направил?

— Имам доста добра идея.

Гарнър явно се беше задействал здравата. Яхтата беше на котва в яхтклуба на Маями Бийч, от другата страна на залива. Представих си как Гарнър с нелегални работници рине лайна от каросерията на самосвал. Картината ми хареса. Беше вбесил сериозно Тъндър. И изведнъж ядът ми, че е посегнал на колата ми, намаля. Гюрукът отдавна течеше при летните бури и плачеше за смяна. Може би сега застраховката щеше да покрие разходите.

— Дебелогъз педал! — избухна Тъндър. — Да не си мисли, че може да сере върху мен?

— Прекалено буквален си.

— Какво означава това, адвокате?

— Че лайната са метафора.

— Ако си мислиш, че не знам какво е, грешиш. Три пъти съм се явявал на изпити по английски. Знам какво е метафора и изравнение.

— Сравнение — поправих го аз. — Но не ми се репчи, Тъндър. Завършил си колежа един семестър по-рано и балът ти е малко под три и половина, макар че почти не си учил.

— И какво от това?

— И такова, че можеш да си запазиш нафуканите приказки за приятелчетата си. Адски си умен. Няма да се изненадам, ако си проучил закона преди да застреляш Ева.

— И какво ако съм го направил?

— Научил си как да убиеш и да ти се размине.

— Тя ме заплаши с ножа, пич.

— Да бе. „Заплаши“. Защо не каза „наръга“?

— Направи и двете. Заплаши ме, а после ме наръга. Нали видя кръвта.

— Симпатично малко ножче със седемсантиметрово острие. Идеално за рязане на краставици.

— Замахна към врата ми. Ако не се бях дръпнал, сега да съм мъртъв.

— Като имам предвид координацията ти око-ръка, мускулите и това, че тежиш четирийсет и пет кила повече от нея, направо се чудя как изобщо е успяла да те одраска.

— Стига, Ласитър. Тя ме наръга. Аз я застрелях. Точка по въпроса.

— Знаеш ли какво е станало според мен?

— Не ми пука.

— Нарочно си я провокирал. Щом е взела ножа, не си се уплашил, защото пистолетът ти е бил подръка. Прострелял си я пет пъти, сложил си ръкавици, взел си ножа и много внимателно си си порязал корема. Раната беше дълга седем сантиметра и дълбока половин. И парче суши не би я усетило.

Той се изсмя пренебрежително.

— Ако ти бях казал какво е станало, щеше ли да ме изкараш пред съда, за да кажа как съм се уплашил за живота си?

— В никакъв случай. Казах ти го след като тренер Дънкан ни запозна. Не прибягвам до лъжесвидетелстване.

— Дотук с репутацията ти на уличен боец.

— Дори курвите си имат правила — казах аз.

— На много праведен се пишеш, след като ме подучи как да свидетелствам.

— Стига глупости. Казах ти да кажеш истината.

— Вярно, това бяха думите ти. Но всъщност искаше да разкажа история, която да звучи като истина. История, която да можеш да пробуташ на журито.

— Откъде знаеш какво съм искал?

— Така го изтълкувах, а както сам каза, аз съм адски умен. Така че по-добре се вгледай в собствените си мотиви, преди да ме сочиш с пръст.

Замълчах за момент, за да осмисля думите му. Прав ли беше? Дали когато си мислех, че Търстън е невинен — когато се надявах да е невинен, — не го бях подучил несъзнателно да разкаже по-добра история?

Не! Ако беше планирал убийството, версията му „уплаших се за живота си“ трябваше да е била готова още когато е дърпал спусъка.

Търстън се засмя. Същият заучен смях, който използваше в рекламата си на „Бъргър Кинг“, когато възхваляваше качествата на хрускавия подправен лук.

— Стига, Ласитър, просто те поднасям. Невинен съм и ти свърши отлична работа да го докажеш. Е, какво ще правим с бившия ми тъст и лайната му?

Опитах се да се освободя от гнева си, поне за момента.

— Мисля, че Клайд Гарнър иска да каже, че ще те закопае.

— Да ме закопае? Ще му дам да се разбере.

— Не, няма.

— Ще ме защитиш ли, ако ударя Гарнър?

— Няма начин.

— Тогава какво ще направиш, адвокате? Какво ще направиш за Гръмотевицата?

„Пак използва клишетата, за които и двамата знаем, че са празни приказки“.

Тъндър беше завършил университета със специалност риторика, след което беше наел инструктор, за да подобри шансовете си да влезе в националните реклами. Беше му се получило. Дикцията му беше по-добра от моята и когато камерите работеха, гласът му бе дружелюбен и мелодичен като на Самюел Л. Джаксън, когато рекламира кредитни карти.

А какво означаваше това говорене за себе си в трето лице?

„Какво ще направиш за Гръмотевицата?“

Това беше показателно. За липсата на смирение и самосъзнание. За нарцисизма му, който в края на краищата е твърдата валута на егото на всеки професионалист. Търстън трябваше да е център на вниманието, планетите да се въртят около него, сякаш е Земята в някаква вселена преди времето на Коперник. Това можеше да е недостатъкът, който Виктория Лорд ми беше казала да намеря… и да използвам. Но как? Нямах представа.

— Сам ще се погрижа за Гарнър — казах на моя клиент егоманиак.

— Какво ще направиш?

— Не ти трябва да знаеш.

— Добре. Просто го направи. — Прозвуча точно като рекламата му на „Найк“.

Връзката прекъсна. Споходи ме нова мисъл, макар и не напълно оформена. Само смътна идея, носеща се някъде в покрайнините на съзнанието ми. Трябваше да действам според класическия принцип, че врагът на врага ми е мой приятел.

„Клайд Гарнър, двамата с теб имаме заговор за кроене“.

9. Пипни моя чеда, усети беретата

Продължих по I-95, докато магистралата не свърши, изхвърляйки безславно трафика си по претъпканото шосе US-1, наричано „безполезното“ от шофьорите по цялото Източно крайбрежие. Колите пъплеха през покрайнините на Коконът Гроув покрай Университета на Маями, където млади учени здравата работеха по почерняване около басейна. После следваше задръстването при светофара на Ред Роуд в Южно Маями.

Преди да потегля, бях свалил ръчно гюрука, като бях изскубнал палмата и я бях хвърлил на задната седалка. Гневът ми към Клайд Гарнър се беше поуталожил и сега изпитвах съчувствие към него. Човекът още скърбеше за изгубената си дъщеря. А какво бях изгубил аз — някакъв си течащ гюрук?

Пътуването ми се беше превърнало в мисия на милосърдието. Не исках Гарнър да пострада — или по-лошо — заради това, че е решил да си отмъсти на Търстън. Беше ми хрумнало, че би могъл да успее да го убие. Това щеше да удовлетвори жаждата ми за справедливост тип зъб за зъб, но Гарнър най-вероятно щеше да прекара остатъка от живота си в затвора, а това — подобно на смъртта на Ева — щеше да ме тормози. Аз бях онзи, който бе задействал несправедливостта, довела до това мрачно и опасно място. Аз бях онзи, който трябваше да поправи нещата. Поради което това беше и мисия от друг вид. Двамата с Гарнър щяхме да вземем на мушка Търстън. С моята експертност в наказателното право и с неговата дробилка бихме могли да постигнем много.

Спечелването на доверието му обаче нямаше да е лесна работа. Не бях забравил думите му: „Ти си ходещ мъртвец, адвокате“.

За разлика от обичайното ми състояние — говорещ жив адвокат.

Надявах се, че палмата е задоволила яда на Гарнър към мен, но се съмнявах. Определено нямаше да ме посрещне с кошница плодове и полети с шоколад резени ананас.

Когато стигнах скоростното шосе Снапър Крийк, вече бях започнал да съжалявам, че съм свалил гюрука. Палещото слънце засилваше главоболието ми. Освен това в устата ми имаше привкус на кръв от сцепената ми от Пинчър устна. Въпреки че слънцето светеше яростно, започна да ръми. Не, не знам как се получава подобно нещо, но се получава. Не че имахме нужда от дъжд. Миналата зима беше най-топлата и най-влажната, помнена някога в Южна Флорида. Изложението Арт Базел, на което се събират хиляди хора, преструващи се на ценители на изкуството като извинение за диво купонясване, едва не беше пометено в морето. На Маями Бийч при всеки прилив океанът стигаше до Алтън Драйв. От тази страна на залива водата се надигаше през варовика и заливаше ниските квартали. Покрай полярните шапки, които се топят по-бързо от сладолед през лятото, Маями скоро би трябвало да се преименува на Атлантида.

Трафикът оредя и дъждът спря, докато пътувах на югозапад пред разпълзелите се предградия на Кендъл. Пътят скоро се сля с шосето „Дон Шула“, което пък се вля в магистрала „Роналд Рейгън“. Доколкото знаех, нито старият ми футболен треньор, нито Гипър[3] имаха нещо общо с изливането на асфалт, но нашите политици обожават да кръщават магистрали на знаменитости, латиноамерикански герои и спонсори на предизборни кампании.

Един час след тръгването ми от центъра на Маями минавах през кораловия портал на фермата на Гарнър. Старият ми кадилак мъркаше доволно по виещия се чакълен път с кралски палми, извисяващи се може би на двайсет и пет метра над мен. Изглежда, бяха разположени точно на петнайсет метра една от друга. Адски впечатляващ път.

Зад високите палми имаше безкрайни хектари дървета, храсталаци и още палми. Фурми джуджета, мънички китайски палми ливистона, по-големи кралски палми, кокосови и Бисмаркови палми и десетки други, които не можех да разпозная или да назова. Палми до хоризонта, може би далечни братовчеди на онази на задната ми седалка.

Със сваления гюрук чувах бръмченето на напояващите помпи, а въздухът беше изпълнен с аромат на пръст и растения. След още десет минути, през които минах сигурно покрай хиляда кралски палми, стоящи като стражи край пътя, се добрах до главната сграда на фермата.

Тя представляваше разпълзяло се едноетажно ранчо с дървени стени, метален покрив и каци за дъждовна вода под улуците. Двама латиноамериканци в работно облекло хвърляха тор от ръчна количка върху цветните лехи. Погледнаха кадилака ми с палмата на задната седалка и продължиха работата си.

Слязох от колата и лицето ми моментално плувна в пот от влажната жега. Океанският бриз не стигаше толкова навътре и покрай всички напоителни езерца и водоеми влажността достигаше около милион процента. А въздухът? Все едно се опитвах да си поема дъх през набедрената препаска на състезател по сумо. Не че го знам от личен опит, но имам добро въображение.

Използвах що-годе приложимия си испански да задам някои въпроси на работниците. Те ми казаха, че Клайд Гарнър бил при тръстиковите палми, на по-малко от километър от къщата. Направо през полето с плумериите и наляво при махагоните. После по дървения мост над напоителния канал, по пътеката покрай двайсетметровия дъб и после, веднага след черните маслини, съм щял да намеря Гарнър при тръстиковите му палми.

Добре, можех да се справя с това упътване.

 

 

— Ама много си нахален, за да дойдеш тук — каза Клайд Гарнър.

— От малък съм си такъв — отвърнах.

Гарнър се изсмя мрачно. Носеше кални работни ботуши, зелени панталони, дочена риза с дълги ръкави и дълга камуфлажна наметка с висока яка, която пазеше врата му от слънцето. Беше възседнал АТВ, което теглеше малко ремарке с варел в него. Вероятно пълен с тор или пестицид.

— Беше кофти защитник, а сега си боклучав адвокат.

Не изразих несъгласие с оценките му.

— Какво правиш тук, Ласитър?

— Връщам палмата. В колата е.

— Идеята беше на момчетата ми. Брик и Слейд.

— Значи си знаел?

— Нямах нищо против да ти направят малко гадост. Ще ме съдиш ли?

— Искам само да те помоля — наистина да те помоля — да стоиш далеч от Търстън. Знам, че искаш да го накараш да си плати за стореното, но не можеш да го направиш сам.

— И кой ще ми помогне? Ти ли, Ласитър?

— Да, аз.

Той ме изгледа за момент, като вероятно се мъчеше да прецени доколко съм искрен.

— Не вярвам на нито една твоя дума.

— Не мога да те виня, но все пак би ли ме изслушал?

Той се позамисли, после каза:

— Баща ми ме научи на любезността да изслушваш, както го наричаше. — Слезе от АТВ-то и избърса лицето си с кърпата, която извади от джоба на ризата си. — Да поговорим на сянка. Едва ли искаш да пипнеш рака на кожата, с който се боря аз.

Отидохме до един червен клен до напоителния канал и застанахме неловко под него, без да казваме нито дума. Две патици с пера на кафяви пръски се носеха във водата. Над нас прелетяха две бели чапли, насочили се горе-долу към Евърглейдс.

Понечих да отворя уста, но Гарнър ме изпревари.

— Знаеш ли защо караш кръвта ми да кипва?

— Защото отървах убиеца на дъщеря ти.

— Защото се бори адски здраво за него.

— Това е единственият начин, който знам.

— Не допусна показанията за посегателствата на Търстън върху другите жени.

Съдията не ги допусна. Аз само възразих, че стилът на действията не е достатъчно подобен. Търстън никога преди не е използвал пистолет и при другите инциденти никога не е имало сериозни наранявания.

Гарнър махна с ръка пред лицето си, за да пропъди един комар.

— Проклетият прокурор защо не възрази?

— Такава беше стратегията на Стрикстайн. Страхуваше се, че ако съдията допусне показанията и тя спечели, те ще бъдат изтеглени при обжалването. Затова предпочете да играе на сигурно.

— И ти ли щеше да постъпиш така, ако беше на нейно място?

Замълчах за момент и той отново се изсмя мрачно.

— Не ми се вярва. Ти се бориш със зъби и нокти, нали, Ласитър?

— Както вече казах, не знам друг начин.

— И сега твърдиш, че съжаляваш, че си отървал един убиец?

— Да.

— И искаш да ми помогнеш да закова Търстън.

— Да.

— Независимо от начина ли, Ласитър? Дори да е незаконен?

— Това е единственият възможен начин, така че да.

Той се изхрачи в посока към канала.

— Пълен си с лайна като джакузито на Търстън.

— Дай ми шанс, Гарнър. Разкажи ми за Търстън и Ева.

Той се облегна на дървото и се загледа в далечината. Не съм телепат, но разбирах, че мисли за дъщеря си.

— Беше мъжкарана, докато растеше. А и каква друга да бъде на това място?

Разпери ръце в жест, който обхващаше фермата. Разказа ми семейната история, част от която вече знаех. Дядо му се сдобил с четири хектара земя през 50-те и през следващите две поколения Гарнър продължавали да купуват земя и да отглеждат дървета. Сега фермата обхващаше почти две хиляди и четиристотин хектара, а дърветата нямаха чет. Клайд Гарнър и жена му имаха три деца. Ева, разбира се. И две момчета близнаци, Брик и Слейд. Яки, с дебели вратове и ръце като бутове, досущ като баща си.

Близнаците не се включили в нито един отбор в гимназията в Хоумстед въпреки молбите на треньора по футбол, който виждал в тях отлични защитници, и на треньора по лека атлетика, който си ги представял като дискохвъргачи и тласкачи на гюле. Вместо това след училище работели във фермата и след като завършили земеделие в Университета на Флорида, се върнали към земята. Богатият аромат на мокра пръст бил част от тяхната ДНК.

Ева била розата сред бодливите храсти. Кралица на красотата и атлетка, бегачка в гимназията и се сприятелявала — по думите на Гарнър — с „афроамериканците“.

— Прапрадядо ми се е бил в Гражданската война — каза Гарнър, — при това не на страната на победителите. Повечето хора сигурно ме мислят за див селянин. Но аз никога не съм имал проблеми с афроамериканците, които Ева водеше вкъщи. — Въздъхна дълбоко. — А после, разбира се, тя срещна онзи кучи син Търстън.

Току-що завършила връзки с обществеността в Университета в Маями, Ева започнала работа за „Маями Хийт“[4]. Отговаряла за билетите за знаменитости.

— Търстън отишъл лично и поискал шест билета за шайката си на първия ред — каза Гарнър. — Не обичайните две места. В деня на големия мач. Срещу „Спърс“.

— Сериозна работа — отбелязах аз.

— Именно. Тя нямала билети. Търстън вдигнал олелия, казал, че е спечелил хиляда и шестстотин ярда за „Долфинс“. „Търстън не сяда на втория ред“, така казал. Не топлел местата на други.

Направо можех да го чуя как го казва. С жаргона на Калния град, говорещ за себе си в трето лице и настояващ да се отнасят с него като с владетел на Саут Бийч.

— И това е човекът, за когото тя се омъжи — примирено рече Гарнър.

Постояхме мълчаливо известно време, след което Гарнър ме погледна.

— Моята Ева изобщо не го е наръгала това копеле.

— Отпечатъците й бяха по дръжката на ножа.

— Че защо да не са? Нали му готвеше. Казах на прокурора, че според мен Търстън я е застрелял, сложил си е ръкавици и се е порязал сам.

„Великите умове мислят сходно — помислих си. — Но пък същото се отнася и за размътените“.

— И какво каза Стрикстайн? — попитах.

— Че не можела да води дело въз основа на предположенията на опечален баща. Че трябвало да играе с картите, които са й раздадени.

„Стандартна прокурорска позиция“ — помислих си, макар че сигурно бе прозвучало студено от онази рептилия Стрихнина. Съпричастието не беше от силните й черти.

— Тя направи и нещо, което никога няма да разбера — каза Гарнър.

Погледнах го въпросително и той продължи:

— Изобщо не каза на журито за заплахите на Търстън.

— Какви заплахи?

— Текстовите съобщения между Търстън и онзи негов приятел, мутрата.

Можех да избирам между няколко негови приятели мутри, но си помислих, че знам кого има предвид Гарнър.

— Дрекслър. Онзи, когото наричат Джели Бийн.

— Същият. Било свързано с големия договор, който Търстън очаквал догодина.

Знаех за това, разбира се. Търстън беше в петата година от първия си договор и се оценяваше на 55–60 милиона за следващите пет сезона. Аз бях онзи, който би трябвало да уговори най-добрата сделка с „Долфинс“ или при неуспех да продам таланта му другаде в лигата.

— Търстън би изгубил адски много при един развод — каза Гарнър. — Затова е поискал Ева да умре.

— И е написал това на Дрекслър?

— Не със същите думи. Да ти го кажа ли дословно?

— За предпочитане е.

— Не е трудно да се запомни. „Кучко, пипнеш ли ми чедата, ще опиташ беретата“. Ева ми каза, че било от някаква кретенска хип-хоп песен.

— И то доста прочута — казах аз. — „Внимавай“ на Ноториъс Би Ай Джи.

Гарнър ме изгледа.

— Секретарката ми си пада по хип-хоп — обясних. — Аз съм неволен слушател.

— В такъв случай знаеш, че чеда е чедър — каза той. — Сиренето. Което означава пари. Разбираш ли останалото от лириката, Ласитър?

— Пипнеш ли ми парите, ще те пречукам.

— Именно. И защо прокурорът спести това на журито?

Свих рамене.

— Не знам. Бих искал да видя съобщенията.

— И аз, Ласитър. Работата обаче е там, че са изчезнали.

10. Нарушител и смутител

Естествено, докато вървях обратно към къщата и колата си, се изгубих. Умът ми се опитваше да осмисли всичко казано от Гарнър и явно не бях гледал накъде вървя. След няколко минути черните ми кожени обувки потънаха в калта около някакви току-що полети дръвчета. Не, не бях дошъл по този път.

В казаното от Гарнър нямаше никаква логика. В съда Стейси Стрикстайн си беше разпрала задника — че и моя — в опита си да докаже вината на Търстън. Поне така ми изглеждаше. Вярно, не беше успяла да осигури показания на експерт, че Търстън сам може да се е порязал с ножа, но пък, от друга страна, док Чарли Ригс съвсем не беше сигурен, че не е станало точно това. Нямаше начин да се разбере дали Стрикстайн изобщо е заподозряла, че Търстън се е наръгал сам. Или ако е подозирала, дали при подготовката за делото някой експерт не я е накарал да отхвърли тази идея.

Гарнър беше присъствал на всички заседания на съда. Беше си записал всички пропуски на обвинението. Роднините на жертвите са такива. Съсипани от мъка, те се вкопчват в делото като път към спасението, макар че то никога не води дотам, дори ако обвиняемият бъде осъден. Близките се фокусират върху протоколите, тълкуват погрешно закона и правят предположения и изявления въз основа на собствените си емоции, над които нямат власт. Това е напълно човешко и те не могат да направят нищо. Но намесата на близките неизменно подлудява прокурорите.

Гарнър ми каза, че Стрикстайн не избрала съдебни заседатели, които да му допадат. Не положила достатъчно усилия да изнесе свидетелствата за предишни посегателства. Не възразила на няколко мои посоки на разпитване на свидетелите. И най-лошото според него било, че не можела да открие заплашителните съобщения. При извършената проверка на доставчика на Търстън се оказало, че в телефона му нямало нищо. Никакви съобщения. Това беше интригуващо.

— Виждал ли си съобщенията? — попитах Гарнър.

Той поклати глава.

— Ева прегледала тайно телефона му и ми разказа какво пише в тях. Точно това, което ти казах — чеда, берета. Предложих да свидетелствам пред съда.

— Мълва за мълвата — казах аз. — Няма начин показанията ти да бъдат взети под внимание.

— Същото каза и Стрикстайн, но по мое мнение целият елит подкрепяше Търстън. Вестникът, телевизиите, „Долфинс“. Никой не искаше да види падението на големия им герой.

Не беше вярно. Медиите се отнесоха доста грубо с Търстън. Но пък от друга страна, възприятията на близките почти винаги са изкривени. А и как да не бъдат? Гарнър можеше да вижда света единствено през очите на скърбящ баща. Освен това беше човек на земята и пръстта. Хранеше естествено недоверие към костюмираните типове в центъра и когато процесът бе тръгнал в другата посока, беше предположил най-лошото.

— Всичко беше нагласено — беше ми казал минути по-рано.

— Не, не беше.

— Откъде знаеш?

— Занимавам се с тази работа от много време. Щях да усетя нещо. Стрикстайн се бори здравата.

— Твърди, че изискала текстовите съобщения от AT & T, а те изчезнали. Сякаш потънали в черна дупка. Това не ти ли се вижда малко съмнително?

Големи пухкави купести облаци, подобни на топки ванилов сладолед, се събираха на запад, но слънцето продължаваше да свети ярко в небето. Опитах се да открия напоителния канал с идеята, че ще ме отведе до къщата. Точно тогава чух ръмженето на двигател. Обърнах се. По калната пътека право към мен се движеше мотокар. Сигурно го използваха за местене на палети тор или нещо подобно, но точно сега вилката му беше вдигната и като че ли възнамеряваше да ме прободе.

Заслоних очи, за да различа водача, но не успях.

— Хей! Спри! — извиках.

Мотокарът продължаваше напред. Вече беше на трийсетина метра от мен.

Обърнах се и побягнах, обувките ми жвакаха в калта.

Мотокарът продължаваше да се носи след мен и скъсяваше разстоянието.

„Господи, трябва да мога да надбягам един мотокар“.

Оказа се, че не мога.

Машината вече беше на двайсетина метра зад мен, а аз тичах с всички сили през дърветата. Бягах и си пробивах път през дебелите листа. Морското грозде, твърдо като топчета за игра, ме шибаше по лицето.

В главата ми изникна картина. Кари Грант в сивия си костюм тича през царевично поле, преследван от селскостопанския самолет[5]. Като изключим костюма, нямам прилика с Грант. Аз съм просто тромав рошав бивш защитник с прецакано коляно, крив нос и — в момента — с една обувка. Озърнах се през рамо. На мотокара му оставаха десет метра, за да ме наниже на вилката си като маслина на клечка за зъби.

Някаква клонка ме шибна през лицето и мокрите листа опариха очите ми. Видях нещо пред себе си — проблясък на метал, — но не можех да го различа. Нещото ставаше все по-голямо и накрая видях, че е АТВ, яхнато от мъж с дебел врат.

Хвърлих се в съседния ред, но коляното ми извъртя номер и се лепнах за ствола на едно морско грозде. Челото ми се блъсна с кух удар в дървото и за момент ми причерня.

Замаян, с кървящо чело, паднах на колене. Мотокарът и АТВ-то спряха в калта от двете ми страни.

— Вземи греблото — каза някакъв глас.

— А ти варела — каза друг.

Примигнах два пъти и присвих очи срещу слънцето. Над мен се извисяваха мъже, всичките едри и четвъртити.

— Навлезли сте в частен имот, господине — каза единият от тях.

Опитах се да се фокусирам върху дървото, в което си бях ударил главата. Като че ли бяха две.

— Виждам двойно.

— Ние сме близнаци, задник такъв — каза единият.

— Не, сериозно. Освен ако не сте четиризнаци, виждам двойно.

Те се извисяваха над мен като квартет слонове, скриващи слънцето. Не можех да различа лицата им, но знаех кои са.

— Брик и Слейд, нали?

— Ние сме най-лошият ти кошмар, лайно такова.

— Най-лошият ти кошмар. Господи, прекалявате с филмите. С лоши филми.

Нещо ме сръга в ребрата. Сграбчих го. Дървена дръжка.

— Какво правите, по дяволите?

— Вземи го — каза единият от слоновете. Вече бяха само два. Заслоних очи. Големи и почернели от слънцето, късо подстригани руси коси, широки комбинезони и кубинки, които биха станали и на тиранозавър.

Хванах дръжката и се изправих. Държах тежко гребло с много криви зъби.

— Това за какво е?

— Удари ме с него — каза Брик. Или може би Слейд.

— Защо да те удрям?

— Защото си нарушител и смутител.

— И лайно — напомних му аз. — Но няма да те удрям.

— Ще ме удариш, а после ще изпитам основателен страх от по-сериозни телесни увреждания. Нали така, Слейд.

— Или още по-лошо, страх за живота ти — каза Слейд.

„Аха, значи натам вървят нещата. Законът за самозащита“.

— Точно това каза на съдебните заседатели. Търстън можел да убие сестра ни, защото женчото изпитал основателен страх за живота си или за сериозни телесни увреждания.

— Значи, когато те фрасна с греблото… — казах аз.

Слейд взе маркуча, свързан с варела на АТВ-то, завъртя кранчето и ме обля с някаква воняща на амоняк течност. Закашлях се, започнах да плюя и затворих очи.

— Брик ще се защити със смъртоносна сила — каза Слейд.

Избърсах лице с ръкава на сакото си и хванах с две ръце дръжката на греблото. Беше тежко. Изчислих шансовете си да поваля и двамата преди ребрата ми да бъдат направени на сол от грамадните им кубинки.

— Няма да ви се размине — казах аз.

— Може би. Нямаме връзки с градски големци като Търстън.

Пак това. Тези определено бяха синове на баща си. Само че по-млади, по-едри, по-силни. И по-гадни.

— Вижте, делото не беше нагласено. Стрикстайн си свърши работата, аз си свърших моята. Ако има някакво значение за вас, току-що казах на баща ви, че искам да помогна. Ще потърся онези изчезнали съобщения.

— А обажданията? — попита Слейд.

— Какви обаждания?

— Всеки път, когато Ева и онзи задник се караха, тя идваше тук, за да се махне от него. Преглеждах я дали няма синини.

— Защото ако имаше — намеси се Брик, — двамата със Слейд щяхме да го направим на кайма. Не ми пука колко може да вдигне от лежанка.

— Биел ли е Ева? — попитах аз.

— Тя казваше, че не я бие, и не можем да докажем обратното. Една вечер обаче тя беше тук и говореше по телефона с Търстън. Викаха си един на друг и тя включи на спикърфон. Той беше пиян, говореше завалено и я псуваше. Хо това, кучко онова. А после каза…

— Нося болка, по останалото кръв — обади се Слейд.

— И куп други скапани рападжийски рими — каза Брик. — Разказахме го на прокурора, а тя отговори: „О, това е много неясно. Освен това е дочуто. Не мога да го използвам“.

— Не е дочуто — казах аз. — Обвиняемият го е казал, така че може да се допусне, но не съм сигурен, че си струва. Търстън е цитирал песен. „Внимавай“ на Ноториъс Би Ай Джи. Явно много си пада по нея.

— Знаем, задник. Потърсихме в Гугъл. Прокурорът каза, че не можем да свидетелстваме, защото сме роднини и сме пристрастни. После каза, че заплахите на Търстън не пасват на теорията й за делото и че…

— Че става въпрос за спонтанно убийство след скандал, а не планирано — каза Слейд, завършвайки мисълта на брат си.

— Не бих постъпил така — казах аз, — но кой може да каже, че стратегията е неразумна?

В същия момент по съседния ред към нас приближи друго АТВ. Клайд Гарнър спря, слезе и се протегна, сякаш лумбагото го тормозеше.

— Какво става тук, момчета?

Брик и Слейд забиха погледи в калните си кубинки. Гледаха така, сякаш баща им може да ги сложи на скута си и да ги напляска.

— Ханс и Франц казаха, че ще ме убият — обясних аз. — Но си мисля, че просто се опитваха да ме сплашат.

— И успяха ли?

— Може и да съм намокрил гащите, но запазих храбра физиономия.

— Добре, момчета, стига толкова. Господин Ласитър не е наш враг. Инструмент на системата е, в това няма съмнение. Но си мисля, че може и да е готов да премине на другата страна.

ЕДИНАЙСЕТИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ НА ОКРЪГ МАЯМИ-ДЕЙД, ФЛОРИДА

Относно: Разследване на Джейкъб Ласитър.

Съгласно раздел 918.12 на щата Флорида, а именно натиск върху съдебни заседатели.

Разследване 2016-MDC-GJ-149.

Частична стенограма от заседанието на журито.

 

Въпрос [от помощник окръжен прокурор Стрикстайн]: Г-це Уонг, с какво се занимавате?

Отговор [от Дайю Уонг]: Техник по сигурността съм в окръг Маями-Дейд.

В: Къде работите?

О: В съдебна палата „Ричард Е. Гърстайн“ в административния център на града.

В: Отговорностите ви включват ли поддръжка на камерите за вътрешно и външно наблюдение на сградата?

О: Да.

В: От кабинета ми помолиха ли ви да представите всички записи от понеделник, 8 август, между 16:30 и 17:30, показващи стълбището пред сградата, фонтана и тротоара, водещ до паркинга за съдебни заседатели?

О: Да.

В: Какви специални инструкции ви дадох?

О: Показахте ми снимка на адвокат Джейкъб Ласитър и ме попитахте дали не мога да го намеря на някой от записите. Снимките са направени от разстояние, така че лицата невинаги се различават лесно.

В: Имате ли специално обучение за разпознаване на лица?

О: Ходих на няколко курса, организирани от ФБР. Едно от задълженията ми е да гледам снимки на лица със заповеди за арест и да следя в реално време хората, които влизат и излизат от сградата. Ще се изненадате колко издирвани лица се появяват, когато някой техен приятел има дело.

В: Открихте ли г-н Ласитър на записите?

О: Да, в 16:57 той излезе от сградата от южната й страна. Записах седемнайсет секунди видео за кабинета ви.

В: Дами и господа от журито, моля да насочите вниманието си към монитора. Г-це Уонг, разказвайте, моля. [Пуска записа.]

О: В момента г-н Ласитър слиза по стълбите с куфарче в ръка и минава през двора.

В: По-бързо от хората около него ли?

О: Така изглежда.

В: Сякаш се опитва да настигне някого?

О: Може би.

В: Така! Ще спра видеото. Къде сме?

О: На тротоара, който отделя паркинга на съдебните заседатели от общия паркинг. Г-н Ласитър тъкмо настига човек, когото не мога да разпозная, но вие ми казахте, че е Мануел Гутиерес, съдебен заседател в делото за убийство срещу Търстън.

В: Ще пусна видеото за още няколко секунди. Така! Какво виждате?

О: Двамата вървят и разговарят. Г-н Гутиерес посочва към паркинга на съдебните заседатели.

В: Какво е онова в лявата част на екрана?

О: Задната решетка и част от регистрационния номер на кола, която идентифицирах като „Плимут Баракуда“ модел 1971, собственост на Мануел Гутиерес.

В: Да пуснем записа до края. Г-це Уонг, продължете, моля.

О: Г-н Ласитър и г-н Гутиерес вървят към паркинга и излизат от обхвата на камерата.

В: Сякаш вървят към колата на г-н Гутиерес ли?

О: В тази посока, да.

В: С това, дами и господа съдебни заседатели, г-ца Уонг потвърждава свидетелството на Мануел Гутиерес, който ви каза, че г-н Ласитър го е заговорил на паркинга. Смятаме, че това придава достоверност и на свидетелството на г-н Гутиерес за опита за подкуп. Г-це Уонг, свободна сте.

11. Домашни лекове

— Ох, бабо! Щипе!

— Ревльо. Открай време си ревльо.

Баба Ласитър обработваше порязаното на челото ми, точно над дясното око, със смес от счукан чесън, лют червен пипер и кокосово масло. Раната беше започнала като охлузване от серия удари на Шугър Рей Пинчър. После проклетото морско грозде беше изскочило пред мен и ми отвори истинска рана, която щипеше ужасно. Болката имаше една добра страна. Караше ме да забравя за главоболието.

Седяхме на задната веранда на малката ми къща в Коконът Гроув. Вечерта беше тиха, листата на една опърпана палма висяха безжизнено в неподвижния влажен въздух. Баба Ласитър, която всъщност не ми беше родна баба, беше жена на неопределена възраст и със сигурност нямаше никакво намерение да ме осветли за годините си. Беше ме отгледала от съвсем малък в своята къщичка с ламаринен покрив на западния бряг на Кий Ларго. Сега ми помагаше да гледам племенника си Кип. Тази вечер баба беше облечена в жълто-кафяви дочени панталони и тениска с надпис „Добрите момичета отиват в Рая. Лошите — във Флорида“.

— Защо не използваш антисептичен крем като всеки нормален човек? — попитах я.

— Защото от гадните химикали ще получиш възпаление — обясни баба.

— Господи, трябва ми лекар.

Сякаш по даден знак мрежестата врата се отвори и от къщата излезе док Чарли Ригс, понесъл голям буркан с кехлибарена течност, която подозрително приличаше на бърбън.

— Повика ме — каза Чарли.

— Имах предвид истински лекар.

Чарли изсумтя и ме огледа набързо.

— Като гледам, направо си за аутопсия, така че просто ми кажи кога да наточа скалпела.

Док Ригс беше истински лекар, естествено, макар и в пенсия. Беше окръжен съдебен лекар, докато не го уволниха заради това, че е честен — иначе казано, защото не фаворизираше обвинението при аутопсиите на жертви на убийства. Беше облечен в обичайните си широки къси панталони, джапанки и фланелка на „Маями Марлинс“. Не на отбора от Голямата бейзболна лига. А на „Марлинс“ от Международната лига от 50-те. Чарли твърдеше, че бил малък, когато видял как безсмъртният Сатчел Пейдж хвърля за „Марлинс“. Че кой съм аз, че да го нарека лъжец?

Чарли имаше рошава сива брада и поставени накриво очила и през годините ми беше помагал в множество наказателни дела и при още повече лични премеждия. Сега отпи от буркана и млясна с устни.

— Липсва ми твоето домашно, бабо, но „Папи Ван Уинкъл“ е приемлив заместител.

— Поне от него няма да ослепееш — отбелязах аз.

Чарли сбърчи нос и подуши.

— Каква е тази миризма на блатна яхния?

— От мен е — признах аз. — Но можеш да виниш баба.

Док Ригс огледа лицето ми и се намръщи.

— Тези разширени зеници не ми харесват.

— На мен пък не ми харесва положението в Близкия изток, така че сме квит.

Той вдигна показалец на петнайсетина сантиметра от носа ми и го задвижи насам-натам.

— Гледай пръста ми.

Усещах как очите ми се движат наляво и надясно, от което главоболието ми се усили. Чарли отново изсумтя.

— Когато ми се обади по телефона, ми каза, че си на магистралата и пътуваш към къщи — каза той.

— И какво?

— Трябваше да се прибереш за четирийсет и пет минути, най-много час. А ти отне два часа.

— Може да съм спрял някъде за „Папи Ван Уинкъл“.

— Не. Това от доста време е в бюфета ти.

— Добре, Чарли, пропуснах изхода от магистралата, а когато най-сетне се махнах от нея, завих на запад вместо на изток. Но след двайсет минути съобразителността ми ми каза, че Евърглейдс не е Саут Маями.

— Да бе — с невярващ и неодобрителен тон отвърна той.

— Бях се заплеснал. Мислех за всичко, което ми бяха казали Гарнър. Както и Пинчър. Много тежък ден беше.

— Хм. — Странно как подобен невинен звук можеше да прозвучи така осъдително.

— Стига, Чарли. Пинчър ми каза, че Стейси Стрикстайн ми е вдигнала мерника за натиск върху съдебни заседатели. Можеш ли да повярваш?

— Вярвам. Два пъти.

— Какво означава това?

— По телефона каза, че Стрикстайн ти била вдигнала мерника за натиск върху журито. Така че сега ми го казваш за втори път. Забрави ли първия разговор?

— Разбира се, че не съм.

— Хм.

— Стига с това хм! Добре, забравих. Денят беше напрегнат.

— Кажи ми какво стана във фермата.

Разказах на Чарли за срещата ми с клана Гарнър, докато той ми мереше пулса и проверяваше рефлексите ми. Дрънках няколко минути, докато Чарли ме ръчкаше и мушкаше.

— Какво мислиш, Чарли? За всички тези неясни неща, като се започне с липсващите съобщения между Търстън и Джели Бийн Дрекслър?

— Клайд Гарнър виждал ли е съобщенията с очите си?

Поклатих глава, от което в черепа ми сякаш се заблъскаха топки за боулинг.

— Ева ги видяла на телефона на Търстън и казала на баща си. Стрикстайн твърди, че доставчикът не можел да ги намери.

— Значи не можеш да докажеш, че са съществували. И много добре знаеш как близките на жертвите се заблуждават в мъката и гнева си. Споменът му за казаното от дъщеря му може да е неточен. Възможно е да преувеличава. Или да лъже. Възможно е и дъщеря му да си е измислила всичко.

— Че защо да го прави?

— За съчувствие. За подкрепа от семейството. За да оправдае решението си да напусне съпруга си. Кой знае?

Аз определено не знаех.

— Все си мисля за онова, което ми каза за порезната рана.

— Мнението ми нямаше никакво значение, Джейк. Не можех да заявя със сигурност, че сам се е наранил.

— Но аз знам, че си прав. Чувствам го.

— Чувствата не са доказателства.

— Занимавам се с тази работа от много време. Търстън ме изигра, а после изигра и журито. Адски добър е в това, Чарли.

Док Ригс ме гледаше някак загрижено, така че го попитах:

— Какво?

— Да зарежем Търстън и да поговорим за теб, Джейк. Да си се чувствал замаян днес?

— Може би малко. Трудно е да запомниш всичко, когато са те били два пъти.

— А да си виждал двойно?

Помислих дали да не се измъкна. Идва ми съвсем естествено. Но вместо това си признах.

— Да, малко размазано пред очите, малко двойно виждане. Но отмина.

— Повтори след мен „Петър плет плете през три кола преплита“.

— Фасулска работа. Петър плет плете, през три коли прелита.

— По дяволите, Джейк. Говоря сериозно. Колко пъти си имал комоцио, докато си играл футбол?

— Не знам и не ми пука. — Първата половина на изречението ми беше вярна. Но останалото… е, не съм тъп. Вярно, мога да съм инат понякога, но чета вестници. Поне спортните раздели, а напоследък именно в тях се срещаха плашещи новини. Като че ли всяка седмица се съобщаваше за бивши играчи от НФЛ с мозъчни увреждания.

— Комоцио — казах аз. — Броим ли онзи път в гимназията, когато нацелих с пълна скорост гредата?

— Получи ли сътресение?

— Бях в безсъзнание за няколко секунди или може би повече. Кой знае? Беше на тренировки и нямахме доктор на терена. Треньорът не използва думата „комоцио“. Всъщност не съм сигурен, че е знаел думата.

Чарли въздъхна.

— Но ти мислиш, че си получил комоцио.

— Възможно е. Първото от много.

— Какво друго си спомняш от инцидента? Прегледаха ли те, предписаха ли ти терапия?

— Доколкото помня, тренерът ме пусна да правя наказателни обиколки, задето огънах гредата. Освен това трябваше един месец да мета дърводелския магазин, за да изкарам пари за нова греда. Това брои ли се за терапия?

12. Пий един шейк, Джейк

За да укротя Чарли, направих опит да си спомня всичките си удари по главата, като се започне от гимназията в Корал Шорс, мине се през дните ми в Пенсилванския университет и се свърши с кратката ми кариера в „Долфинс“. В същото време баба ми слагаше на челото компрес с ябълков оцет. Сякаш чесънът, лютият червен пипер и кокосовото масло не бяха достатъчно болезнени.

— Ох!

— Млъквай, бебе такова — сигурно за трети път ме сгълча тя. — Утре ще отрежа листа от алоето в двора и ще изстискам сока му върху раните.

Чарли прочисти гърлото си и ме погледна строго.

— Джейк, още не си отговорил на въпроса ми колко сътресения си имал.

Свих рамене.

— В гимназията не ги брояхме и дори не знаехме, че сме ги получили. Случвало ми се е главата ми да зазвъни и да ми причернее за секунда-две. Един помощник-треньор с медицинско обучение колкото на служител от бензиностанция, какъвто и беше, вдигаше ръка пред мен и питаше: „Колко пръста виждаш?“. А аз му отговарях: „Какви пръсти?“. Той обаче винаги казваше едно и също: „Пий един шейк, Джейк. И се домъквай по-скоро обратно“.

— Това е много опасно, като се има предвид всичко, което знаем днес — каза Чарли. — Почти съм сигурен, че днес си получил сътресение. Ако се съди по разказа ти за спаринга с окръжния прокурор, сигурно е станало тогава, но не си си направил голяма услуга, като си нацелил дървото. Трябва да почиваш няколко дни, може би повече. Съветвам те да си направиш и изследвания.

— Няма време за такива неща, Чарли. Имам работа. Планове, решения и така нататък.

Чарли бръкна в джоба си, измъкна лула от морска пяна и я захапа, без да я пали. Подъвка известно време мундщука и каза:

— Може би е по-добре да отложиш всичко това.

Изчаках баба да влезе през мрежестата врата в кухнята. Не бях планирал да казвам каквото и да било на Чарли, но знаех, че мога да му доверя всяка тайна.

— Тъндър Търстън — казах, когато баба влезе вътре. — Трябва да се направи нещо с него. Той е чудовище.

— По дяволите, Джейк. Говорим за теб. За твоето здраве.

— Добре де, разбрах. Ще говорим за мен, но те моля първо да ме изслушаш за Търстън.

Чарли въздъхна раздразнено.

— Добре. Търстън е чудовище.

— Именно! Проверих всички слухове. Бивша негова приятелка от гимназията каза, че я пребивал. Една студентка от Университета на Флорида каза, че я изнасилил на първата среща. Една моделка от Саут Бийч каза, че когато бил новобранец в „Долфинс“, я изхвърлил в движение от колата. Той отричал всичко и нито веднъж не му било повдигнато обвинение. Разбираш ли, Чарли? Наранява жени и му се разминава, защото е спортна звезда от шестнайсетгодишен. Всеки път, когато има възможност да бъде спрян, влиятелни хора просто се застъпват за него. А аз? Аз съм последният, който го направи. Помогнах да му се размине за убийство.

— Не, това не е вярно. Ти просто си свърши работата.

— Сега имам нова работа. Да спра Тъндър Търстън. Завинаги.

Този път той не изхъмка кратко. По-скоро беше дълго „хм-м-м“. Задъвка отново лулата.

— Познавам те, откакто беше новоизлюпен служебен защитник и не можеше да намериш вратата на съда и с фенер в ръка. Гледах те как съзряваш. Виждал съм те как се изправяш срещу ченгета, съдии и прокурори, а понякога и срещу собствените си клиенти. Но това, което току-що намекна, което заплаши всъщност… Джейк, това не си ти.

— Какво пък означава това?

— Казвам ти го като близък приятел, като човек, който ти се възхищава, който те обича като сина, който никога не е имал…

— Така ли? Казвай, татенце.

— Получил си сътресение от сбиването с окръжния прокурор и може би си влошил състоянието си със сблъсъка във фермата. Имаш посттравматичен синдром и не говориш смислено.

— Ако това ще промени нещата, исках да убия Търстън преди Рей Пинчър да ме просне на ринга.

— Не ги променя. Боя се, че си болен. Не знам дали става въпрос за психическо или физическо заболяване, или за комбинация от двете. Мисля обаче, че нещо може да се е объркало много сериозно.

— Например?

— Стига, Джейк. Много добре знаеш за какво говоря. Помисли за всички бивши играчи в НФЛ с хронична травматична енцефалопатия.

— Точно сега не искам да мисля за такива неща.

— Напълно разбираемо е. Това е нелечимо заболяване. Деветдесет от деветдесет и четирима бивши играчи, проявили симптоми на мозъчно увреждане, се оказват с такова при аутопсията.

— Знам, че обожаваш да човъркаш в мозъци, но би ли оставил засега моя?

— Днес се диагностицират живи играчи. Вземи например бившия си съотборник Марк Дупър.

— Супер Дупър. Обичам го този тип.

Вярно беше. Възхищавах се на куража на дребния нападател. Бях чул от други съотборници за проблемите на Дупър и му съчувствах. Имал загуби на паметта и панически пристъпи, на няколко пъти изпадал без повод в буйство. Едва неотдавна бяха заподозрели, че страда от дегенеративно заболяване на мозъка. Впечатляваше ме начинът, по който играеше, как без капка страх се хвърляше в самоубийствени атаки в центъра.

— Дупър улавяше пас от Дан Марино и после подскачаше насам-натам като топче на флипер — казах аз.

— Подскачането е било прекалено много за мозъка му.

— Няма да лъжа. Мислил съм си за мозъчно увреждане. Разговарял съм с бивши съотборници. Но умът ми е остър — или тъп — както винаги, Чарли. Освен това за тази болест няма лечение. Каква полза да научавам дали страдам от нея, освен да накарам теб и баба да се суетите още повече около мен?

— Упорито магаре! — каза Чарли. — Направи го за мен, става ли?

Тонът му ме шокира. Чарли рядко се гневеше. Но понякога викането беше единственият начин, по който да привлече вниманието ми. Щом му пукаше толкова за мен, трябваше да му отвърна със същото.

— Какво искаш да направя, Чарли?

— Иди при доктор Хелфман за стандартен неврологичен преглед. Ако има нещо съмнително, тя ще ти каже какво следва. Най-вероятно скенер на мозъка. Ако всичко е наред, ще идем да се напием. Ако не, пак ще идем да се напием.

— Става. Ще направя всички изследвания, които ми препоръча, стига да не са свързани с клизми.

— Добре. И докато го правиш, забрави за Тъндър Търстън.

Поклатих глава.

— Съжалявам, Чарли. Независимо дали съм пътник, или не, ще продължа да правя същото. Ще се разправя с Търстън, при това свирепо.

13. Син на Калния град

В 11:47 на следващия ден ми се отвори шанс да убия Тъндър Търстън. Беше се навел над парапета на терасата на апартамента си на Фишър Айланд и стреляше с пистолет четирийсет и пети калибър по чайките, които се рееха над Гъвърнмънт Кът, канала за круизните кораби до пристанището на Маями. Само единият му грамаден крак беше стъпил на мраморните плочки, а масивният му торс беше опасно килнат напред.

„Едно побутване и лети, Гръмотевица, лети!

Мога ли да го направя?

Стиска ли ми?“

Той тежеше 106 килограма, но можех да клекна и да го сграбча за глезените. Можех да го метна през парапета и да го гледам как маха с ръце и се размазва до басейна далече долу.

Вече имах готова защита. Заплашил ме е — мен, не птиците — с пистолета си. Дори е стрелял по мен. Криминалистите щяха да открият нагар по дясната му ръка. Действал съм при самозащита.

Имаше обаче един проблем. В дневната на апартамента му — седемстотин квадрата хром и стъкло — имаше четирима потенциални очевидци. В момента бяха заети да играят волейбол. Точно така, в дневната. Апартаментът заемаше два етажа и Търстън беше похарчил един милион за махане на втория етаж. Сега дневната си имаше таван на височина седем и половина метра и игрище за плажен волейбол.

Четири момичета с вид на мажоретки от колеж подскачаха в пясъка и пищяха от удоволствие. Около игрището имаше изкуствена трева. От един хладилен сандък за пикник надничаха гърлата на няколко бутилки. На сребърен поднос за коктейли имаше бутилка шампанско и купчинка кокаин с височина повече от педя. Можеха ли да видят терасата през френските прозорци? Гледаха ли? Трезви ли бяха?

Двата отбора бяха разделени на „горнища и долнища“ — две от подскачащите дами носеха само горнищата на бикините си, а другите две — само долнищата. Като не броим екипите, отборите изглеждаха като взети от реклама на „Пепси“ с две бели момичета, една латиноамериканка и една чернокожа. Търстън открай време вярваше в равенството при покваряването.

Разполагах с може би три секунди да убия убиеца. Поколебах се, замислен за възможни недостатъци в защитата ми.

„Мотив? Защо му е било на Тъндър да насочва пистолет към мен?“

Сигурно щях да измисля нещо. Освен ако не променях версията си.

Инцидент!

Търстън се беше навел прекалено много напред.

„В един момент беше там, полицай. А в следващия го нямаше“.

Само че останах да чакам прекалено дълго. Търстън се обърна към мен, все така с пистолет в ръка, и каза:

— Проклетите птици са прекалено малки и не мога да ги уцеля.

— Пробвал ли си с пушка? — попитах услужливо. — Защото с това нещо единственото, което можеш да убиеш, е някой летовник на Саут Пойнт. — Посочих към парка от другата страна на пролива.

Той ме изгледа за момент.

— Пич, изглеждаш ужасно.

Така беше. Срещите ми с Пинчър и близнаците Гарнър ме бяха оставили насинен, охлузен и подпухнал. Или както бе казала баба сутринта, „лицето ти е станало като питка“.

Търстън, от друга страна, си беше красив както винаги. С изсечена като от камък челюст, широко разположени очи и тяло, което древногръцките скулптори сигурно биха объркали с Херкулес. Беше по маратонки и ослепително бяла тениска. На врата му имаше златна верига, с която можеше да върже и круизен кораб. На нея висяха две златни буци с размерите на юмрук и във формата на числото 22 — номера на фланелката му в „Долфинс“. За да предпази очите си от следобедното слънце, носеше големи пилотски очила, подобни на онези, които носеше любимият му ар ен би певец Ар Кели.

— Доста време ти трябваше да дойдеш — каза той.

— Съжалявам, ваше величество — отвърнах аз.

— Имаш сериозен случай на лошо държане, адвокате.

Говореше много отчетливо. Беше разказвал неведнъж как се срамувал от дикцията си, когато постъпил в университета. По времето на раждането му Бел Глейд се беше прославил с черната си статистика — най-висока престъпност в страната и най-много случаи на заразяване със СПИН. Населението на града беше предимно от афроамериканци със значително малцинство от Хаити. Акцентът на Търстън отразявал и двете групи, но през втората му година в НФЛ, след уроците по красноречие, той беше високоплатен говорител на пивоварни и компании за облекло.

Две сойки прелетяха достатъчно близо до терасата, за да забележа, че носят жълъди в човките си. Търстън се извъртя и стреля няколко пъти, обаче улучи единствено въздух. Сойките направиха вираж като изтребители и полетяха към Саут Бийч. Може би отиваха на парти.

— По дяволите! Трябваше да си тук вчера — каза Търстън. — Някакъв задник беше пуснал дрон до прозореца на спалнята ми. Свалих го с един изстрел.

Това можеше и да е вярно, но пък с Търстън човек никога не можеше да е сигурен.

— Дронът имаше камера. Може да е бил на някой от онези шибани клюкарски сайтове. Всички мрат да научат нещо пикантно за сина на Калния град.

— Та защо ме извика? — попитах аз.

— Каза, че ще се погрижиш за Гарнър. После изчезваш. А сега ми се появяваш в такъв вид. Старецът да не ти е наритал задника?

— Момчетата му се позабавляваха с мен, но повечето щети нанесе окръжният прокурор.

— Прекалено си дърт за тези неща.

Не бях планирал да съм тук. Бях послушал съвета на Чарли и първата ми работа сутринта беше да се обадя на д-р Хелфман. Тя щеше да пропусне обяда, за да ме види в дванайсет. Но докато пътувах по Дикси към Медицинския факултет на Университета на Маями, направих обратен завой след обаждането на Тъндър.

Искаше да ме види веднага и отказа да ми каже защо. Вече му бях казал, че НФЛ ще отмени суспендирането му в рамките на седемдесет и два часа и че може да се върне при „Долфинс“ в тренировъчния им лагер. Той определено не бързаше. Подобно на повечето ветерани, гледаше на извънсезонните мачове като на отличен начин да страдаш от жега и ненужни травми.

Можех да откажа поканата на клиента си и просто да продължа със задачите си от деня. Но след гневния ни разговор вчера това можеше да го направи подозрителен. Все още нямах план как да премахна Търстън. Бутането му от терасата щеше да е безразсъдно. Кой знае колко очевидци се печаха на слънце и колко дронове с камери летяха наоколо?

Главоболието ми беше утихнало до поредица мъчителни пулсирания и умът ми работеше сравнително ясно. Въпреки настояванията на Чарли всъщност не се нуждаех от медицински прегледи. Може би се страхувах, че неврологичните изследвания ще покажат овесена каша там, където би трябвало да е мозъкът ми. Пропъдих тези мисли, докато океанският бриз разлюляваше платнището на сенника на терасата. Единственото нормално време в Маями през лятото е на шейсет метра над земята, на една плюнка разстояние от Атлантическия океан.

Търстън отпусна масивното си тяло в моден шезлонг с италиански дизайн и десетки разноцветни ивици се огънаха под задника му.

— Е, какво имаш за мен? Какво ще направиш с Гарнър, задето ми осра яхтата? Управителят на кея каза, че разчистването на лайната щяло да струва двайсет бона.

— Виждал съм те да харчиш повече за шампанско и хайвер в „Лив“.

Търстън присви очи.

— На чия страна си, адвокате?

— На страната на световния мир. Не искам Гарнър или момчетата му да те наранят.

— Това няма да стане.

— Или ти да нараниш тях.

— Не давам никакви обещания.

Седнах срещу него. Италианският шезлонг беше толкова удобен, колкото изглеждаше.

— Чувствам етично и морално задължение да разведря положението.

— Какво означава това, по дяволите?

— Коя точно дума те затруднява, Тъндър? Морално или етично!

Той насочи пистолета към мен.

— Ти си много по-голяма мишена от проклетите птици.

„Мотив! Обидих Тъндър и той насочи оръжие към мен. Само дето вече не виси над пропастта“.

Изсмях му се пренебрежително.

— Много си смел, когато държиш пистолет и си срещу четирийсет и пет килограмова жена или петдесетгодишен бивш спортист с разнебитени колене и рамо.

Той ме изгледа свирепо, както се гледат професионалните боксьори при претеглянето, все едно се заканват — „ще ти нашибам задника и ще изчукам жена ти“. После свали пистолета и се разсмя така, че трапецовидните мускули на врата му заиграха.

— Ето затова те харесвам, Ласитър. Толкова си смахнат, че изобщо не се страхуваш от мен.

— В такъв случай няма да е зле да ме послушаш. Искам да се обадиш на Клайд Гарнър и да се извиниш.

— Какво?!

— Изрази дълбокото си съжаление за случилото се с Ева. За онова, което си направил на Ева.

— Я стига. Тая кучка ме наръга.

— Можела е да забие ножа в сърцето ти, без да усетиш нищо.

Той се замисли над думите ми.

— Критикуваш ли ме, пич?

— Просто казвам, че няма да е зле да покажеш известно съчувствие към близките й.

— Някакви други гениални идеи, адвокате? Трябва да тренирам.

— Благотворителност. Искам да направиш дарение от един милион за благотворителна дейност по избор на Гарнър. Парите може и да идат за приюти за жени, жертви на насилие, но решението си е тяхно.

— Как ли пък не! Това ще означава, че се чувствам виновен, а не е така.

— И искам да се запишеш на курс по овладяване на гнева.

— Майната ти на теб и на поршето, което не караш!

— Аз самият минах такъв курс, Тъндър. И мога да ти кажа, че работи.

— Следващия път се запиши на курс за тъпи адвокати.

— Да не би да забрави, че току-що те спасих от обвинение в убийство?

— Не съм забравил, че искаше да пледирам непредумишлено убийство.

— Само след като стигнах до заключението, че си излъгал първо тренер Дънкан, а после и мен.

— Никога не бих излъгал Джони. Той е най-добрият човек, когото познавам. Колкото до теб, Ласитър, можеше да се откажеш от защитата ми, ако съм обидил женствените ти чувства.

— Съдията нямаше да го допусне в самото навечерие на делото.

— Тогава защо се бори толкова здраво в съда?

— Не можех да се сдържа. Не знам как се върви на половин скорост. Освен това нямах представа, че журито ще се върже на глупостите ти.

— Поне го признай. Аз спечелих делото, а не ти.

— Прав си. Следващия път, когато застреляш някого, се обади на Рой Блек.

— Неговата репутация по-добра ли е от твоята?

— Несравнимо по-добра.

Чух движение вътре в апартамента. Плъзгащата се врата се отвори и на терасата излезе гигант. Добре де, не истински гигант.

Джели Бийн Дрекслър.

14. Не шон пич

Рашан — Джели Бийн — Дрекслър тежеше горе-долу колкото нормален хладилник, но не беше толкова пъргав. Вместо с изваяно тяло като това на приятелчето си беше аморфна маса от гръден кош, сливащ се с корем, широк един метър задник, бедра от китова мас и стъпала с размерите на плавници на морски лъв. Носеше стара фланелка на „Оукланд Райдърс“ и найлонови шорти на бегач, макар да се съмнявах, че е тичал след времето си на кръшкач, дребен крадец и уличен хулиган. На плавниците му имаше подходящи оранжеви джапанки, които би трябвало да го съдят за тормоз.

— Джел, радвам се, че си тук — каза Търстън.

Дрекслър не каза нито дума, освен ако хрускането не се смята за реч. Брадичката му се вирна към небето, когато изсипа в устата си съдържанието на пакетче чипс с размерите на чувал.

— Пич, мислех си за онова, което ми каза оня ден — продължи Търстън.

Хрус. Хрус. Хрус.

Търстън се обърна към мен.

— Ласитър, Джел ми пази гърба.

— И едно от фераритата ти — напомних му аз.

— Джел казва, че трябва да предоговоря новия си договор.

— Супер. Може да използва уменията да се пазари, придобити от шиткането на дрога по ъглите — предположих аз.

Дрекслър хвърли празното пакетче през парапета и то полетя, подето от топлото въздушно течение.

— Ласитър, хич не си шон, пич.

— Ако това означава, че не съм готин, признавам се за виновен. А ти, Джели Бийн, си просто един лентяй. Хрантутник. Паразит.

— Майната ти, резерво! Сега щях да играя, ако не си бях пръснал коляното.

— Корема, искаш да кажеш.

Лицето му се изкриви в намръщена гримаса, от която двойната му брадичка стана тройна.

— В гимназията ми викаха Чука.

— Единственото, което чукаш напоследък, е бюфетът в Билтмор… за сметка на Тъндър.

— Не разбираш, Ласитър — каза Търстън. — Ние с Джел сме едно. Познаваме се, откакто се помним. Делим всичко.

— Един и същи пробационен инспектор — съгласих се аз.

Не бях ядосан. Изобщо не исках да бъда говорител на Търстън в или извън съда. В същото време паразити като Джели Бийн Дрекслър ме вбесяваха. Преди година бях посъветвал Търстън да вложи парите си в сигурни инвестиции като освободени от данъци общински облигации. Дрекслър обаче се наложи и Търстън откри нощен клуб в Саут Бийч. Черпеше петстотинте си най-близки приятели, а те мъкнеха свои приятели. Барманите крадяха, служителите на паркинга крадяха, изчезваше пиячка и „Тъндър Доум“ изкара само два месеца, като за това време изгори шест милиона. Изпитвах известно удовлетворение от мисълта, че загубата на Търстън се е отразила добре на местната икономика.

— Без Джел щях да отпадна от университета още първия семестър — отдаде се на спомени Търстън. — Съотборниците ми се подиграваха на начина, по който говорех, а те бяха мои братя! Братя от Маями и Лодърдейл, не от Калния град.

— Гледаха ни отвисоко — каза Дрекслър.

— Караха ме да се чувствам тъп — добави Търстън.

— Никога не си бил тъп — казах аз.

— Сега го знам. Но тогава само Джел вярваше в мен. Би направил всичко за мен и аз бих направил всичко за него. Без Джел още щях да съм в тинята и да режа захарна тръстика.

— Грешиш. Той не се е потил на тренировките ти — казах аз. — Не е носил топката трийсет и три пъти срещу „Гейтърс“, докато те се опитваха да ти направят краката на трески. И определено не е ходил на курсовете ти по реч и на изпитите по алгебра. Ти си го направил, Тъндър. Сам си се изтеглил от тръстиката и си измъкнал този паразит със себе си.

Дрекслър пристъпи към шезлонга ми и масивното му туловище закри слънцето.

— Не знам кой е започнал да префасонира мутрата ти, но аз ще довърша работата.

— Не знаех, че думата „работа“ фигурира в речника ти — казах аз.

— Я по-кротко и двамата! — нареди Търстън.

Докато Дрекслър се опитваше да ме уплаши с примижаване, от което дебелите му бузи превръщаха очите му в тесни цепки, ми хрумнаха две неща. Първо, идеята на Виктория Лорд да накарам Дрекслър да издъни Търстън никога нямаше да проработи. Двамата бяха „едно“, както се бе изразил Търстън. Бяха израснали заедно в Калния град и никога нямаше да се обърнат един срещу друг.

Второ, може би в това имаше нещо добро. Близостта им само потвърждаваше онова, което ми беше казал Клайд Гарнър. Ако Търстън беше планирал да убие жена си, на кого би казал? На единствения на света, на когото може да се довери, разбира се.

Според Ева Търстън написал на Дрекслър: „Кучко, пипнеш ли ми чедата, ще опиташ беретата“. За него това може да е било просто песен. Тъпа шега. Или може би…

Може би е замислил да убие Ева, за да не дели богатството си при развода.

Да не забравяме и телефонния разговор, подслушан от братята на Ева. Там лириката беше още по-заплашителна: „Нося болка, по останалото кръв“.

Стейси Стрикстайн казала, че обвинението не могло да открие текстовите съобщения, които по някакъв начин били напълно заличени — ако изобщо ги е имало. За телефонния разговор отначало казала, че бил подочут, което не беше вярно. След това заявила, че предварителният замисъл за деянието бил в конфликт с теорията й за делото и затова нямало да го използва, което беше съмнителна стратегия.

Защо Стрикстайн е била толкова вяла в подготвянето си за делото срещу Търстън? И сега, след като бе изгубила процеса, защо беше вдигнала мерника срещу мен с измисленото си разследване за подкуп на съдебни заседатели? Нямах представа.

— Имаш ли да кажеш още нещо, Ласитър?

— Само едно. Напомняш ми на О Джей Симпсън.

— Той беше по-пъргав. Аз съм по-силен.

— Не говоря за стила ти на игра. А за раздвоената ти самоличност. Измислената фасада, която представяш на света. Сини небеса и чаровни усмивки. И истинската ти същност. Буреносни облаци и зло сърце.

Търстън клатеше глава. Изглеждаше повече тъжен, отколкото ядосан. Накрая каза:

— Откакто произнесоха присъдата, стана различен, Ласитър. А Джел си е същият. Винаги си е бил. Той е мой брат.

— И какво?

— И такова, че си уволнен.

ЕДИНАЙСЕТИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ НА ОКРЪГ МАЯМИ-ДЕЙД, ФЛОРИДА

Относно: Разследване на Джейкъб Ласитър.

Съгласно раздел 918.12 на щата Флорида, а именно натиск върху съдебни заседатели.

Разследване 2016-MDC-GJ-149.

Частична стенограма от заседанието на журито.

 

[Продължение на показанията на Мануел Гутиерес] Въпрос [от помощник окръжен прокурор Стрикстайн]: Г-н Гутиерес, казахте ни, че сте отворили плика, даден ви от г-н Ласитър, и сте намерили в него десет стодоларови банкноти.

Отговор [от Мануел Гутиерес]: Si. Хиляда долара.

В: И какво друго?

О: Бележка с телефонен номер.

В: Какво направихте?

О: Прибрах парите в джоба си и вечерта се обадих на номера. Вдигна ми г-н Ласитър.

В: Разкажете на журито за разговора.

О: Той ми каза да не се безпокоя за нищо. Използвал предплатен телефон. Нямало да има запис, че сме разговаряли. Каза, че иска да дойде в дома ми, и ме попита за адреса.

В: И вие какво отговорихте?

О: Упътих го и той дойде много късно, след полунощ.

В: Какво стана, когато г-н Ласитър дойде в дома ви?

О: Извади телефона, онзи предплатения, и го счупи с голи ръце. Él es muy fuerte. Много е силен. И каза: „Боклук, кажеш ли на някого за уговорката, същото ще стане с главата ти“.

В: За каква уговорка става дума?

О: Даде ми още двайсет и четири хиляди на стотачки, а аз му обещах да работя здравата за него в стаята на съдебните заседатели. И дори да не успея да убедя останалите, да гласувам невинен, докато адът не замръзне или докато двамата Кастро не пукнат. Да задържа журито, ако се налага.

В: Какво се случи в стаята на съдебните заседатели?

О: На първото гласуване резултатът беше осем срещу четири за виновен. Изпитах облекчение, защото имах помощ. Трима други гласуваха за невинен. Не знам, може би г-н Ласитър е платил и на тях. Както и да е, на втория ден на обмислянето говорих много и на третия ден гласувахме за невинен.

В: Какво направихте с парите?

О: В деня на присъдата си купих голям телевизор от „Саунд Адвайс“ на Дикси. „Сони“ осемдесет инча. Когато го занесох у дома, Лурдс, жена ми, каза: „Къде ще го сложиш? Той е по-голям от дневната“. Аз отговорих, че може и да разширя дневната, тя попита с какви пари и аз й казах. Това беше грешка.

В: После какво стана?

О: Тя отиде на църква и когато се прибра ми каза, че La Virgen Maria й казала да ви се обадя.

В: И вие какво направихте?

О: Понякога казвам не на жена си, понякога на Дева Мария. Но двете заедно са прекалено силни за мен.

15. Адвокати от дебелите килими

— Надявам се Тъндър Търстън да си дава сметка колко добър адвокат си — каза Марвин Фишбейн.

— Мисля че чувствата ни един към друг са взаимни — отвърнах аз.

— Добре! Страхотно! Ти спечели невъзможно дело и дивидентите тепърва започват да текат, приятелю.

Всъщност не бяхме приятели. Работя за Фишбейн, партньор управител на „Харман и Фокс“ — стара адвокатска кантора с дебели килими и колосани ризи, съществуваща още от времето, когато Уилям Дженингс Брайън[6] продавал недвижими имоти в Корал Гейбълс от трамваен вагон. Господата Харман и Фокс отдавна са се преместили в онази величествена съдебна зала на небето… или може би в котелното в обратната посока.

Фишбейн беше сравнително свестен тип за човек, утвърдил се като адвокат с разбиване на профсъюзи и лишаване на почасови работници от надбавки за извънреден труд и отпуски по болест. За разлика от някои от партньорите му, той не се преструваше. Беше тук, за да направи много пари, вършейки колкото се може по-малко работа за безобразно богати корпорации с оскъдна социална съвест.

Това беше вторият ми тур в кантората. Преди две десетилетия, след като гордо минах изпитите си на четвъртия опит, получих работа като служебен защитник. Клиентите на служебните защитници са опасни типове и съм се сблъсквал с доста социопати и шизофреници, без да споменавам параноиците, които гледат на собствените си адвокати като на част от някаква огромна конспирация срещу тях. Виждал съм ответник да чупи стол в главата на адвоката си преди служителите на реда да успеят да се намесят. Затова колегията на служебните адвокати намери за подходящо да има на масата си бивш футболен защитник, чийто врат е прекалено дебел за найлоновата вратовръзка, купена от магазин за дрехи втора употреба. Това обяснява как намерих първата си работа като представител на държавна заплата.

Когато по онова време „Харман и Фокс“ направиха Фишбейн свой партньор, отговарящ за личния състав, той откри, че през последното десетилетие буквално никой в удобните скъпи офиси не се е явявал на дело. Имаха книжни плъхове, които снемаха показания, задаваха формални питания, тормозеха съда с обемисти искания и ходове… и в крайна сметка уреждаха всичко извън залата. Фирмата се нуждаеше от адвокат в съда.

Като помощник служебен адвокат аз бях в съда всеки ден. Явявах се на дела с малко време за подготовка и буквално без никакви пари за разследване. Подобно на всички служебни защитници, губех много дела, най-вече защото на практика всичките ми клиенти бяха виновни за нещо, макар и не задължително за престъпленията, за които са обвинени. Губех също и защото презумпцията за невинност е просто един възвишен идеал, който до голяма степен се игнорира от съдиите и съдебните заседатели.

Да, знам. Надписът над съдийската маса гласи Ние, които се трудим тук, търсим единствено истината. От години повтарям: „Трябва да има бележка под линия. Темата за истината се игнорира от лъжещи свидетели, крие се от хлъзгави адвокати, изключва се от некадърни съдии и се пропуска от мързеливи съдебни заседатели“.

В общи линии служебните защитници са ранени рицари с ръждиви брони, яхнали окуцели коне и държащи скършени копия. Те се впускат в боя без страх и неуязвими за болката.

Именно затова Марвин Фишбейн ме нае първия път. Известно време се наслаждавах на привилегиите. От офиса на „Харман и Фокс“ на петдесет и втория етаж на един небостъргач на Бискейн Булевард можех да видя Бимини. Имах разходна сметка, обядвах раци в „Банкърс Клъб“, разполагах с екип помощници и следователи и асистент, който да ми мъкне папките и да ми прибира дрехите от химическо чистене.

Но не ми отне много време да си дам сметка, че да виждаш Бимини не е същото като да си на Бимини. Ако не друго, видът на острова отвъд Гълфстрийм само подчертаваше факта, че не ловя риба, не карам уиндсърф и не дремя в хамак. Освен това имаше проклети графици. Отчети за всеки четвърт час от деня, които разделяха живота ми на петнайсетминутни отрязъци. Бързо осъзнах, че не ставам за адвокат в голяма кантора.

Можех да напусна… ако не бях уволнен. Крошето в муцуната на онзи изнасилвач и публичното порицание от Върховния съд на Флорида ускориха раздялата ми с кантората. И така започнах да работя самостоятелно.

Сега, всички тези години по-късно, Фишбейн отново ми се обади с на практика същия проблем. Младите му адвокати бяха интелектуалци от Бръшлянената лига без уличен опит и по-точно опит от Флаглър Стрийт, където се намираше окръжният съд. Колкото до миналото ми, всичко беше простено. Фишбейн заяви, че вече уважава склонността ми да поставя буен клиент на мястото му. Историята уж се разказвала — и била доукрасявана — през годините. В един вариант съм провесил клиента си през прозореца, като съм го държал за глезените. В друг съм го качил на покрива на сградата, вързал съм го за пилона и съм го вдигнал вместо знаме.

— Ти си Ласитър Легендата — каза ми Фишбейн, докато ме прикоткваше да постъпя отново при него.

След всички тези ласкателства се предадох и налапах въдицата. „Харман и Фокс“ покриваха режийните ми за секретарката ми Сидни, за кафемашината и за ксерокса и ми плащаха добра заплата, без да изискват да се отчитам за всяка минута и да нося вратовръзка в офиса. Кантората ми даде почетната титла „съветник“, за да покаже, че не съм нито неприлично богат съдружник, нито млад сътрудник работохолик.

Сега бях в ъгловия кабинет на Фишбейн и слушах дрънканиците му, които той предпочиташе пред истинската работа. Един черен пуйков лешояд беше кацнал на перваза отвън и ни гледаше злобно през прозореца. Както знае всеки жител на Маями, тези мръсни птици долитат във Флорида всяка зима и всяка пролет се връщат в Охайо — или на някое друго нормално място.

Фишбейн отдели момент да се поинтересува за разкрасеното ми лице, а аз отделих момент за говорене на лъжи. Попита ме за баба, за племенника ми и за любовния ми живот — добре, добре, нищо, — а аз все се питах какво иска.

— Играеш ли голф, Джейк?

— Не особено. Мога да изстрелям топката далече, но не и точно. Не ме бива в късите удари. Освен това мамя.

— Добре е да го знам. Ще ти кажа обаче кой играе. Сайръс Фрик.

Свих рамене, а лешоядът отвън разроши пера.

— Главният съветник на „Бискейн Лайф Иншурънс“ — каза Фишбейн с възхищение, което покриваше гласа му като битата сметана на фрапучиното му. — Не помощник или заместник главен съветник. А голямата клечка.

Промърморих, че съм впечатлен, че Фишбейн има връзки с такъв внушителен тип, като в същото време си мислех, че усещам какво предстои, и се надявах да греша.

— Знаеш ли каква е основната работа на главния съветник на застрахователна компания, Джейк?

— Просто ще предположа, Марв, но според мен е да уморява от глад вдовици и сираци.

— Да наема външни съветници.

— Второто ми предположение беше, че наглася термостата в ада.

— Харесва ми неуважението ти, Джейк, макар че това не се отнася за всички съдружници. И така, вече петнайсет години оставям Фрик да ме бие на голф и той най-сетне ни осигури случай.

— Ти си истински вълшебник — признах аз.

— Ядем онова, което убиваме — гордо заяви Фишбейн.

Лешоядът на перваза наклони глава, сякаш подслушваше.

— Но ти също имаш заслуга, Джейк — продължи Фишбейн. — Сай е прочел за делото срещу Търстън и решил, че ти си човекът за „Бискейн Лайф Иншурънс“.

— Да не иска да продавам двойно осигурени полици като Фред Макмъри в онзи стар филм?

— Голям шегаджия си, Джейк. Сай иска да ги представляваш в най-голямото му дело — изплащане на застраховка живот, което е доста неблагоприятно за компанията. Случаят не може да се уреди със споразумение. Трябва да мине през съда и за целта им трябва железен адвокат.

— Мразя застрахователните компании — казах аз.

— Не е нужно да обичаш клиентите си.

— Така е. Но открай време вярвам, че е най-добре да имаш клиент, който харесваш, дело, което е справедливо, и чек, който не ти отхвърлят.

— Съжалявам, Джейк, но в случая получаваш само едно от трите. Застрахователните компании плащат хонорара и много отгоре.

— Не може ли някой друг да поеме делото?

— Джейк, ти си моят таран. Не опикаваш гащите, когато някой свидетел те издънва, и не се свиваш на кълбо и не умираш, когато съдията отсъжда против теб.

— Ако го правех, щях да съм много опикан и много мъртъв. В кантората имаш екип, специализиран по застрахователни дела. Защо не дадеш случая на тях?

— Ха, екип! — Той се намръщи. — Вярно, подреждат си папките по азбучен ред. Съставят план на встъпителните си изявления и подготвят сценарии за случаите си. Планират! Но знаеш ли какво казва Майк Тайсън за плановете?

— Всеки си има план, докато не го фраснеш в устата.

— Именно, приятелю. За мен ти си онзи, който нанася контраудар. Удрят те, ти удряш по-силно в отговор. Трябваш ми, Джейк. Великата кантора „Харман и Фокс“ се нуждае от теб. И направо казано, не те моля. Трябва да защитаваш „Бискейн Лайф Иншурънс“.

Останах като треснат. Фишбейн ми нареждаше да поема дело. Това ми се случваше за първи път, откакто се върнах във фирмата. Да си го кажем направо — аз бях обикновен редник в армията на Фишбейн.

„Какво направих, по дяволите?

Отказах се от независимостта заради сигурността, ето какво. За тлъстия чек, за изгледа към залива, за обедните коктейли“.

Какви съм ги мислил?

Бях казал истината на Фишбейн. Наистина мразя застрахователните компании. Да носиш знамето им в битка е като да си прислужницата на дявола. Но какво можех да направя? Бях уловен в личен ад, който сам си бях направил. Чувствах се безпомощен, слаб и в същото време гневен. А какво да кажа за всичко друго, което ставаше в така наречения ми живот? Как щях да се справя с Тъндър Търстън, да не говорим с онова разследване за натиск върху съдебни заседатели, докато съм зает с някакво гадно гражданско дело?

Нямах абсолютно никакъв избор.

— Кажи ми за делото, Марв. Откъде да започна?

16. Некролог, втора чернова

Марвин Фишбейн се усмихна широко и посочи един кашон в ъгъла на стаята. Несъмнено делото. Не че Марв би го отворил. Минали бяха десетилетия, откакто беше чел пледоария, да не говорим да е писал.

Въпреки това успя да обобщи какъв е бил общият съвет на Сайръс Фрик. Компанията сключила застраховка живот за половин милион долара с Карла Каруана, полупрофесионален боец. Името определено ми говореше нещо, може би защото племенникът ми Кип гледаше ММА битки по телевизията, а е невъзможно вниманието ти да не бъде привлечено, когато двама мъже (или жени) се пребиват по най-дивашки начин на висока резолюция.

Карла била самотна майка на две деца — осемгодишния Джошуа и шестгодишната Елизабет. Преди малко повече от две години, когато била на трийсет и една, била един от основните претенденти в шампионата „Върховен сблъсък“. Имала обаче няколко наранявания и се безпокояла за бъдещето си в спорта. Опитала се да се застрахова за инвалидност, но никоя компания не се съгласила да издаде полица на човек с работа, в сравнение с която скоковете на екстремните парашутисти изглеждат кротко занимание. Успяла обаче да мине физически преглед, за да сключи застраховка живот с компанията на Сайръс Фрик. Купила полицата и посочила децата си като бенефициенти.

Малко след това кариерата на Карла Каруана тръгнала надолу. Била изтикана на заден план заради травмите. Доходите й секнали. Започнала да пие. Вероятно се пристрастила към болкоуспокояващи.

— И тук нещата стават оплетени — каза Фишбейн. — Полицата има едногодишно изключение за смърт чрез самоубийство. Тя направила опит за самоубийство преди полунощ на триста шейсет и петия ден след сключването на застраховката.

— Опит?

— А именно, взела смъртоносна комбинация от болкоуспокояващи с три различни сънотворни и водка. Някъде към десет и половина вечерта, около час и половина преди полицата да влезе в сила и да покрива самоубийството.

Да, наистина каза „а именно“.

— Кога е умряла? — попитах.

— Отличен въпрос, Джейк. Чак в четири и четирийсет и две на следващата сутрин, по което време смъртта от самоубийство несъмнено е застрахователен риск.

— Твоето голф приятелче отказало изплащането на застраховката и ето ни тук — казах аз.

— Точно така. Възхитителен правен казус, не мислиш ли?

— Не съм сигурен, че в самоубийството на млада майка може да има нещо възхитително — отвърнах аз. — Какво казват досегашните отсъждания?

— Какво ли не. Може би се гледа времето на опита за самоубийство. Може би е важен моментът на смъртта. Може и да е още по-объркано. Ами ако е изпаднала в мозъчна смърт пет минути преди полунощ, макар че сърцето й е продължило да бие още няколко часа?

„И нашата правна система се основава на такива дребни подробности — помислих си. — Адвокатски увъртания, представяни като висше изкуство“.

— Защо просто не платят половината милион на децата? — попитах.

— А, де да беше толкова лесно. Преди завеждането на делото адвокатите на наследниците изискали полицата да бъде изплатена и Фрик отговорил с доста остро писмо.

— Колко остро? Отказът на подобно искане е достатъчен нещата да кипнат.

— Споменах ли, че Фрик има проблем с алкохола? Не? Е, явно когато е писал отказа, е бил доста наквасен.

Фишбейн взе един лист от бюрото си и зачете на глас:

— Скъпи съвет. Уви, искането ви от името на двамата така наречени сираци попада в глухи уши. Застрахователната компания не е благотворителна организация. Застрахователната полица не е любовно писмо. Самоубийството на клиента ви прави договора невалиден и ако позволите да посоча, е причинило повече вреда на милите деца, отколкото би могъл да направи този отказ. От друга страна, може би милите малки създания ще са по-добре без техния гълтащ хапчета, нашарен с татуировки, с мускули вместо мозък ужас, минаващ за тяхна майка. Така че нашето контрапредложение е нула, нищо, вакуум, плюс целия мъх, който можете да изближете от пъпа ми.

— Направо не мога да повярвам — казах аз. — Безсърдечно. Гадно. Грубо. Нечовешко.

— Има още един ред. Нали си запознат със стандартния шаблон в края на адвокатските писма?

— Разбира се. „Моля, водете се от казаното по-горе“.

— Сай го е променил мъничко.

— Слушам те.

Фишбейн отново зачете на глас:

— В заключение, скъпи членове на съвета, да го духате.

Вече си представях делото. Разплакани деца на първия ред. Писмото на Фрик показано на голям екран, с подчертани в жълто за журито обиди.

— Щом изтрезнял — продължи Фишбейн, — Сай се заровил в закона и открил, че случаят е много спорен.

— Може би според закона, но ако делото мине по съкратената процедура и стигне до журито, застрахователната компания изгаря. При това здравата.

— Сай си дал сметка за това. Затова накрая предложил лимита по полицата — петстотинте хиляди плюс лихвите. Било му отказано.

Замислих се за момент. Умно от страна на ищците. След като Фрик бе написал гадното писмо, застрахователната компания беше изпаднала в крайно неблагоприятно положение като неблагонадеждна и отказваща изплащането на премии. Тъй като самоубийството не е изключено в договора, лимитът на полицата — половин милион долара — изчезваше. Журито можеше да отсъди буквално каквато си иска сума, за да накаже компанията.

— Гадно — казах. — И то много.

— Да.

— Адвокатът на ищците ще поиска от съдебните заседатели четири или пет милиона.

— Ако журито определи изплащане на повече от милион, компанията ще уволни Сай, а ние може да изхвърчим от бизнеса.

Задрямалото ми главоболие започна да се събужда. Станах и отидох до прозореца. Пуйковият лешояд ме видя, плесна с криле и полетя на север по Бискейн Булевард към Америкън Еърлайнс Арена. Наведох се и взех кашона с папките.

„Наследниците на Карла Каруана срещу застрахователна компания «Бискейн Лайф».“

Колко уиски щеше да ми потрябва, за да се справя с документацията? Довечера май щях да си платя за това, че се бях продал. Нещата се очертаваха още по-лоши, отколкото си представях, и вече си представях огньовете на ада и как аз хвърлям въглища в казана. Наведен, спрях за момент да се сритам мислено.

„Джейк, друже, как стана така, че работиш за Марв Великолепния и Фрик Кретена? Те са всичко, което мразиш. Колко по-ниско от това можеш да паднеш? Колко от душата си ще продадеш за единия хонорар?“

— Марв, мога ли да ти задам един личен въпрос?

— Разбира се. Стига да не е за рецепционистката със силиконовите цици.

— Бил ли си някога измъчван от екзистенциални угризения?

— Имаш предвид от това, което правим тук ли? Как трябва да живеем живота си? Какъв е смисълът на всичко това?

— Да.

— Изобщо не съм се замислял. И те съветвам да правиш същото. От прекалено много мислене ще се озовеш на кушетката на психотерапевта. Просто действай, Джейк. Не мисли.

Хрумна ми, че Марвин Фишбейн е или идиот, или гений. Или гениален в идиотията си. Определено не губеше сън от размисли за етика, морал и лична отговорност. А аз? В момента нямах друг избор освен да натикам всичко това в кутия в склада в задния двор.

— Ще кажа на Сидни да прати уведомлението, че ще представлявам компанията.

— Отлично! Джейк, ако някой може да спечели това дело, ти си човекът. Точният човек. Можеш да вдъхнеш кураж на съдия и жури. Няма да позволиш на съчувствието и емоциите да повлияят на присъдата. Ти си студенокръвен, също като мен.

Казват, че лешоядите можели да повръщат на три метра и повече. Къде се беше дянал черноперият ми приятел? Точно в момента можех да се състезавам с него кой ще се издрайфа по-надалече.

— Благодаря, Марв. Това може да влезе в некролога ми.

Той ме изгледа неразбиращо, докато си представях добавката в жалейката си: „Джейк Ласитър, студенокръвен адвокат от Маями, отървавал убийци от правосъдието и уморявал сираци от глад от името на застрахователни компании, почина вчера от равни дози бърбън и съжаление…“

Тръгнах към вратата, помъкнал тежащия като ковчег кашон с папки.

— Кой е рицарят на белия кон? — попитах през рамо.

— Какво ще рече това, Джейк?

— Кой е адвокатът на ищците?

— Познай.

— Някой тежка категория. Може би Стюарт Гросман от „Гейбълс“.

— Не позна. Пробвай пак.

— Някоя голяма звезда отвън. От онези тексаски типове с имена на мустанги и пищови.

— По-топло, приятелю. Стив Соломон и Виктория Лорд. Познаваш ги, нали?

17. Стодоларови банкноти

Казах на Марвин Фишбейн, че Соломон и Лорд са ми приятели, но той вече го знаеше. Намекна ми, че може би са ми длъжници от времето, когато представлявах Соломон в едно дело, което се оказа несправедливо обвинение. Отговорих му, че те не действат по такъв начин и че ако не друго, ще положат още по-големи усилия да ме спечелят на тяхна страна.

Така стават нещата. Искаш да покажеш на ментора си колко си добър. Ученикът бие учителя си, такива работи. Марв изрази увереността си, че имам по-голяма торба с трикове от тяхната, и ме отпрати.

Минута след като излязох от кабинета на Фишбейн, стоях в коридора и чаках асансьора, подпрял кашона с папките на Каруана на коляното си.

— Задръж, Джейк!

Марв пуфтеше и бързаше към мен.

— Забравих нещо. Просто един вътрешен въпрос.

Завъртях се към него и бях възнаграден с остра болка в артритното си коляно, което беше разтегляно безброй пъти и бе опитвало повече от десет скалпела.

— Да, Марв?

— Забравих да ти кажа. Получихме призовка от жури. Искат извлечения по банкови трансакции, свързани с Тъндър Търстън.

Погледнах го озадачено.

— Не знам нищо по този въпрос.

В известен смисъл беше вярно. Не знаех нищо за призовката. Но тя несъмнено беше свързана с журито, което ме разследваше за подкуп на съдебен заседател. Нямаше начин да споделя тази информация с Фишбейн. Журито работеше тайно, което в едно отношение беше добре. Съдружниците в „Харман и Фокс“ нямаха представа за разследването. Имаше обаче и лоша страна. Не знаех самоличността на свидетеля и естеството на доказателствата и беше почти невъзможно да проваля разследването преди да бъдат нанесени някакви поражения. Под поражения имам предвид дело, озаглавено „Щатът Флорида срещу Джейкъб Ласитър“.

Старото ми приятелче Пинчър не ми беше от помощ. Стейси Стрикстайн се очертаваше да бъде негов опонент на предстоящите избори и той се боеше дори да пръдне, та какво остава да се рови в доказателства. Нещо по-лошо: ако се съдеше по казаното преди да ме просне на ринга, Шугър Рей си мислеше, че може и да съм виновен.

Всички тези мисли ме разсеяха от озадачаващия въпрос в момента. Защо Стрикстайн искаше банковата документация на фирмата?

— Марв, според теб какво търси журито? — попитах с абсолютно невинен тон.

— Надявах се ти да знаеш. Прегледах документите, преди да ги представим. Депозитите на Търстън в оборотната сметка бяха в ред. Платил е всички такси.

— Ами корпоративната му сметка? „Търстън Про Боул Ентърпрайзис“?

— Не са поискали документи по нея, така че не им ги предоставихме.

— А сметката на тръста? Търстън депозира петдесет хиляди по време на предварителното разглеждане.

— Балансът е до последния цент. Всичко е точно.

В тона му имаше нещо.

— Марв?

— Е, може и да е нищо. Но точно преди процеса ти си одобрил чек по тръстовата сметка за двайсет и шест хиляди и нещо.

— Изхарчихме около половината от депозита. Върнах излишъка.

— Но чекът е бил за изплащане в брой, Джейк. И подписът ти е върху него.

— Тъндър поиска баланса в брой и затова го осребрих и му дадох сумата в стодоларови банкноти.

— Лично ли?

Поклатих глава.

— По куриер.

Фишбейн едва забележимо повдигна вежди.

— В делото няма запис за подписана разписка.

— Сигурен съм, че Търстън си е получил парите, иначе отдавна да се е развикал, може би с пистолет в ръка.

— Дори да е така, Джейк. Немарлива работа. Нехарактерно е за теб.

— Съжалявам, Марв, но когато се готвиш за дело, дребни неща като касови бележки и куриерски разписки понякога се губят.

Това е вярно, разбира се. Затова големите кантори като „Харман и Фокс“ си имат асистенти, помощници и чиновници, които са денонощно на разположение. Не е моя работа да се занимавам с дребните неща. Но в момента се чудех и тревожех какво ли е станало с парите.

— Добре, не е кой знае какво — каза Фишбейн. — Чудно ми е защо журито се интересува от това.

„Пари в брой. Пари в брой и подкупване на съдебен заседател“.

Чуденето му като че ли изискваше отговор, така че казах две лъжи в едно изречение.

— Нямам представа, Марв, но отсега нататък ще съм по-внимателен с документацията.

ЕДИНАЙСЕТИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ НА ОКРЪГ МАЯМИ-ДЕЙД, ФЛОРИДА

Относно: Разследване на Джейкъб Ласитър.

Съгласно раздел 918.12 на щата Флорида, а именно натиск върху съдебни заседатели.

Разследване 2016-MDC-GJ-149.

Частична стенограма от заседанието на журито.

 

Въпрос [от помощник окръжен прокурор Стрикстайн]: Дами и господа съдебни заседатели, ще чуете г-н Алберто Саката. Ако това беше процес, щях да отделя няколко минути и да го опиша като експертен свидетел. Сега обаче ще кажа само, че г-н Саката е главен специалист по латентни пръстови отпечатъци в отдела на Департамента за правоприлагане в Маями. Свидетелствал е над осемстотин пъти и е признат като експерт в седемнайсет от двайсетте съдебни окръзи на Флорида. Г-н Саката, представянето ми вярно ли е?

Отговор [от Алберто Саката]: Да, госпожо. Освен това доскоро бях президент на Международната асоциация по идентифициране, най-голямата организация на специалисти по пръстови отпечатъци, оръжия и местопрестъпления.

В: Позволете да ви покажа веществено доказателство номер седем, г-н Саката. Виждали ли сте го вече?

О: Да, пачка стодоларови банкноти, общо двайсет и четири на брой.

В: Проверихте ли банкнотите за отпечатъци?

О: Да.

В: Имате ли мнение дали върху някоя от банкнотите има латентни отпечатъци с някаква стойност?

О: Да, имаше. Седем латентни отпечатъка отговарят на тези на г-н Мануел Гутиерес.

В: А останалите?

О: Имаше отпечатъци от ляв палец на двайсет и една от двайсет и четирите банкноти, както и частични отпечатъци от десен палец на шестнайсет банкноти.

В: Има ли нещо особено в местоположението на отпечатъците?

О: Всички пълни леви отпечатъци са от лявата страна на банкнотите, под лицето на Бенджамин Франклин. Частичните десни отпечатъци бяха малко по-горе и вдясно.

В: Какво означава това, г-н Саката?

О: Банкнотите са били на пачка, обърнати по един и същи начин. Човек десничар е държал парите в лявата си ръка и е плъзгал банкнотите с десния си палец.

В: Успяхте ли да определите самоличността на човека, който е оставил тези отпечатъци?

О: Да.

В: Обяснете, моля.

О: Преди три дни кабинетът ви ми предостави отчетната книга на г-н Джейкъб Ласитър, адвокат от Маями, който преди няколко години е бил затворен за кратко за обида на съда. Всъщност повече от веднъж. Били са му снети отпечатъци от пръстите и аз ги използвах за сравнение.

В: И?

О: Мога да заявя с висока степен на сигурност, че отпечатъците от палци върху банкнотите са на г-н Ласитър и че вероятно ги е оставил, докато е броил пачката.

18. Мръсотия за ищеца

Баба приготви пилешка пържола за вечеря. И не само това. Сметанов сос и картофено пюре с масло. Пържена царевица, пържена бамя, пържени зелени домати и потопени в мед бисквити. Доколкото можех да кажа, бисквитите не бяха пържени. Както и паят от сладки картофи за десерт.

[Оригване]

Беше осем вечерта и още не бях получил инфаркт, така че реших да поработя малко. Оттеглих се в кабинета си — доста претенциозно име на стая, която е прекалено малка, за да бъде спалня. На разхвърляното ми бюро самотно лежеше стара спаднала футболна топка. Резултатът от отдавнашната победа на Пенсилванския университет срещу Питсбърг беше написан със синьо, а мастилото бе избледняло като спомена за мача.

Отворих кашона „Каруана срещу Бискейн Лайф Иншурънс“ и бутилка „Джак Даниълс“. Ако се съдеше по тежестта на досието, двамата с Джак щяхме да си правим компания дълго време. Отпуснах се в древното кресло от напукана кожа и започнах да чета и да отпивам.

В пледоарията нямаше изненади. Докато заявих участието си днес, Сайръс Фрик беше работил по случая с юристите на компанията. Те бяха подали искане за гледане по съкратената процедура с довода, че актът на самоубийството представлява „една трансакция“, случила се, когато Карла Каруана погълнала хапчетата и ги преглътнала с водката преди полунощ. Според тях времето на самата смърт нямало значение. Дори да останела в кома цяла година, „трансакцията“ на самоубийството се е случила през първата година от сключването на застраховката и следователно полицата ставала невалидна.

Аргументите не бяха фриволни и можех да ги изложа, без да се изчервявам. Нуждаех се обаче от аналогия. Юристите обичат аналогиите. Те опростяват нещата за тъпанарите. Имам предвид съдиите, не съдебните заседатели.

Дойде ми доста бързо, може би благодарение на киселия вкус на уискито и колежанското ми образование, въпреки че изкарвах предимно посредствени оценки в Пенсилванския университет. Основната ми специалност беше театрално майсторство, защото момичетата бяха там, но бях записал също и курс по физика, защото се бях объркал при попълването на формулярите и си бях помислил, че се записвам за физическо възпитание.

Научих това-онова за Големия взрив и от време на време попадам на някое умно предаване по телевизията с впечатляващи анимации за космоса и възникването на вселената. Подобни неща обсъждахме до късно нощем в колежа, когато имах известно интелектуално любопитство, подхранвано от бира, пица и марихуана. Та ето какво си мислех.

Преди около 13,8 милиарда години — горе-долу — се появила вселената. Първоначално тя била само точка материя с нулев обем и безкрайна плътност. Да, знам — опитайте се да го проумеете с умовете си, които не са като на Айнщайн. И изведнъж бум — Големият взрив, невъобразимо ярък проблясък и точката се превръща в кипяща плазмена маса с диаметър милиарди светлинни години.

Но материята не била такава, каквато я познаваме. А само облаци от невъобразимо нагорещени протони, неутрони и електрони. Минали около четиристотин хиляди години, преди облаците да изстинат, да се образуват атомите на водорода и всичко да стане отново тъмно. Онези тъмни векове продължили сто милиона години и едва след това се появили първите звезди.

И тъй… кога е възникнала вселената? По времето на Големия взрив, когато не е имало нищо освен онези невидими субатомни частици? Когато се е образувал водородът? Или сто милиона години по-късно, когато се появили звездите?

„Трансакцията“ според мен се е случила в онзи първи миг, при онова проблясване на светлина, макар че материята все още не е съществувала в познатия ни вид. Първо нямало нищо, после имало нещо, независимо колко невидимо, невъобразимо и непознаваемо е то. Процесът е започнал. Процесът на сътворението.

По същия начин самоубийството на Карла е настъпило, когато тя е погълнала хапчетата и пиенето и дълбоко в нея започнал метаболитният процес, който щял да сложи край на живота й — след няколко часа, а не след сто милиона години. Поне такава беше теорията ми, забъркана под влиянието на г-н Джак Даниълс.

След това продължих с документите на ищците. Възражението беше написано от Виктория Лорд. Подобно на авторката, правният текст беше хладен, безстрастен и много умен. Без тръшкане и плач за сирачетата, както биха направили по-некадърните юристи. Пеенето на емоционални арии не може да спечели в съда — там побеждава законът, а не страстите. Според Виктория трансакцията се делеше на две части. Първата част обхващаше случилото се преди полунощ — „опит“ за самоубийство. Втората част беше смъртта на г-ца Каруана в 4:42 сутринта на следващия ден — завършено самоубийство. Следователно полицата е в сила, тъй като срокът на изключението за самоубийство е изтекъл в полунощ.

Във Флорида нямаше прецедент по такъв случай, а съдебните решения в други юрисдикции бяха различни. Затова искането на защитата за гледане на делото по бързата процедура беше извъртане. Можех да възразя, че искането е напълно основателно от правна гледна точка. Ако спечелех, журито нямаше да разглежда делото и Джошуа и Елизабет Каруана нямаше да получат нито цент. Ако изгубех, щеше да се стигне до същински процес и Соломон и Лорд щяха да загреят калкулатора от многото нули след първата цифра.

Бях само на втората обиколка с г-н Даниълс, когато отворих папката с надпис Карла Каруана, материали от разследването. В нея имаше шест снимки на Карла, позираща в спортен екип от две части на сини и бели ивици със звезди. Брюнетка с дебел врат и яко тяло. Мускулести бедра, перки и дълги ръце с изпъкнали вени. Някои снимки включваха и децата й, които изглеждаха на около шест и четири, което означаваше, че фотографиите са били направени преди около две години. Момчето позираше в боксьорска поза. Луничавото момиче прегръщаше майка си през кръста.

Следваше допълнителна с надпис Бележки по разследването. Работни поверителни материали. Върху подвързията някой беше написал на ръка:

Мръсотия за ищеца!

Запитах се дали да си измия ръцете сега, или по-късно. Проклетите застрахователни компании и техните детективи. Каквото и да имаше в папката, Сайръс Фрик очакваше да го използвам. Има дни, в които наистина мразя живота си.

Отворих папката, която си имаше подраздели:

Отстраняване от състезание

Криминално поведение и арести

Предписани и нелегални лекарства

Доклад от аутопсията

На първата страница имаше ръкописна бележка без подпис:

Несемейна майка! Необвързана майка!

Свидетелства за лоша репутация. Как да използваме всичко това в съда?

Измиването на ръцете нямаше да е достатъчно. Имах нужда от студен душ с луга и белина. Как можех да защитавам застрахователна компания, използвайки подобни удари под кръста? Краткият отговор беше, че не можех. Следващ въпрос — как да се спася от изхвърляне? Нямаше отговор.

Главата ме цепеше на пълни обороти. Може би от стреса. Трябваше да се опитам да следя какво се случва в живота ми всеки път, когато имах чувството, че някой ме е фраснал в главата с ковашки чук.

Прелистих набързо останалото съдържание на „Информация за ищеца“ и попаднах на DVD. Върху него със син маркер беше написано:

Клипове с Каруана —

живот и престъпления

Явно някой юрист на компанията или частен детектив беше решил да се прави на умник и да направи версия на сериала „Живот и нрави“. Несъмнено това минаваше за хумор в офиса на Сайръс Фрик.

Отпих от уискито си, като се готвех да запретна ръкави и да се заровя в мръсотията, когато чух виковете на племенника ми Кип.

— Чичо Джейк! Ела! Бързо!

19. Пробег на всички времена

Щом чух гласа на Кип, станах и дясното ми коляно изщрака, когато кост се отърка в кост. Мръсната папка — и моето по-нататъшно спускане в предградията на Хадес — трябваше да почака.

— По-бързо, чичо Джейк!

Започнах да отглеждам Кип откакто майка му, сестра ми Джанет, отпраши неизвестно накъде, най-вероятно към някой затвор или наркомански бардак.

Кип беше единайсети клас в частното училище „Бискейн-Тътъл“, комфортно разположено на брега на залива Бискейн. Таксата беше доста солена и бе още една причина да работя за „Харман и Фокс“. Исках племенникът ми да общува с умни деца, да получи добро образование и да има преимуществата, от които бях лишен аз, докато растях в бедност в Горен Кийс. Кип беше трета резерва нападател в училищния отбор по футбол. За разлика от изсечения му като от гранит чичо, той нямаше необходимото за този спорт телосложение и аз много се надявах, че ще се откаже и ще се запише в клуба по шах.

Заварих рошавото хлапе да седи по турски пред телевизора в солариума. На масата за коктейли лежеше отворен алманахът на училищния отбор по футбол. Прииска ми се да беше учебник по алгебра.

В момента Кип гледаше футбол. Трябваше ми само секунда да позная отборите — „Ню Йорк Джетс“ и „Маями Долфинс“.

„Ох, само това не“.

— Чичо Джейк, ти си направил пробега на всички времена в НФЛ. Яко!

— Господи, къде показват тази гадост?

— И Ес Пи Ен Класик. Направо си като безсмъртен!

— Историята на моя живот. Пробег.

На екрана старият запис изглеждаше като заснет в черно и бяло благодарение на снега и мъглата в онзи мрачен декемврийски ден в Мидоулендс. Аз бях в самоубийствения отряд — специалния екип — и направих страхотна атака към трийсет и петия ярд на „Джетс“. Днес челните сблъсъци каска в каска се санкционират с петнайсет наказателни ярда, но в онези тъмни времена си бяха нещо напълно в реда на нещата.

Подаващият полетя в едната посока, а топката в другата, завъртя се на замръзналия терен и незнайно как се озова в ръцете ми. Подхлъзнах се и един от защитниците на „Джетс“ се докопа до мен, но успях да се отскубна.

— Кип, видя ли това? Коляното ми се удари в земята.

— И какво?

— От сблъсъка! Съдията трябваше да свири.

Ако го беше направил, онова, което последва, нямаше да се случи.

Гледах се на екрана — петдесет и осми номер, притиснал топката към корема си и препускащ с пълна скорост по игрището.

В погрешната посока. Към зоната на „Долфинс“!

Бях получил сътресение при удара, както ми обясни по-късно лекарят на отбора. Замайването и смазващото главоболие щяха да дойдат вечерта. Но през онези следващи няколко секунди се чувствах страхотно, тичах през полето и пресякох голлинията с високо вдигната топка. Играчите на „Ню Йорк Джетс“ наскачаха отгоре ми. И се смееха до припадък.

„Две точки за противника!“

Единствените ми точки в НФЛ, при това за погрешния отбор. И не само това, ами изгубихме мача с една точка.

— И така се появи прозвището Ласитър Погрешната посока — жизнерадостно обяви водещият.

— Кип, нали го видя? Падане при сблъсък.

— Май да.

— А съдията беше точно до нас. Защо не свири?

— Не знам, чичо Джейк.

— Това е историята на цивилизацията, Кип. Съдиите не надуват свирката.

Племенникът ми подъвка за момент долната си устна.

— Ти анархист ли си?

— Разбира се, че не. Защо говориш такива неща?

— Просто за това учим по обществознание.

— Радвам се, че научаваш нещо. Не бъди от онези американци, които могат да назоват по име повече домакини от Бевърли Хилс, отколкото съдии от Върховния съд.

— Мисля си дали да не стана юрист.

— Да не си посмял!

— Защо не?

— Защото така наречената правосъдна система е замърсена.

— И какво от това? Ще я почистя.

— Опитай, хлапе. Калпави съдии, мързеливи адвокати, заспали съдебни заседатели. Властите не надуват свирката и несправедливостта побеждава.

— Ти наистина си анархист, чичо Джейк.

За щастие, предаването продължи с нечие друго унижение. Този път беше опипване на задни части, когато куотърбекът на „Джетс“ Марк Санчес се натресе с лице в задника на нападател от собствения си отбор и изпусна топката, която беше върната за тъчдаун. Поне си имах компания.

— Ако наистина искаш да станеш юрист, ще ти направя предложение, на което няма да устоиш — казах аз.

— Така ли? Какво?

— Разбираш от ММА борба, нали?

— Мога да изброя всеки победител в шампионата от най-леката до най-тежката категория.

— Ами жените?

— Мога дори да ти кажа буква по буква името на Йоана Йедржеджик. Тя е шампион от категория сламка.

— Страхотно. Ще ти плащам по пет долара на час.

— Това е против закона за минималното почасово заплащане, чичо Джейк.

— Плюс храна и квартира.

Той ме изгледа с пренебрежителния поглед на единайсетокласник.

— Какво се иска от мен?

— Накара ме да гледам тъпото предаване. Сега пък аз имам нещо за теб. Чувал ли си за Карла Каруана?

— Оф. Лудата Карла беше втора в категория петел, докато Ронда Роузи я отстрани. После беше лишена от състезателни права за някаква гадост в друг мач и я арестуваха заради сбиване в бар. После знаеш ли какво стана?

— Самоубила се е — казах аз.

— Аха. Първо се смахна, после се спихна.

„Спихна“.

Тийнейджърите са напълно оперирани от съпричастие. Може би просто не могат да се сдържат. Всички онези бушуващи хормони, които няма къде да идат. Добре де, има — на едно място.

— Не проявявай неуважение, хлапе. Карла Каруана е била майка на две малки деца и ги е гледала сама.

— Да, а после си била камшика. Така че кого да съжалявам? Нея или тях?

— Казвам само…

— Тя е по-лоша от моята майка, която избяга от къщи. По-скоро от мен. Но поне мама не е мъртва. Не че бихме разбрали, ако е умряла. Или че ни пука.

„Ох“.

Понякога забравям колко дълбоко беше наранен Кип. Рядко виждам болката му, защото я крие под черупката, която е изградил, за да се защити.

— Пристрастяването на майка ти е болест, Кип.

Казах го в защита на безполезната ми сестра, фалшификатор на чекове, наркоманка и най-лошата майка в историята на Флорида, може би с изключение на още две-три. Отдавах се на такива безрадостни мисли, но не исках Кип да следва примера ми.

— Както и да е — каза той.

Понякога се опитвам да давам житейски уроци.

— Опитай се да не съдиш другите заради проблемите им.

— Знам, знам.

— Независимо дали става въпрос за майка ти, за Карла Каруана или за някое хлапе от училището. Бъди мил. Проявявай съпричастие.

— Добре.

— Помниш ли „Да убиеш присмехулник“?

— Как бих могъл да го забравя? Непрекъснато говориш за него.

— Помниш ли какво каза Атикус Финч на Скаут за съденето на другите?

— Накара ме да го науча наизуст, когато започнах да наричам Били Марански „Били Моронски“.

— Кажи го.

— Ох, господи. Не пак.

— Кажи го. Без чувства. Все едно наистина го мислиш.

Кип въздъхна и изрецитира:

— „Никога не можеш да разбереш един човек, докато не обмислиш нещата от неговата гледна точка, докато не влезеш в неговата кожа“[7].

— За какво говори Атикус?

— За съпричастното, чичо Джейк.

— Именно. И тъй, в този дух нека поработим върху делото на Карла Каруана.

Той ме погледна объркано.

— Какво има, Кип?

— Баба каза, че работиш срещу децата на Карла.

— Вярно е.

— Тогава към кого е насочено твоето съпричастие? Към застрахователната компания ли?

Звънът на телефона ме спаси.

— Задръж тази мисъл, Кип. След малко ще се върнем на нея.

Вдигнах. Беше док Чарли Ригс. Обичам дъртака, но знаех, че ще почне да ми набива канчето.

ЕДИНАЙСЕТИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ НА ОКРЪГ МАЯМИ-ДЕЙД, ФЛОРИДА

Относно: Разследване на Джейкъб Ласитър.

Съгласно раздел 918.12 на щата Флорида, а именно натиск върху съдебни заседатели.

Разследване 2016-MDC-GJ-149.

Частична стенограма от заседанието на журито.

 

[Помощник окръжен прокурор Стрикстайн]: Дами и господа съдебни заседатели, сега ще обобщя доказателствата, за да гласувате и да решите дали заподозреният г-н Ласитър да бъде подведен под отговорност, или не. И тъй…

[Председател на журито Дж. Берковиц]: Г-це Стрикстайн, не сме чули защитата.

[ПОП Стрикстайн]: При заседание на журито чувате само обвинението. Ако подведете под отговорност г-н Ласитър, защитата ще има предостатъчно възможности да се изказва в съда.

[Председател]: Попитахте ли г-н Ласитър дали желае да говори пред нас и да изложи своята позиция?

[ПОП Стрикстайн]: Подобно нещо се прави рядко, г-н Берковиц. Това би изисквало г-н Ласитър да се откаже от правата си и да се яви пред вас без защитник. Нито той, нито адвокатът му биха се съгласили на такова нещо.

[Председател]: Сигурна ли сте, г-це Стрикстайн?

[ПОП Стрикстайн]: Напълно. Всичко казано от г-н Ласитър би могло да се използва срещу него в съда. Ако ви разкаже една версия, ще трябва да я поддържа и по време на процеса. Всяко отклонение от нея ще съсипе достоверността на показанията му и той може да бъде подведен под отговорност за лъжесвидетелстване.

[Председател]: Но все пак не сте говорили с него да се яви?

[ПОП Стрикстайн]: И нямам намерение да го правя, г-н Берковиц. И тъй, преди да обобщя показанията, моля да обърнете внимание, че трябва само да решите дали има вероятност г-н Ласитър да е извършил престъпление. И за разлика от съдебния процес, стандартът за доказателство не е „без никакви съмнения“, а много по-нисък.

[Председател]: Това е малко объркващо, г-це Стрикстайн.

[ПОП Стрикстайн]: Тогава позволете да цитирам закона. За да подведете под отговорност г-н Ласитър, трябва да имате само „основателни причини, подкрепени от обстоятелства, които сами по себе си са достатъчни, за да накарат един предпазлив човек да заподозре извършено престъпление“.

[Председател]: И все пак би било добре да се изслуша защитата.

[ПОП Стрикстайн]: Загрижеността ви е отбелязана. Повтарям, за подвеждане под отговорност са необходими дванайсет гласа от вашите двайсет и един. И тъй, започвам с обобщаването на показанията на Мануел Гутиерес. Както си спомняте…

 

Край на частичната стенограма.

20. Хенри VIII и аз

Когато вдигнах телефона, док Ригс ме попита как е минало при лекаря и му казах истината. Бях отменил прегледа, когато ми се обади Тъндър Търстън и ми каза да се явя в апартамента му.

Чарли ми набива канчето известно време: наричаше ме с най-различни синоними на „празноглавец“ и „мухльо“, каквито рядко могат да се чуят в наши дни. Понесох телефона с мен от солариума към кабинета, готов да се заровя в мръсната папка на Карла Каруана.

— По дяволите, Джейк! Стой далече от Търстън — нареди ми докторът.

— Няма да е трудно. Той ме уволни.

— Добре. — Той замълча за момент и почти можех да чуя мислите му. Тревожни мисли. — Не си предприел никакви стъпки в онази посока, нали?

— Да се опитам да го убия ли? Не, но си мислех за това.

— Умолявам те, Джейк. Зарежи го.

— Отвори ми се шанс. Едва не се възползвах. За малко да го бутна от собствената му тераса.

— Инфаркт ли се опитваш да ми докараш?

— Ако го исках, щях да те поканя на пилешката пържола на баба.

— Много нерационално се държиш. Нали си даваш сметка?

— Повярвай ми. Не го убих.

— Слава богу.

— Не бях готов. Но това може и да се промени.

— По дяволите! Забрави Търстън. Започни да мислиш за себе си. Кога ще си направиш неврологичните изследвания?

— Стига си се безпокоил. Мозъкът ми не е загробен.

— Много смешно. Знаеш ли, че Хенри Осми е имал ХТЕ?[8]

— Ако го има в пиесата, трябва да е било във второто действие, защото го проспах.

— Говоря сериозно, Джейк. Истинският Хенри Осми е имал множество травми в главата от рицарски турнири, включително и един път, когато копието на противника му се счупило и влязло през забралото на шлема му.

— Ох! Напомня ми за един защитник на „Билс“, който пъхаше пръсти през маската ми и се опитваше да ми избоде очите. Съчувствам му на милия Хенри.

— Веднъж конят му паднал отгоре му и Хенри останал в безсъзнание цял час. След това започнал да се държи смахнато. Заповядал да обезглавят Ан Болейн, ако си спомняш.

— Все едно беше вчера. Но аз яздя само кончетата на въртележката. Така че нямай грижи, Чарли.

— Няма да те оставя на мира, Джейк. Важно е.

Кип дойде при мен в кабинета. По пътя беше отскочил в кухнята и сега пиеше нещо през сламка.

— Ще се опитам да ида на преглед, когато не съм зает да помогна на една безобразно богата застрахователна компания да открадне овесената каша на две сирачета — казах на Чарли.

— Не дрънкам врели-некипели! Отиди да се прегледаш!

Писваше ми вече от дъртия чешит. Нямаше смисъл да споря повече, така че казах:

— Ще ида при доктор Хелфман. Ще си направя изследванията. Обещавам. И ако новините са лоши, ще поискам ти да направиш аутопсията ми.

Затворих и Кип ме изгледа особено.

— Болен ли си, чичо Джейк?

„По дяволите. И мен, и голямата ми уста“.

— Не. Просто Чарли беше влязъл в ролята си на док Ригс. Знаеш ли, че не е имал нито един жив пациент?

— Защото е бил съдебен лекар.

— Това е само извинение. Чувствам се чудесно. От време на време ме наболява главата.

Той ме изгледа сериозно, нищо общо с обичайния Кипърс.

— Ще ми кажеш, ако си болен, нали?

— Кип, за какво се тревожиш?

— За нищо.

Лицето му обаче казваше друго. Помислих си за разговора ни. Бяхме говорили за майка му, която го беше изоставила. Колкото до биологичния му баща, никой нямаше представа кой точно е. Годините на баба не бяха малко. Така че оставах аз. Бях доста сигурен какво си мисли той.

— Хлапе, нали знаеш колко те обичам? — казах.

Той сви рамене.

— Никога не го казваш.

— Защото израснах във време, когато не беше прието мъже да дрънкат за чувствата си. Аз обаче имам чувства.

— Предполагам.

— Помниш ли как скачахме във венецианския басейн?

— Да, надпреварвахме се кой ще скочи най-далече. Оставяше ме да те бия.

— Точно по този начин казвах, че те обичам. И с четенето вечер, когато имитирах всички герои в приказките. Това е друг начин. А сега просто искам да го кажа направо. Обичам те, Кип, и винаги ще те обичам. Няма да те изоставя и няма да те разочаровам.

За мен това беше адски емоционално споделяне. В по-младите си години едва ли бих могъл да го направя. Но човек се променя, когато осъзнае собствената си смъртност. А това момче… с риск да наговоря сапунени клишета ще кажа, че то докосва душата ми. Понякога го поглеждам и очите ми се насълзяват, а в гърдите ми сякаш започват да пърхат гълъби. Или може би просто сърцето ми се разтуптява. Но аз го обичам. Това е сигурно.

След известен размисъл Кип каза:

— Аз също те обичам, чичо Джейк.

— Чудесно. И след като изяснихме сърдечните въпроси, да запретнем ръкави. Кажи ми всичко, което знаеш за полупрофесионалната борба.

21. Свали и бъхти, лежи и се моли

Щом отидохме в кабинета ми, си налях третото уиски (или беше четвъртото?), отворих мръсната папка и заредих DVD-то „Живот и престъпления“ в компютъра.

Кип, който беше на второто си сокче от хладилника, се беше съгласил да работи за мизерни подаяния и сега думите се лееха от устата му като порой.

— Лудата Карла беше еднакво добра в стой и се бий и в свали и бъхти.

— На нормален език, Кипърс.

— Боецът „стой и се бий“ стои на крака. Като боксьор, кикбоксьор или каратист. А боецът „свали и бъхти“ е като борец. Сваля противника на тепиха и го смазва от бой или го принуждава да се предаде с болезнена хватка. Лудата Карла я биваше и в двете. Удряше и риташе права, после сваляше — и капо! Работеше с юмруци и лакти, а понякога и с душещи хватки. Сваляше и бъхтеше, а противниците й лежаха и се молеха.

Всичко това ми приличаше не на спорт, а на някакво варварство. А аз бях участвал в мач, в който един тип едва не умря от смях, след като смаза адамовата ми ябълка с добре прицелен удар. Видеото започна. Първо беше запис от спортен канал, озаглавен „ММА бойците — Фаталните жени“. Следователите на застрахователната компания бяха изрязали другите жени, така че гледахме дванайсетте минути за Карла Каруана, или както каза водещият Крис Берман, „Триумфалната и в крайна сметка трагична история на Карла Каруана“.

Карла се родила и израснала в Апопка, северно от Орландо, и в началното училище играела европейски футбол. Била звездата в гимназиалния отбор и видеото показваше как бележи гол с ножица — в общи линии правеше нещо като задно салто и запращаше топката във вратата. Освен това правеше и невероятно точни удари с глава, които пращаха топката в мрежата на сантиметри от ръката на вратаря.

Когато влязла в Университета на Флорида със стипендия на футболист, Карла вече започнала да се занимава с кикбокс и карате. Едно домашно видео показваше внушителната сила на страничните й ритници и удари с извъртане, които понякога нанасяше от летящо положение.

— Този ритник е от карате и се нарича „летяща пеперуда“ — обясни ми Кип.

През лятото след втората й година в колежа Карла работила почасово в Дисни Уърлд като Снежанка и позирала за семейни снимки. В костюма си не изглеждаше особено мускулеста и атлетична. Натъкнала се на три момчета от намиращия се наблизо Ролинс Колидж, които започнали да се бъзикат с нея, да пускат мръсни забележки и да дърпат перуката й.

Тя отговорила със серия ритници и крошета в главата на единия, в носа на другия и в слабините на третия. Оставила ги насинени, окървавени и с изкаран въздух. Била уволнена, естествено, но случката поставила началото на новата й кариера.

ММА борбите. Смесени бойни изкуства в осмоъгълната клетка.

— Казаха ми, че съм прекалено красива, за да бъда удряна в лицето — каза тя във видеото. — Но аз мисля за себе си като за атлет, а не като за момиченце.

По онова време тя започнала връзка с друг боец от Австралия. Двамата останали заедно достатъчно дълго и Карла забременяла — на два пъти. След раждането на второто дете любимият й отпрашил обратно за Долната земя.

Гледах серия състезания на Карла в Лас Вегас в период от няколко години. Често печелеше битките си с ритници и удари, докато не стигне до технически нокаут.

Видеото продължаваше. Още интервюта, още мачове. И още „Джак Даниълс“ за мен.

— Гледай това! — каза Кип. Очевидно беше гледал няколко от мачовете на живо, което обясняваше допълнителните такси в сметката на доставчика ми на кабелна телевизия. — Тук се бие с Хондураската буря.

Карла нанесе ритник в главата, последван от комбинация ляв-десен и Хондураската буря се просна в безсъзнание на тепиха. Нокаут за четирийсет и седем секунди.

След още няколко мача имаше и малко сваляне и бъхтене, както беше обещал Кип. Две победи с предаване след заключващи хватки, при една от които лакътят на противничката беше изкълчен.

Карла също ядеше пердах. Ритници и удари в главата я вадеха от строя и тя изгуби последователно мачовете с Кат Зингано и Ронда Роузи на шампионата. След първата й диагноза мозъчно сътресение спряла участието си в състезания за четирийсет и пет дни. Последвали още три диагнози и прекъсвания през следващите две години.

„Добре, Карла. Съчувствам ти. Бил съм на твоето място, изживявал съм го и един Господ знае какви са последиците“.

— Охо — каза Кип. — Това е мачът от Анахейм срещу Лейди Тайгър.

На монитора Карла просна противничката си с нещо, което бих нарекъл „летящо-мамка-му-извърта-не-с-ритник“ в слепоочието. Лейди Тайгър се строполи като повалена от снайперист, а Карла скочи отгоре й, прикова главата й с лакът за тепиха и я фрасна в лицето с другия си юмрук. Пет, шест, седем удара и от носа на Лейди Тайгър рукна кръв. Тя започна да тупа тепиха в знак, че се предава, но Карла не спря да я бъхти. Съдията се опита да я издърпа, но получи лакът в ребрата, след което Карла продължи да удря.

— Отстраняване за шест месеца — каза Кип. — Както ти казах, откачила е.

На монитора яростната Карла говореше — или по-скоро викаше — на пресконференция.

— Знаете ли какво мисля за ММА шампионата и правилата му? Ето какво! — И показа среден пръст на камерата.

— И внезапно Лудата Карла се превърна от претендент номер едно в парий — напевно каза Крис Берман. — Изгуби доходоносните си поддръжници и личният й живот тръгна по спирала надолу.

Следващата сцена показваше Карла в кухнята й, докато приготвя закуска на децата си. Докато сипваше овесени ядки, тя говореше бързо, неспирен поток на съзнанието, който трудно се следваше. Общият смисъл беше, че не й пука дали е ММА боец, или чисти клетките на гаргите в зоологическата градина.

Започнала да пропуска срещи, включително фотосесии за реклами и изслушвания за възстановяване на състезателните й права. Случвало се да забрави да вземе децата от училище. В едно интервю за телевизия от Орландо заваляше думите и очите й бяха изцъклени. Надписът отдолу питаше: „Местна героиня — проблем със злоупотреба с упойващи вещества?“

Очевидно животът на Карла излизаше от контрол.

Докато видеото течеше, отпих от уискито и прегледах останалата част от папката. По време на отстраняването от състезания Карла била арестувана три пъти. Първия път за каране в нетрезво състояние, когато излязла на магистралата през изхода от нея. Интересното беше, че дрегерът и кръвният тест не показали наличие на алкохол, а само незначителни следи от болкоуспокояващи. Вторият арест бил за нарушаване на общественото спокойствие. Съседи се оплакали, когато Карла започнала да хвърля дрехи и завивки от прозореца на втория етаж на къщата си. Възглавници, кърпи, поли, блузи. Опитвала се да провре матрак през прозореца, когато полицията пристигнала. Последвало нападение и побой в бар. Някакъв мъж предложил да я почерпи и тя го проснала с един удар. Свидетели казали, че мъжът я попитал дали не е Ронда Роузи.

Обвиненията за шофиране в нетрезво състояние и за нарушаването на спокойствието били снети, но онова за сбиването било още в ход, когато Карла сложила край на живота си. На видеото зазвуча печална музика и Крис Берман сниши глас, за да пасне на общото настроение. Пред къщата на Карла бяха спрели полицейска кола и бус на съдебния лекар. На екрана се появи прощалната й бележка:

Не издържам повече. В главата ми е пълна каша. Снощо демоните отново се зареяха на леглото ми. Лиз, Джошуа, ужасно съжалявам. Обичам ви повече, отколкото можете да си представите.

Мама

Дойде ред на погребението, а аз намерих доклада от аутопсията.

— Кип, стой далече от дрогата — казах, докато прелиствах страниците.

— Господи, знам. С какво се е натъпкала Лудата Карла?

Погледнах токсикологичния доклад.

— Коктейл от предписани лекарства, като се започне с оксикодон, основна съставка в оксиконтина. Плюс хидрокодон, който се използва във викодина.

— Болкоуспокояващи — каза Кип.

— Откъде знаеш?

— Всички го знаят. Какво още?

— Основното й меню са били успокоителните. Диазепам. Валиум. Разнообразени с алпразолам, известен на множеството си фенове като ксанакс. Плюс малко темазепам, или ресторил. Освен това и солидна — макар и не особено здравословна — доза алкохол в кръвта.

— До бележката имало бутилка водка — каза Кип.

Бях я видял. Картината, записана от криминалистите, се беше задържала гадно върху бутилката „Белведере“.

Трябваше ми повече време да смеля информацията. Нещо ме човъркаше. Едно-две неща, които не се връзваха. Това е работата ми. Намирам неща, които не се връзват. Връзвам ги. И от тях може да излезе нещо — било добра бродерия, било пълна плетеница.

Намерих хронологията на последната година на живота на Карла, съставена от Сайръс Фрик. На пръв поглед не видях нищо, което би могло да промени резултата от делото. Но всички събития след отнемането на състезателните й права приличаха на нишки, които се връзваха. Странното поведение. В един ден обичаща, отговорна и грижовна майка. В следващия — наркоманка и побойница в бар. А накрая немислимото. Самотен родител излиза от играта по своя воля и остава децата си сами и ужасени. Кой би направил това? Какво беше станало с Карла Каруана?

„В главата ми е пълна каша“.

„Карла, какво си искала да кажеш с това?“

Исках да вляза в ума й, така че подходих към смъртта й от друг ъгъл. Всички бяха толкова фокусирани върху времето на самоубийството, че бяха игнорирали напълно причината.

Защо й е на една самотна майка на трийсет и една години да отнеме собствения си живот? Какви са били онези „демони“, които е видяла над леглото си? Прегледах отново интервюто в Орландо, последното в живота й. Завалените думи, изцъклените очи. Естествено, всички бяха приели, че става дума за дрога или алкохол.

„Ами ако е нещо друго?“ Помислих си, че напипвам отговора.

Соломон и Лорд бяха пропуснали уликите. Иначе приятелчетата ми щяха да променят жалбата си и щяха да излязат със сценарий, който да изкорми защитата на застрахователната компания.

„Ако съм прав, аз съм единственият, който знае какво всъщност се е случило с Карла Каруана“.

— Какво става, чичо Джейк? Много се умълча.

— Измислих го.

Кип засмука въздух със сламката.

— Измислил си как да спечелиш делото ли?

— Боя се, че да.

Той се изкиска.

— Какво означава това?

Момчето заслужаваше отговор. Искаше ми се да имам по-добър.

— Означава, че не мога да реша дали искам да спечеля, или да изгубя, Кипърс.

22. Придържай се към Сократ

Опитах се да разкарам Кип от кабинета, но той не искаше и да чуе. Казах му, че ще му платя обещаните пет кинта на час, но той въпреки това не помръдна. Господи, на кого се беше метнал с този негов инат?

— Не разбирам, чичо Джейк. Да спечелиш ли искаш, или да изгубиш?

— Една част от мен иска да изгубя, но друга не ми позволява да го направя.

„Също като с делото на Търстън. Исках да нанасям леки удари и да изклинча тук-там. После гонгът удари и излетях от ъгъла си с чукове вместо юмруци“.

Племенникът ми изглеждаше объркан. И кой би могъл да го вини? Винаги съм го учил да си поставя високи цели и да работи по-здраво от всички останали за постигането им. Когато през лятото започна работа в супермаркета, където подреждаше стоки по рафтовете, му казах да отива рано, да работи по-бързо от онзи до него и никога да не се оплаква. Когато излизаше на футбол му казвах да тренира усилено и да изпълнява всяко упражнение така, сякаш е на истински мач. Когато за първи път покани момиче на кино, му напомних да се увери, че ципът му е вдигнат.

Подтекстът на всичко това беше да победи.

Победа. Победа. Победа.

Набивах му я в главата.

„И виж ме сега мен“.

— Значи си видял нещо във видеото, така ли, чичо Джейк?

— И в материалите също. Но не само едно нещо. А цял гоблен.

— Какво означава това?

Сипах си още „Джак Даниълс“. Май бях стигнал лимита си, но бях изгубил бройката, така че откъде да съм сигурен?

— Гобленът се състои от хиляди нишки, а когато е завършен, не ги виждаш. Виждаш картина, която я е нямало в началото. В случая с Карла Соломон и Лорд виждат нишките, но не и окончателната картина.

— И каква е картината?

— Засега не искам да казвам.

— Да не си решил да зашеметиш най-добрите си приятели? Да хвърлиш бомба върху тях на процеса?

— Искам да те питам нещо, защото отговорът ти може да ми помогне да реша. Кой е най-добрият ти приятел в училище?

— Мани Домингес. Знаеш го.

— Да кажем, че ти и Мани се състезавате в дебати и двамата стигате до финала на шампионата.

— Мани е в отбора по ветроходство, не по дебати.

— Това няма значение, Кип. Всичко е хипотетично. Ти много искаш да спечелиш, защото победителят получава за награда хиляда долара и купа, висока метър и половина.

— Яко. — Интересът на Кип изведнъж се събуди. — А какво получава достигналият до второ място?

— Един месец чистене на тоалетните в мъжката съблекалня.

Кип посегна към чашата ми с уиски и не се опитах да го спра.

— Не е честно — каза той.

— Същото важи и за живота, хлапе. И тъй, двамата с Мани сте в библиотеката и се готвите за финала. Случайно поглеждаш бележките му и виждаш, че е направил ужасна грешка.

Кип отпи от уискито, направи отвратена физиономия и побърза да остави чашата.

— Каква грешка?

— Не знам. Объркал е Мадагаскар с Манитоба. Няма значение. Ужасен гаф, който ще му струва дебата. Та въпросът е дали ще му кажеш?

Кип сви кльощавите си рамене.

— Защо да го правя?

— Защото така е честно. Отивате на дебата на равни начала.

— Защо трябва да е на равни? Мани е направил грешката, не аз. Освен това искам хилядарката. — Той погледна монитора. Видеото беше спряно на кадър с ковчега на Карла Каруана. — Ти какво би направил, чичо Джейк?

— На твоята възраст същото като теб. И по времето, когато бях млад адвокат.

— А сега?

— Победата не е всичко.

— Тя е единственото нещо! Казвал си ми, че Винс Ломбарди го е казал.

— Той е от старата школа.

Ти си от старата школа!

— Но все още се уча. Вече не ми пука за пари и купи. А за справедлив и честен резултат.

— Тразимах е казал, че няма такова нещо като справедливост.

— Кой е пък тоя?

— Един древен грък, за който четем по философия. Сократ казал, че справедливостта е яко нещо, а Тразимах отвърнал, че е просто дума, измислена от победителите, за да управляват победените. Иначе казано, ние спечелихме войната и затова ние определяме правилата.

— Правото на силния?

— Да, нещо такова.

Мисълта беше толкова депресираща, че отпих още една глътка уиски.

— Но ти не мислиш така. Нали, Кип?

— Мисля, че се случва, не че е правилно — каза Кип.

— Добре. Придържай се към Сократ.

— Ти това ли ще направиш по делото на Карла Каруана?

— Не съм сигурен. Сократ смятал ли е, че целта оправдава средствата?

— Това подхожда повече на Макиавели. Той е казал, че ако си добър през цялото време, ще бъдеш съсипан. И че можеш да избираш кога да си добър и кога лош, за да постигнеш целта си.

— Избор. Това е примамливо.

— Е, какво ще бъде, чичо Джейк?

— Мисля, че ще последвам Сократ. С малка щипка Макиавели.

23. В хладилника на съдебния лекар

Малко преди полунощ се обадих на Соломон и Лорд по стационарната линия. Стив Соломон вдигна на третото позвъняване.

— Късно ли се обаждам? — попитах аз.

— В леглото сме.

— О-о-о, съжалявам.

— Няма проблем. Виктория рови в лаптопа си, а аз чета статията за бански в „Илюстриран спорт“.

— Четеш?

— Към снимките има текст. Видя ли Ронда Роузи на корицата?

— Странно, че го спомена. Трябва да поговорим за ММА боевете.

— Защо?

Казах му, че ще получи уведомлението ми, че ще се явя по делото Каруана, и той издюдюка и включи спикърфона.

— Джейк Ласитър, застрахователен адвокат! Моят приятел, моят кум е станал Гринч! Вик, можеш ли да повярваш?

— Честно казано, изненадана съм — отвърна спокойно тя. Виктория открай време е била уравновесената в екипа им.

— Не по мой избор — казах аз.

— Предупредих те, Джейк — изкикоти се Соломон. — Това се случва, когато се продаваш. Работиш за Човека. Дължиш душата си на компанията. О, много ще се забавляваме да ти ритаме дебелия задник.

— Преди да започнеш с танца на победата, може ли да поговорим?

— Не си прави труда да предлагаш лимита на полицата. Вече го отхвърлихме. Това е mucho-grande случай на подлост и неблагонадеждност.

— Ако прескочите бързата процедура — казах аз.

— Виктория в момента прави проучванията. На изслушването ще те направи смешен, слон такъв.

— Понякога се чудя защо сме приятели, Соломон.

— Защото обичаш да се навърташ около Виктория, но аз нямам нищо против.

Поех дълбоко дъх и се зачудих откъде да започна. Бях решил да им разкажа теорията си какво всъщност се е случило с Карла Каруана. За целта трябваше да устоя на желанието си да превърна това в дуел между Соломон и мен.

— И защо се обаждаш? — попита Виктория.

Прозорецът на спалнята ми беше леко отворен и чух свирката на влака от другата страна на магистралата Саут Дикси. Последна възможност да размисля. Но не, щях да направя това, което смятах за правилно, дори да нарушаваше постановленията на законодателната власт, правилата на съда и традициите на практиката. Целта трябваше да оправдае средствата. Моите средства.

— Прочетох материалите и открих доста шантава промяна в поведението на клиентката ти през последната година от живота й — казах аз. — Лишаване от състезателни права, насилие, арести, ирационално поведение, което не е показвала никога дотогава.

— Забрави, Джейк — каза Соломон. — Това са предразсъдъци и няма да минат. Още от самото начало ще внесем искане да не представяш тези глупости.

— Може ли да помълчиш поне за една минута, Соломон? Няма аз да представям свидетелствата. А вие.

— Че защо да го правим?

— Ще ги представите, ще ги подчертаете, ще окачите фенер над тях и ще ги използвате срещу мен.

— Не виждам как или защо.

Замълчах за момент. От бриза палмовите листа пляскаха стъклото на прозореца и стаята беше изпълнена с едва доловим аромат на жасмин. Надявах се, че сами ще се сетят и че няма да ми се налага да им обяснявам. Това можеше да ми спаси поне отчасти адвокатската ми етика и достойнство.

— Виктория, ти си мозъкът в този екип — казах аз. — Разбираш ли накъде бия?

— Още не, Джейк. Може би не мога да видя гората заради дърветата.

— Джейк, ти си ми като брат — каза Соломон. — Но да бъдем честни. Не си някакъв гений. Няма начин да си видял нещо, което Вик да е пропуснала.

Игнорирах обидата и продължих упорито нататък:

— Ако въпросът е кога е настъпило самоубийството, имам добри изгледи да спечеля съкратеното производство и всички да си се приберем вкъщи. Но ако въпросът е дали е имало самоубийство, ще стигнете до процес и ще накарате журито да отсъди във ваша полза. Ще спечелите милиони.

— Дали е извършила самоубийство ли? — изненада се Соломон. — Та тя е оставила бележка. Не е било нещастен случай. Няма начин да победим, ако тръгнем по този път.

— Ще представите като доказателство и бележката.

— Джейк, колко си изпил?

— Не достатъчно. В бележката на Карла пише: „Снощи демоните отново се зареяха над леглото ми“. Халюцинирала е. Може би заради деменция. Разбирате ли ме?

— Деменция — каза Виктория. — Продължавай. Мисля, че знам накъде биеш.

— Накъде? — поинтересува се Соломон.

— Ако си прав, Джейк, не мога да повярвам, че сме го пропуснали — каза Виктория.

— Сигурно и аз щях да го пропусна, ако Чарли Ригс не ми беше опявал, че главата ми е пълна с ръждиви болтове.

— Мозъчни сътресения — каза Виктория. — Говориш за многото мозъчни сътресения на Карла.

— Още откакто е играла европейски футбол в училище. После кикбокс и карате, а когато е станала ММА боец, лекарите са изгубили броя им. Поведението й отразява тежки форми на синдром след мозъчно сътресение. Въпросът е дали е страдала…

— От хронична травматична енцефалопатия — довърши Виктория, която вече беше набрала скорост.

— Бинго. Предполагам, че мозъкът й е бил запазен при аутопсията.

— В хладилника на съдебния лекар — каза Виктория.

— Трябва веднага да го дадете на невропатолог. Ако съм прав и Карла е страдала от ХТЕ, имате различен случай.

— Не разбирам — каза Соломон. — Независимо дали е имала ХТЕ или не, тя въпреки това се е самоубила.

— Виктория, все още не е късно да развалиш годежа — казах аз. — Има много подходящи ергени, неколцина с дипломи по право. Един живее на няколко преки от вас.

— Собствена воля, Стив — каза тя. — Намерение. Съзнателното желание да сложи край на живота си. Ако мозъчната тъкан покаже наличие на ХТЕ, можем да заявим, че Карла е нямала умствения капацитет да формира съзнателното намерение, необходимо за самоубийство.

— Пак бинго — казах аз. — Ще оборите искането ми за бърза процедура, защото вече нямам чисто правен въпрос. Причината за смъртта ще бъде факт за съдебните заседатели. И в чия полза ще отсъдят те? За вашите невинни сирачета, или за моята неприлично богата застрахователна компания, персонифицирана от Сайръс Фрик, главен юрист и изрод номер едно?

— Прати ми сметката си — каза Соломон. — Господи, Джейк, забрави какви ти ги наговорих преди малко. И нямам нищо против да флиртуваш с Виктория, само да не ти става навик.

— Джейк, защо го правиш? — попита Виктория.

— Защото е най-добрият ни приятел — предположи Соломон.

— Не — казах аз. — Не го правя заради вас.

— Значи заради децата — рече Виктория. — Децата на Карла.

— Ще се радвам за тях, ако се получи. Но не, и заради тях не е.

— Защо тогава? — попита Соломон.

— Заради мен. Правя го заради себе си.

24. Какво правим с Ласитър?

Телефонът иззвъня и ме събуди.

На екрана беше изписано 02:44.

Доколкото мога да съдя по личния си опит, среднощните обаждания не са от банкера ми с радостната новина, че са открили счетоводна грешка и че съм много по-богат, отколкото съм си мислил. Не са и от някоя страхотна красавица, която ме е зарязала преди петнайсет години, защото съм бил прекалено незрял за сериозна връзка, и сега иска да ми даде втори шанс. По-вероятно е да е някой добър съсед, за да ми изкрещи, че къщата ми гори и да се разкарвам по-скоро от нея.

— Господин Ласитър, обажда се Джордж Гонзалес от „Фишър Айланд Секюрити“.

— Ако Тъндър Търстън отново стреля от терасата си, обадете се на някой друг — казах аз. — Вече не ми е клиент.

— Не е свързано с него, сър. Не точно.

— Какво тогава?

— Тук при мен имам един човек, който се промъкваше, и той каза, че ще гарантирате за него.

— Промъквал се е?

— Нарушител. Вандал. Дойде с ферибота в три следобед с камион, натоварен с палми…

— Палми! — изгърмя глас от другата страна на линията. — Това са пандануси, а не палми, тъпак такъв!

— Господин Гонзалес, да не би Клайд Гарнър да е при вас?

— Не може да различи панданус от космите по чатала си! — отекна гласът на Гарнър на заден план.

— Точно той, сър, и е много агресивен — каза охранителят. — Дойде с някакви дървета, сякаш ще ги засажда, и никой от хората ми не му обърна внимание. И дори засади едно дърво пред Палацо дел Маре. Мисля, че знаете кой живее в един от апартаментите на сградата.

— Тъндър Търстън. На върха на света.

— Точно така, сър. И най-смущаващото за хората ми е, че вицепрезидентът на господин Търстън изрично е включил Клайд Гарнър в забранения списък.

— Чакайте малко. Вицепрезидент ли казахте?

— Рашан Дрекслър, вицепрезидентът на „Търстън Ол-Про Ентърпрайзис“.

Разсмях се. Явно Търстън беше намерил начин да пише парите за Джели Бийн като разход в данъчната си декларация.

Гонзалес продължи:

— След като засади дървото, господин Гарнър сложи на земята бронзова плоча. На нея пише…

— Аз ще му кажа! — извика на заден план Гарнър. — Дай ми телефона.

Последва кратко шумолене, след което зазвуча гласът на Гарнър.

— Направих плоча, Ласитър. На нея пише „В памет на Ева Гарнър, убита от страхливеца Маркъс Търстън“. Тия копелета току-що я махнаха.

— Успокой се, Клайд, и дай телефона на охранителя.

Секунди по-късно Гонзалес каза:

— Преди около час забелязахме, че господин Гарнър седи в камиона си пред Палацо дел Маре. Явно е останал там почти десет часа. Просто се спотайва. Очевидно е, че представлява заплаха за сигурността. Знаем за вандализма върху яхтата на господин Търстън.

— Клайд Гарнър е в траур. Може би е по-добре да проявите разбиране.

— Точно затова се обаждаме на вас, а не на полицията. Ако го качим на следващия ферибот, ще поемете ли отговорността, господин Ласитър?

— Ще ви дам адреса си. Кажете на Гарнър да дойде направо при мен. Имам бутилка бърбън специално за него.

 

 

В 03:37 Гарнър спря на алеята ми и почука на вратата.

— Мелията ти има нужда от подкастряне — уведоми ме той, докато вървяхме към задната веранда. — На улицата ти обаче има чудни дъбове. Онзи на ъгъла на „Авокадо“ и „Дъглас“ трябва да е на триста години.

— Сериозно? Ще питам баба дали го помни от малка.

Седнахме на дървени сгъваеми столове и сипах малко „Папи Ван Уинкъл“ в две чаши. Въздухът беше топъл и влажен, изпълнен с едва доловим аромат на орлови нокти.

— Разбра ли защо онази некадърна прокурорка прецака делото? — попита Гарнър.

— Съжалявам, не. Бях… зает с друго.

Той отпи и аз последвах примера му, затворих очи и се насладих на златистата топлина. Вечер с „Джак Даниълс“, ранна утрин с „Папи Ван Уинкъл“ и светът като че ли изгуби острите си ръбове и всичко леко се замъгли.

— Забравил си всичко за Ева, нали? — с предизвикателен тон попита Гарнър. — Забравил си всичко, което ти казах.

— Ни най-малко. Стрикстайн не се е опитала да представи материалите за предишни посегателства, които биха могли да бъдат допуснати, ако отговарят на модела на поведение.

— Което според теб вероятно е била стратегията й, за да не даде повод за обжалване.

— Никой не иска да води два пъти едно и също дело.

— Какво друго си спомняш?

— Освен това е казала, че мобилният оператор не е могъл да намери текстовите съобщения от Търстън до Дрекслър. И че не е позволила на момчетата ти да свидетелстват какво са чули Търстън да казва по телефона. В съобщенията и разговорите е имало цитати от песен, които може да са, но може и да не са заплахи.

— Значи не си забравил. — Той отпи дълга, бавна и тъжна глътка от бърбъна. — Просто още не си направил нищо по въпроса.

— Имам свои проблеми със Стейси Стрикстайн.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Поклатих глава.

— Не съм казал дори на баба си.

— И какво правим с Ева? Да не би да си се отказал, за да продължиш с живота си?

— Опитах се да привлека вниманието на окръжния прокурор Пинчър. С план да заковем Търстън за сделки с наркотици. Пинчър не пожела да има нищо общо.

Гарнър изсумтя неодобрително. Забелязах, че вече е пресушил чашата си, и му налях отново.

— Съжалявам, Клайд. Наистина.

Той се загледа в нощта.

— Знаех, че мъката няма да има край. Но нямах никаква представа за болката. Физическа болка. Гърдите ми са като стегнати с обръчи, които всеки ден се затягат малко по малко. Докато не ме оставят без въздух.

— Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

Той се изсмя горчиво.

— Ами, добави още едно нещо в списъка с нещата, които да не правиш.

— Това пък защо?

— Както ти каза онзи идиот, седях в камиона пред сградата на Търстън цял ден и през по-голямата част от нощта. Гледах как хората влизат и излизат.

— За някой конкретен ли си гледал?

— Куп момичета по бикини. Кискат се и се държат като последни глупачки. После онзи голям тлъст чувал с лайна, който отваря вратите на Търстън и гордо му напомня да си мие ръцете, след като се изсере.

— Джели Бийн Дрекслър.

В далечината зави полицейска сирена, а паунът на съседите изкрещя в отговор.

— Малко преди шест вечерта пристигна бял „Форд Таурус“ с тукашен номер. Портиерът пое колата, а една жена влезе във фоайето и тръгна към асансьора.

Замълча в очакване да задам въпрос.

— Да не искаш да ми кажеш, че е била Стейси Стрикстайн?

— Тъмнокоса жена с делови костюм. Приличаше на нея, но от мястото, където бях паркирал, не успях да я огледам добре.

— На кой етаж се качи?

Той сви рамене.

— Нямаше как да разбера.

Вдигнах ръце и едва не разлях бърбъна си.

— Значи нямаш нищо.

Той ме изгледа с лека подигравателна усмивка.

— Какво не ми казваш, Гарнър? Изглеждаш така, сякаш се готвиш да поднесеш основното ястие, но досега си само на разядката.

— Какво мислиш, Ласитър? Какво мислиш, че направих?

— Ами, знам, че си останал там поне докато загадъчната жена е излязла. Предполагам, че си застанал така, че да можеш да я огледаш по-добре. Но дори да ми кажеш, че е била Стрикстайн, не можеш да я сложиш заедно с Търстън, освен ако…

— Копелето я изпрати с асансьора, през лобито и изчака, докато портиерът не докара колата й.

— Мамка му!

— Споменах ли, че влезе с празни ръце, а на излизане имаше малък сак като онези, с които вие, гражданчетата, ходите на фитнес?

— Ох, човече. Става все по-хубаво. Къде се намираше, когато са излезли от сградата?

— Бях слязъл от камиона и разтоварвах ръчна количка, докато тя беше вътре. Когато излязоха, аз бях там, просто стар фермер със сламена шапка и комбинезон, който хвърля тор около малко дърво. Невидим човек. Намирах се на по-малко от три метра от тях. Един изстрел и можех да видя сметката и на двамата.

— Слава богу, че не си го направил. Успя ли да чуеш какво си говорят?

— Преди двайсет години щях да чуя всичко. Но от доста време съм непрекъснато около селскостопански машини. Тя говореше много тихо. Направо шепнеше. Търстън говореше по-високо, но успях да различа само четири думи.

— Предполагам, че не са били „Слава на Господа Бога“.

— Търстън каза: „Какво правим с Ласитър?“. И тя му отговори нещо. Но не чух какво.

25. Стипълчейзър[9]

 

Не успях да заспя отново.

„Папи Ван Уинкъл“ не помогна.

Резенът лимонов пай на баба също не помогна.

Исках да говоря с окръжния прокурор. Рей Пинчър не отговаряше на обажданията ми. Последния път, когато го видях, той ме нарече корумпиран и ме просна на ринга. Но гнилочът идваше от неговата служба. Точно това исках да му кажа. Стейси Стрикстайн, известна и като Стрихнина, ме беше взела на мушка, за да прикрие собствените си следи. Тя беше онази с мръсните ръце. Не аз!

Пинчър имаше стриктен график. Ставаше в 5:30 седем дни в седмицата. Днес щях да му се обадя в 5:31. Горе-долу след час.

Прехвърлих неколкостотинте канала, които ни осигурява сателитната телевизия. Не, не исках да купувам оригинални имитации на перли от една от хоум-шопинг мрежите. „Спортс Сентър“ предаваше бейзболни новини, които изглеждаха разделени поравно на епични хоумрънове и изгаряне на батери. Животът не е като най-важните новини. Животът е серия пасове, постепенно превземане на бази и понякога удар, който излиза от игрището. Поне моят живот.

Прегледах филмовите канали и попаднах на един любим филм. Пол Нюман в „Присъдата“. Закъсал адвокат, борещ се с бутилката и с непреодолими пречки. Дело за лекарска грешка, опетнено с фалшифицирани медицински протоколи, лъжливи доктори и корумпиран съдия. Поредният обичаен ден в правосъдната система.

Попаднах точно на момента, когато Пол Нюман завършва заключителното си изявление, което изглеждаше много по-бомбастично от което и да било от моите. „Днес вие сте законът — казваше той на съдебните заседатели. — Не някаква книга, не адвокатите, не мраморна статуя и не съдебната зала с нейните скамейки и маси. Това са само символи на желанието ни да бъдем справедливи. Те са молитва, трескава и уплашена молитва. В моята религия те казват: «Постъпвайте така, сякаш имате вяра… и ще ви бъде дадена вяра». Ако искаме да имаме вяра в правосъдието, достатъчно е само да вярваме в себе си. И постъпете справедливо. Защото вярвам, че има справедливост в сърцата ви“.

Все едно казано от Атикус Финч.

Исках да прилагам философията на филма в собствения си живот. Само че нямах вяра в правосъдието. Освен това не вярвах на себе си. И не бях сигурен, че има справедливост в сърцето ми. Тогава как можех да постъпвам справедливо? Животът ми не беше добре подреден като филмов сценарий.

Започнах персонална инвентаризация, като започнах с делото на Тъндър Търстън. Когато съдебните заседатели се оттеглиха в клаустрофобичната си стаичка, бях сигурен, че съм изгубил. Спомних си как повтарям наум заключителното си изявление.

Агресивна съпруга… окървавен нож… основателен страх. Самозащита.

„Глупости, глупости, глупости. И глупости“.

Бях изтърсил цяла купчина глупости, без да очаквам, че ще спечеля. Как бих могъл?

Стрихнина твърдеше, че съм подкупил съдебен заседател!

А тя беше онази, която ухажва клиента ми убиец и излиза от апартамента му със загадъчен сак.

„Какви ги говоря? Загадъчен, как ли пък не!“

Сак с пари. С какво друго? С мръсния екип на Търстън ли?

„С какви ли лайна тъпче журито, наричайки ги ръжен хляб?“

Инвентаризацията ми още не беше завършена. Да не забравяме „Каруана срещу Бискейн Лайф Иншурънс“. Докато делото за убийство на Търстън беше криминален случай, който исках да изгубя, това беше гражданско дело, в което представлявах компания. До това ли се свеждат нещата? „Толкова ли малко вяра имам, че искам само да изгубя?“

Как стигнах дотук? В миналото винаги се опитвах да спечеля с надеждата, че резултатът ще бъде съпоставим с идеята ми за честност или поне няма да ме накара да повърна на адвокатската скамейка. За да спечеля, прескачах всяко етично препятствие, както стипълчейзърът преодолява бариера. Ако успеех да я прескоча, се озовавах в ров, кален и мокър, но продължавах напред. Не знам кога точно открих, че водните опасности са безкрайни, че калта е подвижни пясъци и че краката ми са тежки като дънери. В някакъв момент явно съм разбрал, че ще падна по лице и другите състезатели ще ме прегазят и ще ме направят на пихтия, докато препускат към финалната линия.

 

 

В 5:31 се обадих на мобилния на Пинчър.

— Няма да говоря с теб, Джейк.

— Рей, трябва да знаеш какво се случва под носа ти.

— Няма да те слушам.

— Рей, Стрихнина е с мръсни ръце!

Щрак.

Бях непоколебим. В понеделник, сряда и петък Пинчър тренираше във фитнес залата, в която неотдавна ме беше проснал. Във вторник и четвъртък караше колело от дома си в Кътлър Бей до Матесън Хамок, окръжния парк на брега на Бискейн Бей. Там, докато слънцето изгряваше над Атлантическия океан, се отдаваше на тай чи или на някакво друго нелепо здравословно начинание. Днес беше четвъртък. Тази сутрин щеше да си има компания.

Обух университетски шорти, които се оказаха прекалено тесни и къси, и тениска с надпис „Адвокатите го правят по слипове“. Маратонките ми миришеха, сякаш ги бях оставил навън на дъжда, но все още ми ставаха.

Сварих кафе, добавих кубчета лед, напълних една термокана и я прибрах в раницата си.

Проверих Кип. Още спеше.

После и баба. Още хъркаше.

Излязох през предната врата. Луната надничаше от лилавеещото небе. Слънцето още спеше, но въздухът вече беше топъл. Трийсетгодишният ми кадилак кабриолет беше в алеята. Потупах калника му и го огледах за паунски курешки. Чисто. Персонализираният номер продължаваше да пита: „Справедливост?“.

Да, мисля, че въпросът е добър.

Оставих старата красавица сама и оклюмала и тръгнах в тръс на запад по Поинсиана към Ле Джун Роуд, с бавно темпо и тежки стъпки. На около четири преки на север приятелите ми Соломон и Лорд спяха в малкото си бунгало на Кумкуат. Червеният корвет на Соломон сигурно беше паркиран отпред, а на номера му пишеше „Възразявам!“

Да, познайте откъде взе идеята!

Завих наляво по Ле Джун и продължих към Гейбълс Уотъруей. Загрях, започнах да се потя. Утрото беше лепкаво влажно и вече горещо. Запитах се как ли ще реагира Пинчър, когато му кажа, че главният му заместник-прокурор по углавни престъпления е мръсен. Може би щеше да ми се извини за пребиването и заради това, че изобщо му е минало през ума, че мога да подкупя съдебен заседател.

Когато стигнах моста, вече се чувствах по-силен. В канала две хлапета с катер плаваха към залива за сутрешен риболов. Минах през колелото и продължих по Олд Кътлър Роуд под балдахина на бенгалски фикуси. Веднъж, докато тичах по същия път, една игуана падна от едно дърво право върху главата ми. Как реагирах ли? Горе-долу по същия начин, по който в деня, когато карах уиндсърф и един скат, стреснат от дъската ми, изскочи от водата и прелетя пред лицето ми.

Да, изкрещях като бик, който жигосват.

Минах покрай снобския затворен комплекс „Гейбълс Естейтс“, в който всяка къща беше на първа линия, и най-сетне завих по сенчестата пътека, която водеше през Матесън Хамок надолу до залива. Пътеката минава през черни мангрови дървета, чиито корени стърчаха от блатото като краката на скелети. Явно имаше прилив, защото пътеката беше потънала под една педя вода. Или може би глобалното затопляне вече беше на път да ни удави на този нисък полуостров.

Като вдишвах плътния солен въздух на блатото, прецапах през водата и излязох на ярката слънчева светлина. Само един велосипед беше заключен на стойката в края на паркинга. „Канондейл Куик 5“ на Рей Пинчър. Виждах окръжния прокурор на вълнолома на сто метра от мен, гол до кръста, да скача на въже.

Когато ме видя да приближавам, той като че ли ускори темпото, сякаш да се покаже. Тялото му блестеше от потта.

— А, Джейситър — поздрави ме той. — Прекалено рано сутринта е и същевременно твърде късно да пускаш мъглите на протакането.

— Това някаква гатанка ли е?

— Сигурен съм, че знаеш за какво говоря.

— Не знам.

Той спря да скача. Изгледа ме.

— Предполагам, че причината да ми се обаждаш, да дойдеш тук… е, че по някакъв начин си научил.

— Ще пледирам незнание, защото си нямам никаква представа.

Той наклони глава и отново ме погледна преценяващо. Явно разбра, че казвам истината, защото в очите му се мярна тъга.

— Джейк, приятелю. Боя се, че имам лоши новини за теб.

ЕДИНАЙСЕТИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ НА ОКРЪГ МАЯМИ-ДЕЙД, ФЛОРИДА
ОБВИНЕНИЕ
ЩАТЪТ ФЛОРИДА СРЕЩУ ДЖЕЙКЪБ ЛАСИТЪР
В ИМЕТО И ПО ПРАВОТО НА ЩАТА ФЛОРИДА:

Съдебните заседатели на щата Флорида, надлежно призовани, назначени и положили клетва да разследват и да повдигат обвинение от името на окръг Маями-Дейд, заявяват, че на или около единайсети август 2016 г. в окръг Маями-Дейд, Флорида, ДЖЕЙКЪБ ЛАСИТЪР противозаконно е оказал натиск на редови съдебен заседател, а именно Мануел Гутиерес, като му е дал сума в размер двайсет и пет хиляди щатски долара с намерението да попречи на въздаването на правосъдие в нарушение на Раздел 918.22, нарушавайки по този начин мира и достойнството на щата Флорида.

Дж. Берковиц

Председател на журито

26. Кофти късмет

— Какви лоши новини, Рей? — попитах аз.

— Повдигнато ти е обвинение. За подкупване на съдебен заседател.

— Пълни глупости!

— Ако погледнем откъм добрата страна, ще лежиш максимум пет години.

— Това са машинации на Стрихнина.

— Плюс автоматично лишаване от адвокатски права, разбира се.

— Търстън е забъркан в това, макар че не знам как и защо.

Усетих, че се обливам в пот — не от тичането, не от жегата, а от осъзнаването, че животът ми е тръгнал устремно надолу.

— Не съм подкупвал никого! — извиках на Пинчър. — Много добре ме познаваш! Стига, Рей! Подкуп? Що за глупости!

Пинчър ме остави да беснея известно време, докато не останах без дъх. После провеси въжето за скачане около врата си и каза:

— Кафе и кроасани с бадеми ли имаш в тази раница?

— Кафе с лед. Без кроасани.

— Ще свърши работа.

Налях кафето в пластмасови чаши, а Пинчър каза:

— Ела, Джейк. Да повървим.

Тръгнахме по павираната пътека, която минава в полукръг около едно солено езерце до самия залив. Утрото ставаше все по-топло и започващият прилив изхвърляше водорасли върху скалите. След известно време Пинчър каза:

— Видях доказателствата на Стрикстайн. Кажи ми твоята версия.

— Микрофон ли носиш?

— Не, освен ако не е заврян в задника ми. А и да бях казал да, това щеше ли да промени версията ти?

Поклатих глава.

— Първо ти, Рей. С какво разполага обвинението?

— О, с нищо особено. Само със свидетелствата на подкупения, че е взел на ръка пари от теб. Всъщност на два пъти, с обща сума двайсет и пет хиляди. Твърди, че си му казал или да осигури оправдателна присъда за Тъндър Търстън, или най-малкото да доведе журито до патова ситуация.

— Това ли е? Един свидетел? При един срещу един защитата печели.

— Да не би да съм казал, че съм приключил? Отпечатъците ти са открити върху парите, а една камера за видеонаблюдение те е заснела в близост до съдебния заседател пред Съдебната палата.

— Кой съдебен заседател? Кой казва, че съм направил това, по дяволите?

— Сигурен съм, че можеш да си спомниш номер трети. Един тип на име Мануел Гутиерес.

„О, този ли!“

Смятах да спра дотук и да кажа, че искам да говоря с адвоката си. Но не го направих. Странно е, но е много трудно самите ние да следваме съветите, които даваме на клиентите си.

Отпих от кафето.

— Онзи с реставрираната баракуда.

— Същият. Разговарял ли си с него извън съда?

„По дяволите!“

Всички правим глупости. Дребни неща, за които не очакваме, че ще доведат до трагедия. Веднъж се опитах да отворя кокосов орех с ковашки чук. Не улучих и счупих една плочка в алеята за колата. Но чукът не създаде гигантска помийна яма, която да погълне къщата. Разговор със съдебен заседател? Възможно ли беше това да е махването на крилцата на пеперуда, предизвикало ураган?

— Видях Гутиерес до баракудата му и го поздравих за колата. От въпросника на съдебните заседатели бях научил, че хобито му е да реставрира стари таратайки, така че ако искаш да знаеш истината, се надявах да ми направи малка услуга. Нищо особено.

— Неетично е.

— Закопчай ме тогава. Не съм му давал пари.

Спряхме на пътеката в най-отдалечената от плажа точка. Двама любители на кайтсърфинга вкарваха екипировката си във водата. Хвърчилата им бяха ярко оранжево и червено. Не усещах да се е вдигнал вятър. Вълничките нямаха бели шапчици.

— Гутиерес е казал под клетва, че си седнал в колата му и си сложил хиляда долара в жабката.

— Лъже! Няма начин да го има на запис.

— Няма го. Когато си настигнал Гутиерес, двамата сте излезли от обхвата на камерата.

— Значи теорията на обвинението е, че просто съм се мотаел на паркинга за съдебни заседатели с хилядарка в джоба и съм се оглеждал кого да подкупя? Пълни дивотии.

— Позволи ми да довърша, Джейк. Седнал си в колата му. Дал си му мобилен номер, на който да се обади, и той го е направил по-късно през деня. По този начин си тествал склонността му да се включи в играта. Уверил си се, че става за съучастник, така че си го попитал за адреса и си отишъл в дома му след полунощ. Дал си му още двайсет и четири хиляди в стодоларови банкноти и той се е съгласил да уреди оправдателно решение или да блокира журито. Показал си му мобилния си телефон. Предплатен. Счупил си го с една ръка и си казал, че това ще бъде главата му, ако издъни нещо. И както казах, отпечатъците ти са били открити върху банкнотите.

Бученето в ушите ми се беше засилило. До мен би трябвало да достига мекият плясък на вълните, но вместо това чувах само настоятелно бръмчене като от радиошум. Почти очаквах Орсън Уелс да прекъсне шума с извънредно съобщение за нашествие от Марс.

— Откъде искаш да започна, Рей?

— Винаги съм смятал, че хубавото място за начало е истината.

Поех дълбоко мочурливия въздух и издишах. И после отново, в опит да се отпусна. Оказа се, че съм сгрешил за вятъра. Кайтсърфистите бяха вдигнали хвърчилата си и накъдрените вълни в залива показваха, че вятърът се е засилил. Насочваха се най-общо към Стилсвил, при върха на Кий Бискейн. Млади мъж и жена, може би на двайсет и няколко. Носещи се през тюркоазеното море под безоблачно небе. Във въображението им умовете им също бяха чисти като небето. „Дават ли си сметка какви щастливци са? Разбира се, че не. Младите не могат да избягат от неопитността и от време на време от глупостта си. А моето извинение какво е?“

— Първо, никога не бих попитал Гутиерес за адреса му — казах аз. — Разполагам с въпросника на съдебните заседатели, а тази информация е записана там. Второ, имам артритни пръсти от отблъскването на прекалено много противници. Няма начин да строша мобилен телефон с една ръка. Трето, единствената пачка стодоларови банкноти с мои отпечатъци трябва да е депозитът, който върнах на Тъндър Търстън. Преброих парите в банката, когато касиерът ми ги даде.

— Наистина си го направил. Камерата в банката те е заснела. Проблемът е, че Търстън твърди, че така и не е получил парите и няма разписка.

— Ако парите са се озовали у съдебния заседател, значи Търстън лъже.

— Машината му вярва.

Изгледах го неразбиращо.

— Търстън доброволно се подложи на полиграф. Отрече да е получавал пари в брой от теб, както и да е подкупвал Гутиерес. Каза, че не знае дали си подкупил съдебен заседател, но заради подобни твърдения ще трябва да те уволни, което предполагам, че е направил.

„По дяволите!“

Бях изтощен. Имах чувството, че съм изкарал няколко рунда с Пинчър и че той използва корема ми като боксова круша.

Представих си редактиран некролог:

„Джейк Ласитър, лишен от права адвокат от Маями, отървавал убийци от правосъдието и уморявал сираци от глад от името на застрахователни компании, преди да бъде осъден за подкуп на съдебен заседател, почина вчера в килията си в затвора Гадсън…“

Изпих си кафето.

— Дойдох да ти кажа, че ръцете на Стрихнина са мръсни. Работи в някаква комбина с Търстън. При делото за убийство не е използвала най-уличаващите доказателства…

— Напълно съм наясно. Решения, продиктувани от стратегията. Доникъде няма да стигнеш с това.

— Вчера се е промъкнала в апартамента на Търстън. Имам очевидец.

— Промъкнала, казваш?

— Не под прикритието на мрака, но защо й е да ходи там? Защо е влязла с празни ръце, а е излязла със сак? И защо Търстън й е казал: „Какво правим с Ласитър?“.

— Защо според теб?

— Защото Търстън я е купил и двамата заговорничат срещу мен.

— Просто предполагам, но бих се обзаложил, че Стрикстайн е подготвяла Търстън да свидетелства срещу теб в съда. Не като основен свидетел, а по-скоро във връзка с движението на парите. Търстън ще каже, че не си му давал никакви пари в брой. Това означава, че те са останали у теб и после си ги дал на съдебния заседател. Колкото до сака, може да й е подарил футболна топка с автограф.

— Това е нелепо.

— Разбира се. Но ако не успееш да докажеш, че в сака е имало пари, вероятно версията им ще бъде от този род.

— Тоя кучи син Търстън! Трябваше да го хвърля от терасата, когато имах възможност.

— Ще забравя, че съм чул това.

— Кълна се, Рей. Можех да го убия тоя проклетник.

Той цъкна неодобрително с език.

— Сигурно си мислиш, че отмъщението е сладко. Повярвай ми, Джейк — горчиво е. Както ти казах във фитнеса, изкуплението е по-сладко от виното.

— Страшно дрънкало си, Рей. Казвали ли са ти го?

— Със сигурност ми е останало от семинарията.

Погледнах към хоризонта. Кайтсърфистите вече летяха далече навътре в залива. Завидях им още повече.

— Защо Стрихнина прави това? — попитах. — Защо ме е погнала?

Пинчър се разсмя, но в смеха му нямаше нищо весело.

— Джейк, наистина ли не схващаш? Стрихнина не е погнала теб.

— За първи път те чувам да я наричаш Стрихнина.

— Но няма да е за последен.

— Ако не ме е погнала, тогава защо повдига обвинение срещу мен?

— Просто имаш кофти късмета да си мой приятел. Ти си несигурният мост, който води към мен. Косвена жертва.

— Нима Стрихнина иска да обвини теб?

— Събира пари, за да се кандидатира срещу мен. Никога не е заемала изборна длъжност и е напълно неизвестна извън юридическата общност. Единственият й шанс да ме победи е да ме елиминира от изборите. Така че да, иска да мина закопчан пред камерите, за предпочитане само няколко дни след теб.

— Какво си направил, по дяволите?

— Нещо като теб, Джейк. Ти си разговарял със съдебен заседател. Не е изглеждало кой знае какво, стига никой да не разбере. Аз също си имам своите малки тайни.

27. Осем дни до потъването

Един орел рибар с нокти като вилици за стек се рееше в кръгове недалеч от брега в търсене на закуска в плитките води. Малък лаврак, тъп като галош и неразполагащ с правен съветник, пляскаше за последен път с опашка.

Рей Пинчър гледаше орела и говореше с мек, премерен тон. Чаках го да ми каже как точно се вписвам в плановете на Стрихнина да стане окръжен прокурор и с какво разполага срещу него.

— В морето се надига цунами — каза Пинчър. — А в Маями няма високи места.

Знаех, че говори метафорично, но въпреки това хвърлих поглед към хоризонта, където океанът и небето се срещаха.

— Знаеш ли защо разследването срещу теб е секретно? — попита той.

Поклатих глава.

— Сигурно Стрихнина си мисли, че ще избягам в Аржентина, ако изтече информация. Очаквам всеки момент да почукат на вратата ми и да ме арестуват.

— Не и през следващите осем дни.

— Осем ли?

— Тогава е първият ден, когато човек може да се кандидатира за окръжен прокурор. Денят, в който винаги се кандидатирам.

— Значи моето арестуване цели да злепостави теб? Това ли е всичко, с което разполага тя?

— Не бих казал. Но това е първата стъпка. Заглавието в „Хералд“ ще звучи горе-долу така: „Приближен на Пинчър с повдигнато обвинение при разследване на корупция“.

— Какво разследване на корупция?

— Защо според теб Марвин Фишбейн те покани на работа след всичките тези години?

— Трябваше му адвокат в съда.

— И от хилядата, между които е можел да избира, се е спрял върху теб — онзи, когото е уволнил от кантората преди години.

Един-два изгорели синапса дадоха искра в главата ми.

Ти си му казал да ме наеме!

Орелът рибар пикира към водата с издадени напред нокти като саби. Плясък и птицата отново се издигна със сочна плячка.

— Помниш ли обяда ни преди половин година? — попита Пинчър. — Оплакваше се как работата ти не върви. Гладни млади адвокати сваляли тарифите, за да привлекат клиенти. Случаите на длъжностни престъпления пресъхнали. Арестите за дрога намалели. Така че се обадих на Фишбейн и да, той търсеше човек. Но честно казано, Джейк, труден си за продаване.

— Тогава защо си го направил? Просто за да ми помогнеш ли?

— Кой беше първият, който ти се обади да ти честити?

— Ти. В девет и една минута на първия ми работен ден. Още не бях окачил значките по стената.

— Не се обадих да ти кажа само едно браво.

Бързо си спомних.

— Помоли ме да уредя спонсорството на съдружниците в „Харман и Фокс“ веднага щом се установя на новото място.

— Което ти направи и аз ти благодарих.

— Не беше кой знае какво, Рей. Повечето дадоха позволената от закона сума от хиляда долара. Но на общия фон това не е много.

Той махна пренебрежително с ръка.

— Това са декларираните суми. А не парите в брой.

Трябваха ми няколко секунди, за да схвана.

— Ох, мамка му, Рей! Не можеш да вземаш пари в брой.

— Точно така. А ти не можеш да говориш със съдебен заседател. Но си го направил и аз също го направих.

Той помълча замислено за момент и продължи:

— Мислех си, че нямам избор. Знаеш ли колко струва телевизионното време в Маями? В днешно време не можеш да водиш предизборна кампания, без да вземаш пари в брой. Всички го правят.

Замълчах, докато попия чутото. Слънцето вече се беше издигнало по-високо и печеше безмилостно. Орелът рибар беше отлетял, или доволен от закуската, или да разузнае нови територии за обяда.

— Помниш ли как се отбих в „Харман и Фокс“ да ви видя и да се поздравим? — попита Пинчър.

— Разбира се. Аз го уредих. Кафе и pastelitos.

— След петминутната ми заучена реч в конферентната зала Фишбейн ме покани в кабинета си. Връчи ми двайсет и осем чека от съдружниците, по хиляда долара всеки.

— Дотук всичко е чисто.

— После Фишбейн се усмихна и каза, че има подарък за мен. Дипломатическо куфарче от най-фина кожа на алигатор.

— По-подходящо щеше да е от акула. Какво имаше вътре?

— Точно двеста и петдесет хиляди долара. Зашеметяваща гледка.

— А каква е била ползата за „Харман и Фокс“? Защо им е да престъпват закона, за да ти помогнат?

— Новият съдебен комплекс. Издаване на облигации за триста милиона долара. Обикновено окръжната комисия наема някоя префърцунена нюйоркска кантора за документацията. „Харман и Фокс“ искаха парче от баницата.

— Два милиона за правни хонорари — казах аз.

— Приблизително. Така че защо да не похарчат част от тази сума, за да получат работата?

— Можеш да осигуряваш облигации?

— Фишбейн и партньорите му са достатъчно вещи да знаят, че има комисия по облигациите, назначена от окръжната комисия, и че аз съм един от членовете й.

— Но…

— Но достатъчно членове на комисията ми дължат услуги, така че да, вероятно ще мога да им бъда от полза. Точно това казах на Фишбейн. Използвах думата вероятно.

Сигурно погледът ми е отразявал чувствата ми. Разочарование. Прощаване с илюзиите. Неодобрение. И куп други подобни неща.

— Какъв ти е проблемът, Джейк? Някой трябва да задвижи нещата. И както казах, не съм обещавал. Но това е нюанс, който ще остане незабелязан за всяко жури, подготвено от Стрихнина.

— Тя как е разбрала?

— Марв Фишбейн бил арестуван за каране в пияно състояние и започнал да дрънка как бил най-добрият ми приятел и как финансирал кампанията ми с пари в брой. Когато изтрезнял, се отрекъл от думите си, но те вече стигнали до Стрихнина и тя възнамерява да го изправи пред журито. Междувременно изиска цялата документация на финансовата ми комисия. Протакаме докато можем, но когато събере всичко, тя ще види, че сме похарчили повече, отколкото е отчетено по документи.

— Чист случай на финансова измама при предизборна кампания. Както и възможно обвинение за даване на подкуп.

— Ще се цели и в двете.

— И що се отнася до изборите, едно от обвиненията ще те завлече и ще сложи край на кариерата ти — казах аз. — Точно както обвинението в натиск върху съдебни заседатели ще сложи край на моята.

— В общи линии да, Джейк. Така че ако мислиш, че ръцете на Стрихнина са мръсни, имаш осем дни да го докажеш. В противен случай и двамата сме аут.

28. Дълъг път

„Кой, по дяволите, натиска очите ми в черепа?“

Така чувствах главоболието си, докато вървях вместо да тичам към къщи от Матесън Хамок. Сякаш силни палци натискаха безмилостно клепачите ми.

С натежали крака, плувнало в пот тяло, с бучащи и туптящи уши. Когато се добрах до вкъщи, ме боляха и коленете.

Взех душ. Избръснах се. Облякох тъмносин костюм, бяла риза, тъмночервена вратовръзка. Облекло за работа. Или за погребение.

Докато карах по магистралата „Дикси“, слушах един местен идиот по спортния канал („Футболният отбор «Кейнс» се нуждае от повече мутри“), след което превключих на класическо кънтри. Сякаш не бях достатъчно вкиснат, ами и Ханк Уилямс ми запя „Толкова съм самотен, че ми се плаче“. Успяваше някак си да вмъкне тремоло между сричките на „самотен“. Оценявам високо майсторството винаги, когато го открия, особено ако подобни умения ми липсват. Тъй като не мога да пея, да рисувам или да строя мостове, има много неща, на които да се възхищавам.

Обадих се на вярната си секретарка Синди. Не „асистент“ или „помощник“. Тя е с мен от близо двайсет години и настоятелно твърди, че не иска повишение.

Шефе, идваш ли най-сетне на работа? — сръчка ме тя. — Телефонът загря от обаждания на ПНК.

Потенциални нови клиенти.

— Слушам те.

— Не са от най-примамливите, ако трябва да съм честна. Една майка иска да съди родителите на другите деца от детската градина, задето не дошли на рождения ден на сина й. Настоява за обезщетение за цената на тортата и за емоционални щети.

— Нататък, Синди.

— Случаят с дъждовната ваканция.

— Какво ще рече това?

— Един тип иска да съди Доминиканската република, защото всеки ден от ваканцията му там валяло.

— Нещо друго?

— Да. Някакъв от Брауърд току-що получил пет години за побой със средни телесни увреждания. Здравата стъпкал някакъв човек.

— Направо да се признае за виновен. Така е по-добре.

Тя не реагира.

— Синди, какво не ми казваш?

— Стъпкал го е с маратонки „Еър Джорданс“. Сега иска да съди „Найк“, задето не са го предупредили, че маратонките са опасно оръжие.

В същия момент получих сигнал, че ме търсят. Погледнах екрана, докато насочвах стария кадилак към 1–95. Търсеше ме Стив Соломон.

— Затварям, Синди.

Казах здрасти на Соломон и той ми извика в отговор:

— Дълъг път!

— За какво става въпрос?

— Джаки, Джаки, Джаки! Вземам си назад всяка гадна дума, която съм казал за теб, и се извинявам за всяка гадна дума, която ще кажа по-нататък.

— Тоест?

— Току-що говорих с доктор Мелиса Голд, невропатолог и голяма клечка по неврология в Университета в Лос Анджелис. Ще й пратя биографията ти вместо теб.

— Нима?

— Предчувствието ти се оказа вярно, приятел. Аутопсията го доказа. Доктор Голд нарязала и накълцала мозъка на Карла Каруана. Целият бил на кафяво-червени петна. Тау протеин.

— Нямам никаква представа какво е това.

— Тя ще обясни. Диагнозата е ХТЕ. И знаеш ли какво причинява това, приятелю? Деменция! Карла не би могла да формира правното намерение да извърши самоубийство, точно както ти го каза.

— И докторът може да определи това по мозъчната тъкан? Направила е връзка между деменцията и правното намерение?

— Не точно. Но ни дава достатъчно научни дрънканици, с които да разбием искането ти за съкратена процедура и делото да се гледа пред жури.

— Поздравления, Соломон. Но точно в момента съм малко разсеян от други неща.

— Съсредоточи се. Утре сутрин летим за Ел Ей за показанията на доктор Голд. Тя е в Санта Барбара на някаква конференция и ще вземем показанията след сутрешната й реч. Трябва да присъстваш, за да представляваш силите на мрака, известни и като „Бискейн Лайф Иншурънс“.

— Няма да мога. Имам неща, за които трябва да се погрижа тук. Важни неща.

— Я бъди рационален. Какво може да е по-важно от две сирачета?

Исках да кажа на Соломон, че разполагам с осем дни да намеря доказателства, че Стейси Стрикстайн е с мръсните ръце, а аз съм чист, или поне не измацан. Че след огласяване на обвинението ще ме арестуват. И че дори ако ме оправдаят, кариерата ми ще е съсипана. Как бих могъл да намеря нови клиенти? Единствената реклама, която бих могъл да си направя, щеше да е: „Хей, оплесквам нещата и мога да направя същото и за теб“.

Това нямаше да подейства. Никой не иска престъпник за адвокат.

Спестих всичко това на Соломон. Ако знаеше в какво положение се намирам, щяха да му хрумнат разни щури идеи и да ме разсее още повече. Така че се очертаваше бързо отскачане до Калифорния, а когато се върнех, щях да мога да…

„Какво?

Откъде изобщо да започна?“

Не знаех, а Соломон не преставаше да дрънка.

— Трябва да вземем показанията на доктор Голд, да ги запишем и да ги внесем преди изслушването другата седмица — каза той.

— Под „ние“ имаш предвид себе си и Виктория. Моля те, не забравяй, че съм от противниковата страна.

— Знам. Наистина си рационален, Джейк.

Явно „рационален“ беше думата на деня за Соломон.

— Каквито и лични проблеми да имаш, отложи ги, става ли? — продължи той.

— Имам ли избор?

— Нямаш. Хайде де, ще се позабавляваме. Ти, Вик и аз. Като в добрите стари времена. Ял ли си някога абалони?[10]

— Разбира се. Всеки път, когато играехме в Оукланд или Сан Франциско. Обичам ги с чесън и масло.

— Това се нарича дух. Абалони и добро калифорнийско вино. Ще се видим утре сутринта. Полет 1403 на „Америкън Еърлайнс“. Първа класа, „Боинг 777“. Позволих си да ти резервирам място.

— Доста неща си позволяваш, Соломон.

— Излитаме в шест и петдесет и девет сутринта. Не закъснявай. Смятам да спя през целия полет, така че те сложих до Виктория. Можеш да флиртуваш с нея шест часа. Да й обясняваш, че ще й е по-добре с теб.

— Тя вече го знае, Соломон. Но за нея това няма значение.

— Така е. Но защо?

— Защото поради някаква незнайна причина те обича. А любовта не е рационална.

29. Ще се видим в Хавана

В 6:15 на следващата сутрин сънено се тътрех през Зала D на Международното летище на Маями. Бях изпил двойно кубинско кафе на сергията на „Ла Карета“, малката сестра на ресторанта „Кале Очо“. Кофеинът би трябвало да ме събуди, но не го направи, а само ускори пулса ми. Освен това ме дари с нов пристъп на главоболие. Само за секунди барабанният ритъм в главата ми се изравни с този на сърцето.

Така и не насрочих за друг път часа при д-р Хелфман и в случай, че бях забравил (а не бях), Чарли Ригс ми го бе напомнил предишната вечер. А също и баба, както и Кип. И тримата се нахвърлиха върху мен. Казах им, че нямам време.

— Намери време! — нареди Чарли. — Пясъкът изтича, приятелю.

Сега, докато влачех куфара си покрай ярко осветените витрини, се борех с желанието да си купя тениска с рисунка на претендента за птица на щата. Гигантски комар. Намирах се само на няколко метра от изхода за заминаващи, когато телефонът ми иззвъня. Скрит номер.

— Кой будува в този час? — попитах вместо „ало“.

— Господин Ласитър. Защо сте на летището?

Женски глас. С намек за подигравка в тона.

— Кой е?

— На изход D-37 има полет за Хавана. Натам ли пътувате? Искате да останете една крачка пред закона?

„Ох, мамка му!“

— Стрихнин. Ти ли си?

— Помощник окръжен прокурор Стрикстайн — поправи ме тя.

— Следиш ли ме? Пуснала си някой да ме следи заради дребно провинение трета степен?

— Случаят е по-голям, отколкото можете да си представите. Може би ще е по-добре да си поговорите с вашия приятел Реймънд Пинчър по въпроса.

— Съмнявам се, че Шугър Рей би искал да разговаря със закоравял престъпник като мен.

— Сериозно? Разполагам с отлични снимки с широк обектив от вчера. Как двамата с окръжния прокурор заговорничите на плажа.

— По-скоро как двамата се потяхме на плажа.

— Аз съм онази, с която би трябвало да говорите, не той.

— Нямах представа, че офертата „Да се споразумеем“ още е налице.

— Може да бъде. Стига да имате да предложите нещо.

От говорителя се разнесе писклив глас, обявяващ, че пътниците от първа класа и родителите с палави деца могат да се качват на Полет 1403 за Лос Анджелис.

— Трябва да тръгвам, Стрихнин.

— Помощник окръжен прокурор Стрикстайн — повтори тя.

— И си напъваш задника да махнеш „помощник“, нали?

Зърнах Стив Соломон и Виктория Лорд да бързат към изхода. Соломон ми махна да отида при тях. Посочих телефона и вдигнах пръст. Един момент.

— Имам свидетел, който ви уличава в даване на подкуп от ръка на ръка — каза Стрикстайн. — Това означава автоматично лишаване от права и пет години затвор. Какво имате за мен?

— Какво ще кажеш за мохито в „Насионал“ в Хавана? Ако още няма договор за екстрадиране, аз черпя.

— От вас искам само клетвено заявление, че Рей Пинчър ви е помолил да организирате събиране на средства за кампанията му.

— Няма проблем. Направи го и ще го кажа.

— И че е настоял даренията да са в брой.

— Няма начин. Не е имало такова нещо. Рей каза да направя всичко по правилата и аз го направих.

— Присъствахте ли, когато окръжният прокурор е обсъждал с Марвин Фишбейн издаването на облигации за новата сграда на съда?

— Не знаех, че изобщо са обсъждали подобно нещо, така че съм сигурен, че не съм присъствал.

— Когато паметта ви се подобри, обадете ми се. Можете да го смятате за състезание.

— С кого се състезавам?

— С Марвин Фишбейн, разбира се. Който пропее пръв, остава на свобода. Който не го направи, ще бъде обвинен във финансова измама при предизборна кампания и подкупване на обществен служител. Във вашия случай това ще бъде добавено към обвинението за натиск върху съдебни заседатели. Три присъди, Ласитър. Ще искаме присъда за многократно погазване на закона. Как ви звучи трийсет години затвор?

— Звучи ми, че си отчаяна. Adiós, Стрихнин. Ще се видим в Хавана.

Нов глас по високоговорителя обяви, че закъсняващите пътници трябва да ускорят крачка и да побързат към самолета. Наредих се на опашката и набрах номер.

— Фишбейн — отговори Марвин.

— Не казвай нищо, Марв. Приеми, че телефонът ти се подслушва за този и всеки друг разговор.

— Господи, Джейк. Получих призовка. Какво става, по дяволите?

Ясно долавях страха в гласа му.

— Спокойно, Марв. Обвинението няма нищо срещу нас, освен ако някой от двама ни не проговори.

— Сигурен ли си?

— Прокурорът на практика го призна. Така че искам да държиш фронта. Можеш да го направиш, нали?

— Не знам, Джейк.

— Никакви такива. Ще се видим след два дни. Дръж фронта заради мен, Марв.

— Заради теб ли? Пет пари не давам за теб. Ами аз? Доброто ми име? Семейството ми?

Дрънкаше несвързано. Почти виждах как главата му трепери.

— Добре, не за мен. За истината. За справедливостта. За изкуплението.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Сложно е. Ще обясня, когато разполагам с повече информация, но ще ти кажа, че Стрикстайн е изложена на опасност, не ние.

Ако телефонът на Фишбейн се подслушваше, още по-добре. Нека Стрихнина да се чуди с какво разполагам срещу нея. Разбира се, отговорът беше nada. Но мантрата на деня беше „объркай врага“.

— Джейк, не мога да вляза в затвора. Не съм като теб. Не съм достатъчно силен.

— В никакъв затвор няма да влизаш, Марв.

— Ректумът ми е свещен и неприкосновен, Джейк. Единственото нещо, което влиза в него, е тръбата за колоноскопия.

— Стегни се. Качвам се на самолет…

— Бягаш! Къде, Джейк? В Буенос Айрес ли?

— В Лос Анджелис. Ще се върна след два дни. Ще бием Стрикстайн. Всичко ще се уреди.

— Как? Имаш козове срещу нея ли?

— Няма да повярваш какво имам — със спокойна увереност казах аз. Подобно на големите играчи на покер, адвокатите са много добри в блъфирането. Дори да имах боклучава ръка, гласът ми звучеше така, сякаш държа каре аса. — Ако някой ще влиза в затвора, това ще е тя! А не ти, Марв. И не аз. Ние ще пием шампанско и ще ядем хайвер, докато мъкнат Стейси Стрикстайн към килията.

Трета част

Многократните травми на главата задръстват мозъка и превръщат човека в нещо друго.

Д-р Бенет Омалу, игран от Уил Смит във филма „Комоцио“

НФЛ вече признава нещо, което е известно отдавна. Броят на починали играчи с посмъртна диагноза ХТЕ подкрепя неизбежното заключение, че съществува пряка причинно-следствена връзка между живота на футболното поле и заболяването.

Мнение на Апелативния съд по делото на бивши футболисти срещу Националната футболна лига, одобряващо обезщетения за нанесени вреди, 18 април 2016 г.

30. В Нощта, която никога не я е имало

Стив Соломон вече се беше излегнал в място 1А, предната седалка до прозореца. Нямаше 1В и 1С, тъй като салоните в самолетите се проектират или от шегаджии, или от инженери с малко познания за азбуката. До Соломон имаше широка първокласна пътека, след което бяха места 1D и 1G. Виктория се беше настанила на 1G, най-далече от Соломон, така че седнах на 1D, до него от другата страна на пътеката.

Както беше обещал Соломон, намирахме се на „Боинг 777“ на „Америкън Еърлайнс“ с въртящи се кожени кресла. Натискаш копче и креслото се превръща в легло, което ти осигурява уединение в отделен пашкул, сякаш си в покрит шезлонг на плажа на скъп курорт.

— С кого говореше така напрегнато по телефона? — поинтересува се Виктория.

— С Кип — излъгах аз. — Искаше да ми пожелае добър път.

Ако бях говорил с Кип, той щеше да ме пита дали съм му оставил пари за пица, но не и да ми пожелае добър път. В края на краищата той е тийнейджър.

— Много приятен младеж — рече Виктория. — Как се справя в училище?

— Добре, предполагам. Но играе футбол, а треньорът му е корав пич.

— Това не се ли отнася за всички треньори?

— Тревожа се, че Кип се опитва да бъде като мен.

— Това определено ще си има своите неудобства. Разговарял ли си с него?

— Малко, но пък и не искам да го притеснявам.

Появи се стюардът с топло кашу и студени мимози. От другата страна на пътеката Соломон поръча две „Блъди Мери“. После си събу обувките и обу пантофи от торбата с подаръци на авиокомпанията. Сложи си маска на очите, излегна се в удобното си легло и изчезна от поглед.

— Няма ли да работиш върху въпросите за доктор Голд? — извиках му през широката пътека.

— Не — разнесе се приглушеният му отговор от пашкула. — По-добър съм, когато проявявам спонтанност.

— Няма да мога да ти помогна, ако я поставиш под клетва и тя те издъни.

— Спокойно, Джейк.

— Безразсъден си. Казвал ли съм ти го?

Той измърмори нещо неразбираемо.

— Дай ми копие на доклада на доктор Голд, за да подготвя защитата си — казах аз.

— Нямам нищо написано — отговори глас от леглото. — Нямаше време.

Това сигурно беше вярно. Но исторически стратегията на адвокатите на ищците е да инструктират експертите си да не подготвят писмени доклади. По този начин нахалната защита не може да се подготви за представянето на материалите и изслушването.

— Значи си готов, така ли? — продължих да го тормозя.

— Родил съм се готов.

— Разбираш важността на свидетелството й, нали, каубой?

Главата на Соломон се подаде от пашкула, после и останалата част от него. Той вдигна маската си за очи и се обърна към мен.

— Виж какво, татенце. Подготвил съм си домашното. Ясно? — Взе първата си „Блъди Мери“ от масичката и я пресуши на екс.

— Започне ли свидетелстването, вече не сме приятелчета — казах му аз. — Трябва да защитавам клиента си, независимо дали ми харесва, или не.

— Ох, сега вече ме уплаши. Вик, теб страх ли те е?

— Момчета, няма ли да спрете? — каза седящата до мен Виктория.

— Аз ще спра и ще спя — каза Соломон. — За да можете вие двамата да правите онова, което правите, когато ме няма.

— В общи линии, ще кажа на Виктория, че прави огромна грешка — обещах аз.

Соломон измърмори нещо и отново изчезна в пашкула си.

 

 

Някъде над Тексас изпих четири тиленола и ги прокарах с мимоза. Реших, че витамин С ще ме ободри, а с шампанското изразявам благодарността си към френския народ за Статуята на свободата и Едит Пиаф.

— Главата ли те боли? — попита Виктория.

— Малко — излъгах аз.

Мъчех се да остана мъж докрай, както ме бяха учили всичките ми треньори. Помня как на една тежка тренировка в августовската жега рухнах и се издрайфах на косъм от шпайковете на тренер Шула. „Ласитър, разкарай се от игрището ми! — извика той. — Иди да умираш някъде другаде“.

Гледам на случая като на момент на близост между ментор и ученик.

— Изпи две хапчета на излитане, когато си мислеше, че не гледам — каза Виктория.

— Хвана ме — признах си аз.

— Имаш ли световъртеж? Да виждаш двойно?

— Не. — Това беше вярно, но ушите ми продължаваха да пищят. По-скоро дразнещо, отколкото болезнено. Все едно да слушаш Хърб Албърт и Тихуана Брас да изпълняват „Испанска муха“ сто пъти един след друг.

— Чарли Ригс ми се обади вчера — каза Виктория.

— Да не би да си се консултирала със стария касапин по делото Каруана? — попитах, макар да бях съвсем сигурен, че не това е била темата.

— Всъщност той се обади за теб, Джейк.

— И е нарушил поверителността на отношенията между лекар и пациент. Ще го съдя.

— Трябвало е да си направиш неврологични изследвания.

— Животът се намеси.

— Но ще идеш на лекар, нали?

— Казах на Чарли, че ще ида, така че да, ще го направя.

Тя сниши глас до шепот, макар че никой не ни слушаше.

— Престана да говориш за самоволно правосъдие. Да смятам ли, че си осъзнал колко безумно и опасно би било това?

— Тъндър Търстън е на изчакване, докато не оправя някои други неща.

— На изчакване?

— Засега.

Тя въздъхна.

— Искаш ли да ми кажеш за другите неща, които трябва да оправяш?

Мислех да направя точно това. Да й разкажа за цялата стрихнинова катастрофа. За това, че ще ми повдигнат обвинение. За това, че „Харман и Фиш“ са спонсорирали незаконно предизборна кампания. Виктория щеше да реагира рационално и вероятно да предложи добър съвет. Но нещо задържа езика ми зад зъбите. Може би се срамувах, че съм попаднал в подобна паяжина. Може би се страхувах, че Виктория ще си помисли, че наистина съм подкупил съдебен заседател и съм съучастник с Фишбейн и Пинчър във финансовата измама преди изборите. Каквато и да беше причината, казах:

— Може би по-късно. Просто още не съм готов да излея всичко.

Тя ме изгледа преценяващо за момент, после ми зададе въпрос, който ми дойде изневиделица.

— Помниш ли онази нощ, когато дойдох при теб?

Известно време се чуваше единствено равномерното бръмчене на огромните двигатели. Прочистих гърлото си, за да спечеля още време, и накрая отговорих:

— Не. Не мога да кажа, че помня подобно нещо.

— За адвокат си доста кофти лъжец.

— Ще поработя върху това.

— Стив беше в затвора. Бях му ядосана, защото ме излъга как е станало така, че е държал пистолета, с който беше застрелян Николай Горев. За протокола, Стив е по-добър лъжец от теб.

— Признавам твърдението ти.

— Дойдох при теб много късно. Ти лежеше на хамака отзад. Бях пила. Сега да се сещаш?

— Изобщо не се е случвало.

— Носех бели изрязани шорти. И ти оплакна добре очите.

— Щях да запомня подобно нещо. Но не.

— И сандали с високи подметки с дълги ремъци, които обхващаха прасците ми чак до коленете.

— Нощта, която никога не я е имало.

— Определено огледа краката ми.

Премълчах. Разбира се, че си спомнях всичко. И опънатото късо розово горнище, което показваше добре оформените й и щръкнали гърди. Образът се беше запечатил в мозъка ми, независимо колко сътресения съм преживял.

— Не беше само заради лъжата на Стив за стрелбата — продължи тя. — Мислех си, че има връзка с онова момиче от руския бар.

— Какво момиче от бар?

— Онази нощ ти ми каза, че той не ходи с нея, макар да беше в твой интерес да кажеш обратното.

— Съжалявам, нямам никакъв спомен за подобни неща.

— Опитах се да те изкарам от хамака и да те вкарам в леглото. Помниш ли какво ми каза?

Свих рамене и я изгледах с неразбиращия ми поглед. Тя въздъхна и ме изгледа с раздразнения си поглед.

— Отказа ми. И каза: „Беше време…“

Изключих я. Нямах нужда Виктория да ми казва какво съм й казвал, защото помнех всяка дума: „Беше време, когато не бях достатъчно мъж, за да кажа «не». Тези дни са минало и вече не участвам в секс за отмъщение. Така утре няма да се събудим и да мразим себе си“.

Виктория продължаваше да изравя спомена.

— Тогава ти казах, че вече те мразя, задето ме отблъскваш. А ти ме изгледа много сериозно и каза: „Утре…“

„Утре ще ми благодариш. Виж, имам нужда от теб. Стив наистина има нужда от теб. И когато това приключи, двамата с теб ще пийнем — за предпочитане кафе — и ще се смеем, като си спомняме за този момент“.

— Както и да е, искам да ти благодаря — каза тя. — Можеше да се възползваш от мен, ако позволиш да използвам остарелия израз.

— Според опита ми сборът на алкохол, гняв и секс за отмъщение на сутринта се равнява на съжаление.

— Значи помниш!

— Говорех хипотетично. След нощ на атаки и отбивания, на охкане и ахкане, когато страстите се охладят и сутрешното слънце надникне през щорите, щяхме да седим на масата за закуска с кафе, препечени филийки и голяма кана срам. Ти щеше да се върнеш при Соломон, а приятелството ни щеше да стане на пух и прах.

— Хипотетично казано?

— Разбира се.

— За протокола, и двамата те обичаме.

— И вие сте свестни, деца.

— Така че ако правя предложения за личния ти живот — каза тя, — те идват именно от това. От обич, уважение и приятелство.

„Ох, Господи. Сега пък какво?“

Какви точно бяха плановете на Виктория да подобри живота ми?

31. Любовта, Джейк. Любовта

Гигантските двигатели на самолета продължаваха да бръмчат. Виктория мълчеше. Можех да се обзаложа, че работи върху някаква идея, която включва чувства. Мои, не нейни. Искаше да бъда по-открит. Бяхме водили този разговор и преди. Добре, признавам. Аз съм донякъде изкопаемо. Но пък от друга страна съм мъж. Не размахвам емоциите си като флаг на платноходка. Пазя чувствата си за себе си и се опитвам да решавам личните си проблеми, без да досаждам на приятели и роднини.

Тогава тя ме изненада.

— Стив твърди, че причината да не се виждаш с никого е в мен.

— Не е вярно. Просто съм придирчив.

— Наистина ли?

— Имам си стандарти. Опитвам се да не излизам с бегълки от закона, нарушителки на гаранции и жени, които са убили любовниците си. Иначе съм широко скроен и готов да се срещам с всякакви.

— Сериозно, колко време мина от последната ти връзка?

— Не много. Как беше името й? На онази стюардеса със сухата кожа.

— Наричат ги бордови помощници, Джейк.

— Не и когато ходехме. Като се замисля, тя работеше за „Истърн“. Или беше „Транс Уърлд“?

— Трябва да се върнеш в играта, преди да те е подминала.

— Кой да ме подмине?

— Любовта, Джейк. Любовта.

— Няма да знам откъде да започна. Напоследък все повече се чувствам като любител на бирата и бургерите в свят на пастети и шардоне.

Виктория отвърна с едно „хм-м-м“, взе журнала на авиокомпанията и погледна корицата, но се досещах, че не проявява интерес към полети до Антарктида. Несъмнено продължаваше да работи върху онзи типично женски подтик да подобри живота ми въпреки всичките ми усилия да устоя на промените.

Накрая мълчанието стана нетърпимо и заговорих.

— Добре, значи смяташ, че имам нужда от лекар и приятелка. Това ли е?

— Освен това искам да ми имаш доверие. И на Стив също. Ако имаш проблеми, не ги потискай.

— Когато имам нещо за докладване, ти ще си първата, която ще разбере.

— Добре тогава, ще споделя нещо с теб. Двамата със Стив сме призовани пред журито.

— Какво!?

— Искат отменените чекове на всички спонсори на кампанията на Рей Пинчър и цялата ни банкова документация за последните шест месеца.

— Проклетата Стрихнин — казах аз.

— Стейси Стрикстайн. Да, обадих й се. Попитах я какво означава всичко това. Тя каза да питам теб.

Усетих как вратът ми загрява. Срещал съм прокурори, които подвеждат под отговорност жените и родителите на заподозрени, за да изтръгнат самопризнания. Това беше страница от същата книга.

— Аз движех даренията за Пинчър — казах й. — Ти и Стив ми дадохте чекове за по двеста и петдесет долара, а аз ги предадох на финансовия шеф на кампанията. Някои ухажвани от мен хора пишеха чековете си, а после без мое знание са пробутвали и пари в брой под масата.

— Не и ние със Стив.

— Знам го. Стрихнина също го знае. Просто ви тормози, защото сме приятели.

Виктория се замисли за момент.

— Това обяснява последното, което ми каза.

— И какво е то?

— Каза ми: „Когато приключа с Ласитър, няма да имате приятел в този град“.

— Не се безпокой, Виктория. Нямам нужда от много приятели, щом имам вас двамата.

32. Даване на показания, калифорнийски стил

На летището в Лос Анджелис взехме кола под наем — голям черен „Кадилак Събърбън“ със силно затъмнени стъкла, които биха подхождали отлично на Сикрет Сървис или на някой гангстерски рапър. Избор на Стив Соломон, естествено.

Соломон предложи да шофира, а аз предложих да полегна на задната седалка. След шестчасовия полет гърбът ми се беше схванал, а адското главоболие категорично отказваше да отмине. Виктория въведе в телефона си адреса на „Четири сезона Билтмор“ и потеглихме към Санта Барбара.

Беше един от онези дни в Южна Калифорния с температура двайсет и два градуса, безкрайно синьо небе… и ужасен трафик. Докато пълзяхме по магистрала 405, Соломон започна да ни забавлява с истории от дните му като стопер с бързи крака, но некадърна бухалка в отбора по бейзбол на Университета в Маями.

— Имахме серия от девет мача тук през последната ми година — припомни си той. — С университетите на Лос Анджелис, Пепердин и Санта Барбара. Завършихме в Санта Барбара с три мача, на които отмъкнах пет бази.

— И още не си ги върнал — предположих аз.

— Четири хита, всичките единични, два в мрежата и три автоматични превземания на първата база в трите игри.

— Обзалагам се, че не помниш кой отбор е спечелил серията — казах аз.

— Сега пък какви ми ги дрънкаш, Джейк?

— Трите игри. Маями срещу Санта Барбара. Кой спечели серията?

— Кой ли помни? Беше много отдавна.

— Но ти помниш всичките си батирания. Всички отмъкнати бази. Може би и колко пъти си се почесал по чатала.

— И какво?

— Не си бил отборен играч. Винаги всичко се върти около теб. Стив. Стив. Стив.

— Господи, и това го чувам от треторазреден защитник.

— Момчета, моля да бъдете добри на това пътуване — пледира Виктория.

Аз обаче не спрях.

— Твоят егоцентризъм е недостатък на характера, Соломон.

— Виктория, вярваш ли на ушите си? Човекът, който иска да убие свой клиент, ми чете лекции за характера ми.

— Бивш клиент — поправих го аз.

— О, огромна разлика. Кажи го на съдията!

— Стив! Джейк! Очертава се наистина дълъг ден и без да си размахвате пишките пред лицето ми.

Това затвори устите и на двама ни.

Сякаш бяха изминали часове, но двайсет минути по-късно Соломон излезе на магистрала 101 и продължи на север през долината Сан Фернандо към Санта Барбара.

 

 

Хотел „Четири сезона Билтмор“ има основна сграда в колониален испански стил с оранжеви керемиди и дискретно уютни малки бунгала сред буйна растителност. Предната част на хотела се намира само на метри над Бътерфлай Бийч на Тихия океан. Задната гледа към планината Санта Инес. Покрай виещите се планински пътища се виждат къщи в средиземноморски стил. Местните градски активисти наричат мястото Американската ривиера. Може и да е малко пресилено, но местенцето е доста луксозно.

Като жители на Флорида не се впечатляваме от океани и плажове. Но планините, които се спускат почти до брега? Е, те са друго нещо.

В конферентната част на хотела имаше афиши, обявяващи сесии за неколкостотинте невролози, които се бяха събрали тук не заради океана и слънцето, а за научни дискусии и клюки. Някои лекции изглеждаха особено интересни. Като „Церебрален когнитивен афективен синдром — значение за неврологията и психиатрията“. И „Рационална терапевтика на прионна инфекция и връзката й с болестта на Алцхаймер“. Последният афиш обявяваше беседа на д-р Мелиса Голд: „Травматични мозъчни увреждания и деменцията“.

„Добре, става по-топло“.

Откритията на д-р Голд се обобщаваха с дребен шрифт, но в текста имаше фрази като „амилоиден прекурсорен протеин“, а аз виждах размазано от дългия път. Поради часовата разлика между двете крайбрежия тук бе едва ранен следобед, но аз вече бях готов да подремна.

— Къде е нашата заседателна зала? — попитах Соломон.

— В Кали сме, скъпи — отвърна той.

— Какво ще рече това?

— Какво предпочиташ да зяпаш — орехови ламперии или момичета по бикини?

— Мен ли питаш, Стив? — обади се Виктория.

— Говорех метафорично — отвърна Соломон в опит да остане на положение. — Така де, не е ли по-добре на плажа? Грохот на вълни. Солен въздух. Морски птици. И цялата останала прелест.

— Няма да снемаме показания на плажа — казах аз.

— Технически погледнато, над него. След мен.

Излязохме от хотела, минахме покрай ято питомни райски птици и пресякохме улицата до страната й откъм океана. Влязохме в „Корал Казино“, частен плажен клуб с петдесетметров басейн и кабини на две нива, построени непосредствено над пясъка.

— Членството в клуба струва сто и петдесет долара — каза г-н Соломон Всезнайкото. — Когато с Вик спечелим делото, може и да се включим.

— Доста дълго ще трябва да пътувате, за да направите няколко дължини в басейна — отбелязах аз.

— Прекалено си практичен, Джейк. Позволи си да мечтаеш от време на време.

Спретнат млад мъж с бяла колосана риза с еполети ни поведе към втория етаж, където се озовахме на открита пътека с изглед към басейна, който свършваше точно там, където започваше пясъкът. Стигнахме до една малка платформа директно над плажа. Отгоре имаше платнен сенник, но иначе платформата беше открита от всичките четири страни. Както беше обещал Соломон, имаше солен въздух. И морски птици. Не видях никакви момичета по бикини на почти пустия плаж. Само неколцина разхождащи се и един голдън ретривър, който подскачаше до самата вода и гонеше гумена топка.

— Какво мислиш, Джейк? — попита Соломон.

— Понякога ме изненадваш, Соломон. Много е приятно.

На платформата имаше кръгла маса с пет стола. На нея вече имаше млада жена, която нагласяше стенографска машина. Представи ни се като Мери Ортега, съдебен репортер. Беше на около трийсет, с оранжеви джинси и бяла блуза. Предположих, че това е неофициално облекло в Санта Барбара. Тя взе визитките ни, за да въведе данните ни в протокола, изпука с кокалчетата на пръстите си и зачака.

Не след дълго д-р Мелиса Голд забърза по пътеката, понесла кожена чанта и облечена в синя лятна рокля на бели лилии. Сандалите с онези големи коркови подметки показваха ноктите на краката й, които бяха лакирани в тюркоазено.

— Надявам се да нямате нищо против тоалета ми — каза тя. — След беседата сутринта се преоблякох и се разходих по плажа до пристана. Много е ободряващо!

Беше толкова естествено жизнерадостна, че всички се усмихнахме. Или поне аз го направих. Не можех да откъсна очи от Мелиса Голд и не бях съвсем сигурен за израженията на Соломон и Лорд.

— Доктор Голд, изглеждате смазващо великолепно — казах.

— Смазващо? — Соломон завъртя очи. — Какво, да не би да си някакъв английски дук?

— Стив! — предупредително се обади Виктория.

— Извинете. Доктор Голд, аз съм Стив Соломон. Разговаряхме по телефона.

Доктор Голд беше висока и стройна, с червеникавокафява коса до раменете и с лунички по носа. Очите й бяха бледозелени, изпъстрени със златни петънца. Дори и да имаше грим, не го забелязах. Бузите й бяха розови, може би от енергичното ходене по плажа. Соломон ми беше дал копие от биографията й и съдейки по годината на завършването й, реших, че е на около четирийсет и четири. С невероятните си детективски способности установих също — поради липсата на халка на безименния й пръст, — че дамата е неомъжена. И да, изглеждаше наистина смазващо великолепно.

— Това е партньорката ми Виктория Лорд — продължи Соломон. — А този тлъстак е Джейк Ласитър, адвокат на застрахователната компания. Може да гледате на него като на Принца на мрака.

Успях да се усмихна, да кимна и да кажа „здравейте“ едновременно. Тя отвърна на усмивката ми.

— Господин Ласитър, надявам се, че няма да сте прекалено груб с мен.

Звучеше флиртуващо, или може би това просто беше начинът й да ме обезоръжи.

— Унищожителен е при кръстосаните разпити — каза Соломон, преди да успея да отговоря. — Докарва и най-силните свидетели до сълзи.

— Наистина ли? — Океанският бриз развя косата пред лицето й. Тя я събра и я върза с ластик на опашка, без да престава да ме гледа. — Но господин Ласитър изглежда много приятен човек.

— Това е геният на порочността му — каза Соломон. — Приспива свидетелите с хипнотичния си чар, след което ги прилъгва да признаят най-ужасни деяния.

— Господин Соломон преувеличава както чара, така и греховността ми — казах аз.

— Така или иначе, приветствам предизвикателството — каза д-р Голд, без да престава да се усмихва.

33. Два елена, риещи пръстта

На малката платформа съдебният репортер прочете клетвата и д-р Мелиса Голд обеща да казва истината. Повярвах й, но пък хич не ме бива с жени, които са умни, самоуверени и… споменах ли смазващи? Да, споменах го.

Някакво куче лаеше весело на плажа под нас. Три сиви птици с дълги шии се затичаха тромаво във формация и полетяха една след друга като бомбардировачи, излитащи на мисия.

Соломон започна с лесната задача да определи д-р Голд за експертен свидетел. Бакалавърска степен в Колумбийския университет. Магистър по неврология и докторат по молекулярна биология в Йейл. Лекарска диплома от Дюк със специалност неврология и невропатология. Куп стипендии, статии и отличия, в момента директор на Центъра по неврология към Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Иначе казано, жена с много мозък за мозъците.

Спряхме за момент, докато един сервитьор поднесе три триетажни подноса студени морски дарове — стриди, миди, опашки на омари — и две бутилки „Перие-Жуе“ в сребърни кофи. Доста по-различно от обичайното кафе и датски сладкиши при моите снемания на показания в конферентната зала на „Харман и Фокс“.

Погледнах Соломон, който ми се ухили в отговор.

— Ако търсиш абалони, пратих хора на рибния пазар да намерят най-пресния — каза той.

През повечето време Соломон ме побъркваше. Имаше обаче моменти, в които ме изумяваше с щедростта и любезността си. Което ме накара да се запитам дали и Виктория не реагира по същия начин.

Соломон изгълта една стрида и насочи вниманието си обратно към д-р Голд. Продължи да й подава въпроси, а тя да отговаря блестящо. Изучавала атлети с дегенеративни неврологични заболявания и ветерани с мозъчни увреждания от бойното поле. Била главният невропатолог при аутопсиите на двайсет и четирима бивши играчи от НФЛ, при двайсет от които мозъците показвали хронична травматична енцефалопатия. Посочи д-р Бенет Омалу от Питсбърг като откривател на ХТЕ и д-р Ан Маккий от Бостънския университет за разделянето на болестта на четири степени.

Подпитана от Соломон, д-р Голд скромно призна, че тя е „пионерът“ в образното изследване на когнитивната дисфункция у бивши играчи от НФЛ с помощта на модифициран скенер, което понякога позволявало диагностицирането на живи пациенти, макар и не със стопроцентова точност.

— За съжаление, аутопсиите са по-добрият начин за диагностициране — тъжно рече тя.

Д-р Голд била част от групата учени, борещи се с Националната футболна лига, която години наред безсрамно твърдеше, че няма връзка между множеството мозъчни сътресения и ХТЕ. Да, точно както твърденията на тютюневите компании за връзката между пушенето и рака на белия дроб.

Д-р Голд спомена как до неотдавна комисарят на НФЛ Роджър Гудел категорично отричал връзката между любимата игра и смъртта с прочутото си изказване: „В живота винаги има рискове. Дори в седенето на канапе“.

С голямо удоволствие бих фраснал това копеле в гърлото с ръба на дланта си и бих подпалил проклетото му канапе. Може да си купи ново с четирийсетте и четири милиона, които му платиха собствениците на отбори миналата година. Какво извинение би могла да има НФЛ за фалшифицирането на докладите за травмите, прикриването на стотици сътресения и подкупване на лекари, за да не откриват връзка между сътресенията и деменцията? Накрая, след като беше поставена в безизходно положение, НФЛ нае адвокати на тютюневи компании и лобисти, които да защитават каузата й. Общо взето спортът, който замести бейзбола като любимо национално зрелище, се е превърнал в гангстерско предприятие, носещо милиарди долари печалба.

Соломон помоли д-р Голд да назове някои от бившите играчи, починали от ХТЕ. В отговор тя сякаш изброи състава на професионалния отбор на всички времена.

— Франк Гифорд. Джуниър Су. Ърл Морал. Майк Уебстър. Кен Стаблър. Оли Матсън. Андре Уотърс. Куки Джилкрайст. Дейв Дюерсън. Тери Лонг. Джон Маккей.

Д-р Голд правеше пауза след всяко име, сякаш отдаваше почит на жертвите на масово бедствие. Обясни медицинската страна на въпроса. В общи линии травматичното мозъчно увреждане водело до нарушаване на скелетната структура на невроните. И да, тя публикувала няколко статии в престижни издания, посветени на ХТЕ у бивши НФЛ играчи — както починали, така и живи. А после ни разказа за едно наистина плашещо откритие от последното си изследване. Многобройните удари по главата при футболисти от гимназиалните и колежанските отбори можели да доведат до мозъчни увреждания години по-късно.

Отпих от шампанското си и казах:

— Предлагам да спестя времето на всички нас и на съдебния репортер, като призная, че доктор Голд е експерт по мозъчните травми като цяло и по ХТЕ в частност.

— Прието — каза Соломон. — Благодаря, господин Ласитър. Оценявам колегиалността ви. Доктор Голд, сега ви предавам на партньора си Виктория Лорд.

— Какви са тези подавания? — попитах аз, слагайки край на колегиалността ми. — Соломон, мислех си, че днес ти ще носиш топката.

— Вик разбира от медицина повече от мен — каза той.

— И барманът ми разбира повече от медицина от теб. Какво общо има това в случая?

— Истината ли искаш, Джейк? Не желая да възразяваш и да затлачваш протокола.

— В такъв случай не задавай будещи възражения въпроси.

— Ако Виктория снема показанията, няма да възразяваш. Може би от кавалерство. Може би от нещо по-дълбоко.

— Може би защото е по-добър адвокат — казах аз.

Доктор Голд прочисти гърлото си и погледна Виктория.

— Винаги ли са такива?

— Винаги — отвърна Виктория.

— Мъже — каза доктор Голд с едва доловим намек за усмивка.

— Именно — съгласи се Виктория. — Като елени, които рият пръстта, сплитат рога и се бутат насам-натам. После спират и се оглеждат за нещо за ядене. Кой може да ги разбере?

Двете се разсмяха. Като че ли споделяха момент, който изключваше нас със Соломон. После осъзнах, че идеята Виктория да поеме въпросите по същество е била всъщност нейна. Жена с жена. Много по-лесно за намиране на обща почва. Възхитих се на стратегията й.

— За малко да стана психиатър — каза д-р Голд. — Понякога ми се иска да бях станала. Определено би ми помогнало в разбирането на мъжете.

— Мъжкото животно — рече Виктория. — Вечната загадка.

И се разсмяха отново.

34. По-добър партньор в работата или в живота?

Когато Виктория започна с въпросите си, слънцето се беше спуснало и вятърът се беше засилил. Забелязах, че кожата на ръцете на д-р Мелиса Голд е настръхнала.

„Просто я преценявам като свидетел, кълна се. Не я зяпам“.

Виктория задаваше въпросите си с обичайната си безупречна прецизност и лаконичност.

— Доктор Голд, какво представлява хроничната травматична енцефалопатия?

— Това е прогресивно дегенеративно неврологично заболяване, от което най-често страдат спортисти с множество мозъчни сътресения.

— Какви спортисти?

— Най-вече боксьори и футболисти. Но едно неотдавнашно изследване на Университета в Торонто установи, че около една трета от ММА срещите завършват с травма на главата. Поради природата на спорта ММА бойците са изложени на още по-голям риск от ХТЕ, отколкото футболистите.

— Как се разпознава ХТЕ?

— По фиброзните възли протеин на име тау, който е видим под микроскоп в мозъчната тъкан.

— Имахте ли възможност да изследвате мозъчна тъкан от покойната Карла Каруана?

— Да.

— Какво установихте?

— За невъоръжено око тъканта изглеждаше като нормално сиво вещество. Нямаше омекване или видими контузии, каквито бихте открили при dementia pugilistica. Това е формата на травматично мозъчно увреждане, отдавна свързвано с боксьорите.

— Онова, което можем да наречем зашеметяване ли? — попита Виктория.

— В много екстремна форма. Освен това мозъчната тъкан на Карла Каруана не показваше свиването, което асоциираме с болестта на Алцхаймер.

— Какви изследвания направихте на мозъчната тъкан?

— Компютърна томография и ядрено-магнитен резонанс. И двата скенера не показаха никакви отклонения.

— А после какво направихте?

— Продължих по обичайния протокол. Приложих техника на оцветяване, разработена от доктор Бенет Омалу, върху няколко проби от мозъчна тъкан и изследвах пробите под микроскоп.

— И какво видяхте? — попита Виктория.

— Кафяво-червени петна. Гневни петна.

— Какво представляват те, доктор Голд?

— Смъртоносно натрупване на тау протеини. Гъста лепкава маса, която убива мозъчните клетки. Тя е пряката причина за хроничната травматична енцефалопатия.

Солидни въпроси. Перфектни отговори. Обичам да гледам хора, които са добри в работата си. Дърводелци, зидари, дори адвокати. През следващите няколко минути Виктория накара д-р Голд да идентифицира увеличени снимки на мозъчна тъкан на Карла Каруана. Областите с тау протеина бяха посочени със стрелки. Съдебният репортер сложи номера на снимките и по-късно щеше да ги приложи към преписа.

— Можете ли да направите основателно медицинско твърдение, че Карла Каруана е страдала от ХТЕ? — попита Виктория.

„Използва магическия юридически жаргон за установяване на причинно-следствена връзка“.

— Да — отвърна д-р Голд. — Медицинската история на Карла Каруана е в съответствие с ХТЕ, както е документирано в медицинските записи. Тя е получавала множество сътресения и често не е прекратявала участията си в мачове, за да даде възможност на мозъка си да се възстанови, което вероятно е довело до по-големи поражения. Под микроскоп мозъкът й приличаше на мозък на осемдесет и пет годишен старец, страдащ от Алцхаймер. Тъканта в много отношения беше в много по-лошо състояние, отколкото на мнозина починали играчи от НФЛ, страдали от ХТЕ.

— Доктор Голд, въз основа на диагнозата ви какви симптоми би трябвало да проявява Карла Каруана през последната година от живота си?

— Множество и ужасни неща. Депресия. Параноя. Делюзии. Объркване. Раздразнителност. Загуба на памет. Пристъпи на силен гняв и насилие. Буквално унищожаване на живота й във вида, в който го е познавала.

— Значи ХТЕ би могла да обясни нейните на пръв поглед ирационални постъпки преди смъртта й?

— Да. Не бих могла да посоча друга медицинска причина за тях.

Знаех, че Виктория се кани да продължи със серия водещи въпроси. Но при експертите това е съвсем обичайно. А и аз нямах никакво намерение да възразявам срещу каквото и да било. Не и срещу свежия, не толкова пропит с влага въздух. Не и срещу морето, пясъците и планината. И определено не срещу възхитителната д-р Мелиса Голд.

— ХТЕ би ли могла да доведе до неспособност за вземане на решения? — попита Виктория с характерния си сбит стил.

— Да.

— Би ли я накарала да посегне на себе си?

— Да, това е много характерно за ХТЕ.

— И да не осъзнава действията си?

— Това също е характерно за тази форма мозъчни травми. Често сме свидетели как жертви на ХТЕ извършват разрушителни постъпки, без да осъзнават какво правят.

Ако Виктория беше долу на плажа и събираше мидени черупки, кофичката й щеше да е почти пълна. Но тя още не беше приключила.

— Дори да посегнат на живота си? — попита тя.

— Особено това. Мнозина бивши футболисти и боксьори с мозъчни травми са посягали на живота си, когато мозъците им буквално са се разпадали, което води до непоправимо увреждане на когнитивните им способности.

„Бинго! Моля, вземете наградата си“.

Помислих си, че това би трябвало да е достатъчно. На ищеца не му е нужно да доказва цялата си позиция в показанията на експерта. Виктория разполагаше с всичко необходимо да обори искането на застрахователната компания делото да се гледа по съкратена процедура. Нататък журито трябваше да решава дали Карла Каруана е имала необходимия умствен капацитет по своя воля да отнеме живота си. А на процеса прелестната д-р Голд щеше да разкаже научната си приказка, да покаже диапозитивите си и да свидетелства надълго и нашироко, до най-малките подробности.

Виктория явно си беше помислила същото. Замълча и прелисти бележника си, като тук-там си отбелязваше нещо. Накрая се обърна към мен.

— Свидетелят е ваш, господин Ласитър.

Станах и отидох до края на площадката директно над плажа. Просто исках да раздвижа схванатите си мускули. Някакъв набит мъж на средна възраст с широки къси панталони ловеше риба с тежка пръчка, с която запращаше стръвта отвъд прибоя.

— Доктор Голд… — започнах аз.

— Задръж малко, Джейк — каза Соломон. — Имам въпрос.

— Защо?

— Не съм длъжен да обяснявам защо. Аз снемам показанията.

— Ние — поправи го Виктория.

— Правилно — съгласи се Соломон. — И тъй, доктор Голд…

— Соломон, хрумна ми една идея — намесих се аз.

— Не ме прекъсвай, Джейк.

— Изслушай ме.

— Не!

— Соломон, остави ме да задам въпросите си и ако има нещо, което искаш да изясниш, направи го след това. Няма да възразявам, дори да излезеш много извън обхвата на въпросите ми.

— Не ми казвай как да снемам показания!

— И двамата говорите прекалено бързо и не смогвам да ви запиша — обади се съдебният репортер Мери Ортега.

Вдигнах ръце в знак, че се предавам, и се загледах мълчаливо в морето. В пролива имаше няколко нефтени платформи и сега главоболието ми имитираше нещо, което във въображението ми беше звукът, с който сондите дълбаеха скалистото дъно.

— И тъй, доктор Голд… — отново започна Соломон.

— Стив, необходимо ли е? — прекъсна го Виктория.

— Само един въпрос, Вик — обеща той и се обърна отново към свидетеля. — Доктор Голд, можете ли да направите основателно медицинско твърдение, че заболяването на Карла Каруана е било причина за самоубийството й?

Последва неловко мълчание. Накрая д-р Голд каза:

— Ами, така зададен, въпросът комбинира медицински проблеми с правни и поведенчески.

„Иначе казано, не“.

Но тя не каза не. Затова Соломон можеше просто да щракне капана си. Или да оттегли въпроса и всички да идем на разходка по плажа. Каубоят обаче не можеше да се сдържи да не стреля отново.

— Разбирам, доктор Голд. Но вие вече заявихте, че заболяването причинява всички онези тежки физически и умствени проблеми, които често водят до саморазрушителни действия. Така че не е ли истина, че ХТЕ е пряк виновник за самоубийството?

„Все едно капитан Едуард Дж. Смит да заповяда на кормчията на «Титаник» да обърне направо към айсберга“.

Върнах се при масата и зачаках с всички останали отговора.

— Всъщност, господин Соломон, не мога да кажа това — каза д-р Голд.

Стоварих юмрук върху масата и всички подскочиха.

— Ти си истински задник, Соломон! Прекаляваш. Защо задаваш решаващ въпрос, ако не знаеш отговора?

— Това възражение ли е? Защото не можеш да държиш речи — отвърна той.

— Възразявам срещу безразсъдството ти. Срещу мързела ти. Срещу самото ти съществуване.

— Отхвърлено — отсъди Соломон.

— Не разбирам — каза д-р Голд. — Господин Ласитър, вие не сте ли адвокат на ответника?

— Сложно е. — Обърнах се отново към Соломон. — Зададе основния въпрос за журито. Защо? Не се нуждаеш от експерта да отговори на него и само идиот би го задал, без да подготви свидетеля си. Разполагаш с достатъчно, за да стигнеш до процес. Или поне разполагаше, преди да скапеш всичко.

— Момент — каза Соломон. — Ще изясня въпроса.

— Как? Та ти стреляш по собствените си позиции!

— Е, Ласитър Грешната посока би трябвало да ги разбира тия неща.

— Я си го начукай!

— Джейк, успокой се — каза Виктория. — Прекаляваш.

Стоварих отново юмрук върху масата, този път по-силно, и една опашка на омар падна от подноса.

— Карла Каруана заслужава някой по-добър от теб, Соломон. Виктория също.

— По-добър партньор в работата или в живота? — гневно отвърна Соломон.

— И в двете!

— Ха! Ето! Истината излиза наяве.

— Моля ви, по-бавно — замоли се съдебната репортерка. — Не мога да ви следвам.

— Това е извън протокола — наредих й аз.

Тя вдигна ръце от клавиатурата с изтънченото движение на пианистка, завършваща изпълнението си.

— И изтрийте всичко от момента, в който господин Соломон каза: „И тъй, доктор Голд“.

— Не мога да го направя, господин Ласитър — отвърна Мери Ортега малко стреснато. Очевидно съдебната система в Американската ривиера не я беше подготвила за адвокати от Маями.

— Нареждам ви да го направите — казах аз.

— Това е против нашите закони.

Гневно заобиколих масата. Грабнах хартията от стенографската табла и разгънах няколко страници, покрити с магическите символи, неразбираеми за неопитното око.

— Ето тук — казах аз. — Тук ли господин Соломон започна блестящото си питане?

— Не. — Ръцете й трепереха. Мери Ортега прелисти още няколко страници назад и посочи. — Тук.

Откъснах страниците и ги смачках.

— Ще те накарам да ги изядеш, Соломон.

Той скочи.

— Искаш ли да опиташ? И аз съм спортист!

— Когато кажеш, Соломон. Няма да е като отмъкването на бази в колежа.

— Ти си изкукуригал, Ласитър. Доктор Голд би трябвало да направи дисекция на твоя мозък.

Мелиса Голд ме погледна.

— Господин Ласитър, не разбирам. Защо избухвате така? Каква е целта ви?

— Истина! Справедливост! Изкупление! Ще отнеме много дълго да обяснявам.

Напъхах смачканите листа в джоба си. Можех да ги запаля по-късно.

— Да продължим с протокола и да приключваме.

— Този път нямам повече въпроси — каза Соломон.

— Свидетелят е ваш, господин Ласитър — каза Виктория.

Осъзнах, че още съм прав и се извисявам над останалите. Седнах на стола си и погледнах бележника. Имаше десетина страници бележки, няколко драскулки и напомняне да купя филтри за климатика на връщане.

Погледнах Мелиса Голд. Не казах нито дума. Тя също. Чувах как хора се плискат в басейна под нас. Прекъснах зрителния контакт и загледах как две птици кацат на верандата с надеждата да намерят трохи от някой сандвич. Погледнах отново д-р Голд, която наклони глава и повдигна вежди в очакване. Знаех какво искам да я питам, но не бях сигурен дали трябва да го направя. Може би щеше да ме отсвири. Ако го направеше, щеше да е по-лошо от онова, през което бе минал Соломон преди малко.

„Е, какво пък“.

След дълго мълчание казах:

— Имам само един въпрос.

— Когато сте готов, давайте, господин Ласитър — каза тя.

— Доктор Голд, ще вечеряте ли с мен?

35. Истината, справедливостта, изкуплението

— Динамиката и на трима ви е изумителна — каза д-р Голд.

— Какво искате да кажете? — попитах.

— Вие сте на противната страна в делото, но като че ли помагате на Соломон и Лорд. А в същото време изглежда, че двамата с господин Соломон се мразите.

— В никакъв случай, доктор Голд…

— Мелиса.

— Мелиса. Обичам го.

— Саркастичен сте.

— Ни най-малко. Той е малкото ми братче, което никога не съм имал. Досадният умник, който ще направи всичко по силите си да ме дразни. Когато се опитвам да го уча разни неща, той е толкова упорит, че се съпротивлява на всяко предложение.

— Нещата, което вие наричате предложения, на него сигурно му приличат на заповеди.

— Значи си карала курсове по психиатрия, а?

Седяхме на открито в „Ларк“, ресторант във Фънк Зоун в Санта Барбара, аристократичен квартал с модни барове, салони за дегустация на вино и галерии в някогашния промишлен район на града. Бяхме вървели пеша около километър и половина от „Билтмор“ по една пътека покрай океана, като се наслаждавахме на бриза и гледахме как сенките на палмите се издължават със залеза. Лунният сърп блестеше като бяла коприна в притъмняващото небе. Ранната вечер бе хладна, но откритият огън до масата ни даваше топлина и светлина.

Знаех защо бях поканил д-р Голд на вечеря, но нямах представа защо тя бе приела. От моя страна причините бяха две. Първо, исках да се махна от Соломон и Лорд. Винаги съм третото колело в тази компания и след разправията със Соломон се нуждаех от малко време и пространство. Второ, Мелиса Голд беше интелигентна и привлекателна жена. В края на краищата аз съм мъж. Очукан и обрулен гладиатор, изгубил няколко романтични състезания, в които победителят прибира всичко… но въпреки това мъж до последния си дъх.

Свих дясната си лапа около тежката старомодна чаша, която удобно съдържаше старомодното перфектно съчетание от уиски, сода и битер. Мелиса пиеше хъмингбърд. С розовия сок от грейпфрут и разбития белтък отгоре коктейлът изглеждаше като питие за момичета, но добавеният джин го правеше нещо истинско.

— Преди да тръгнем насам с Виктория Лорд побъбрихме в дамската тоалетна — каза Мелиса.

„Ох, Господи!“ Жени, бъбрещи в дамската тоалетна. Мъжете никога нямат представа какво си казват, но винаги се страхуват, че разговорът е бил за тях и че най-общо се отнася за множеството им недостатъци.

— Тя се тревожи за теб — каза Мелиса.

— Няма причини да се тревожи — отвърнах аз.

Тя отпи през сламката, която пробиваше дупка в бития белтък. Това й спечели момент да реши какво да каже.

— Виктория ми каза, че имаш силно главоболие и виждаш размазано. И че може би си малко дезориентиран. Освен това каза, че избухването ти при даването на показания било много нехарактерно.

Помислих дали да не замажа нещата и да се скрия зад типичното мъжкарско перчене, но като никога отговорих честно.

— Случва се да повишавам тон, но по принцип се контролирам. Днес бях на път да избухна наистина. Още секунда и щях да метна Соломон през парапета на пясъка.

— За първи път ли ти хрумват подобни неща?

Започнеш ли веднъж с истината, спирането е трудно. Поех дълбоко дъх и хвърлих зара.

— Всъщност завчера си мислех да хвърля бивш клиент от терасата на апартамента му в една висока сграда. Като че ли лудата част от мен има фиксация към тела и височини.

Тя подбра думите си толкова внимателно, сякаш претегляше диаманти.

— Намирам това за донякъде плашещо.

— И мен малко ме плаши.

— Доброто в случая е, че осъзнаваш, че имаш проблеми с контролирането на импулсите си.

— Но всеки път устоявам на импулса.

— Засега, Джейк. Засега. Мога ли да те попитам какво е предизвикало тези мисли?

Тонът й беше спокоен, хладен, клиничен. Реших, че ще е най-добре да й подражавам.

— Бившият ми клиент е убиец, който остана на свобода с моя помощ. Няма да убия себе си, така че остава той. Сигурно подсъзнанието ми е решило, че това е единственият ми път към…

— Истината, справедливостта, изкуплението.

— Именно.

— Но логично несъмнено знаеш, че актът на самоволно правосъдие не може да бъде изкупителен.

— Разбира се. Но аз невинаги правя онова, което е логично.

Мелиса отговори с „хм-м-м“. Току-що бях признал престъпление, което все още не бях извършил, и тя беше разтревожена. А и защо да не бъде?

— Какво друго ти каза Виктория? — попитах аз, преди да е продължила да ме разпитва за убийствените ми наклонности.

— Че е трябвало да отидеш на неврологични изследвания в Маями, но не си го направил.

— Преди няколко дни главата ми звънна като камбана, докато се боксирахме с окръжния прокурор. Същия ден се блъснах с главата напред в едно дърво. От едното или от другото сигурно съм получил сътресение, но не е кой знае какво. През годините съм получавал много сътресения.

— Откога?

— От гимназията. По онова време треньорът поднасяше под носа ми капсула соли и предпочитах да изтичам обратно в мелето, вместо да дишам амоняка.

— Преди имал ли си посткомоционален синдром?

— Много пъти. И симптомите винаги отминават. Просто ми трябват няколко дни.

Сервитьорът, дружелюбен спретнат младеж на име Патрик, донесе хрупкаво брюкселско зеле и салата от цвекло и американски орех, която беше същински цветен хаос — ярко оранжево, меко жълто и тъмночервено. Патрик описа произхода на всяка съставка, чак до името на фермера, който е отгледал екологично чистото цвекло само на няколко километра от ресторанта, ако случайно решим да го посетим. Брюкселското зеле пък било кръстоцветно растение. Това конкретно, смесено с фурми за подслаждане и лайм за по-остър вкус, било от кралска фамилия кръстоцветни, отглеждани недалеч в Камарило.

Ако раят на храните беше жилищен блок, ние току-що бяхме получили апартамента на последния етаж.

Мелиса набучи едно цвекло.

— Какъв според теб е най-неприятният симптом след последното ти сътресение?

— Малко се изгубих, докато карах към къщи преди няколко дни. Пропуснах изхода от магистралата. А когато най-сетне излязох от нея, завих на запад вместо на изток.

— Дезориентация?

— Предполагам.

— Как се чувстваш в момента?

— Щастлив, че съм тук. С теб.

— Бъди сериозен, Джейк. По-късно можеш да ми кажеш, че харесваш очите ми или каквото там.

Тя ми се усмихна. Аз също й се усмихнах. И наистина харесвах очите й.

— Нямам главоболие. Зрението ми е ясно. Малко шум в ушите.

— Можеш ли да го опишеш?

— Слушала ли си „Увертюра 1812“?

— Топовните гърмежи ли?

— Плюс камбанния звън и цимбалите.

Мелиса изискано избърса устни със салфетката си.

— Утре сутринта мога да ти направя някои съвсем прости неврологични изследвания. Неинвазивни и безопасни.

Пресуших старомодното си питие и направих знак на най-добрия сервитьор на света да ми донесе второ. Уискито, както вече бях информиран, беше „Хай Уест“ от Парк Сити, Юта, и имаше фино ухание на канела и карамфил, подчертано от ванилия и карамел. Звучеше като описание на сладолед, но имаше вкуса на адски добро уиски.

— Безопасни? — казах аз. — От какво според теб се страхувам?

— Ти ми кажи.

Аз обаче исках да задържа. Да кажа нещо от сорта на: „Нищо не може да ме уплаши! Така че давай. Дай ми онези травматични мозъчни увреждания, ще им сритам задниците“.

Но вместо това отговори истинският ми аз.

— Истината е, че се тревожа какво може да открие докторът, Мелиса. Всяка седмица има новини за поредния бивш футболист, получил деменция или извършил самоубийство. А сега покрай това дело се занимавам с аутопсии и мозъчни тъкани на покойници. Кой не би се замислил поне малко какво означава всичко това?

Тя наклони леко глава и ме загледа. От зелените, изпъстрени със злато очи струеше възхитителна топлина.

— Трудно ти беше, нали?

— Не. Изобщо не усетих.

Тя повдигна вежди и аз се свих като палатка на бойскаути на силен вятър.

— Добре, беше малко трудно. Но по-лесно, отколкото да говоря със Соломон и Лорд по същата тема. Или с док Ригс, мой приятел в Маями.

— На какво се дължи това според теб?

— Не искам да товаря приятелите си. Предпочитам да им помагам за техните проблеми. Но нямам представа защо се разкривам пред теб.

— Може би защото знаеш, че няма да се видим никога повече.

Това ме изненада.

— Надявам се да не е така.

— Ще видим, нали?

Моментът щеше да е доста неловък, но бяхме спасени от пушеното свинско шкембе. Патрик сервира подноса с двеминутно описание на процеса на опушване, печените къпини и бадемовия карамел за соса и гарнитурата от мариновани чушки. Яденето беше почти изстинало, когато приключи с рецитацията си.

Мелиса опита шкембето.

— Виктория не навлезе в детайли, но намекна, че си бил разстроен заради някакво дело за убийство. Предполагам, че става въпрос за същото, което е събудило убийствените ти наклонности.

— Точно така.

— Значи съжаляваш, че си спечелил процеса, и се надяваш да изгубиш този?

— Пак позна.

— Имаш когнитивен дисонанс. Измъчваш се от сблъсъка между професионалния дълг и придържането към собствените ти идеали.

— Малко по-изискано, отколкото бих се изразил аз, но идеята е точно тази.

— Може би с малка доза криза на средната възраст.

— Средна възраст, ако ми е писано да живея до сто, но да, това също е вярно.

Тя ме погледна в очите и каза много тихо, почти шепнешком:

— Ти си много интригуващ мъж, Джейк Ласитър.

— А ти си чудесен слушател, Мелиса. Но не си ми разказала нищо за себе си.

Точно тогава Патрик донесе моя агнешки бут с чеснова глазура и ньоки с раци и чоризо за Мелиса. Докато се хранехме, тя ми разказа за себе си. Отраснала на Източния бряг, влюбила се в Западния по време на летен семестър в Станфорд. Омъжила се по време на специализацията си за друг лекар. Развела се. Няма деца. Обича работата си. Тревожи се денем и нощем за спортистите и множеството им сътресения. Последните изследвания показвали потенциално мозъчно увреждане у футболисти от гимназиалните отбори, което засилило тревогата й още повече. Дели времето си между изследователска работа и преподаване в университета. Има апартамент край брега в Санта Моника и да, ходила е в Маями. Но нямала нищо против да бъде разведена от местен жител. Уверих я, че аз съм точният човек за това.

— Какво е да живееш в Маями? — попита тя.

— Не е само плажове и нощни клубове. Университетът има чудесно медицинско училище. Чуден факултет. — Отправих й най-добрата си крива усмивка.

Тя се усмихна, но не каза, че отива да си събира багажа.

— Но ако трябва да съм честен, през по-голямата част от годината е горещо, влажно и комарно.

— Имаш предвид кално?

— Това също. Но мухите могат да те отнесат. Хлебарките ги наричаме палмови буболечки. А комарите са истински проклети кръвопийци.

— Звучи възхитително.

Изпих още едно старомодно и започна да ми става малко топло. Бумтенето в главата ми също се ускоряваше. Шумът в ушите беше отекващ, нещо като стената звук на „Да Ду Рон Рон“ на „Кристълс“. Басовият барабан в мозъка ми сякаш се състезаваше с няколко тамбури. Стиснах клепачи, но това не помогна. Горещата вълна в основата на врата ми бавно запълзя нагоре към черепа.

— Мисля, че ще изляза да подишам свеж въздух — казах, докато се изправях.

— Джейк, навън сме.

Огледах се. Права беше. Умна жена. По дървената решетка над нас имаше декоративни светлини.

— Защо е толкова топло? — попитах.

— Температурата е около петнайсет градуса. Да не би да сме прекалено близо до огъня?

Погледнах. Пламъците от оранжеви станаха сини и после пак оранжеви. Светлините над мен сякаш приближаваха и блестяха още по-ярко, подобно на фарове на магистрала.

„Не, чакай малко. Не се движат светлините. А аз“. Залитах.

— Джейк! Джейк, добре ли си?

— Джуниър Су… Франк Гифорд… Ърл Морал.

— Какво? Джейк, седни, моля те.

— Майк Уебстър… Кен Стаблър… Оли Матсън.

— Джейк, чуваш ли ме?

— Андре Уотърс… Куки Джилкрайст…

— Джейк!

— Джейк Ласитър…

Давах си сметка, че Мелиса ме вика. Но светлините се въртяха, а имената на мъртвите отекваха в главата ми. Опитах се да се задържа за ръба на масата, но тя се завъртя в кръг като въртележка. Застанеш ли прекалено близо до ръба, може да полетиш.

Строполих се настрани, както се бях строполил на ринга, когато Рей Пинчър ме фрасна.

Чух Мелиса да вика името ми за последен път, но гласът й затихна като свирката на влак в далечината и изгубих съзнание точно преди да се ударя в дъските на пода.

36. Болница „Котидж“

Сънувах футболен мач, игран от мъртъвци.

Не зомбита. Нищо толкова смахнато.

В играта хората си бяха съвсем живи. Млади, силни и бързи, но дори моят сънлив мозък знаеше, че сега са мъртви.

Полето беше покрито с фина мъгла, така че беше трудно да различиш стадиона, но ми приличаше на „Ориндж Боул“, несъществуващ отдавна като играчите. Ърл Морал с войнишката му прическа и четвъртита челюст, облечен в стар екип на „Долфинс“, метна перфектен пас на златното момче Франк Гифорд в екип на „Джайънтс“. Гифорд се стрелна покрай Дейв Дюерсън (в синьо и оранжево на „Беърс“) и запрати топката в крайната зона. Спящият ми ум смесваше всичко, без да му пука за отборна принадлежност и екипи. Отбор мечта, свързан от мозъчни увреждания, причинени от ХТЕ.

Играта продължи известно време, докато ярка слънчева светлина внезапно не ме заслепи. Примигнах и видях, че не е слънцето. Към лявото ми око беше насочено миниатюрно фенерче.

— Къде съм? — попитах.

— В болница „Котидж“[11].

— Сладко име. Сигурна ли си, че не е къща за гости?

— Хубаво е, че се шегуваш.

— Не се шегувам. Гладен съм.

— Това е добър знак.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Наистина в безсъзнание — седем минути. В спешното отвори очи, но не беше напълно на себе си. Говореше, предимно несвързано. Разни ругатни, които не бяха съвсем ясни. Стана възбуден и пулсът ти скочи, така че дежурният лекар трябваше да ти даде успокоително. Това беше преди около четиринайсет часа.

— Значи е събота сутрин. — Казах го с мисълта, че разполагам с шест дни преди подвеждането ми под отговорност да бъде разпечатано, да ме арестуват и животът ми да бъде всмукан в канавката.

— Девет и половина сутринта — каза тя.

— А ти? Снощи?

Тя посочи един стол до прозореца. Одеяло. Възглавница.

— Останала си тук? Господи. Съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш.

Надигнах се в леглото и тя нагласи възглавницата под врата ми като грижовна сестра.

— Не пропускаш ли днешната конференция? — попитах я.

— Всичко е наред.

— Не, не е. Не съм се чувствал толкова неловко, откакто на шестнайсет заведох момиче на кино. Бръкнах в портфейла си за банкнота и от него падна презерватив.

— За протокола, от двайсет и пет години съм на хапчета.

— Добре е да го зная.

— Как се чувстваш?

Опитах се да изправя лявата си ръка. „Ох“.

— Натъртено рамо — казах.

— То пое удара при падането ти. По-добре рамото, отколкото главата. Друго?

— Главоболието е намаляло. Може би две по десетобалната система. Няма бучене, но то обикновено се включва вечер, като повечето симфонични оркестри.

Тя задържа десния си показалец на петнайсетина сантиметра от лицето ми.

— Следи пръста ми.

— Бих го следвал навсякъде.

Тя задвижи пръста си надясно и наляво.

— Очите се движат в тандем, плавно и координирано.

Освети дясното ми око с малкото си фенерче, после го дръпна, после пак го освети, като в същото време гледаше лявото око.

— Взаимната реакция е нормална.

— Няма ли по-добра степен от нормална? Имам предвид за взаимна реакция?

— Отвори си устата и кажи: „А-а-а“.

— Правя го в лекарските кабинети от седемгодишен. Нямам представа защо.

— Отваряй!

Подчиних се и дадох всичко от себе си.

— А-а-а.

— Увулата се издига права и в средата.

— Мислех си, че само жените имат увула — отбелязах аз.

— Сигурно си мислиш за вулва.

— Сигурно. Често го правя.

— Увулата е малкото нещо, което виси от мекото ти небце. Ако беше получил удар, нямаше да се движи в права линия.

— Мислиш, че съм получил удар ли?

— Изключвам го, преди да назнача скенер на мозъка.

Тя продължи да ме ръчка и мушка още известно време и бодеше ръцете и краката ми с малки иглички, сякаш съм някаква вуду кукла. Продължавах да се тревожа за времето. Бях пропуснал обратния полет до Маями. Сега целта беше да хвана нощния полет. Толкова много грижи. Марвин Фишбейн вероятно ме предаваше за финансовата измама около предизборната кампания. Призовката в съда вече беше в потните ръце на Стрихнина. И как точно щях да намеря уличаваща информация за нея, при това навреме, за да я спра?

Мелиса Голд се наведе над леглото, постави длани върху бузите ми и нежно ме задържа за момент. Отначало си помислих, че ще ме целуне. Е, един мъж винаги се надява на такива неща.

— Лицето ти изглежда симетрично — с напълно професионален тон каза тя. — Имаш един и същи брой бръчки от двете страни на челото.

— Бръчки!? Тук имат ли ботокс?

Тя прокара с палец линия по лицето ми, по дължината на носа.

— Назолабиалните гънки са еднакви.

— Лабиални гънки? Мъжете и това ли го имат?

— Вертикалните линии, които минават от двете страни на носа до устата. Ако беше получил удар, най-вероятно нямаше да са с еднаква дължина и дълбочина.

— Добре, значи нямам удар. Да караме нататък.

— Моля те, опитай се да се отпуснеш, Джейк.

— Скенерът, за който спомена. Наистина ли е необходим?

— Както обичате да казвате в твоята гилдия, „основателното ми медицинско твърдение“ е да.

— Тогава да го направим. Трябва да се връщам в Маями.

— Ще направим скенера утре. В университета.

— Нямам време. Имам правни въпроси у дома. Часовникът тиктака.

— Какво? Трябва да внесеш становище в съда ли?

— Нещо много повече. Личен проблем.

Тя зачака по-подробно обяснение. Досега бях открит с нея — много повече, отколкото е характерно за мен. Но как щеше да реагира, ако й признаех, че ме чака голямо тлъсто обвинение, което чака да бъде отворено? Как изобщо можех да кажа подобно нещо?

„Следващия петък прегледай вечерните новини. Да, едрият тип със сивия костюм и със закопчаните отзад ръце“.

Можех да кажа на Мелиса, че съм невинен, но щеше ли да ми повярва?

На нея й писна да чака и ме попита направо:

— Искаш ли да ми кажеш за този личен проблем? За тиктакащия часовник?

— Колелата на правосъдието — или по-скоро на кривосъдието — се въртят като колелата на влак беглец. Трябва да изкарам проклетото нещо от релсите през следващите шест дни.

Тя не ме укори, че говоря със заобикалки. Вместо това каза меко:

— Надявам се, че ще се научиш да ми се доверяваш, когато се опознаем.

Когато се опознаем.

Хареса ми как прозвуча. За разлика от вечерята снощи, когато предположи защо съм толкова открит с нея.

Може би защото знаеш, че няма да се видим никога повече.

Добрият адвокат слуша внимателно свидетеля. Всяка промяна в тона или изражението му може да означава нещо. Погледът може да стане топъл или студен. Устните могат да се втвърдят като острие на меч или да се разтопят в игриво подканване. Точно в момента Мелиса Голд изразяваше интерес, близост и грижа. А аз лежах по гръб като инвалид, далеч от якия дръвник, за какъвто се мислех. Добре де, дръвник с чувства.

— Наистина ти имам доверие — казах. — И ще бъда по-открит. Това е процес, но работя по въпроса.

Усмивката й носеше топлината на обедно слънце. Денят се очертаваше добър. Не бях получил удар. Главоболието ми на практика беше изчезнало. Нямах нищо против скенера на мозъка. Едни чисти резултати щяха да сложат край на всичките ми страхове. И моята лекарка можеше да прояви интерес към нещо повече от движението на увулата ми. А аз на свой ред също можех да я опозная.

Тези приятни мисли се въртяха в главата ми, когато вратата се отвори и Стив Соломон нахълта в стаята.

Явно не бях съвсем на себе си, защото се зарадвах да го видя. Не ми беше минавало през ума, че Соломон ще направи с обещаващата ми сутрин онова, което близнаците Гарнър направиха с джакузито на Търстън… ще я напълни с лайна.

37. Най-лошият пръв приятел на света

Соломон метна букет пурпурни лилии — спаружени и изсъхнали — на болничното ми легло.

— Съжалявам, че закъснях толкова, Джейк. Как си?

— Страхотно. Имам най-добрия лекар в Калифорния. Къде е Виктория?

— Връща колата. Трябва да хванем самолета.

— Съжалявам, че не мога да дойда с вас.

— По дяволите, ще ми липсват шестте часа тормоз.

— Ако всичко мине добре, господин Соломон — каза Мелиса, — ще си получите приятеля след два дни.

— Великолепно — отвърна Соломон. — Между другото, Джейк, говорих по телефона с Рей Пинчър.

— Защо?

— Уважаемият окръжен прокурор се е опитвал да се свърже с теб снощи. След като не успял, намерил нас.

— Нима?

— Господи, Джейк. Защо не ни каза, че те обвиняват?

Ох, дявол да го вземе! Единственото, което не бях казал на Мелиса.

— Не сега, Соломон — казах предупредително.

— Обвинен ли? — опули се Мелиса. — В какво, Джейк?

— В нищо. Тоест, в нещо. Но съм невинен. Ще обясня.

— Джейк, защо не ми каза? — настоятелно попита тя.

— Щях. Честно. Но се надявах първо да изчистя всичко.

— В подкупване на съдебен заседател — небрежно подхвърли Соломон.

— Млъкни, Соломон — казах аз.

— В подкупване? — повтори Мелиса. — Това е сериозно, нали?

— Всъщност не е кой знае какво — каза Соломон, най-лошият пръв приятел на света. — Кларънс Дароу[12] е бил обвинен в подкупване на съдебен заседател и вероятно го е направил. Но журито го оправдало. А Джейк има мен за адвокат. Ще получим едно голямо тлъсто НЕВИНЕН.

— Без да подкупвате никого ли? — попита Мелиса.

— Интригуваща концепция. — Соломон не беше доловил саркастичния й тон. — Да подкупиш съдебен заседател в процес за подкупване на съдебен заседател. Искаш ли да чуеш теорията ми за защита?

— Не! — Ако не бях в болнично легло, щях да го фрасна. — Млъкни, Соломон.

— Иска ми се да ми беше казал, Джейк. — Гласът на Мелиса бе натежал от разочарование.

— Съжалявам — казах аз. — По-късно ще ти разкажа всичко.

— Мозъчно увреждане! — Соломон звучеше възбуден, може би дори радостен. — ХТЕ. Ще дадем началото на ново правно основание.

— Ще ти дам начален тласък в зъбите!

— Хей, това също може да се използва в полза на защитата. Нали, Джейк?

— Сериозно говоря, Соломон. Млъквай.

— Ти ни даде идеята за делото на Карла и аз мога да я използвам, за да защитя теб. На това му се казва симетрия. Или беше щастливо съвпадение?

— Не ми трябва помощта ти. Не искам помощта ти.

— Много е просто. Ясно. Елегантно. Доктор Голд може да бъде нашият експерт.

— Това темпо е прекалено бързо за мен — каза Мелиса.

Междувременно Соломон се беше опиянил от собствения си глас.

— Ето и заключителния ми аргумент. „Каквото и да е извършил господин Ласитър, той не е знаел, че го прави. Побъркан е. Не е с всичкия си. По дяволите, може дори да умира“.

— Соломон, мога ли да прибягна до същата защита, ако те убия?

— Господи, дори не те попитах. Наистина ли подкупи онзи съдебен заседател?

Поради липсата на адекватни оръжия подръка запратих възглавницата по него. Той я улови и продължи да говори. Нещо за избора на жури и как искал в него да влязат хора с тежки заболявания в родовата си история. Погледнах към Мелиса. Тя избегна погледа ми, обърна се и излезе.

38. Здрасти, некролог, имам редакция

Болницата в кампуса на университета в Лос Анджелис беше кръстена на Роналд Рейгън.

Който почина от усложнения от Алцхаймер.

Симптомите на болестта са зловещо подобни на тези на хроничната травматична енцефалопатия.

Намирах се в лабораторията за образна диагностика в очакване на скенера. Носех едно от онези болнични облекла, при които голият ти задник стърчи на показ. Усещането е смиряващо. Също като вчерашното пътуване дотук от болницата в Санта Барбара. Мелиса Голд караше. Аз съм от поколението, когато мъжете караха бързите коли, ходеха на лов и жигосваха млади бичета. Не съм свикнал да предавам волана на жена или да оголвам задника си за болничния персонал.

„Остарял съм. С изтекла гаранция. Така че давайте, съдете ме“.

Вчера, след като Соломон ме беше обявил за изправен пред съда престъпник (макар и законно ненормален), Мелиса изчезна за два часа. Когато се върна в стаята ми, каза, че отишла до близкия парк, седнала на пейка под един дъб и си мислила за живота си. Вярвала, че съм се появил в него поради някаква причина, макар да не знаела каква е тя. Решила, че се нуждая от помощ, но съм бил прекален инат, за да я поискам, и че може би това била причината съдбата да ни срещне.

— Ще ти помогна — каза тя. — Независимо дали ти харесва, или не.

— Харесва ми — отвърнах аз.

По пътя за Лос Анджелис й разказах всичко. Искаше ми се да го бях направил по-рано. Тя ме изслуша търпеливо и сдържа изпепеляващата си критика. Зададе всички правилни въпроси, което означаваше, че бяха по-остри от онези игли, с които беше проверявала реакцията на нервната ми система.

— Казваш, че не си подкупил съдебния заседател — каза тя, докато пътувахме покрай океана недалеч от крайбрежното градче Вентура.

— Кълна се, че е истина.

— Но признаваш неетичен контакт с него?

„Ох. Доктор в ролята на разпитващ“.

— Да. Говоренето с член на журито извън съдебната зала е абсолютно неправилно. Без никакви извинения.

— Правил ли си го преди? Опитвал ли си се да измъкнеш някаква услуга от съдебен заседател?

— Не.

— Защо според теб си го направил този път, при това за клиент, когото не харесваш и който си се надявал да бъде признат за виновен?

Нямах отговор.

— Не знам. Изглежда нерационално, нали?

— Поведението ти е продукт на когнитивния дисонанс, за който стана дума в ресторанта. Ти имаш нерешим конфликт между задълженията ти като адвокат и идеалите ти.

Замълчахме за известно време. По релсите покрай нас летеше влак — „Пасифик Сърфлайнер“, също в посока Лос Анджелис. Лексусът на Мелиса се справяше по-добре от него.

— Вчера спомена, че си мислил да убиеш клиента си — каза тя. — Наистина ли смяташе да го извършиш, или е просто фантазия?

Исках да излъжа. Исках да кажа, че е безобидна мечта. Опитът ми обаче казва, че не бива да лъжеш доктора си или жена, която проявява интерес към теб — в този случай и двете. Ако шикалкавиш, готви се да умреш от два различни вида смърт.

— Смятах. Обмислях го. А когато имах шанс да хвърля Търстън от терасата му, не го направих.

Прозвуча така, сякаш исках златен медал за проява на изключително самообладание.

— Защо не го направи?

— Може би не ми е стискало. Може би съм се уплашил.

Тя се замисли за момент.

— Бъди интроспективен, Джейк. Липса на кураж ли е било? Или идеите ти за правилно и неправилно, или поради липса на по-добър термин, моралът не ти е позволил да го убиеш?

— Напоследък имам пристъпи на силен гняв. На терасата с Търстън не мислех за правилно и неправилно. Изобщо не мислех. Просто бях пламнал.

— Пламнал — повтори тя, сякаш бях казал нещо важно или тревожно.

— И не мога да гарантирам, че няма да се случи отново.

— Сякаш жиците за контролиране на импулсите ти са изгорели. И това ме тревожи, като се има предвид историята ти с травми на главата.

Говореше с неутрален професионален тон, както сигурно ги учат в медицинските университети. За разлика от: „Причината да се държиш като психопат е, че умираш от нелечимо мозъчно заболяване“. Но мекотата на премерените й думи все пак ме изплаши.

Отново се умълчахме. Имаше го само съскането на гумите по настилката, яркото синьо небе и, от дясната ни страна, океанските вълни, носещи се към брега.

— Мислиш, че съм болен — казах аз, когато стигнахме покрайнините на Окснард. — От травматично мозъчно увреждане.

— Честно казано, не знам, Джейк.

Кола на „Пътна помощ“, теглеща джип, излезе от бавното платно в нашето и Мелиса натисна клаксона.

— Нямаш поставена диагноза — продължи тя, — но както знаеш от делото на Карла Каруана, ирационалните прояви на насилие често са характерен признак за ХТЕ.

— Тогава да направим проклетия тест — казах аз.

 

 

С надничащ от болничното облекло задник подписах необходимите формуляри, че съм съгласен да се подложа на позитронно-емисионна томография. Документите ме уведомяваха, че излъчването вероятно няма да ме убие, но кой знае? Освен това случайна свръхдоза можела да превърне тестисите ми в дребни сачми. Добре де, не се казваше точно това, но мога да чета между редовете.

Мелиса остана в чакалнята пред лабораторията. Обеща ми, че радиологът — колега — веднага ще разчете скенера. Целуна ме съвсем леко по устните и очите й се напълниха със сълзи, но не капна нито една.

— Всичко ще е наред — казах й аз.

— Знам.

Тя се обърна да не ме гледа как влизам в лабораторията, в която поддържаха температура, подходяща за складиране на телешко. Един лаборант инжектира радиоактивно контрастно вещество в ръката ми и почакахме малко то да намери мозъка ми. После ме сложиха в машина с голяма дупка като на поничка за главата ми. Оборудването бръмчеше и щракаше, докато си правеше магиите, а аз лежах колкото се може по-неподвижно. Бях минавал много пъти на магнитен резонанс, така че самото изследване не беше кой знае какво. Може би затова ми се приспа, докато слушах странните механични звуци.

Очите ми бяха затворени и умът ми се зарея. Запитах се дали не трябва да направя някои промени в некролога си. Представих си съчувствена статия по повод трагичната ми смърт. Може би с хубава снимка в спортен екип. Със свалена каска, с бакенбарди и мустак и с онази самонадеяна усмивка, която толкова много сервитьорки намираха за почти неустоима.

Животът — или смъртта ми — изглеждаха така:

„Джейк Ласитър, бивш защитник от «Маями Долфинс» и адвокат ветеран с репутация за театрални изпълнения в съдебната зала, почина вчера в съня си след дълга борба с хроничната травматична енцефалопатия.“

Бившият треньор на Ласитър Дон Шула си го спомни като „човек, който даваше сто процента от ограничените си способности. Той беше невероятен спортист, който жертваше тялото си така, сякаш беше на някой друг“.

„Благодаря, тренер“. Като погледнех назад, животът ми не беше чак толкова лош. Израснал бос и беден, но никога гладен, в Кийс. Ловях риба сутрин в Залива и я печах вечер с отглежданите от баба бамя и патладжани. По някакъв начин по пътя да стана обикновен селяк, пушещ „Камъл“ в караваната си, получих прилично образование и продължих напред. Играх футбол за легендите Джо Патерно и Дон Шула, които ме направиха по-добър човек извън игрището. И колкото и да се оплаквам за наклонените везни на правосъдната система, имах своите моменти на тръпка, когато успявах да оправдая невинните.

Съжаления? Малко. За разлика от Синатра, не твърде много, за да ги споменавам. Но сега не исках да мисля за тях. Клепачите ми натежаха и задрямах с усмивка: мислех си, че в крайна сметка съм останал изправен и съм вършил нещата по моя си начин.

39. За мишките и хората

Гледах през прозореца на лабораторията как Мелиса Голд разговаря с радиолога.

Искаше ми се да можех да чета по устни.

Мога обаче да чета физиономии. Разочарованието не е чак толкова трудно за разпознаване.

След секунди Мелиса влезе в стаята, където я чаках, вече обут в панталоните си на голямо момче.

— Опасявах се от това — каза тя.

— От кое? Кажи ми го направо.

— О, не биваше да го казвам по този начин. Исках да кажа… надявах се на по-ясно решение, но резултатите не са категорични.

— Господи, просто го кажи…

— Извинявай. Много рядко ми се случва да работя с живи пациенти и се боя, че ми липсват нужните маниери.

— Е, какви са резултатите?

— Код синьо, стая седемнайсет-дванайсет — произнесе спокоен глас по високоговорителя. Някой имаше сърдечен пристъп, но не бях аз. Засега.

— Както вече ти казах, единствената стопроцентова диагноза може да се постави при аутопсия.

— Тук вече тегля чертата. Никакви аутопсии.

— Когато гледаме мозъчната тъкан през микроскоп, тя е много по-различна от образите от скенера, които са до голяма степен сенки на самата тъкан.

— И все пак не отстъпвам. Никакви аутопсии.

Тя не обърна внимание на страховете и тъпите ми опити за проява на хумор.

— Първо, не изглежда мозъкът ти да има характерните възли тау протеин, които да говорят за активна ХТЕ.

— „Не изглежда“. Увърташ.

— Както казах, резултатите не са категорични.

— Добре, какво е останалото?

— Ела с мен — каза тя. — Кабинетът ми е в съседната сграда.

Излязохме от лабиринта на сградата, следвайки една от онези жълти линии, които не водят до Вълшебника от Оз.

— Имаш малко деформиран тау протеин, който не може да се нарече възли. Поне засега.

— Деформиран? Възли? Каква е разликата?

— Правим експерименти с мишки, като нарочно им причиняваме мозъчни сътресения, след което изследваме мозъците им. Преди да развият същински мозъчни увреждания, у тях се наблюдава деформиран тау протеин. Приеми го като предшественик на фиброзните възли. Деформираният тау протеин нарушава функционирането на неврона и се разпространява в мозъка.

— И се превръща във възли — казах аз.

— Като води до мозъчното увреждане, което наричаме ХТЕ.

— Да не би да ми казваш, че имам мозък на мишка?

— Скенерът разкрива деформиран тау протеин в гънките на фронталния лоб.

— Но не напълно изразена ХТЕ?

— Доколкото можем да определим, имаш предшественик на заболяването. Не можем да сме сигурни за развитието, защото няма ясна граница между деформирания протеин и фиброзните възли. Намираме се в сива зона, прощавай за израза.

Замълчах, докато попия чутото. Дори не бях забелязал, но се намирахме отвън, тротоарът беше претъпкан със студенти, всички по маратонки, джинси и с раници. Мнозина крачеха забързано, може би заредени с кофеин — основното гориво на това поколение. Заподозрях, че малко от тях размишляват върху собствения си морал. И защо да го правят?

Аз ли? Мислите за смъртта, при това за доста грозна смърт, заглушаваха всичко останало. Внезапно в съзнанието ми се появи картина. Племенникът ми Кип на погребението ми. Кой ще си подхвърля топка с него? Кой ще го учи на рискованото изкуство да бъдеш мъж?

„Подобно на толкова неща в моя живот, диагнозата ми е несигурна“ — помислих си. Когато будилникът ни събужда, никой не знае дали точно този ден няма да е последният ни. Надявах се на известна сигурност — или умираш, или си добре, — а вместо това се бях озовал в сивата зона.

— Трябва да се прибера у дома — казах аз. — Може да взема нощния полет.

— Идвам с теб, Джейк — каза тя на мига.

— Защо? Не ми се вярва да имам нужда от болногледачка.

Тя ме изгледа.

— Като такава ли ме възприемаш?

— Не. Уважавам те като лекар, при това много. И съм ти задължен за диагнозата, колкото и мрачна да е тя. Освен това съм мъж и изпитвам влечение към теб. При това силно. Но нека просто да кажем, че моментът не ми се струва особено подходящ за започване на дълготрайна връзка.

— Аз имам предвид нещо краткосрочно.

— В смисъл?

— Експериментираме с инжектирането на белтъчни антитела у мишки с травматично мозъчно увреждане. Антителата се свързват с деформирания тау протеин, който след това бива унищожен от механизма на тялото за премахване на отпадъците. Не позволяват образуването на възли.

— Пак ли мишки?

— Методът не е одобрен за прилагане върху хора.

— И поради това аз съм основен кандидат, така ли?

— Не е одобрен като курс за лечение, но ако подпишеш съответните формуляри, с които в общи линии се съгласяваш, че това може да те убие, можем да го приложим като експеримент.

— Изглежда гадничко.

— Няма протоколи, образци и предишни изследвания, на които мога да разчитам. Ще ти инжектирам веднъж дневно много малки дози от антитялото и ще те наблюдавам. На всеки четири седмици ще сканираме мозъка ти. И ще сме готови да променяме процедурите в зависимост от реакцията ти. Ще разчиташ на инстинктите ми повече, отколкото на всичко друго.

— Вярвам на инстинктите ти и, както вече казах, на теб също.

Спряхме пред входа на сградата й. Тя вдигна ръце и сложи длани на бузите ми, както беше направила, когато ме преглеждаше за неврологични промени. Но този път ме целуна. Отвърнах на целувката й. Меко и бавно, без да обръщаме внимание на човешкия поток по тротоара.

— Ще видим — каза д-р Мелиса Голд. — Ще видим колко добри са инстинктите ми.

Четвърта част

През повечето време сме просто изгубени. Молим се на Бог да ни каже кое е правилното, кое е истина. Няма справедливост. Богатите побеждават, бедните са безсилни. Съмняваме се в себе си. Съмняваме се в схващанията си. Съмняваме се в институциите си. И се съмняваме в закона.

Из заключителната реч на Пол Нюман в „Присъдата“, сценарист Дейвид Мамет, адаптация по романа на Бари Рийд

40. Нескончаемостта

В понеделник сутринта в горещото влажно Маями Мелиса инжектира вълшебния еликсир в задника ми. Неодобрените експериментални антитела, предназначени само за мишки и целящи да спрат ХТЕ. Следобед ме прегледа и ми взе кръв. После разговаря по телефона с някакъв невролог, когото познаваше от конференции и конгреси. Той беше голяма клечка в медицинското училище на Университета в Маями и можеше да уреди серия скенери. Освен това работеше върху изследване, което искаше да обсъди с Мелиса. Тя изглеждаше развълнувана — мозъците и нервните системи й действаха по този начин, — но не искаше да казва повече, докато не се срещне с човека по-късно през седмицата.

Разбира се, по-късно през седмицата можеше да съм в окръжния затвор. Петък беше първият ден за издигане на кандидатура за изборите. Денят, в който Рей Пинчър винаги се кандидатираше. Денят, в който Стейси Стрикстайн възнамеряваше да го омърси, като арестува дребния стар подкупвач на съдебни заседатели — мен. Да, същият, който уж спомагал за незаконното финансиране на кампанията на Пинчър.

„А води до В, което води до С, което пък ме праща в затвора, а Пинчър на улицата, а може би и изправен пред съда“.

Планът беше толкова гадно хитър, че почти му се възхищавах. Аз самият все още нямах планове как да изкарам от релси Стрикстайн, а часовникът тиктакаше все по-бързо.

В малкия ми бункер в Поинсиана идваха посетители. Може би светски посещения. Или за да се простят с умиращ. Не казаха кое от двете.

Виктория Лорд и Стив Соломон се отбиха с лимонов пай с кора от непресято брашно и бита сметана. Виктория попита как се погаждаме с Мелиса. В гласа й имаше определена палавост, сякаш се интересуваше дали след медицинските работи има и маймунски. Уви, не. Бях поканил Мелиса да използва свободната стая, но тя учтиво отказа и беше отседнала в хотел в Корал Гейбълс.

Соломон каза, че му трябвал писмен доклад, който да свидетелства за мозъчното ми увреждане. Щял да му помогне да ме защити в делото за подкупване. Отговорих му, че не искам помощта му. Той настоя и продължи да дърдори, като твърдеше, че сме щели да напишем нова глава в историята на правото.

Сякаш това беше нещо добро.

— Помниш ли мафиота Винсънт Джайганте? — попита Соломон. — Наричаха го Лудия дон.

— Естествено. Бил боксьор, преди да стане гангстер. На старини скитал из Манхатън по хавлия и си говорел сам.

— Същият. Адвокатите му заявили, че имал деменция, хитър ход да избегнат обвинение в рекет. Затова реших на първото изслушване да се явиш в стар екип на „Долфинс“.

— Джайганте не умря ли в затвора? — попитах аз.

— Подробности. На теб ти дай само дребни подробности.

Соломон и Лорд отпрашиха за офиса си да се подготвят за изслушването за гледането на делото Каруана по бързата процедура, което щеше да бъде утре. Аз също още не се бях подготвил. Не е лесно да планираш как да паднеш елегантно върху меча си.

Док Чарли Ригс паркира калния си пикап в алеята, докрета вътре и разговаря близо час с Мелиса за медицина. После ме дръпна настрани.

— Тя е един път, Джейк — каза ми той. Последния път беше казал подобно нещо за един гигантски групер, който беше уловил във водите около Лоуър Матекумбе Кий.

— Един път — повторих аз. — Като лекар, или като жена?

— Да не си сляп? И двете!

— Няма прогрес в женската част, но имам вяра в нея като лекар.

Той ми смигна.

— Използвай прочутия си чар върху нея.

„Да бе“.

Мелиса Голд не беше мажоретка на „Маями Долфинс“, а аз не бях напереният мустакат тип от старата отборна снимка, която се надявах да върви с некролога ми. Времето отслабва както тялото, така и духа. Както и самонадеяната и в същото време глупава увереност, че една усмивка, едно здрасти и един коктейл ще отворят вратата към женското сърце и апартамента й. Бях изгубил значителна част от увереността си наред с мозъчните си клетки.

 

 

Привечер, докато док Ригс подремваше в хамака отзад, ние с Мелиса седяхме в кухнята, а баба се суетеше развълнувана, че има гостенка.

— Навремето докторът ни идваше от Исламорада — каза баба. — Или беше от Кий Ларго? Не помня. Може да имам вода в мозъка.

— Или домашно уиски в стомаха — обадих се аз.

— Млък, Джейкъб! Както и да е, доктор Голд, приятно ми е, че сте дошли чак от Калифорния, за да вечеряте с нас.

Произнесе го Калифойе.

— Радвам се, че съм тук, госпожо Ласитър — отвърна Мелиса.

— Наричай ме баба. Или Джейн, ако ще се чувстваш по-удобно.

— Джейн ли ти е името? — учудих се аз.

— Млък! — Баба се обърна към Мелиса. — Радвам се да видя Джейкъб да води у дома свястно момиче, а не някаква съмнителна никаквица или фатална жена, както им викате.

Произнесе го като фекална жена.

— Мелиса е мой лекар, бабо — уточних аз.

— По-добре от онова момиче, което застреляло мъжа си — продължи да упорства тя.

Уж застреляла мъжа си.

— Няма никакво „уж“ в дупка от куршум между очите.

— Добре, бабо. Какво има за вечеря? — попитах в опит да сменя темата.

— Какво мислиш? — Тя посочи мивката, в която с корема нагоре лежеше еднометров труп на игуана с изплезен език.

— Господи, бабо!

— Докторе, защо според вас нито едно момиче не се заседява?

— Не съм сигурна какво имате предвид — отвърна Мелиса.

— Не се заседява около Джейкъб. Не е някой грозник. Работи на бюро с климатик, така че не усмърдява къщата. Носи храна на масата и има покрив над главата. Но все си пада като чувал картофи по строшените.

— Строшените? — попита Мелиса.

— Бабо, ще нарежа зеленчуците — предложих аз. Бях готов на всичко, за да насоча разговора настрани от мизерния ми личен живот, както го виждаше тя. — Тази тенджера завряла ли е вече?

— Птичките със строшени криле — продължи баба. — Все едно ще оправи всичките им проблеми, а те не му дават нищо в замяна. Просто го използват, някои направо гадно. Оправят ли се крилцата им — фррр! Отлитат. С изключение на онези, които влизат в затвора.

— Господи, бабо!

Но тя не беше приключила.

— Същински парад от повехнали кралици на красотата, златотърсачки и стриптийзьорки, нуждаещи се от протегната ръка, за да оправят живота си.

— Вярно ли е, Джейк? — попита Мелиса. — Наистина ли не си падаш по състоятелни жени? А само по такива в нужда?

— Стари истории. Грешки на младостта.

— Младостта на Джейкъб продължи, докато косата му не започна да побелява — добави баба.

— Но сега знам какво съм пропуснал — казах в своя защита. — Съвместното обвързване между равни. Споделянето. Нескончаемостта, ако има такава дума.

— Има, Джейк — каза Мелиса. — Много хубава дума.

— Доктор Голд, надявам се да сте дошли с апетита си. — Баба пусна трупа на игуаната заедно с кожата и всичко останало във врящата вода. Гущерът беше толкова дълъг, че се наложи да го навие с помощта на черпака, така че заприлича, сякаш е захапал опашката си.

Мелиса се ококори и ченето й увисна, но някак успя да не изпищи и дори да не ахне. Предположих, че се дължи на професионалния тренинг. Тя загледа как врящата вода завъртя мъртвата игуана в безкрайни кръгове в тенджерата.

— Спипах гадината да се пече на слънце на алеята — каза баба. — Цапнах я с тигана по главата. Докторе, обичате ли прясна игуана?

— Никога не съм опитвала. — Мелиса ме изгледа косо. — Какъв вкус има?

— Не е като пиле. — Продължих да режа картофи и моркови за яхнията. — По-скоро като сдъвкано парче сурова кожа.

Баба бръкна в тенджерата с щипци. Кожата на мъртвото влечуго се свлече като широки гащи.

— Всъщност не съм много гладна — каза Мелиса. — Сигурно е от часовата разлика.

— Аз също не съм — казах аз. — По-късно ще хапнем нещо.

За щастие, док Ригс помогна на баба с изяждането на яхнията. После двамата излязоха да се разходят по Ле Джун до Гейбълс Уотъруей. Реших, че възнамеряват да си играят на цуни-гуни (и Бог знае на какво още) в малкия парк край канала.

Спасен от яденето на убито на пътя влечуго, заведох Мелиса на раци в „Капитанската таверна“, стар рибен ресторант на Дикси, след което я откарах до хотела й в Гейбълс. Качихме се в асансьора до деветия етаж и я изпратих до стаята й.

Целунахме се, докато стояхме пред вратата. Дълга, бавна, дълбока целувка. После още една. И още една.

— Джейк, би ли…

Тя млъкна, така че завърших изречението.

— Влязъл вътре ли? Разбира се.

— Щях да кажа: „Би ли ми простил, че няма да те поканя?“

— А, изтълкувах неправилно ситуацията.

— Не си. Просто ми трябва малко време. Засега нека отношенията ни да си останат професионални. И ако има нещо друго, ще караме бавно. Става ли?

— Няма проблем. — Не беше съвсем вярно и тъй като исках да съм верен на новата си философия на откритост, побързах да добавя: — Добре де, малък проблем. Откривам, че мисля за теб по всяко време на деня и нощта. Особено на нощта.

— Бавно, Джейк. Става ли?

Обмислих възможностите си. Всъщност беше само една.

— Става.

Целунахме се отново и тя затвори вратата.

 

 

Докато карах на юг по Понсе де Леон, телефонът ми иззвъня. Разбира се, трябваше да е Мелиса. Сигурно щеше да ми каже да обърна и да подкарам право към стаята й.

— Здрасти, красавице — казах закачливо аз.

— Джейк? Ти ли си?

Мъжки глас.

— Да, кой се обажда?

— Марв Фишбейн. Джейк, съжалявам, приятел, но ще трябва да те продам.

— Дори да успееш да намериш уличен телефон, Марв, ще ти струва петдесет цента.

— Не е смешно, Джейк. Прокурорът ми предложи споразумение, което изисква да те изпортя.

— Марв, ела у дома. Ще те чакам на задната веранда с бутилка „Джак Даниълс“. Да го обсъдим.

— Ще приема любезната покана, Джейк. Но вече съм решил. Не мога да лежа в затвора. Нямам избор. Ще трябва да припиша всичко на теб.

41. Просто го кажи!

Мъжки паун с тюркоазенозелена опашка, дълга два и половина метра, пресече тромаво задния ми двор, като кряскаше към една женска, която ровеше сред розовите бегонии на баба. Беше сезонът на чифтосване и пронизителният крясък беше еквивалент на опитите на млад мъж да покани на шампанско някое момиче в модния нощен клуб „Лив“ във Фонтенбло.

Седях на стол „Адирондак“ на задната веранда. Нощният въздух беше изпълнен с аромата на орлови нокти и уиски, първият от бугенвилията, а вторият от чашата ми „Джак Даниълс“. Бях бос, по долнище на анцуг и опърпана футболна фланелка на Пенсилванския университет с петдесет и осми номер. Късна гръмотевична буря беше успяла да понижи донякъде температурата и вечерта бе почти поносима.

Главоболието ми, което беше дрямало през по-голямата част от деня, се бе върнало — равномерен ритъм ка-бум, ка-бум, ка-бум-бум. Слепоочията ми пулсираха в такт с барабана и ловджийския рог, които явно се бяха настанили в ушните ми канали.

Малко преди полунощ чух шумолене отстрани на къщата и секунди по-късно се появи Марв Фишбейн, гордостта на „Харман и Фокс“, все още с адвокатския си син костюм, бяла риза и тъмночервена вратовръзка, стегната под двойната му брадичка.

Промърмори едно смутено здрасти и седна до мен. Мълчаливо му налях питие. Не го попитах дали иска лед, защото нямах. Ако искаше уиски, щеше да му се наложи да го пие чисто. Не съм идеалният домакин, особено когато гостът ми ме заплашва да ме вкара в затвора.

— Съжалявам, Джейк — каза Фишбейн. — Арестуваха ме за шофиране в пияно състояние и голямата ми тъпа уста ни вкара в беля.

— Вкара теб в беля.

— Стейси Стрикстайн ме натискаше здравата да те издам.

— Кое се счупи първо? Гръбнакът ти или вагината ти?

— По-кротко, Джейк. Може всичко да се оправи. Говорих със Стрикстайн.

— Без адвокат?

— Аз съм адвокат.

— Не, Марв. Ти си служителят, който води клиенти в „Банкърс клъб“. Ти си играч на голф, който не може да направи сто точки. А преди милион години, когато беше адвокат, разбиваше профсъюзи от името на компании, които уволняваха жени, задето са забременели.

— Не отричам. Но преди нощта да е изтекла, ще ми благодариш. По дяволите, ще си ми длъжник.

— Слушам те.

— По пътя насам Стрикстайн ми се обади с предложение. Трудно е да се повярва, но може и да си спасим задниците.

— Все още слушам.

— Фасулска работа, Джейк. Достатъчно е единствено да кажеш под клетва какво си направил.

— Какво съм направил?

— Знаеш. Можеш да го кажеш на мен.

— Първо ти, Марв.

— Помоли ме да даря пари в брой за кампанията на Рей Пинчър.

— В брой? Сериозно?

— И каза, че Пинчър е обещал да даде на фирмата обработката на документацията около облигациите за новата съдебна сграда.

— Виждам два проблема, Марв. Не съм казвал нито едно от тези неща.

— Не е нужно да се правиш на хрисим пред мен, Джейк. Просто го кажи и аз ще потвърдя, че е имало такъв разговор. Ще призная, че съм дал парите срещу облигациите. Стрикстайн ще ни осигури имунитет и ще обвини Рей Пинчър. Това е сладката сделка, която договорих.

Не казах нищо.

— В края на краищата стана точно така.

„Продължавай да го твърдиш“.

— Просто го кажи, Джейк. Просто ми го кажи.

— Иглата ти прескача, Марв.

— Какво?

— Помниш ли плочите? Онези, виниловите? Тавите? Дето се обръщаха?

— Разбира се.

— Ти си тава, на която иглата прескача. Сто пъти ми повтаряш: „Просто го кажи“.

— Не схващам какво искаш да кажеш.

— Не те бива в това, Марв. Бих казал, че си гангстер, който не може да стреля точно, но ти всъщност не можеш дори да заредиш.

— Не знам какво имаш предвид, Джейк. От теб се иска само да…

— Знам. „Просто го кажи“.

Надигнах се от стола, разкърших гръб и се извисих над Фишбейн, който още седеше.

— Защо си с костюм?

— Обичам да съм облечен добре.

— Не ти ли е топло?

— Тази нощ се понася.

— О, ще стане много по-горещо, преди да си тръгнеш.

Сграбчих го за реверите и го вдигнах на крака. Беше тежък, но и една купа желе щеше да окаже по-голяма съпротива.

— Джейк! Какво правиш, по дяволите?

— Приеми го. Не си Серпико.

Претърсих го. Нищо под мишниците и на кръста. Прокарах ръце нагоре и надолу по краката му. Нищо. От раздразнение го пернах по топките. Лекичко.

— Ох! Господи, Джейк!

— Къде е? Къде е микрофонът, Марв?

— Не знам за какво говориш.

Някъде от бугенвилиите изкряска паун.

— Свали си сакото — наредих аз.

Той се подчини и огледах копчетата. Никакви микрофони или камери. Тогава забелязах колана му.

Кафява имитация на кожа. Изобщо не отиваше на италианския му костюм от лека вълна. Разкопчах го и го извадих от гайките. Солидна посребрена катарама. При по-внимателен оглед се оказа, че изобщо не е солидна. Отвън имаше малка леща, а отвътре — малко отделение с дебелина около половин сантиметър. Натиснах едно малко копче и от процепа изскочи SD карта.

— Предавател? — попитах.

Той поклати глава. Изглеждаше засрамен.

— Само записва.

— Значи Стейси Стрихнина не подслушва в някой ван на улицата.

— Не. Трябва да занеса колана в офиса й утре сутринта.

— Даде ли вече показания пред нея? Нещо, което да уличава някой от нас?

— Не. Въпреки онова, което ти казах, наех адвокат. Не съм глупак. Той ме попита какво търси тя. Онова, което ти казах. Абсолютно точно, с изключение на сделката.

— Ти получаваш имунитет, а аз влизам в затвора с Пинчър, нали?

Изражението му беше достатъчно като отговор.

— Съжалявам, Джейк. Бях отчаян. Основната й мишена е Пинчър. Ти си второстепенен, но си оставаш мишена. Взела те е на мушка, но вината е моя. Течаха ми лигите за онези облигации. Затова събрах пари от съдружници и приятели като Сай Фрик.

— Онзи от застрахователната компания ли? Изложил си на риск и него.

— Както и други. Стрикстайн иска да ме накара да ги издам. Но най-вече иска теб. Трябваше да те подмамя да си признаеш нещо, което не си направил. Да те убедя, че не й пука дали ръцете ти са мръсни, стига да натопиш Пинчър. — Той скри лице в шепите си. — И аз се огънах. Господи, толкова се срамувам от себе си.

Гневът се надигаше в мен като топка разтопена лава в гърдите ми. Увих грозния кафяв колан около юмрука си. Прецених разстоянието до брадичката на Марв Фишбейн и се приготвих за удар, след който щеше да се храни със сламка. Усетих как кръвта пулсира в ушите ми, главоболието се опитваше да разцепи черепа ми. През мъглата мозъкът ми казваше, че разбитата челюст на Фишбейн ще облекчи болката.

Очите му се напълниха със сълзи.

— Джейк! Джейк, ще ме фраснеш ли? Ще ме хвърлиш на алигаторите в Глейдс ли?

Отпуснах юмрук и се разсмях. Осъзнах, че не мога да ударя горкия тъпак. Спомних си какво ми беше казала Мелиса за болестта ми и за изблиците на насилие. Бях насочил удара към погрешната мишена. Трябваше да се целя в Стрикстайн, Търстън, онзи лъжлив съдебен заседател, в приятелчето си Пинчър и в цялата проклета система.

— Марв, в седем сутринта има полет до Насау. Вземи го.

— Бахамите? Защо?

— Защото иначе Стрихнина ще нареди да те замъкнат в кабинета й и ще те накара да кажеш и изпееш всичко, което й хрумне.

— Мислиш ме за слабак, така ли?

— Всички сме слаби по един или друг начин. Просто прекарай няколко дни на плажа. Не си вдигай телефона, освен ако не съм аз. Ще ти кажа, когато е безопасно да се върнеш.

— Ти какво ще правиш?

— Единственият начин да се справим с това е да унищожим Стрихнина.

— Можеш ли да го направиш, Джейк?

— Въпросът е или тя, или аз, Марв. В петък по обед един от нас ще продължи, а с другия ще бъде свършено.

42. Еднопосочен билет до Палукавил

Трябваше да съм по петите на лъжливия съдебен заседател.

Трябваше да работя за изчистване на името си.

Трябваше да търся нещо уличаващо Стейси Стрикстайн.

Но и трябваше да съм в съда в 13:30.

Както е казал Джон Ленън, животът е онова, което ти се случва, докато правиш планове за него. Сега като се замисля, Ленън, онзи магьосник на думите и музиката, може би не е първият, стигнал до това прозрение. Има една стара еврейска поговорка — „Човекът планира, а Господ се смее“. Може би всяка култура има афоризъм от този род.

Такива мисли се въртяха в размътения ми мозък, докато влизах в залата на шестия етаж в съдебната палата в центъра, готов да направя колкото се може по-малко в защита на „Бискейн Лайф Иншурънс“. Кимнах професионално отсечено на Стив Соломон и Виктория Лорд, които подреждаха документите си на масата на ищците. После се усмихнах тайно на д-р Мелиса Голд, която седеше на първия ред в галерията зад тях. Тя беше зрител, единственият от страната на ищците.

Сайръс Фрик, юридическият съветник на клиента ми, седеше на скамейката на втория ред на галерията, потен и неспокоен.

— Господи, Ласитър! Ето ви най-сетне. Изслушването започва след три минути.

Тръшнах се на мястото до него.

— Съдия Дъкуорт винаги закъснява. Особено след като е обядвала.

— Проблем с алкохола ли? — Той облиза устни.

— Не, има английски булдог, казва се Бруно, и го държи в кабинета си. Разхожда го по обед.

— В свои води сте в съда, Ласитър. Това ми харесва.

— Както се казва в старата поговорка, добрият адвокат познава закона. А отличният адвокат познава съдията. Или в този случай кучето му.

Той се изкиска малко по-високо от абсолютно необходимото. Беше опънат като жица. Може би беше пропуснал обичайните си три мартинита към обяда.

— Къде са ви папките? — попита Фрик. — Дори куфарче не виждам.

— Не ми трябва. — Посочих главата си. — Всичко е тук.

— Ох, Господи.

Днес нямаше да има свидетелства. При изслушването за бърза процедура от значение е единствено писменият протокол. За съдията единственият въпрос е има ли нещо в декларациите и показанията, което да изисква делото да бъде гледано по общия ред. Позицията на застрахователната компания преди включването ми беше, че няма и че всичко трябва да приключи бързо. Или, както се казва на езика на доброто старо гражданско право, „ответникът е свободен да си върви“.

Желанието ми беше да изгубя искането, но не така крещящо, че да ме изхвърлят. Не исках да съм като Тери Малой на Марлон Брандо[13], който можеше да е състезател, вместо да си осигури с юмруците си еднопосочен билет до Палукавил.

Последните секунди преди изслушването изтичаха. Д-р Голд сигурно щеше да ми сложи диагноза когнитивен дисонанс. В главата ми сякаш рикошираха билярдни топки и деформираха черепа ми, докато спорех със самия себе си:

— Хей, Ласитър, друже, наистина ли смяташ да го направиш? Не е в твой стил.

— Ще си нося меча в битката. Може просто да не го размахам.

— Като стана въпрос за размахване на мечове, искаш да преспиш с докторката.

— Вярно е, но няма отношение към темата.

— Би трябвало да се засрамиш. Задяваш се с експерта на противника.

— Имам по-високо призвание от простото спечелване на делото.

— Няма по-високо призвание от това. Върховният съд на Флорида беше прав за теб. Не си замесен от адвокатско тесто.

— Истина. Справедливост. Изкупление. Това е кредото ми.

— Я млъквай.

— Не можеш да си вършиш работата, защото имаш същото заболяване като Карла Каруана и съчувстваш на децата й.

— Хей, аз съм просто човек.

— Ха! Ти си най-големият провал като адвокат. Карла Каруана е врагът. А ти съчувстваш. Духът й ти е докарал Стокхолмски синдром.

Накрая другият ми аз млъкна и огледах съдебната зала. Съдията още не беше заела мястото си на трона. Под и пред масата й секретарят подреждаше папките, а съдебната репортерка подготвяше стенографската си машина.

Вратата се отвори и Фрик се обърна. Някакво ченге надникна вътре и изчезна.

— Къде е Марв? — попита Фрик. — Вече трябваше да е тук.

„А… Великолепния Марв“.

Бях разговарял с него преди час. Той беше офейкал и се излежаваше край басейн до Атлантическия океан на Бахамите. И не отговаряше на никакви обаждания освен на моите.

— Марв няма да успее да дойде — казах аз.

— Защо, по дяволите?

— Нуждае се от малко почивка.

— Точно сега ли?

Приставът, пенсиониран заместник-шериф с шкембе като топка за боулинг, влезе в залата през задната врата зад съдийската маса.

— Всички да станат! — заповяда той и съдия Мелвия Дъкуорт влезе забързано с развята черна роба. Беше афроамериканка към шейсетте, служила като капитан в армията, където била адвокат във Военноапелативния съд. Можеше да е строга, но винаги бе честна и за разлика от повечето ни съдии, имаше игриво чувство за хумор. Нещо по-важно, никога не ме беше вкарвала в затвора за наказание, за разлика от много нейни колеги. Днес носеше ефирно жабо — шокиращо розово вместо снежнобялото, предпочитано от повечето съдии от нейния пол, от което приличат на методистки епископи.

Секретарят прочисти гърлото си.

— Наследниците на Карла Каруана срещу компанията „Бискейн Лайф Иншурънс“. Искане на ответника за гледане на делото по съкратената процедура.

Скочих на крака, минах през летящата вратичка, намигнах на Мелиса Голд и застанах мирно, сякаш бях готов да запея националния химн. Сайръс Фрик ме последва. Беше изготвил оригиналните документи на защитата и сега се явяваше като съветник.

— Ищците готови ли са? — попита съдия Дъкуорт.

— Готови сме, ваша чест — в един глас отвърнаха Соломон и Лорд. Понякога хлапетата бяха много сладки.

— Защитата готова ли е?

— Готова. Мотивирана. И способна — отвърнах аз.

— За първи път ви виждам да представлявате застрахователна компания, господин Ласитър — каза съдията. — Да не би да сте се преместили в центъра и да сте станали част от елита?

— Наречете го просто кратка екскурзия, ваша чест.

— А кой е нервният господин до вас?

Фрик закопча сакото си.

— Сайръс Фрик, ескуайър. — Прочисти гърлото си и продължи с дълбок напевен глас: — Главен юрисконсулт на „Бискейн Лайф Иншурънс“.

— Казахте го така, сякаш сте шеф на Съвета на началник-щабовете. Добре дошли в съда, господин главен юрисконсулт.

Съдията отвори тънката папка.

— Само момент да прегледам документите. Свободно, войници.

Останахме прави, макар че леко се отпуснахме. Като се изключеше малката ни група, залата беше празна. Древният климатик тракаше шумно, като прахосваше парите на данъкоплатците и превръщаше помещението в хладилен склад. Поне нямаше опасност някой да заспи. След известно време съдията каза:

— Виждам, че господин Фрик е написал доста необичайно писмо за отхвърляне на изплащането на застраховката. „Може би милите малки създания ще са по-добре без техния гълтащ хапчета, нашарен с татуировки и с мускули вместо мозък ужас, минаващ за тяхна майка“.

— Мога да обясня това, ваша чест — каза Фрик.

— Не си правете труда.

— Злощастна комбинация на алкохол и предписани хапчета…

— Зарежете това заедно с мешката си, господин Фрик!

Сайръс Фрик отвори уста, после мъдро я затвори преди от нея да излезе друго освен изскимтяване.

— Свободно, всички — нареди съдията, сякаш все още беше офицер от армията. — Всъщност, я по-добре седнете.

Всички седнахме по местата си, а съдията продължи да чете мълчаливо. Мина още известно време, след което тя каза:

— Въпросът за бързо производство, изглежда, е променен. Отначало е бил кога точно се е случило самоубийството. А сега е дали изобщо става дума за самоубийство. Правилно ли разбирам?

— Да, ваша чест — каза Виктория.

— За парите — обадих се аз.

— В показанията си — каза съдията — невропатологът доктор Мелиса Голд заявява, че аутопсията на госпожица Каруана разкрива травматично мозъчно увреждане до такава степен, че тя не е била способна съзнателно да формира намерение да извърши самоубийство. Това ли е становището на ищците?

— В общи линии да, ваша чест — каза Виктория Лорд.

Съдия Дъкуорт се обърна към мен и нареди:

— Господин Ласитър, станете. Искането е ваше. Защитете го!

43. Бий се или бягай

Станах и разкърших врат, който беше твърде дебел за ризата ми. Хвърлих поглед към Мелиса Голд, която ми се усмихна едва забележимо. Исках да я накарам да се гордее с мен. Исках справедливост.

— Обръщам се към почитаемия съд — започнах аз, както го правят адвокатите от няколкостотин години. После замълчах. Бях готов да посрещна юмруци, а после и ритници. Но се случи нещо странно. Откакто бях на девет и играех футбол без подплънки и каски на игрище, покрито с натрошени миди, винаги исках да победя. Отчаяно. Понякога жестоко.

Да победя!

Нима това не е целта на всяка игра? Сега състезателните ми инстинкти се задействаха, както беше станало и по времето на делото срещу Търстън. Съзнателният ми ум искаше да изгубя, но подсъзнанието ми нямаше да го позволи. „Да, Мелиса Голд, именно онзи проклет когнитивен дисонанс“.

— Господин Ласитър? — подкани ме съдия Дъкуорт. — Ще бъдете ли така добър да се явите по служба?

— Да, ваша чест — отвърнах аз. Но като че ли не можех да започна да излагам доводите си.

Помислих си за Джейк Ламота, боксьора средна категория, обезсмъртен от Робърт Де Ниро в „Разяреният бик“. Мафията беше наредила на Ламота да падне от Били Фокс и той се бе съгласил и дори беше заложил на противника си. Но въпреки това още в първия рунд му нанесе няколко удара, от които очите на Фокс се изцъклиха.

„Събуждане на първобитния инстинкт? Какво друго би могло да бъде?“

Дошъл на себе си и може би уплашен, че мафията ще му види сметката, Ламота в общи линии беше спрял да се бие в четвъртия рунд. Намерението му да изгуби беше толкова крещящо ясно, че боксовата комисия го лиши от състезателни права и го глоби. Върховният съд на Флорида щеше да ме накаже още по-сурово.

— Господин Ласитър, ако не ви представлява прекалено голяма трудност, защитете проклетата си позиция. — Дъкуорт изглеждаше раздразнена.

Същият генетичен код — бий се или бягай — беше сграбчил и мен. Бях онзи, който нанася ударите, също като Ламота.

— Ваша чест, госпожица Каруана е предприела всички необходими стъпки за извършване на самоубийство — приемането на голямо количество алкохол и смъртоносна доза хапчета, — преди полунощ на триста шейсет и петия ден от сключването на полицата. Това не е било инцидент. Доказателство за намерението й да сложи край на живота си е прощалната бележка. Ето защо ако съдът реши, че става въпрос за самоубийство, искането трябва да бъде уважено и делото приключва.

Дотук играех точно според сценария.

— Съгласна, господин Ласитър. Съдът отхвърля първоначалното твърдение на ищците, че самоубийството не се е случило преди смъртта на следващата сутрин. Но какво ще кажете за довода, че госпожица Каруана не е имала умствения капацитет да формира намерение да сложи край на живота си? Именно това е важното тук.

— Ако ищците искат да преборят искането ни, господин Соломон и госпожица Лорд трябва да защитят успешно две твърдения. Ако се провалят на което и да било от тях, искането ни трябва да бъде удовлетворено.

Все още замахвах, без да нанасям съществени удари.

— Първо, ваша чест трябва да отсъди, че законът признава болестта, наричана от доктор Голд хронична травматична енцефалопатия.

— И защо да не го направя, господин Ласитър? — попита съдията.

— Подобно заболяване не се среща в медицинската литература преди излизането на статията на доктор Бенет Омалу в списание „Неврохирургия“ от 2005 година. Публикацията му тогава е била спорна, макар че днес повечето специалисти я приемат.

— Повечето ли, господин Ласитър?

— Джери Джоунс, собственикът на „Далас Каубойс“, оспорва съществуването й.

— А каква е неговата медицинска специалност?

— Има пластична операция.

— Благодаря за прямотата ви, господин адвокат. Съдът признава съществуването на заболяването. Какво е второто твърдение, което ищците трябва да защитят?

— То е по-трудното. Че заболяването е унищожило умствените способности на госпожица Каруана.

Като не броим шегата за Джери Джоунс, аз все пак вършех работата, за която ми се плащаше. Продавах се за застрахователната компания.

— Четох свидетелството на доктор Голд — каза съдията. — Защитата има ли показания на лекари, които да противоречат на нейните?

— Ваша чест, не направих опит да наема лекари от НФЛ и не съм им плащал да оспорват задълбочените изследвания на доктор Голд и колегите й.

— Господин Ласитър, не хапете ли ръката, която ви храни?

— Просто съм честен със съда.

Дори курва на застрахователна компания може понякога да бъде искрена. Това създава чувство за правдоподобност, така че следващите ти смахнати аргументи да не бъдат посрещнати със смях.

— Оценявам го — каза съдията. — Но дотук само се окопавате. Къде е артилерията ви, господин Ласитър? Какъв е аргументът ви по медицинския въпрос?

— Тъкмо стигам до него, ваша чест.

— Да го чуем. Защо да не реша, че въпросът за умствения капацитет на госпожица Каруана не следва да се разглежда от жури и че вашият клиент заслужава гледане на делото по бързата процедура?

„А, стигна се и дотук“. Вярно, дотук замахвах, но сега или трябваше да нанеса ляв прав с всичка сила, или да се препъна във връзките на обувките си и да се просна на ринга. Знаех какво искам да направя. Просто не знаех дали мога да го направя.

44. Що е справедливост?

Съдия Дъкуорт очакваше търпеливо аргументите ми. Стоях до масата на защитата. На половин метър вляво от мен Сайръс Фрик беше седнал на ръба на стола си, подобно на кацнал на жица лешояд.

На масата на ищците Виктория изглеждаше по обичайния за нея начин. Перфектна поза, скръстени отпред ръце. До нея Соломон се беше отпуснал небрежно в тежкия си стол, а на лицето му играеше сардонична усмивка. Зад тях, на първия ред на галерията, Мелиса беше наклонила глава настрани. Гледаше ме, сякаш съм доста интересен субект в някакъв научен експеримент. Изглежда, се чудеше какво ли ще направя.

„И аз се чудя“.

В продължение на няколко секунди единствените звуци в залата бяха хриптенето и тракането на климатика. Накрая се обърнах към съдийската маса и попитах:

— Що е справедливост, ваша чест?

— В моя съд онова, което кажа — незабавно отвърна съдия Дъкуорт.

— Ваша чест, въпросът ми бе риторичен.

— А. Извинете, че прекъснах потока на съзнанието ви. Ако желаете, можете да започнете отначало.

— Що е справедливост? Можем ли да наречем така лишаването на човек от правата му? Или уловките, които юристите вмъкват в договорите? И къде намираме справедливост? В бордовете на банки, хедж фондове и застрахователни компании ли? Или в майчиното сърце?

— Ласитър! — Фрик задърпа ръкава ми. — Какво правиш?

— Пусни ме — прошепнах му, — или ще избия всичките избелени зъби от мръсната ти уста.

— Какво!?

— А после ще се погрижа да те подведат под отговорност заради това, че си пробутал пари в брой за предизборната кампания на Рей Пинчър.

Ченето му увисна и той пусна ръкава ми.

— Марв ми разказа всичко — казах му аз. — Ако не си държиш плювалника затворен, изгаряш.

Това беше отчасти вярно. Марв наистина ми беше разказал за даренията на Фрик в брой. Но аз нямаше да издам нито Фрик, нито никого. Просто бях решил, че гръбнакът му е твърд като резен плодова пита и че заплахата ми ще го накара да млъкне.

Така че да, най-сетне бях решил.

„Ще последвам сърцето си и вроденото ми чувство за справедливост. И майната им на последствията“.

Обърнах се към съдийската маса и повторих рефрена си.

— Що е справедливост? Студеният, суров и непрощаващ език на законодатели и юристи ли? Или съпричастността?

— Съпричастност ли, господин Ласитър? — Съдията повдигна вежди.

— Тя стана важна дума в живота ми.

— Радвам се за вас. Но бихте ли свързали този термин с въпросите за гледане на делото по бързата процедура?

— Моля ви, изслушайте ме, ваша чест. На сутринта след като поех това дело, приготвях закуска на племенника ми Кип. Бъркани яйца с кетчуп и нарязано манго. Току-що бях гледал видео, сглобено от следователите на застрахователната компания във връзка с делото.

— Това е работен продукт! — изсъска ми Фрик.

Наведох се към него.

— Изправяне пред съда! Двамата с Фишбейн можете да делите една килия. Или ти можеш да млъкнеш.

Фрик си затвори устата и аз продължих:

— Видеото включваше телевизионно интервю с Карла Каруана. Тя заваляше някои думи и погледът й беше нефокусиран. Всички си помислили, че има проблеми с алкохол и наркотици. Но малко преди интервюто тя е получила последното от няколко мозъчни сътресения. Имала е посткомоционален синдром. А сега знаем, че е страдала от нещо много по-лошо — от хронична травматична енцефалопатия, която рано или късно е щяла да я убие. Видеото съдържаше моменти от последния мач на Карла. Тя получи ритник в лицето, който размести челюстта й. Камерата замръзна на този кадър. Изкривена челюст, капки пот, летящи от косата й, затворени от болка очи. И тъй, мисля си за Карла, докато приготвям закуската на племенника си в комфортната си кухня, слънцето свети през прозореца, във въздуха се носи силният аромат на манго…

— Господин Ласитър, трудно ми е да видя какво общо има това с разглеждания въпрос — каза съдията.

— Обещавам да направя връзката, ваша чест. Интервюто е било заснето два дни преди Карла Каруана да си направи застраховката. Знаех това и докато я гледах и виждах обичта към децата й, имах чувството, че мога да чета мислите й. Тя е знаела, че работата й е ужасно опасна. Вземете само популярния термин. Бой в клетка. Гладиаторски борби едва ли не до смърт. Но те са били единственият начин, по който е можела да издържа децата си. Баща им я е напуснал. Карла е била единствената им опора, единственият близък човек на Елизабет и Джошуа.

— Тя вече е усещала неустойчивостта на пребитото си тяло и натъртен мозък — продължих. — Онази сутрин по време на интервюто най-вероятно е страдала от гадно главоболие, което е щяло да я измъчва до смъртта й. Страхувала се е за децата си, ако с нея се случи нещо. Затова си е купила застрахователната полица с вярата, че клиентът ми ще защити финансово децата, ако тя си отиде. Направила е онова, което аз самият бих направил за племенника си, което би направил всеки от нас за любимите си хора. Не би ли трябвало съдът да изпитва съпричастност към тази жена и децата й? Не би ли трябвало „Бискейн Лайф Иншурънс“ да изпитва съпричастност? Според закона корпорацията е субект. Днес господин Фрик и аз сме въплъщения на тази корпорация. Не би ли трябвало ние да изпитваме съпричастност?

Съдия Дъкуорт вдигна ръка, за да ме накара да млъкна.

— Господин Ласитър, да не би да обръщате отново плаща? Да не би да преминавате на другата страна?

— Не мисля, ваша чест.

— Мога ли да ви напомня, че представлявате застрахователната компания?

— Уви, ваша чест, така е.

— И в същото време аргументът ви, ако може да се нарече така, прилича на поток на съзнанието за тежкия живот на покойната и за добрите намерения.

— Възприемам стил пледоария, наречен хуманистично адвокатстване.

— Честно казано, никога не съм чувала за подобно нещо.

— Честно казано, току-що си го измислих.

— Нищо чудно. Хуманистично адвокатстване е оксиморон, който противоречи на системата на съперничество. — Съдията въздъхна и се завъртя на 360 градуса във въртящия се стол. После спря и ме погледна отново. — Винаги се забавлявам да ви видя в залата ми, господин Ласитър. Повечето адвокати идват тук на пръсти, мяукат и се надяват да бъдат погалени. А вие нахълтвате през вратата като духов оркестър. Успявате да събудите дори пристава ми. Но днес? Направо не знам какво да кажа. Никак не бих искала да ви видя наказан за професионална небрежност или нещо по-лошо.

— Ще рискувам, ваша чест.

— Както всички знаем, господин Ласитър, етичните правила изискват от адвоката ревностно да представлява клиента си. Трябва ли да цитирам конкретния текст?

— Знам го наизуст, ваша чест. „Ревностната защита не е в несъответствие със справедливостта“. Винаги съм си мислил, че тази фраза е много странна. Тя не казва, че ревностната защита е в съответствие със справедливостта, нали?

— Но до днес не е било нужно да ви се напомня на чия страна сте. Какво е станало с вас?

— Започнах да си задавам въпроса „Що е справедливост?“ Надявах се днес да науча отговора.

Съдията поклати глава като учителка, на която й е дошло до гуша от досаден ученик.

— В съдебната зала ще намерите толкова справедливост, колкото мир на бойното поле. Тук решаваме спорове. Това е всичко. А сега бъдете така добър стегнато да представите причините, поради които трябва да уважа искането ви за гледане на делото по бързата процедура.

— Щом като говорим за етичните права, ще трябва да разчитам на номер четири-тире-три-точка-едно.

— Да го чуем.

— В него се казва, че адвокатът не следва да отстоява позиция, „освен ако няма основание, което не е фриволно“. Не мога да оспорвам показанията на доктор Голд, защото всичко, което кажа, ще бъде фриволно. ХТЕ е ракът на футбола. Тя е професионалното заболяване на НФЛ и откритията на доктор Голд са неоспорими.

— Наукообразни дрънканици! — Сайръс Фрик скочи на крака, неспособен да се сдържа повече. Не го бях преценил правилно. Дори заплахата от повдигане на обвинение не успя да задържи езика му зад зъбите. — Връзката между травмите на главата и ХТЕ е скалъпена от използвачи, търсачи на реклама и най-долнопробните елементи на масата на ищците! Обръщам се към ваша чест да отхвърли изцяло показанията на доктор Голд и да санкционира господин Ласитър за престъпление по служба, професионална небрежност и…

— Неуместно говорене? — подсказах му аз.

— Той е заплаха! — заяви Фрик. — Настоявам да го санкционирате!

— Настоявате!? — Съдия Дъкуорт като че ли се издигна във въздуха на няколко сантиметра от стола си. — Господин Фрик. Нима казахте, че настоявате?

— За бога! Що за панаир въртите тук, съдия?

Съдия Дъкуорт стовари чукчето си и експлозията отекна през почти празната зала.

— Седнете си на мястото, господин Фрик! Или искате да бъдете арестуван?

— Не, госпожо. — Фрик се свлече на мястото си и сякаш се смали.

— Господин Фрик, в моята зала не можете да настоявате за каквото и да било. А да молите. Да пледирате. Да умолявате. Второ, не използвайте името Господне като част от аргументите си. Господ няма да ви помогне. Трето, ще се обръщате към мен с „ваша чест“, а не със съдия. Ясно ли се изразих?

— Да, ваша чест — изписука той.

— Добре. Засега ще оставим настрана поведението на господин Ласитър. Като адвокат вие имате правото да бъдете изслушан. И тъй, можете ли да посочите нещо в протокола, което да противоречи на показанията на доктор Голд?

Фрик стана доста предпазливо, сякаш се боеше, че се превръща в по-голяма мишена.

— Не съм подготвен за това. Нехайството на господин Ласитър ме лишава от възможност да представя убедителен аргумент. Искаме отсрочване и моля ваша чест да отстрани господин Ласитър от делото.

— Твърде късно е за това. Вие сте наели Ласитър. Сами сте си го избрали и си оставате с него до края на днешното изслушване. Ако искате, уволнете го утре. А сега сядайте.

Фрик отново се отпусна на второто място на масата на защитата.

Съдията още държеше чукчето. Насочи го към мен.

— Господин Ласитър, завършете аргумента си, доколкото има такъв.

— Накратко — казах аз, — за да удовлетвори искането ни, ваша чест би трябвало да отсъди, че цялата наука греши. Ще трябва да постановите, че проучванията на доктор Бенет Омалу са погрешни. Че откритията на доктор Ан Маккий и доктор Робърт Стърн от Бостън са погрешни. Че изследванията на ММА бойци в Торонто са погрешни. Че проучванията на доктор Голд са погрешни. Че всички публикувани в уважавани списания статии са погрешни и че господин Фрик е прав. Иначе казано, ваша чест трябва да постанови, че Земята е плоска. В заключение с уважение моля да отхвърлите искането ни делото да се гледа по бързата процедура.

Известно време съдията драскаше мълчаливо нещо в бележника си.

— Благодаря, господин Ласитър. Надявам се това да не е последният път, когато ви виждам в залата си — каза накрая и прочисти гърлото си. — Предвид протокола и аргументите нямам друг избор, освен да отхвърля искането на защитата. Преди да пратя делото за гледане в съда, ищците желаят ли да подадат искане за гледане по съкратената процедура?

„Опа!“

Соломон и Лорд се спогледаха.

— Не, ваша чест — каза Соломон. — Не очаквахме, че бихте…

Виктория Лорд скочи на крака и застана неподвижна като дърво, с изправен гръбнак и ръцете на кръста. Някои биха определили езика на тялото й като поза на силата, която привлича вниманието. Виктория не се задоволяваше с отхвърлянето на искането на защитата. Сега тя се възползваше от подсказването на съдията и искаше победа.

— Ваша чест, ищците правят ore tenus[14] искане делото да се разгледа по бързата процедура. Имаме валидна застрахователна полица без пречки тя да бъде изплатена. Въпросът сега не е кой печели, а колко печели.

Съдията се обърна към мен.

— Имате ли някакви възражения, господин Ласитър?

— Не и такива, които бих могъл да отстоявам, без да се изчервя.

— Кучи син — изсъска под нос Фрик.

— Добре тогава. Съдът приема искането на ищците за гледане на делото по бързата процедура и отсъжда, че отказът за изплащане на полицата е бил злонамерен съгласно законите на Флорида. Обърнете се към секретаря ми за датата на делото за нанесени щети. Господин Фрик, разбирате ли положението, или отново страдате от злощастна комбинация от алкохол и предписани хапчета?

— Виждам написаното на стената на съда — мрачно рече той.

— Жури ще прецени размера на обезщетението, след като прочете писмения ви отказ за изплащане на застраховката и изслуша обяснението ви, ако пожелаете да дадете такова. Съветвам ви да донесете чековата книжка на клиента си на процеса, а може би и по-рано. Обикновено не притискам адвокатите да търсят споразумение, но ако питате мен, десетократно по-висока сума от размера на застраховката може би е добра начална точка за евентуални преговори.

Открай време съм бил зле с математиката, но този път калкулаторът в главата ми направи моментално сметката. Пет милиона.

Сайръс Фрик вече беше скочил на крака и вървеше към изхода. Стив Соломон и Виктория Лорд се прегръщаха на масата на защитата. Мелиса Голд ми намигна и се усмихна. Загубата в името на справедливостта беше по-сладка от победата в името на самата победа. Усетих, че нещо фундаментално в мен се е променило, но нямах представа къде точно ще ме отведе тази промяна.

Пета част

Който се бори с чудовища, да внимава самият той да не се превърне в чудовище. И ако се вглеждаш продължително в бездната, тя също започва да се вглежда в теб.

Фридрих Ницше,

„Отвъд доброто и злото“

45. Нося болка, по останалото кръв

Следващите два дни минаха в бодене на игли в задника ми и вземане на кръв от ръката ми благодарение на д-р Мелиса Голд. Медицинските процедури ми напомниха (не че бях забравил) колко несигурно нещо е животът ни.

„Косъм“ — помислих си.

Всички висим на косъм.

Все още не бях измислил как да поваля Стрикстайн и да спася собствената си кожа.

В четвъртък сутринта пиех кафето си и се мъчех да измътя някакъв план. След втората чаша яванско кафе план още нямаше. „Маями Хералд“ беше публикувал една история, заровена дълбоко… е, не чак толкова дълбоко — раздел А обхващаше само осемнайсет страници с рекламите за почистване на септични ями. Историята беше за предстоящите местни избори. Имаше предположения, че „коравият обвинител Стейси Стрикстайн“ щяла да се състезава за поста окръжен прокурор срещу шефа си Реймънд Пинчър. Утре беше първият ден за регистрация на кандидатите.

Утре!

Денят, в който пликът с обвинението срещу мен щеше да бъде разпечатан и щяха да ме арестуват. Стрихнина щеше да ме разследва с пълна скорост за корупция. Щеше да ме подсече в коленете, да фрасне Рей Пинчър и да изпълзи по телата ни до върха на Съдебната палата.

Телефонът ми иззвъня. Джордж Гонзалес от „Фишър Айланд Секюрити“.

„Ох, по дяволите. Сега пък какво?“

— Клайд Гарнър пак е тук — каза Гонзалес.

— Как се е случило?

— Никой не го е разпознал на кея на ферибота.

— Защо?

— Казахме на служителите да се оглеждат за камион с лого на ферма „Гарнър“, но той се качил на ферибота в пикап без никакви означения.

— Дяволски умна маскировка — казах аз.

— По периметъра е най-нископлатената охрана — въздъхна Гонзалес. — Можете ли да се свържете с него и да го убедите да се разкара?

— Мога да опитам. Обадихте ли се на Тъндър Търстън?

— Нямах избор. Предупредих както господин Търстън, така и господин Дрекслър.

— И?

— И двамата казаха, че са въоръжени.

„Естествено, че са“.

— И казаха нещо от сорта на „Кажи на дъртия да ми дойде“.

„Естествено, че са го казали“.

Разбира се, че са въоръжени и ръцете ги сърбят да дръпнат спусъка. И пият шампанско, техният сок за закуска. Кокаинът също не е изключен от картината. Затворих, като се чудех как е възможно денят да приключи без кръвопролитие.

 

 

Както очаквах, мобилният телефон на Клайв Гарнър веднага ме прехвърли на гласова поща. Така че скочих в колата, чийто чисто нов гюрук беше спуснат в топлата влажна сутрин, и потеглих на север по Дикси. Продължих по надлеза до шосе „Макартър“ и фериботната станция за Фишър Айланд. След като слязох от ферибота, продължих направо към сградата на Търстън.

Колите на охраната бяха паркирани отпред с включени сини светлини. Двама униформени, които би трябвало да са си у дома и да се радват на пенсиите си, стояха от двете страни на входа. Тръгнах енергично към тях и им кимнах, сякаш ги познавам. Единият отвори вратата и ми махна да влизам. За щастие за жителите на Фишър Айланд, не бях атентатор самоубиец.

Въведох кода в частния асансьор и секунди по-късно излязох в апартамента на Търстън, където бях посрещнат от момичешки писъци и викове. Четири млади дами отново играеха волейбол на пясъчния корт в дневната, по две от всяка страна на мрежата. Също като миналия път, единият отбор беше само по горнища, а другият по долнища. Също като миналия път, наблизо чакаха обичайните кофи с лед с „Кристъл“ и сребърният поднос с планината кокаин.

Стресна ме изстрел.

После още един.

Волейболистките изобщо не се смутиха. Дългуресто момиче с голи гърди атакува мрежата, скочи високо и заби, запращайки топката към линията.

— Точка! — извика тя.

— Аут! — извика една от противничките й.

Последва спор.

Минах покрай корта до отворената врата на терасата. Отвън утрото беше ярко и убийствено горещо, с едва доловим намек за ветрец откъм океана. На мраморните плочки имаше хладилник, пълен с шампанско. С пет празни бутилки до него.

Тъндър Търстън държеше пушка дванайсети калибър, Джели Бийн Дрекслър беше въоръжен с деветмилиметров глок. Двамата стояха на парапета боси и голи до кръста, само по шорти, и се целеха по три чайки, които летяха към океана.

Чу се бум, последвано от тряс.

Пушка, пистолет.

Не се разлетяха пера.

— По дяволите! — каза Търстън.

— Мамка му! — каза Джели Бийн.

Излязох на терасата и Търстън се обърна с насочена към главата ми пушка.

— Леко! Леко! — извиках аз.

— Мамка му, Ласитър. Помислих си, че дъртият ненормалник е дошъл да ме застреля в гръб.

— Нямай грижи, Тъндър. Сградата е обкръжена от смахнат специален отряд.

Той се разсмя.

— Да, точно затова сме въоръжени. Какъв е тези торбест каки панталон, Ласитър? Приличаш на онзи задник, треньора от Мичиган.

Търстън беше прав. Измачкан военен панталон и синя риза с дълъг ръкав. Точно като онзи идиот Джим Харбо.

— Единствените неща в огромния ми гардероб, които бяха чисти — казах аз.

— Но пък за сметка на това грозни.

— Какво правиш тук, Ласитър? — остро попита Джели Бийн Дрекслър, заваляше думите. Името ми прозвуча като „Лашитър“.

— Опитвам се да се погрижа никой да не пострада.

Дрекслър се наведе да вземе бутилка „Кристъл“ от хладилника. Заради дебелината си или заради прекаленото количество алкохол в кръвта си се препъна и сграбчи парапета, за да не падне.

— Погрижил съм се за къщата си. Върви си, лайнар.

„Къшата“.

— Тъндър, по-добре помисли да обезоръжиш приятелчето си — казах аз.

— Начукай си го, адвокате — каза Дрекслър.

— Джел, по-кротко с пиячката, а? — каза Търстън.

Но тлъстите пръсти на Дрекслър се бореха с тапата на новата бутилка. Той насочи гърлото й към мен, но залитна точно когато палецът му избута тапата, която полетя право към Търстън и рикошира от челото му.

— Мамка му! Джел! Адски ме заболя. Изтрезней, по дяволите!

— Добре шъм, Т.

Гневът на Търстън отмина бързо и той изсумтя.

— Ще вляза да се изпикая.

— Имаме тераса — каза Дрекслър.

— Съседът отдолу се оплаква.

— Пикай върху него, брато. — Дрекслър се разсмя на тъпата си шега и огромният му корем се раздруса.

— Ще кажа на някое момиче да ти донесе кафе, после ще ги изгоня — каза Търстън. — Крякат като гъски и ми пречат да се прицелвам добре.

— Кубинско кафе! — извика след него Джели Бийн.

Търстън влезе вътре и се развика към играещите волейбол момичета. Успях да различа единствено думите „café Cubano“ и „разкарайте си мършавите задници“. Веднага щом Търстън изчезна от поглед, Дрекслър надигна новоотвореното шампанско и изгълта почти половината.

Докато се оригваше, телефонът ми иззвъня и аз го извадих от задния си джоб.

— Остави го — нареди ми Дрекслър. „Ощави го“.

— Защо?

Телефонът иззвъня отново.

— Пъхни го в грозните си гащи! — Той насочи деветмилиметровия пистолет към мен. — Правила на дома. Тераса за стрелба, пиене и чукане.

— И пикаене — услужливо му напомних аз.

— Зона без телефони.

— Така казваш ти.

— Ако искаш, ще ти го взема и ще ти го навра в гъза.

Размахах звънящия телефон пред лицето му.

— Защо не се пробваш?

Той замахна към телефона, но аз ловко го прехвърлих от едната си ръка в другата.

— Шкембе тлъсто — подиграх му се. — Реакциите ти са досущ като мозъка ти. Много, много бавни.

Телефонът престана да звъни.

Дрекслър се намръщи и метна глока в хладилника при шампанското.

— Ще смачкам телефона с голите си ръце, лайнар такъв, а после ще направя същото с главата ти.

— Какво? Какво каза?

— Чу ме.

Да, чух го. И си спомних свидетелството пред журито, което ми беше дал Рей Пинчър. Показанията на Мануел Гутиерес за подкупа.

В: Какво стана, когато г-н Ласитър дойде в дома ви?

О: Извади телефона, онзи предплатения, и го счупи с голи ръце. Много е силен. И каза: „Боклук, кажеш ли на някого за уговорката, същото ще стане с главата ти“.

— Ти си бил, Дрекслър! Ти си подкупил Мануел Гутиерес.

Той се изкиска и огромното му шкембе се раздруса.

— Чак сега ли се сети? Кой схващал бавно?

— Защо, Дрекслър? Защо си го направил, по дяволите?

Той отново отпи от шампанското.

— Щото Т ми е брат. Не мога да го разочаровам.

— Но защо Гутиерес е казал, че аз съм го направил? Ти ли го накара?

— Глупости. Само му казах какво ще му се случи, ако ме натопи.

— Парите с моите отпечатъци. Как се сдоби с тях?

— Онзи мързел куриерът ги остави на рецепцията в лобито.

— Чудно — казах аз. — Откраднал си ги от брат си.

— Най-добрите двайсет и пет хилядарки на Т, които така и не разбра, че е похарчил.

— Не му ли каза?

— Чак след решението на съда. Аз свърших моята работа, а ти твоята, Ласитър. Зарежи.

— Не мога. Заради теб ще ме съдят.

— Нямам нищо общо с това. Прокурорката те е взела на мушка.

— Аха. И ако Стрикстайн беше представила всичките доказателства, Тъндър щеше да бъде осъден и нищо от това нямаше да се случи.

— Какви доказателства?

— Съобщенията му до теб. „Кучко, пипнеш ли ми чедата, ще опиташ беретата“.

Дрекслър се изсмя отново и почти викна:

— „Нося болка, по останалото кръв“.

— Именно.

— И си мислиш, че Тъндър ми е пращал този рап?

— Да не би да казваш, че не е?

— Ноториъс Би Ай Джи е моят човек. Моят рап. Тъндър си пада по Майкъл Джексън, Принс и всички онези скапаняци, защото се смята за бял.

— Значи ти си писал на Тъндър. Все тая. Защитата му беше пълна измислица.

— За това си прав. Но не виждаш по-голямата картина.

— Която е?

Дрекслър отново се изсмя и бузите му се раздрусаха.

— Защото, тъпако с грозни гащи, не Тъндър застреля Ева. Аз я гръмнах.

46. Да разбереш Калния град

На терасата излезе брюнетка, висока около метър и осемдесет, понесла на сребърен поднос каничка кубинско кафе, купичка захар и три чаши за еспресо с малки лъжички. Носеше усмивка и златисто горнище на бикини, без долнището. Беше си направила кола маска на цялото тяло.

Да, погледнах. Съдете ме. Мъж съм.

— Hasta luego — пропя тя и се вмъкна обратно вътре.

Секунди по-късно Търстън излезе на балкона, докато Джели Бийн Дрекслър пълнеше чашата си с две трети захар и една трета cafe Cubano.

— Имам една молба, Тъндър — казах аз. — Следващия път, когато те обвинят в убийство, което не си извършил, кажи на адвоката си истината.

Той хвърли поглед към Дрекслър, който набиваше — не пиеше — нещо, което можеше да се опише единствено като захар с кафе. Ако на света има някаква справедливост (а няма), щеше да хване диабет през следващите десет минути.

— Джел, какви си ги дрънкал, по дяволите?

— Ласитър ще мълчи, щото знае какво ще му се случи иначе.

Търстън му измърмори нещо от сорта на „Все аз трябва да ти чистя лайната“ и се обърна към мен.

— Ласитър, вярно е, че Джел застреля Ева, но вината беше моя.

— Спестих ти милиони от развод — каза Дрекслър с гордост в гласа и с усмивка, от която тлъстите му бузи се нагънаха. Идеше ми да му избия всичките зъби.

— Ева мразеше Джел и цялото му перчене — каза Тъндър. — Все твърдеше, че краде. Че ни посрамва. Че бил гангстер, който щял да ме завлече на дъното.

— Значи в общи линии е казвала истината — посочих аз.

— Ева е израснала във ферма, никога не й се е случвало да си ляга гладна. Така и не разбра Калния град. Не разбра мен и Джел, историята ни. Когато бяхме хлапета, ако единият имаше достатъчно пари за едно безалкохолно, си го деляхме.

— А ако джобовете ни бяха празни, го крадяхме — допълни Дрекслър.

— Бяхме толкова бедни, че дори емигрантите от Хаити ни гледаха отвисоко.

— Така си е — съгласи се Дрекслър.

— Можех да ги принудя да се помирят — каза Тъндър. — Но така и не го направих. Просто седях и се смеех, докато се ругаеха. Онази нощ отново се скараха. Джел се наливаше с „Хенеси“ като някаква скапана мутра.

— Бях тотално размазан — каза Дрекслър.

— Ева грабна онова кухненско ножче и му се разкрещя: „За последен път ме наричаш бяла курва, тлъсто черно копеле“.

— Обиди тялото ми и расовата ми гордост — изхили ми се Дрекслър. — Пистолетът на Т беше на кухненския плот. Взех го и стрелях по нея. Пет пъти.

— Значи изобщо не си се страхувал за живота си, така ли? — попитах аз.

— От онова ножче ли?

— Щом Ева е размахвала ножа към теб, как така е пострадал Тъндър?

— Как мислиш?

— Не е трудно да се сети човек. Щом е решил да те покрие, Тъндър е разбрал, че ще може да се защити по-добре, ако се пореже по корема.

Дрекслър сви рамене.

— Писна ми да говоря. Хайде да постреляме. — Взе глока си и започна да зарежда пълнителя с деветмилиметрови патрони. Тъндър с по-пъргавите си пръсти напълни своя „Мосберг 500“.

— Голям риск си поел, Тъндър — казах аз. — Да поемеш вината и да разчиташ на твърденията си, че си го направил при самозащита.

— Вестниците пишеха, че съм третият най-популярен спортист в историята на Маями след Дан Марино и Дуейн Уейд. Всички са гледали рекламите ми, а когато ме интервюират по телевизията, се държа прилично. Нямам татуировки. Излизам от съблекалнята с риза и вратовръзка. Нямам банда, ако не броим Джел. Не съм…

— Дебело тлъсто черно копеле — подметна със смях Дрекслър.

— Освен това двамата с Джел имахме уговорка. Ако ме осъдеха, щеше да си признае.

— Но не се получи по този начин — казах аз.

— Дрон! — Дрекслър се завъртя към парапета и стреля няколко пъти с глока, без да уцели нищо.

Тъндър ме изгледа; държеше пушката си като бебе.

— Приключихме с тази тема, Ласитър. И точка по въпроса.

Отново беше започнал да говори на жаргона от Калния град. Ако това целеше да ме сплаши, не му се получи. Изправянето пред може би фатална болест има тенденцията да те освобождава от страховете. Осъзнаването — и несигурността — на положението ми ме следваше непрекъснато. Бях болен. Имах „предвестник“ на ХТЕ според много умната д-р Мелиса Голд. Всеки следващ скенер можеше да замени думата „предвестник“ с „напреднал стадий“ и въображаемият ми некролог щеше да стане съвсем реален.

„Да ме застреляш ли искаш, Тъндър? Е, това е по-бързият начин да си ида“.

Притиснах кокалчета в челото си. Стрелбата беше събудила бученето в ушите. В главата ми гърмеше хеви метъл банда, сякаш „Моторхед“ свиреше с пълна сила „Бомбардировач“. Затворих очи и когато ги отворих отново, зрението ми беше размазано.

— Само още едно нещо, Тъндър. Как успя да купиш Стейси Стрикстайн?

— Нямам какво да кажа за това.

— Видели са я да идва тук веднага след процеса.

— И какво от това?

— Прокурорите не правят домашни посещения на оправдани обвиняеми. Мисля си, че си й платил да защити Джели Бийн и да натопи мен за подкупване на съдебен заседател.

— Защо ми е да правя подобна дивотия?

— Защото той ти е дружката. Твоята рода. Твоят брато.

— Зарежи тоя гангста рап, Ласитър. Не ти отива.

— Е, Тъндър? Колко плати на Стрикстайн?

— Нямам какво да кажа. И няма нищо, което ти или някой друг може да докаже.

— Дрон! — отново извика Джели Бийн. — Дебне ни тоя проклет комар.

Двамата вдигнаха оръжия — Тъндър пушката си, а Джели Бийн пистолета — над парапета и откриха огън по дрона — бяла машина с четири малки перки. Изглеждаше голям колкото комар, докато се скриваше зад ъгъла на сградата.

— Мамка му. От някой жълт сайт е — каза Тъндър. — Надничаше през прозореца на банята ми завчера тая гадина. Всеки иска да докопа нещо за Тъндър.

— Птици! — отново изкрещя Дрекслър и стреля по някакви чайки. Засега нито птичата общност, нито популацията на дронове не беше дала жертви.

Мобилният ми зазвъня с бойния химн на отбора на Пенсилванския университет и вдигнах.

— Махай се от терасата, Ласитър — каза мъжки глас. — Пречиш ми да стрелям.

— Какво? Кой се обажда?

— Търстън е на прицела ми — каза Клайд Гарнър. — Но ако сгреша с няколко сантиметра, ще ти пробия дупка в гърлото.

47. Безмълвен писък

— Никакви телефони на терасата! — извика Търстън. — Влез вътре.

„С удоволствие“.

Влязох в апартамента, който беше опразнен от полуголите волейболистки, и прошепнах в телефона:

— Гарнър, къде си?

— Сгушен под една розова бугенвилия. Има нужда от тор, нещо с желязо.

— Извън сградата ли си?

— На седемдесет и пет метра от нея. Държа Търстън на прицел.

— Не го прави, Гарнър.

Ревът в ушите ми беше оглушителен, главоболието също се бе върнало. Имах чувството, че някой рови дълбоко в черепа ми с някое от онези стоманени градински гребла на Гарнър.

— Не съм изчислил скоростта на вятъра — продължи той. — И трябва да пресметна разстоянието до терасата.

— Слушаш ли ме?

— Квадратът на хипотенузата се равнява на сумата от квадратите на двата катета. Така ни учеха в школата за снайперисти. Копелето се движи малко. Ще изчакам да спре. Имам цял ден.

— Остави пушката, Гарнър.

Оценявах иронията. Опитвах се да спася живота на човек, когото самият аз бях планирал да убия. Но нещата се бяха променили. Търстън можеше и да е лайно, но не беше убиец. Самоволното правосъдие се губи, когато убиеш погрешния човек.

— Навремето бях безпогрешен на осемстотин метра — каза Гарнър. — Но моята М40 изглежда много по-тежка, отколкото беше навремето във Виетнам.

Чух два изстрела и едва не изтървах телефона. Дадох си сметка, че Търстън и Дрекслър стрелят по птици, дронове или може би по круизни кораби.

— Чуй ме, Гарнър. Търстън не е убил Ева.

— Глупости!

— Джели Бийн Дрекслър я е убил. Търстън ме е изиграл. Изиграл е съда. И журито.

— Ако можех да направя тор от всичките лайна, дето бълва устата ти…

— Не лъжа! Дрекслър е убил Ева.

— Виждам го. Тлъсто лайно на терасата. Голяма мишена.

— Гарнър, не!

— Сигурен ли си, че той е дръпнал спусъка?

— Сам го призна. Но моля те…

— Аортата или бедрената артерия?

— Чакат те на ферибота. Няма да успееш да се измъкнеш от острова.

— Не ми пука.

— Ева не би искала това.

— Спирам се на бедрената артерия. Нека копелето гледа как кръвта му изтича и да разбира, че умира.

Някой смелчага би се втурнал на терасата, за да вмъкне Дрекслър вътре. Някой морален човек би намерил какви ли не аргументи, за да попречи на Клайд Гарнър да отмъсти за смъртта на дъщеря си. Но аз съм глупак, измъчван от морални неясноти. Част от мен — голяма част — искаше Гарнър да дръпне спусъка. Искаше да чуе как Дрекслър пищи, може би дори да гледа кървавия фонтан, който блика от бедрото му, докато той умира. Не исках обаче Клайд Гарнър да прекара остатъка от живота си в загърляне на картофи в затвора в Рейфорд.

— Не стреляй, Гарнър. Излизам.

— На свой риск, Ласитър.

Забързах навън. Погледнах през парапета към басейна, пътеката за бягане, палмите и розовите бугенвилии. Видях как оптичният мерник на Гарнър проблесна на слънцето.

— Там! — Търстън посочи два червеноопашати ястреба, които кръжаха лениво на топлото въздушно течение недалеч от сградата. С размах на крилете метър и половина те бяха примамлива мишена.

Бум!

Търстън свали едната птица с пушката си.

— Улучих го! Улучих го! Улучих!

Следващите няколко секунди минаха бързо.

Търстън зареди пушката и я вдигна към втория ястреб, който вече размахваше криле, за да избяга. Нов гърмеж, но този път пропусна.

Дрекслър стреля три пъти с глока по същата птица.

Пропуск. Пропуск. Пропуск.

Дори да ме беше видял да се движа зад него, Дрекслър не го показа. Поех дълбоко дъх и издишах продължително. Това щеше да е като да вдигна хладилник на един метър над земята.

„Как изобщо бих могъл да успея?“

Докато ястребът приближаваше ъгъла на сградата, Дрекслър се наведе над парапета и половината му шкембе увисна отвън. После той се надигна на пръсти.

„Сега! Точно сега!“

Никога не съм бил нападател, но заех начална позиция точно зад него. С намерението да се хвърля напред и нагоре. С разкрачени на ширината на раменете крака и със свален надолу задник се хвърлих с цялата сила, която успях да намеря в себе си.

Вдигнах краката му на няколко сантиметра от плочките, но огромният му задник смаза дясното ми рамо и усетих как прешлените на кръста ми застъргаха един в друг. По дяволите, много висок парапет!

— Хей… какво? — Гласът му беше тих, повече озадачен, отколкото уплашен.

За част от секундата стояхме като замръзнали. Лявото ми коляно се разтрепери и едва не се подгъна. Туловището на Дрекслър се люшна назад. Губех захвата си. Ако той паднеше, нямаше да е през парапета. А отгоре ми.

— Какво правиш, по дяволите? — Не показваше страх, не схващаше какво става. Може би си мислеше, че си правя някаква тъпа шега.

На няколко стъпки от мен се разнесе нов гърмеж. Търстън. Ушите му несъмнено пищяха.

Успях да пристъпя с десния си крак, после с левия, и забутах нагоре и напред.

Точката на катурване!

Дрекслър прелетя през парапета с главата напред, размахал ръце и с отворена уста. В безмълвен писък. Широко отворените му очи сигурно бяха пълни с неописуем ужас.

Погледнах към Търстън, който още гледаше към океана с надеждата да открие нова мишена.

И двамата чухме трясъка. Сто и шейсет килограмов чувал с цимент, падащ с противен плясък върху мрамора до басейна. Същински гърмеж от това разстояние, експлозия на плът и кръвоносни съдове, кости и органи в един катастрофален миг.

После писък. Някаква жена скочи от шезлонга си. Изпищя пронизително и се дръпна от тялото. Работник с градинарска униформа изпусна духалката си за листа и замръзна като парализиран.

— Господи! Джел! Джел! — Търстън обърна пушката към мен. — Какво направи?

— Нищо! Гледах те как стреляш. Беше се надвесил прекалено много над парапета.

— Не! Не-е-е-е-е! — Търстън направо виеше.

— Пресегнах се да го хвана — казах аз. — Но дори да бях успял, нямаше как да го задържа и да го дръпна назад.

— Горката ми майчица.

Реших, че иска да каже „му“. Майчицата на Дрекслър.

— Горката, горката ми майчица. — Поклащаше се напред-назад, болката се надигаше от него като дим от фурна. — Казах на майка ни, че винаги ще се грижа за Джел.

„На нашата майка?“

— Братя ли сте? — попитах аз.

— Да. От различни скапани бащи.

„Джел ми е брат“.

Това беше казал Търстън, когато ме уволни. Нямах представа, че говори буквално.

— Братя — казах аз. — Истински.

— Съвсем истински.

— Не знаех. Съжалявам, Тъндър. — И наистина съжалявах. За загубата му. Но си казах, че ако не го бях направил аз, щеше да го направи Клайд Гарнър. И горкият скърбящ баща на Ева Търстън щеше да бъде заловен. И осъден за умишлено убийство първа степен чрез издебване от засада. За подобно нещо можеше да получи и смъртна присъда. Или най-малкото доживотна без право на обжалване.

Чаках да ме удари някакъв емоционален шок заради онова, което бях направил.

„Убих човек.“

Подло. Тайно. И съвсем не героично.

Но не почувствах нищо. Освен… изненада. Първо, че изобщо го бях направил. Второ, че не изпитвам вина. Срам. Съжаление. Или страх.

Може би мозъкът ми беше изпържен от многото сътресения. Може би моралният ми център е бил избит нанякъде.

— Джел, винаги си бил издънка. — Търстън говореше на мъртвия си брат. — И винаги аз съм те измъквал.

— Правил си всичко възможно за него — казах аз. — През целия си живот. Никой не би могъл да каже нещо друго.

— Не оправдах доверието му. — Очите на Търстън бяха пълни със сълзи. — Не оправдах доверието на мама. — Изгледа ме, все още с пушката в ръце. — Ако си мислех, че ти си го бутнал…

Останахме замръзнали за момент. Затърсих в мозъка си приемлива история за инцидента, за нещо, което може да бъде оспорено. Вместо това в главата ми се въртяха откъси от съобщение, въртящи се около собственото ми падане от тераса. Статия с фразата „странно двойно убийство на последния етаж на луксозна жилищна сграда“. Пропъдих тези мисли.

— Тъндър, дори да съм искал, няма начин да успея да вдигна Дрекслър във въздуха. Прекалено стар съм. Развалина.

Той като че ли прие думите ми. Свали пушката и погледна надолу към басейна. Няколко души се бяха събрали около тялото, а един униформен охранител сочеше нагоре към терасата.

Тъндър Търстън започна да хлипа.

48. Хитри полицейски въпроси

Номерът на Джордж Бариос беше в списъка ми за бързо повикване. Главният детектив на отдел „Убийства“ в Маями Бийч вдигна на третото позвъняване.

— Тялото топло ли е още, адвокате?

„Ченгеджийски хумор. Или много добри инстинкти“.

Казах му, че съм видял с очите си фаталното падане, което беше полуистина. Той ми каза да не ходя никъде и да не пипам нищо. Това вече го знаех.

Полицейското управление на Маями Бийч на Уошингтън Авеню е на по-малко от два километра от Фишър Айланд… по права линия. Но детектив Бариос не беше птица, за да лети. Трябваше да кара на юг до задръстената Пета улица, после да си пробие път през натоварения „Макартър“ до ферибота. И да чака следващия курс.

Бях му казал да вземе полицейски катер от яхтклуба за приятно петминутно возене до острова, но на него му прилошава на малки лодки. Отговори ми, че ще дойде в най-добрия случай след трийсет минути.

След това се обадих на окръжния прокурор Рей Пинчър. Той беше в кабинета си в Съдебната палата. Което означаваше още по-дълго пътуване.

Няколко минути утешавах Търстън, като на няколко пъти му казах, че е бил най-добрият брат, на който може да се надява всяка мутра. Добре де, не го казах точно така, тъй като съм чувствителен и тъй нататък. Все пак го посъветвах да махне пръснатите из апартамента купчинки кокаин и това го държа зает за известно време.

Главоболието ми отслабна като по чудо, но може би просто не го усещах, защото лявото ми коляно пулсираше. Бях го изкълчил при последния напън, който изхвърли Дрекслър през парапета. Коленете ми не реагираха добре на натоварване. Щях да имам нужда от противовъзпалителен крем и може би болкоуспокояващи, преди денят да е свършил.

Когато Бариос и някаква цивилна жена детектив слязоха от асансьора, от който се влизаше във фоайето на апартамента, криминалистите вече бяха на място край басейна. Жената отведе Търстън в стаята му, за да го разпита. Ние с Бариос останахме в дневната. Стандартна процедура — разделяне на свидетелите.

Бариос беше на спринтьорска дистанция от пенсионирането си, но все още мускулест и с плосък корем. Носеше светлолилава риза с къс ръкав с бели шевове. Бръснатата му глава беше почерняла от слънцето и имаше цвета на кафе с мляко. Той погледна към пясъчния волейболен корт и каза:

— Някои хора имат повече пари, отколкото знаят как да пропилеят.

Изведох го на балкона, за да му покажа и разкажа.

„Показвай всичко. Казвай колкото се може по-малко“.

— Защо куцаш, Джейк? — попита той, докато излизахме на следобедното слънце и океанския бриз.

— Изкълчих си коляното, докато се качвах в колата сутринта.

Той ме изгледа със скептичния си детективски поглед.

— Трябва да внимаваш.

Извади малкия си полицейски бележник, преброи празните бутилки от шампанско по плочките и си записа нещо.

— Погрижи се да направят токсикологичен анализ — казах аз. — За алкохола в кръвта на Дрекслър.

— Сериозно? Никога нямаше да се сетя. — Погледна надолу към басейна, където криминалистите снимаха тялото и се суетяха около него. — Онзи Рашан Дрекслър. Би ли го нарекъл приятел?

— Бих го нарекъл гигантски чувал протоплазма без никакъв ум.

— Винаги ли си толкова съсипан от мъка, когато виждаш как някой загива от ужасна смърт?

— Това от хитрите полицейски въпроси ли е?

— Познаваш ме, Джейк. Просто те питам по любезния си начин дали ти си го хвърлил от терасата.

— За такова нещо щеше да ми трябва мотокар.

— Иначе казано, не.

— Не, сър.

— Да му имаше зъб?

— Нито зъб, нито чене.

— Въпреки че Търстън те е уволнил и е назначил него за свой агент?

— О-о, ти си бил наистина добър детектив. Тук ли трябва да се разплача и да си призная?

— Ако искаш.

— Подозирах, че Дрекслър ще прецака преговорите и Търстън ще се обърне отново към мен, така че не, нямах проблем с него.

— А клиентът ти, господин Професионалиста? И той ли не го е бутнал?

— Не. Обичаше го.

— Доста висока балюстрада — отбеляза Бариос, използвайки превзетата дума за парапет.

Не беше въпрос, така че избрах да не отговарям. Той извади рулетка, клекна, измери и подсвирна.

— Метър и двайсет, повече от изискванията за безопасност. Как човек може да падне през такова нещо?

— Дрекслър беше метър и осемдесет. Може да въведеш данните му в компютъра си.

— Би ли казал, че е имал висок център на тежестта? Като централен нападател от НБА?

Поклатих глава.

— Тежестта му беше в средата на тялото. Като при септичните варели.

— Ще трябва да извикам специалист, който да ми обясни как някой може да падне през такъв парапет — каза Бариос.

— Парите от данъците ми в действие.

— Някаква вероятност Дрекслър да е извършил самоубийство?

— Не мисля, че някога е планирал толкова далече напред.

— Балюстрадата — отново каза той. — Как някой може да падне през нея?

— Животът е пълен със загадки — казах аз.

— Има четири вида смърт — каза Бариос, сякаш не го знаех. — Естествена, самоубийство, убийство и при инцидент. И си сигурен, че става дума за инцидент?

— Дрекслър беше пиян и се беше навел над парапет на седемдесет метра над земята, като се опитваше да застреля птица. Бих казал, че можеш да си затвориш бележника, но това ти си го решаваш.

Той ме изгледа и не каза нищо. Сигурно се опитваше да види дали ще отместя поглед или може би ще започна да се треса и да си призная за какви ли не убийства, включително и за онова в Далас.

— Нещо друго, Джордж?

— Не. Просто се чудя защо не си пооправиш гардероба. Тези торбести панталони изобщо не работят в твоя полза.

Усетих движение зад нас. В следващия момент Рей Пинчър излезе на терасата, но не беше сам. До него беше Стейси Стрикстайн.

49. Всички пропадат

Детектив Бариос каза здрасти на прокурорите и довиждане на мен. Искаше да слезе долу и да огледа тялото отблизо.

— Това ли е, Джордж? — попитах. — Няма ли да ми кажеш: „Ласитър, ако бях на твоето място, не бих напускал града“?

— В никакъв случай. От години искам да напуснеш града.

Този разговор го бяхме водили и преди.

— Фатален инцидент, а на място идват двамата висши прокурори на окръга — казах аз, след като Бариос се разкара от терасата.

— Ти ми се обади — каза Пинчър.

— И не си ти онзи, който решава дали е инцидент — обади се Стрикстайн. — Аз съм главен прокурор по углавни престъпления.

— Как успяваш да се справиш, след като през цялото време подгряваш журито да вкара в затвора невинни хора? — попитах аз.

— Няма да удостоя въпроса ти с отговор — отвърна Стрикстайн.

Не я бях виждал, откакто бе напуснала съдебната зала, като ме гледаше кръвнишки, след като журито обяви решението си по делото срещу Търстън. От онзи ден до днес явно не се беше научила да се усмихва. Беше към петдесетте и носеше вечно намръщена физиономия над строгия си тъмносив костюм на тънки райета.

— Съжалявам, Джейк — каза Пинчър. — Но това е в юрисдикцията на Стейси.

Не казах нищо, защото бях зает да повдигам торбестите си панталони.

— Каква е тази грозотия? — попита Пинчър, като ги погледна.

— Нося предимно синьо. Сини костюми. Сини джинси. Сини ризи. Не кафяво или каки. Тези ги намерих в дъното на гардероба.

— Това беше повече, отколкото ми трябваше да знам, Джейк. — Пинчър надникна над перваза, или може би трябваше да кажа балюстрадата. Долу при басейна двама криминалисти се бяха навели над пихтиените останки на Джели Бийн Дрекслър. Може би се чудеха дали им трябва носилка, или прахосмукачка.

— Оказа се, че този стар панталон е единственият, който върви с кафяв колан — казах аз.

— Добре, стига. Не те помолих да ми описваш съдържанието на гардероба си.

Разкопчах колана и го измъкнах от гайките.

— Този колан.

— На кого му пука? — отвърна Пинчър.

На Стейси Стрикстайн й пукаше. Наблюдавах физиономията й. Ченето й увисна и лицето й се изчерви.

— Взех го назаем — казах с приповдигнат тон. — Да ти кажа ли кой ми го даде?

— Това е държавна собственост! — Стрикстайн посегна към колана, но аз дръпнах ръката си.

— Марвин Фишбейн, най-лошият информатор под прикритие след Джона Хил във „Внедрени в час“.

— Какво става тук, по дяволите? — попита истински озадаченият Пинчър.

— Много неща. Страшно много неща, нали, Стрикстайн?

Тя продължи да мълчи, но мускулите на челюстта й трепереха. В канала един круизен кораб с може би три хиляди туристи на борда се насочи към открито море. Очакваше ги една седмица предплатено забавление и среднощни бюфети.

Обърнах колана и отворих капака зад токата.

— За да бъде всичко по реда, Рей, предавам ти карта с няколко отделни разговора. На първия Марв Фишбейн казва, че Стрикстайн се е опитала да го накара да излъже под клетва и да ме подведе да направя същото.

— Това е нелепо! — каза Стрикстайн. — Господин Фишбейн скоро ще бъде обвинен за незаконно финансиране на предизборна кампания, така че изобщо не може да му се вярва.

При споменаването на незаконно финансиране на предизборна кампания очите на Пинчър се разшириха.

— После ще се върнем на това — казах аз. — Освен това има запис и на Джели Бийн Дрекслър. Малко преди фаталното си падане той призна, че е убил Ева Гарнър.

— Какво? — изуми се Пинчър. — Защо Търстън каза, че го е направил?

— Защото Джели Бийн не беше третият най-любим спортист в историята на Маями. И Търстън решил, че не може да допусне най-добрата му дружка да влезе в затвора. Дружка, която по една случайност е и негов брат.

— Няма значение — каза Пинчър. — Търстън беше оправдан, а Дрекслър е мъртъв. Само дето…

— Само дето Търстън е извършил престъпление, като каза под клетва, че е убил жена си — довърших аз.

Пинчър поклати глава.

— Ама че правна бърканица.

В парка от другата страна на тесния пролив виждах неколцина младежи да си хвърлят фризби. По-възрастен тип на велосипед мина покрай тях. Хора опъваха плажни кърпи върху тревата. Всички там определено се забавляваха повече от нас тримата.

— Рей, това е само началото — казах аз. — Дрекслър призна също, че той е подкупил съдебния заседател.

— Не мога да повярвам! — Лицето на Стейси Стрикстайн беше с цвета на презряла слива.

— Ще имаш възможност да го чуеш с ушите си. Мъртвите казват само истината.

Пинчър прокара длан пред лицето си, сякаш за да проясни зрението си.

— Господи, Джейк. Първо представляваш човек, който твърди, че е застрелял жена си при самозащита, само дето изобщо не го е правил. А сега най-добрият му приятел казва, че той е убиецът. И не само това, ами че е подкупил съдебен заседател. Какво става с правосъдната ни система, по дяволите?

— От години си задавам абсолютно същия въпрос.

На трийсетина метра от терасата един червеноопашат ястреб се рееше на бриза. Зачудих се дали не е същият, който беше изгубил другарчето си от пушката на Търстън. Изпитвах съжаление за мъртвия ястреб, но не и за мъртвия Дрекслър.

— Тогава защо съдебният заседател посочва теб като подкупвач? — попита Пинчър.

— Ти ще трябва да измъкнеш това обяснение от него, но аз имам една теория.

— Смахната като всичко останало, което чухме досега — обади се Стрикстайн.

— Гутиерес е бил сплашен до смърт от Дрекслър, който заплашил да го убие, ако пропее. Така че предполагам, че сигурно е опикавал гащите, докато е давал показанията си пред Стрикстайн. Вероятно й е казал, че се страхува да свидетелства пред съда.

— Рей, чуваш ли това? — каза Стрикстайн. — „Предполагам“? „Вероятно“? Няма никакви доказателства.

— Изслушай го, Стейси.

— Обзалагам се, че Стрикстайн е казала на Гутиерес, че Дрекслър работи за мен. В края на краищата аз бях защитник по делото. Разполагала е с видеозаписа, на който говоря с Гутиерес извън съда. Казала му е, че това е неетично от моя страна, което е вярно. Той е взел подкуп и е уплашен. Ще направи всичко необходимо, за да получи имунитет. Вслушва се в думите й и казва, че мръсният адвокат го е подкупил.

— И какъв е мотивът ми да подтиквам към лъжесвидетелство? — попита Стрикстайн с високомерен и обиден тон.

— Власт и пари.

— Какво ще рече това?

Ястребът приближи терасата. Дали ни гледаше обвинително? Хрумна ми параноична мисъл. Че ястребът не само е видял как Търстън убива другаря му, но и как бутам Дрекслър. Имам смътни спомени от романа с Пери Мейсън „Случаят с лъжесвидетелстващия папагал“ на Ърл Стенли Гарднър. Дали птицата не беше видяла убийството и не кряскаше за него? Надявах се детектив Бариос никога да не се сети да я разпита.

— Имаш ли отговор, или не? — остро попита Стрикстайн.

— С обвинението срещу мен очерняш приятеля ми Рей като замесен в корупция, за да му отмъкнеш по този начин изборите — казах аз. — Това е властта. А парите са двестате хиляди, които си измъкнала от Търстън.

— Абсурд! Защо му е на Търстън да ми плаща каквото и да било?

— За да накара Гутиерес да обвини мен и да защити Дрекслър. И още нещо. За да изгуби делото срещу Търстън.

— Мръсник! Ще те съдя за клевета.

— Господи, Джейк. Можеш ли да докажеш поне малко от това? — възкликна Пинчър.

— Доказването е твоя работа, Рей, но мога да те насоча в правилната посока.

— Давай тогава. Насочвай.

— Върни се назад и погледни заповедта на Стрикстайн за мобилните записи на Търстън. Или е дала друг номер, или е изписала името неправилно, или е посочила друг срок, защото не е получила текстовите му съобщения. Изобщо не си е направила труда да потърси записите от телефона на Дрекслър, а се оказва, че той е човекът, който е отправял заплахите.

— Всякакви грешки, ако изобщо е имало такива, може да са просто правописни — каза Стрикстайн. — Готвех се за дело за убийство, не съм проверявала работата на секретарката си.

— Не разбирам, Джейк — каза Пинчър. — Защо му е било на Дрекслър да подкупва съдебен заседател, ако Търстън е платил на Стрикстайн да изгуби делото?

— Отначало си помислих, че просто се застраховат. Но не е това. Търстън и Дрекслър са имали проблем с комуникацията, ако мога да цитирам капитана от „Хладнокръвният Люк“. Търстън не е казал на Дрекслър, че е подкупил Стрикстайн, а Дрекслър му е казал за подкупения съдебен заседател едва след процеса.

Пинчър се обърна към Стрикстайн.

— Защо, Стейси? Защо?

Тя не отговори, затова го направих аз.

— Стрикстайн е знаела, че събираш пари в брой за кампанията си. Решила е, че трябва да направи същото. Единствената разлика е, че ти не си подтиквал към лъжесвидетелстване в замяна на парите.

— Не, само е обещал обработването на облигации — изстреля в отговор Стрикстайн.

— За протокола, отричам това — не особено убедително каза Пинчър.

— Двеста хиляди! — ядно процеди Стрикстайн. — Къде са доказателствата?

— Джейк, имаш ли запис, на който Търстън казва, че Стейси е изкопчила пари от него? — попита Пинчър.

— За съжаление, не с толкова много думи. Всъщност без никакви думи.

— Ха! Знаех си го. — Стрикстайн вдигна ликуващо ръце във въздуха. Сигурно си мислеше, че е отбелязала тъчдаун. — Всичко е само предположения, злословия и инсинуации.

— На записа Търстън признава, че Стрикстайн е идвала при него след оправдаването му. Притиснах го за подробности и той млъкна. Честно казано, разполагам само с това.

— Значи не разполагаш с нищо! — Лачените обувки „Прада“ на Стрикстайн изтропаха подобие на победен танц.

— Не всички пуловери идват готови от магазина — казах аз. — Понякога се налага да си ги изплетеш.

— Би ли се опитал да не говориш с гатанки? — предложи Пинчър.

— Понякога се налага да събереш нещата. Стрикстайн, какво правеше в апартамента на Търстън?

Тя дори не ме погледна.

— Рей, не съм длъжна да отговарям на въпросите на този мошеник.

— Така е. Джейк, какво според теб трябва да направи кабинетът ми? — попита Пинчър.

— Изискай записите по корпоративната сметка на Търстън, която се обслужва от „Харман и Фокс“. От тях ще видиш, че в деня преди посещението на Стрикстайн Търстън е изтеглил двеста хиляди в брой. Фирмата има разписка и формуляр 8300 за трансакции в брой на стойност над десет хиляди. На следващия ден Стрикстайн е посетила апартамента на Търстън. Влязла е с празни ръце и е излязла със сак. Клайд Гарнър я е видял и записите от охранителните камери ще го потвърдят. Мисля, че от това може да се заключи, че е излязла от апартамента със сак, пълен с пари.

— Това не е достатъчно, Джейк — каза Пинчър. — Не можеш да твърдиш, че в сака е имало пари.

— Достатъчно е да призовеш Търстън и да поискаш да обясни какво е направил с парите, след като ги е изтеглил. Когато не успее да обясни, предложи му имунитет и той ще ти каже, че ги е дал на Стрикстайн. Моето предположение е такова.

— Няма основания за призоваване на Търстън — каза Стрикстайн. — Записите на разговорите на Ласитър с Дрекслър и Търстън са направени незаконно. Ласитър не е действал от името на органите, така че е трябвало да поиска съгласието им, за да записва, а той очевидно не го е направил.

— Тя е права — малко тъжно каза Пинчър. — Записите не могат да се допуснат.

— Не могат да се допуснат в съда — казах аз. — Но спокойно могат да се появят на първа страница в „Маями Хералд“.

— Престъпление е да записваш някого без съгласието му — каза Стрикстайн. — Публикуваш ли ги, ще бъдеш изправен пред съда.

— Всички ще бъдем! — отвърнах аз. — Точно в това е красотата.

— Не успявам да видя нищо красиво — каза Пинчър. Никога не го бях виждал толкова оклюмал.

— Помисли си, Рей. Ако това се разчуе, всички пропадаме. Поради което всичко трябва да се уреди. Още сега. Още тук. Един ден преди регистрацията за изборите. Или всички се прибираме у дома, или отиваме в затвора.

50. Моята тъмна половина

В 17:00 се бях разположил удобно в креслото си у дома, с пакет лед върху лявото коляно и чаша „Джак Даниълс“ в дясната си ръка. И приемах посетители.

Виктория Лорд и Стив Соломон пристигнаха първи. Разказах им моята версия за падането на Дрекслър и като че ли никой от тях не се усъмни в мен. Разказах им също за срещата ми с Пинчър и Стрикстайн.

— Стигнахме до пълно споразумение — казах аз.

— Значи няма да те съдят за подкупване? — попита Соломон.

— Изглеждаш ми разочарован — отвърнах.

— ХТЕ защитата ми е изпипана до последно. Можех да създам правна история.

— Съжалявам, че ти развалям купона, Соломон, но обвинението изчезна преди да бъде отворено. Пуф!

— Това е чудесно — каза Виктория.

— Радвам се, че някой се радва.

— Ами разследването на измамата с финансирането на предизборната кампания? — попита Соломон.

— Пуф! Пуф! Пинчър няма да разследва Стрикстайн, а тя няма да разследва него.

— А това, че госпожица Стрикстайн е подтиквала към лъжесвидетелство пред журито? — попита Виктория.

— Тройно пуф. С изчезването на моето обвинение това също се изпари. Същински цирк, нали?

— С танцуващи слонове — каза Соломон.

— Изборите също бяха уредени — добавих аз.

— Уредени? — изненада се Виктория. — Това да не е евфемизъм за нечиста сделка?

— За сладка сделка. Стрикстайн няма да се кандидатира срещу Шугър Рей. Всъщност тя получи нова работа. Нов граждански дълг, така да се каже.

— Всичко по-важно от ловец на бездомни кучета би било неморално — каза Соломон.

— Пинчър се обади по телефона и тя ще бъде главен прокурор по углавни престъпления в окръг Либърти в Панхендъл — казах аз.

— Баща ми навремето ме водеше на къмпинг в Либърти. Мястото е предимно парк — каза Соломон. — Колко убийства може да има там?

— Почти николко. Няколко случая на нелегално къмпиране, може би малко бракониерство.

Отпих от уискито.

— Мисля, че имам нужда от питие, Джейк — каза Виктория. — Радвам се, че всичко се уреди добре за теб, но в цялото това споразумяване има нещо отблъскващо.

— Виж, в случая гледаме как се правят колбасите в месарницата — отвърнах аз. — Никой не е казал, че ще мирише на рози.

Тя си наля уиски.

— Премълчаваш нещо, Джейк — каза Соломон. — Търстън е лъжесвидетелствал по време на процеса.

— Записът не може да се допусне в съда, така че няма начин да се докаже — казах аз. — Пък и на Пинчър изобщо не му се занимава с това.

— А Марв Фишбейн и Сайръс Фрик? — попита Виктория. — Предполагам, че и те излизат чисти.

— Няма разследване на финансирането на кампаниите, така че да.

— Нищо чудно, че си изгубил вяра в правосъдната система — каза Виктория.

— Най-добрата проклета система на света — отвърнах аз. — С евентуалното изключение на съд чрез двубой.

— Ти спаси задника на Фишбейн — каза Соломон. — Трябва да те повиши.

— Всъщност преди около час ме уволни с текстово съобщение. Каза, че това бил единственият начин да задържи „Бискейн Иншурънс“ като клиент.

— Лошо — каза Виктория в същия миг, в който Соломон възкликна: „Чудесно!“.

— Всичко е наред — казах им аз. — Сега отново мога да работя сам.

— Не! — възкликна Соломон. — Ела при нас. Максимално заплащане. „Ласитър, Соломон и Лорд“. Тримата мускетари.

— Не и ако ще ми се наложи да нося плисирана пола.

— Джейк, много бих искала да дойдеш при нас — каза Виктория.

— Но няма да получиш дял по споразумението за Каруана — побърза да добави Соломон. — Би било неетично.

— Не искам нито цент — отвърнах аз. — Що се касае до партньорството, нека поговорим след като подредя личния си живот.

— Ти нямаш личен живот — посочи Соломон.

Виктория го изгледа изпепеляващо.

— Джак има предвид здравословните си проблеми.

Сякаш по даден знак д-р Мелиса Голд влезе в стаята и попита:

— Прекъсвам ли нещо?

Побързах да я уверя, че не прекъсва нищо. Мелиса беше облечена в една от онези прилепнали по тялото рокли, които стоят изключително добре на високи слаби жени. С колан на кръста — с цвят, който би могъл да се нарече ръжда, канела или може би нещо по-засукано, но който изглеждаше страхотно в комбинация с червеникавокафявата й коса.

Виктория и Соломон я поздравиха сърдечно с много целувки по бузите и довиждане към мен — без целувките.

— Радвам се, че си тръгвате — казах аз. — Защото ще ми се наложи да свалям панталоните.

— Сериозно? — попита Виктория.

— Пропуснах сутрешната инжекция.

— С такъв голям задник няма начин да пропуснеш целта — каза Соломон на Мелиса.

Надигнах се от креслото и изпратих двамата си приятели до вратата. С нетърпение очаквах да остана насаме с Мелиса, дори това да включваше голяма игла.

Виктория вече беше излязла, когато Соломон спря, обърна се към мен и прошепна:

— Джейк, детектив Бариос хвана ли се на онези глупости, че Дрекслър е паднал?

— Не са глупости.

— Джейк, говориш с мен.

— Какво трябва да означава това?

— Защо сме най-добри приятели?

— Защото това е единственият начин да се навъртам около Виктория.

— Да, за това също. Но и защото двамата с теб много си приличаме.

Изстенах.

— Е сега вече ще трябва да се застрелям.

— Хей, момчета! — извика Виктория от алеята. — Какво става?

— Секунда, Вик. — Соломон се приближи толкова, че усетих дъха му в ухото си. — Аз съм твоята тъмна половина. Аз съм ти, когато слънцето е залязло и няма свидетели. Аз съм онзи Ласитър, с когото се бориш, но към когото винаги се завръщаш по време на криза.

— Благодаря за анализа, Соломон. Вече нямам нужда от психиатър.

— Не ме попита откъде съм толкова сигурен, че си хвърлил оня тлъст дебелак от терасата.

— Давай. Кажи ми.

— Защото, приятелю, аз бих направил точно това.

51. Истината

След като Соломон и Лорд си отидоха, Мелиса ми каза медицинските новини.

— Имаме предварителни резултати от първите няколко инжекции.

— И?

— Антителата като че ли действат. Някои от деформираните тау са изчезнали.

— Някои?

— Трудно е да се определи колко, но вероятно става въпрос за около петнайсет процента. Това ме изненада.

— По добър начин.

— Разбира се. Но не искам да си мислиш, че резултатите са категорични. Първо, не знаем дали деформираният протеин ще продължи да се разсейва. Второ, не можем да сме сигурни, че изобщо е възможно да се предотврати напреднала форма на ХТЕ. Проучванията ни са все още в самото си начало.

„Несигурността господства. И все пак…“

— Избирам да приема днешните новини като положителни — казах аз.

— Както и трябва. Това е отлично начало. И тъй, не чух ли обещание да свалиш панталоните?

— И боксерките „Нитъни Лайън“.

— Направи го. И се наведи, ако обичаш.

Изтърпях процедурата като голямо момче. Дори не помолих за близалка.

Тя ме попита как се чувствам. Отговорих й, че главоболието ми е отслабнало, макар че Чайковски продължаваше да настоява да бие тимпани в ушите ми.

След няколко минути стояхме на задната веранда и слушахме крясъка на пауните в съседния двор. Попитах я как е минал денят й и тя ми се усмихна лукаво.

— Имам голяма новина.

— Аз също. Но ти си първа.

Тя пое дъх и като че ли се замисли откъде да започне. Накрая реши.

— Срещнах един невролог от Университетската болница. Доктор Албърт Хоч, стар приятел, когото познавам от конференции. Той беше един от първите, скочил срещу непълните доклади на НФЛ за наранявания на главата, и работи много активно върху изучаването на мозъчните сътресения. Разказах му за теб. Той дори те помни от времето, когато си бил състезател.

— Ако е залагал на „Долфинс“, сигурно е изгубил пари заради мен.

— Доктор Хоч е идентифицирал четирима бивши състезатели, които са на практика в същото положение като теб. Деформиран тау протеин, който все още дори няма име. Засега наричаме състоянието пре-ХТЕ.

— Четирима бивши състезатели на „Долфинс“ ли?

— Двама от „Долфинс“, един от Тампа Бей и един от Джаксънвил. — Тя ме погледна леко смутено. — Нямах представа, че във Флорида имате три НФЛ отбора.

— И нито един от тях не е особено добър.

— Доктор Хоч каза, че във Флорида живеят стотици бивши играчи. Сигурно времето им харесва.

— И липсата на щатски подоходен данък. Е, каква е новината?

Отново дълбоко поемане на дъх.

— Доктор Хоч е спечелил проект за изучаване на ХТЕ в Университета на Маями. Иска да започне с вас петимата. Разполага със средства да разшири проучването върху още десетки пациенти с внимателно наблюдаване, изследвания и експериментално използване на различни антитела, докато не се намери онова, което да спре и евентуално да обърне развитието на заболяването. В състояние е да направи много повече, отколкото аз сама. Не е ли вълнуващо?

— Не съм сигурен. Да не би да ме прехвърляш на този тип?

Тя като че ли се напрегна и раменете й се стегнаха.

— Точно за това исках да поговорим.

— Нима вече те губя? — Не ми хареса как прозвуча. Сякаш съм в нужда. Мразя да съм в нужда.

Тя извърна очи. Може би гледаше червените цветове на калистемона. Или може би просто печелеше време.

„Хайде, Мелиса! За какво си мислиш? Какво правиш?“

Събира кураж да ме зареже? Не че това изисква особен кураж.

— Трябва да си поговорим откровено за бъдещето — каза тя.

— Не казват ли същото и дипломатите, след като току-що са заплашили, че ще използват ядрено оръжие? „Трябва да си поговорим откровено със Северна Корея“.

— Имам предвид да бъдем напълно открити и честни един с друг за това къде се намираме.

„Започна се. Ако каже «Да си останем приятели», ще ми трябва цяла бутилка уиски“.

— Разбира се, Мелиса. Слушам те.

— Доктор Хоч ме покани да участвам в проучването му. Това ще изисква да се преместя тук и да си взема отпуска от университета най-малко за три години, и исках да те питам…

Изречението й увисна във въздуха.

„Какво да ме питаш? Мисли! Мисли, Джейк! Не я карай да го казва.

О, това!“

— Да! — казах аз. — Да, искам. Искам да се преместиш тук. И не само да ме бодеш с игли.

Тя издиша и се усмихна.

— Толкова се надявах да го кажеш.

Тя пристъпи към мен. Аз също пристъпих към нея. Целунахме се. Прегърнах я и се целунахме отново. По-бавно. По-дълбоко. По-дълго. Тя пасваше идеално в ръцете ми, сякаш ми беше по мярка, и почувствах раздвижване, физическо и друго. В нея просто имаше нещо — и каквото и да беше то, ми действаше.

След петата или шестата целувка се отдръпнахме, за да си поемем въздух.

— А твоят ден как мина? — попита тя със зачервено лице.

— Ами… беше изпълнен със събития — отвърнах аз.

— Разкажи ми.

— Както каза, ако ще бъдем дълго време заедно, трябва да сме напълно открити и честни един с друг.

— Разбира се, че ще бъда. Винаги съм.

— Не се безпокоя за теб — казах аз. — Аз трябва да ти казвам всичко. Да не крия нищо. Да не лъжа. Да не казвам дори невинни лъжи.

— Това проблем ли е за теб?

— Вече не.

— Добре. Познавам мъже в Лос Анджелис, които лъжат за възрастта си, за присадената си коса и за семейното си положение.

— Ще бъда истински с теб. Винаги.

— Оценявам това, Джейк. Е, каза, че денят ти е бил изпълнен със събития. Какво направи?

— Днес — казах аз — леко сритах правосъдието в задника.

52. Аз не съм Аристотел

Седнахме на задната веранда. Лекият ветрец донесе до нас свирката на влака, която се състезаваше за вниманието ни с крясъците на пауните в жегата. Мелиса не сподели ентусиазма ми към уискито и забърка две „Московски мулета“ — смес от водка, джинджифилова бира и сок от лайм. Оказа се приятна освежителна комбинация, която гъделичкаше гърлото.

Белият лунен сърп надничаше през клоните на калистемона и сякаш подслушваше как разказвам всичко на Мелиса.

Да, всичко. От самото начало. Неща, които вече й бяха известни, и такива, които не знаеше.

Как бях искал да изгубя делото срещу Търстън, но бях спечелил. Как възнамерявах да го убия, но така и не го направих. Как бях натопен за подкупване на съдебен заседател и как едва не ме натопиха за финансови измами около предизборната кампания. И голямата история — как по-рано през деня засилих Дрекслър към смъртта му.

Последното определено привлече вниманието й. Тя примигна два пъти, но иначе не даде израз на емоциите си и ме изчака да довърша историята си. Казах й, че всички ние — Рей Пинчър, Стейси Стрикстайн, Марвин Фишбейн, Сайръс Фрик, Тъндър Търстън и моя милост — сме извършили престъпления, вариращи от лъжесвидетелстване до убийство, и ни се е разминало.

Много за разказване от моя страна и много за смилане от нейна.

— Беше ли обхванат от ярост, когато извърши този акт? — попита тя, след като приключих. — Момент. Не трябваше да замазвам. Когато извърши това убийство.

— Нямаше ярост. Нито неустоим импулс. Нито пък оправдания.

— Когато погледна през парапета и го видя да пада надолу, изпита ли чувството, че гледаш в бездната?

— Или че бездната гледа мен ли?

Тя кимна, може би доволна, че не съм пълен илитерат. Минал съм курса „101 неща за философията“ в Пенсилванския университет. Караха ни да четем Ницше, което беше супер, защото точно тогава бях в нихилистичния си период, нещо като инициация за един второкурсник.

— Какво намекваш? — попитах аз. — Че когато се боря с чудовище, ставам такова ли?

— Искам да обмислиш пораженията за самия теб. Изпитваш ли вина или срам?

Поклатих глава.

— Основният ми мотив беше да защитя Клайд Гарнър. След всичко, през което премина той, не бих понесъл мисълта да умре в затвора. Ако не друго, радвам се, че го направих.

Тя отпи дълга глътка от подправената си с джинджифил водка.

— Интересни са ми етичните ти схващания. Искал си да защитиш господин Гарнър и затова си извършил убийство. И се чувстваш добре. Как оправдаваш морално постъпката си?

— Мелиса, не знам по какъв друг начин да го кажа. Направих онова, което смятах за правилно в онзи момент.

Някъде в храстите изквака жаба. Зелен гущер колкото кутрето ми надникна през летвите на верандата. Главата му се стрелна наляво и надясно, видяното очевидно не му хареса и той изчезна.

— Определянето кое е правилно и кое не по начина, по който се чувстваш в момента, се нарича морален субективизъм, а това е изпълнена с недостатъци философия.

— Аз съм изпълнен с недостатъци човек.

— Всички си имаме недостатъци, така че това не променя нещата, Джейк.

Гласът й беше станал малко напрегнат. Политиката ми на пълна откровеност нямаше да остане без последици.

— Добре, а ти каква философия следваш? — попитах аз. Бях готов да питам каквото и да било, стига да не чепкаме темата за моите морални и философски провали.

— Опитвам се да постъпвам честно, храбро и справедливо. Някои го наричат добродетелна етика.

Премълчах, но честно казано, не се виждах всяка сутрин да ставам, да се поглеждам в огледалото и да казвам: „С нетърпение очаквам да постъпвам честно, храбро и справедливо днес“.

— Когато постъпваме добродетелно, ние живеем един пълноценен и изпълнен с удовлетворение живот — продължи тя. — Аристотел го нарича евдемония. Твоят живот може ли да се нарече пълноценен и изпълнен с удовлетворение, Джейк?

— По-скоро клоня към неудовлетворената и гневна страна на спектъра.

В двора изквака друга жаба и двете продължиха в унисон.

— Искаш ли да промениш това? — попита Мелиса.

Знаех, че е добронамерена. Това беше типично женското желание да направи живота на човек по-добър, подобно на думите на Виктория по време на полета до Лос Анджелис. Бог да благослови жените — те просто не могат да се сдържат. Знаех, че въпросът за промяната в мен идва от загрижеността й, но се чувствах така, сякаш някакъв адвентист от седмия ден се опитва да ми пробута памфлети на църквата си.

Новият честен аз би трябвало да каже: „Прекалено съм стар да се променям и ако имах възможност да върна часовника назад, сигурно щях да повторя всичките си грешки. Така че бих го направил отново. Всеки път бих бутал кучия син през парапета“.

Аз не съм Аристотел. И никога няма да бъда Аристотел.

Но старият схватлив аз разбираше, че тя ми хвърля въже, докато затъвам в подвижните пясъци. Привързаността ми към Мелиса се беше засилила. Исках да бъда с нея и знаех, че тя иска да бъде с мен. Може би не завинаги. Но поне за този момент.

Поради което трябваше да променя обещанието си. Ще бъда 99 процента честен. Ще бъда честен всеки път, освен когато дръзката гола истина хвърля ръчна граната във взаимоотношенията ни.

— Ще опитам онова добродетелно нещо — казах аз. — Ще подражавам на Аристотел. Ще опитам онази евдемония, макар да ми звучи като нещо, което се нуждае от пеницилин. С две думи, Мелиса, ще бъда повече като теб.

53. Мендочино Тъндърхъмп

Баба събра мрежите си, ветроупорен фенер и един термос. Нощен лов на скариди с док Ригс, или поне тя така каза.

Племенникът ми Кип грабна спален чувал и яхна колелото си. Щял да къмпира с двама приятели в Пайнкрест. Уж. Може би всичко това беше вярно. Въпреки това те не казаха мотивите си. Просто искаха да оставят къщата на Мелиса и мен. О, любимите ми хора са големи хитреци.

Приготвих огромни пържоли на газовата скара в задния двор. Печени картофи и царевица. Щедри количества бира. Мелиса имаше доста добър апетит за стройната си фигура, а аз харесвам жени, които се нахвърлят върху пържолите като изгладнели вълчици.

По-рано тя се беше усмихнала, когато й обещах да подобря дълбоко несъвършената си същност или поне най-малкото да положа сериозни усилия. Отговори ми, че се надявала да чуе точно това.

Сега, след вечерята, докато седяхме плътно един до друг на канапето в дневната, Мелиса ме помоли да й пусна малко кънтри, защото знаела, че си падам по тази музика и искала да чуе някои класически парчета. Слушахме как Кени Роджърс пее за своята дама и как Уейлън Дженингс възхвалява добросърдечната си жена с плътен като бърбън от Тенеси глас. После Джордж Джоунс изпя „Златен пръстен“, в която най-открито се пее за женене.

Секунди по-късно последва голямо целуване. През една пауза в действието тя бръкна в чантата си и извади малко найлоново пакетче.

— Искаш ли захаросан орех?

Въпросът ми се видя странен. Предвид обстоятелствата, искам да кажа. Учтиво отказах, като ясно дадох да се разбере, че нямам нищо против орехите — захаросани, солени и всякакви други.

— А желирано мече? — попита тя.

Отново отказах.

— Нещо против аз да си взема? — сладко попита тя.

— Разбира се, че не.

Тя лапна едно желирано мече, което по никакъв начин не попречи на способността й да се целува дълго. Отново и отново.

Къщата ми е малка. Разстоянието от дневната до спалнята е тринайсет крачки, но на първа среща те могат да изглеждат като милион километра. Затова изпитах известно облекчение, когато Мелиса стана, хвана ръката ми и кимна най-общо в посока към тъмната стая с голямото легло и за щастие чистите чаршафи.

— Сигурен ли си, че не искаш желирано мече?

— Не, благодаря. Ти си достатъчно сладка. — Несъмнено това беше най-тъпата и дебелашка реплика в дългата история на тъпите реплики.

— Както искаш — каза тя. — Можеш ли да пуснеш музика там?

— Още кънтри ли?

— Музика за стриптийз.

— А. И каква по-точно е тя?

— Изборът е безкраен. — Тя затанцува, като поклащаше съблазнително бедра. — Например, „Байландо“ на Енрике Иглесиас. — И запя: — Yo te mio, se me corta, la respiration…

— Ти отнемаш моя дъх — казах аз, — но нямам диска и сигурно ще ми трябва цял час, докато измъдря как да го сваля от интернет.

Тя наклони глава и езикът обходи горната й устна.

— Ами „Лока“ на Шакира? Ритъмът направо ме кара да разхвърлям дрехите си.

„Кой да го знае?“

— И аз съм луда, но на теб ти харесва — запя Мелиса, като люлееше бедра и рамене в такт, който само тя можеше да чуе.

Докато танцуваше, развърза колана на прилепналата по тялото й рокля, дръпна го и дрехата се свлече на пода. Сутиенът и гащетата й бяха черни, дантелени и прозирни. Тя беше жена, която планира предварително.

Сутиенът изчезна пръв, а тя продължи да танцува и да пее „Лока, лока, лока“.

После дойде ред на гащетата.

— Джейк, много изоставаш. Сваляй панталоните. Този път няма да има игли.

Направих каквото ми беше казано. Включих се в танца, доколкото позволяваше коляното ми. Когато я приближих, забелязах, че очите й са кървясали, а зениците — разширени.

— Друсана си!

— Мм-хм — съгласи се тя.

— Захаросани орехи? Желирани мечета?

— С марихуана. Само за медицински цели. Аз съм лекарка.

— От Калифорния. Където всичко е легално.

— На всеки ъгъл има аптека. Орехите са глазирани с канабис, наричан Мендочино Тъндърхъмп.

— Звучи като име на отбор. А защо ги взимаш?

— Безсъние — отвърна тя. — Но не и тази нощ. Не и за двама ни.

Секунди по-късно бяхме в леглото. Голи и живи. Нощният аромат на жасмин се носеше от отворения прозорец. Голяма част от мен докосваше голяма част от нея и тя не възразяваше. След малко имаше още по-голяма част от мен.

Отначало се любихме нежно, а после по-енергично. Имаше много охкане от нейна страна и ахкане от моя. Охканията й станаха по-силни, тонът им по-висок, докато не се превърнаха в стонове на несдържано удоволствие. Моето дишане стана по-тежко, примесено с дрезгаво животинско ръмжене от страст. Горещината й ме раздвижваше. Страстта ми я възпламеняваше. Обгърнала крака около мен, тя беше неограничавана и свободна, мяташе глава, косата й летеше във всички посоки.

След това лежахме мълчаливи и я държах в обятията си няколко минути, преди да усетя раздвижване, което явно усети и тя.

— Танцувай отново с мен — каза тя.

Направихме го и този път продължи по-дълго и с още по-високи върхове. По-късно, с натежали клепачи, аз разбрах, че е права. Тази нощ нямаше да има безсъние. Тъкмо задрямвах, когато чух гласа й.

— Джейк, скъпи, събуди апетита ми.

— За още? Искаш ли?

— За сладолед. Да ти се намира случайно?

54. Не можеш да играеш половинчато

На сутринта нарязах папая и манго, забърках осем яйца, изпържих девет резена бекон и изпекох четири филии пълнозърнест хляб, който поднесох с конфитюр от гуава. И каничка кафе.

Джейк Ласитър, вашият домакин за сутринта след събитието.

Двамата с Мелиса разговаряхме, хранихме се, целувахме се и крояхме планове за вечерята… и за утрешната закуска. След това тя забърза за среща с д-р Хоч в болницата. Имало формуляри за попълване, апаратура за поръчване, срещи за провеждане.

Няколко минути по-късно чух Кип да нахълтва през предната врата след снощното къмпиране.

— Не трябва ли да си на училище? — попитах го.

— Забравих си учебниците снощи.

— Закусвал ли си?

— Не съм гладен.

Предложих да го закарам, но той каза, че щял да отиде с велосипеда до Бискейн-Тътъл. Не беше далече. Взе си раницата и тръгна към изхода минута и половина след като беше дошъл. Настоях да изяде една мандарина и да вземе банан и протеинова напитка от хладилника.

Докато белех мандарината, той каза:

— Тренер Коутс каза, че ако продължавам да тренирам здраво, може и да стана резервен уайд ресивър[15].

— Супер — казах аз, макар че не го мислех. Ресивърите ядат много пердах след като уловят — или пропуснат — топката. Кип беше висок и слаб, все още не беше натрупал маса в гърдите и раменете. Тичането му беше размятани във всички посоки колене и лакти. Не се движеше плавно, но пък в него имаше много бързина, както казват треньорите. От години му подавам топки в парка, така че е добър и в хващането. Но покрай всичките новини за травми на главата започвах да съжалявам, че изобщо съм го окуражавал да се захване с тази игра.

Когато Кип беше на дванайсет, нарисувах числа върху няколко топки, за да го упражнявам да се съсредоточава. Подавах му бавни пасове и той трябваше да извика номера, преди да улови топката. В повечето случаи не грешеше и улавяше, докато аз му виках: „Прибрани палци! Хващай топката с прибрани палци“.

— О, чичо Джейк — каза Кип, докато белех мандарината. — Пропуснах да ти кажа. Жорж Ламбие получи силен удар вчера, когато се опита да спре Луковски. Ръката му увисна като отсечена.

„Ох, Господи“. Родителството — дори по заместителство — е изпълнено със страхове занимание. Имаше нещо, което исках да му кажа от известно време, и сега най-сетне се престраших.

— Знаеш ли, Кип, не е нужно да играеш футбол само защото аз съм го правил.

— Обичам да играя!

— Има и други спортове.

— Например?

— Бискейн-Тътъл имат отбор по боулинг.

— Не съм някакъв зубрач, чичо Джейк.

— Просто искам да ти кажа да внимаваш.

— Като играя футбол ли? Как?

Обърках се и преди да успея да измисля отговор, Кип каза:

— Когато си играел в гимназията, си си изметнал лакътя. Разказа ми, че си сложил ръката си в менгеме в дърводелската работилница и един от отбора ти е използвал дървен чук, за да го намести.

— А казах ли ти също, че няколко нощи след това не успях да мигна? И че сега лакътят ми скърца като ръждива панта всеки път, когато си надигам бирата?

— Ние с теб сме Ласитър — каза той, което по принцип си беше вярно. — Справяме се с болката.

„Господи, никога не съм искал копие на себе си“. Исках нещо по-добро.

— Повечето наранявания се получават с практиката. Знаеш го, нали, Кип?

— И какво?

— Да кажем, че на следващата тренировка си ресивър и тичаш косо през средата към първата линия на защитата.

Мислех си за Марк Дупър, моя съотборник в „Долфинс“. Безстрашен тогава, с увреден мозък сега.

— Пасът е малко висок и малко дълъг — продължих аз. — Да предположим, че усещаш как защитник се носи с пълна скорост към теб. Чуваш го как пръхти като породист кон на последната дължина и знаеш, че ще те помете. Какво ще направиш?

— Ще се хвърля за топката и ще поема удара. Какво друго мога да направя?

— Да се дръпнеш. Това е само тренировка.

— Какво? „Не можеш да играеш половинчато. Или футболът, или животът“. Ти си ми го казвал.

— Може и да съм грешал.

Бях учил Кип на онова, на което бяха учили мен. Облечеш ли екипа и сложиш ли каската, играеш на пълни обороти. Блъсни! Удари някого! Но сега това ми се виждаше адски тъпо.

— Какво става, чичо Джейк? Напоследък се държиш шантаво.

— Изглежда, че всичко, в което вярвах навремето, сега е под въпрос.

— Не и футболът!

— Иска ми се гимназиите да преминат на флаг футбол[16]. Може да бъде забавен и без блъскане.

— Господи, чичо Джейк. Искаш да направиш играта момичешка.

— Не говори така, Кип. Неуважително е към жените.

— Добре, но какво става?

— Когато станеш на моята възраст, Кип, може и да няма професионален футбол.

— Да няма Суперкупа? Това ще е истинска трагедия.

— Огромни мъже с кюлоти и с пластмасови каски се блъскат един друг като овни? Какъв е смисълът?

— Суперкупата! — отвърна Кип.

— Смисълът е автомобилните компании и пивоварните да рекламират стоките си. Няма да пророня нито една сълза, ако този спорт изчезне. Но да гледам как нашите герои губят телата и умовете си? Това е жалкото, Кип. Това е трагедията.

55. Да посадиш дърво

Пет минути след като Кип потегли на училище с колелото, аз още бях в кухнята и четях сутрешния вестник. Нямаше къде да ходя.

Гласова поща от офис мениджъра на „Харман и Фокс“ ме беше информирала да не прекрачвам прага на онази светая светих. Надеждни асистенти щели да съберат „личните ми вещи“ и да ми ги доставят по куриер.

Докато четях за последния лов на бирмански питони в Евърглейдс (деветдесет и пет уловени, остават още петнайсет хиляди), телефонът иззвъня. Тренер Джони Дънкан се обаждаше от Атланта. За последен път го бях видял в съда, когато свидетелстваше колко добро момче е Тъндър Търстън. На излизане беше прегърнал Търстън — силна мъжка прегръдка, която като че ли се хареса на журито.

— Чух за Джели Бийн Дрекслър — каза той. — Ужасна работа.

— Определено — съгласих се аз.

— Откакто стана на десет, все се забъркваше в неприятности.

— Но Търстън винаги му е бил верен, нали?

Треньорът помълча за момент.

— Извинявам се, че не ти се обадих да те поздравя, след като Маркъс беше оправдан.

— Не трябва да се извиняваш за това, тренер.

— Не те разбирам, Ласитър.

— Знаел си го, нали? Знаел си, че Дрекслър е убил Ева.

Той не отговори.

— Обвиних Търстън, че те е излъгал — казах аз. — Той отрече. Каза ми, че си най-добрият човек, когото е познавал, и че никога не би те измамил. Мисля, че казваше истината.

— А аз никога не съм те лъгал, Ласитър. Казах ти, че Маркъс Търстън е невинен, и той наистина е невинен. В крайна сметка справедливостта възтържествува, нали?

— Но се мина по адски лъкатушещ път, за да се стигне до нея. Не по начина, по който трябва да работи системата.

— Аз съм само обикновен футболен треньор, Ласитър. Кръстчета и нули на черната дъска. Оставям на теб да се справяш с по-големите проблеми.

Сбогувахме се и останах да седя още известно време. После чух ръмжене на тежки предавки и скърцане на спирачки пред къщата.

Излязох и видях камион с открита каросерия с гигантска палма, вързана и покрита с мокро платнище. Клайд Гарнър слезе от високата кабина, а синовете му близнаци Слейд и Брик скочиха от другата врата. Този път успях да ги различа по етикетите на комбинезоните им. И тъй, трима яки мъже с работно облекло и кални ботуши.

— Какво е това, Гарнър? — попитах и кимнах към камиона.

Той свали мръсните си ръкавици, сграбчи ръката ми и я стисна с мазолестата си длан. Стискаше толкова силно, че можеше да строши орех. Когато ме пусна, Брик ме награби в мечешка прегръдка, вдигна ме във въздуха и ме сложи обратно долу, така че брат му да повтори упражнението. Казах си после да проверя за счупени ребра.

— Семейство Гарнър ти е задължено, Ласитър — каза Клайд Гарнър.

— Нищо не ми дължите.

— Няма как да ти се отблагодарим за онова, което направи. Но като израз на обичта ни към Ева ти донесохме една кралска палма. Не каквото и да било дърво. А любимото й. Засадих го пред стаята на Ева в деня, в който се роди.

— Не знам какво да кажа, Клайд.

Той развърза края на въжето, което придържаше дървото към каросерията. Прокара длан по кората така нежно, сякаш докосваше лицето на дъщеря си. Болката му беше осезаема.

— Виж я сега. Висока почти осемнайсет метра. Издигаше се там през всичките години, сякаш бдеше над малкото ми момиче, предпазваше го от зло. — Избърса една сълза с опакото на дланта си. — А се оказа, че нищо не можеше да я предпази, нито дори семейството, което я обичаше.

Останал без думи, аз го прегърнах през рамото.

— Ти си онзи, който въздаде справедливост за нея — каза той. Сълзите му вече течаха. — С момчетата ще я засадим пред прозореца ти. Когато поглеждаш навън, мисли си за семейството ми и колко сме ти благодарни.

— Ще мисля за Ева — обещах аз. — Всеки ден.

— Както го правим ние — рече Клайд Гарнър.

— Багерът и кранът пътуват насам — каза Брик.

— Трябва да я засадим бързо заради шока от транспортирането — обясни Слейд.

Брик взе кофа пръст от каросерията и я замъкна при баща си.

Клайд Гарнър бръкна с голи ръце в кофата и остави влажната черна пръст да се изсипе през пръстите му.

— Взехме пръстта от корените. Когато дървото е в дупката, всеки загребва няколко шепи и ги слага вътре. Искаме да се присъединиш към нас. Семейна церемония. Аз ще кажа „Отче наш“, след което ще помълчим.

— За мен ще бъде чест — казах аз.

— Добре, защото сега си част от семейството. И нямам предвид далечен братовчед. Всеки, който ти създава проблеми, ще си има работа с мен и с момчетата ми.

Близнаците започнаха да развързват въжетата, придържащи гигантското дърво. Подобно на баща си, погалиха нежно ствола.

— Вчера, когато ме убеди да не стрелям, ти не просто ме спаси — каза Гарнър. — Спаси и момчетата ми.

— Не разбирам.

— Те бяха с мен, Ласитър.

— Аз бях в камиона — каза Брик. — Трябваше да го измъкна.

— А аз управлявах дрона — каза Слейд. — За да им отвлека вниманието.

— Ти ли си бил? Онзи дрон, дето мина покрай терасата? Търстън си помисли, че са папараци.

— Това е нашият „Фантом 4“ с 4К видеокамера — каза Слейд.

— Използваме го за инвентаризация на дърветата за данъчните декларации — обясни баща му.

— Помислихме си, че ако го приближим към апартамента, Търстън ще излезе и ще започне да стреля. Видях го да стреля по друг дрон онзи ден, когато бях там. Планът ми беше да го застрелям веднага щом приближи парапета.

— Но да въвлечеш и синовете си… — Поклатих глава. — Щяха да ги обвинят като съучастници и помагачи.

— Както казах, ти ги спаси. Още една причина да съм ти вечно благодарен.

Слейд се качи в кабината и се върна с айпад.

— Искаш ли да видиш? — попита ме той. — Заснех отблизо лицето на копелето, докато падаше. Никога не съм виждал толкова уплашен човек, съзнаващ, че след секунди ще стане на пихтия.

— Ох, мамка му! Значи си го записал? На видео?

„Ваша чест, обвинението представя като доказателство номер едно видеозапис, на който се вижда как господин Ласитър блъска господин Дрекслър към смъртта му…“

— Кажи-речи всичко — отвърна Слейд. — Дронът се рееше на десетина метра от терасата. Слънцето беше отзад, добър ъгъл за снимане. Хванахме те как клякаш зад Дрекслър и скачаш. Още имаш доста силни крака, за да метнеш цял тон лайна през парапета.

— Само дето после едва не тупна по задник — изкиска се Брик.

— Гледахме видеото поне десет пъти снощи — каза Слейд.

— Повече — поправи го баща му. — Надявам се да не си помислиш нещо лошо за мен, Ласитър, но ми хареса до последната секунда. После спах спокойно за първи път, откакто Ева умря.

— Това видео може да се окаже проблем — отбелязах аз. — За мен, искам да кажа.

— Нямаш грижи. Изгорихме диска снощи и ще изтрием файла от айпада веднага след като го видиш.

— Не искам да го виждам. — Огледах се, сякаш очаквах детектив Бариос да изскочи от храстите. — Бихте ли го изтрили веднага?

— Няма проблем — каза Слейд.

Гледах, докато изтриваше файла.

Гарнър прочисти гърлото си и кимна към Брик.

— С брат ми искаме да ти се извиним, че те понапляскахме във фермата. Бяхме останали с лоша представа за теб.

— Това важи двойно за мен — обади се Клайд Гарнър. — Извинявай за имената, с които те нарекох.

— Мошеник, боклук и кръвопиец — казах аз. — Е, заслужил съм си ги всичките.

— В никакъв случай, Ласитър.

— Може би не сега — казах аз.

Всички замълчахме за момент. После Клайд попита:

— Кажи, Ласитър, имаш ли си дама?

— Така мисля. Надявам се.

— Защо не я доведеш във фермата в неделя. Ще печем прасе на открит огън. Царевичен пудинг, прясно набрани домати. Домашно отгледани картофи. Много бира. След вечеря може да посвиря малко. Ще ви накараме да се почувствате като у дома.

— Вече го направихте, Клайд. Вие също сте мое семейство.

56. Изкупление

Около минута след като тримата Гарнър си заминаха, в алеята ми спря черен крайслер с държавен номер и затъмнени стъкла. Тъкмо поливах новата си кралска палма с маркуч. Дървото беше посадено дълбоко в новоизкопаната си дупка и се поддържаше от дървени подпори, докато корените му не прихванат.

Рей Пинчър слезе от крайслера и дойде при мен.

— Шугър Рей. По работа или за удоволствие? — поздравих го, като продължих да поливам дървото.

— Не съм сигурен. Гарнър ли видях току-що да излиза на Дъглас Роуд?

— И момчетата му.

Пинчър погледна палмата.

— От тях ли я купи?

— Подарък.

— Мислех си, че те мразят.

— Вече не. Хората се променят.

— Ти или те?

— Те са добри хора. Също като теб, Рей. — Ухилих му се. — Кафе?

Той поклати глава.

— Само исках да ти кажа нещо лице в лице.

— Защо? Защото не си сигурен дали телефонът ти не се подслушва, или защото харесваш красивата ми мутра?

Той не отговори, така че продължих да поливам палмата.

— Хайде, фермер Джейк. Ела да се поразходим.

Спрях маркуча, избърсах ръце във фланелката си на „Долфинс“ и тръгнахме на запад по Поинсиана. Пинчър не каза много за човек, на когото му се говори. Нито дума, докато не завихме наляво по Браганза и не продължихме към Ел Прадо. Подобно на по-голямата част от Коконът Гроув, кварталът ми е пълен със зеленина. Дъбове. Бугенвилии. Палми. Храсти от стотици разновидности.

— Човек не бива да бъде преценяван по най-лошата постъпка в живота му — най-сетне каза той.

— Хей, това го казват адвокатите, не прокурорите.

— Знаеш какво имам предвид, Джейк.

Всъщност не знаех. Не бях сигурен дали говори за себе си. Или за мен.

— Иска ми се да мисля, че съм извършил много добри дела за тази общност през немалкото години — каза той.

„А, хубаво“. Ставаше дума за него.

— Извършил си адски много добри дела, Рей.

— И един ден решавам да осигуря пари в брой за преизбирането си. Като много добре знам, че е незаконно. Но може би без да си давам сметка за моралната цена на това решение.

— Както сам каза, човек не бива да бъде преценяван по най-лошия му ден.

— Ще даря парите на приюта за бездомни в града. Анонимно, разбира се. И ще работя там като доброволец два уикенда месечно.

— Това е чудесно, Рей. Знам, че решението идва от сърцето ти.

Две пеперуди монарх запърхаха с криле от една палма и прелетяха над главите ни.

— Още от семинарията вярвам в едно нещо. Независимо колко е съгрешил човек, винаги има възможност за изкупление. Търся милост чрез хуманни действия.

— На прав път си, Рей.

— А ти, Джейк? Какво ще кажеш за себе си?

Опа! Значи ставаше въпрос и за мен. Забавих крачка, вдигнах едно палмово листо от средата на улицата и го отнесох до насипа, колкото да спечеля време. Завихме по Ел Прадо, оживена улица, която свързва Ле Джун с Дъглас Роуд.

— Помня какво каза за изкуплението в деня, когато ме просна в безсъзнание на ринга — казах аз.

— За библейското изкупление ли? Савел от Тарс по пътя за Дамаск.

— По-скоро Джейк от Маями по пътя за Саут Бийч.

— Слушам те.

Изповедта на Пинчър беше развързала езика ми. Никога не бих признал какво съм извършил, но исках да се разтоваря от някои мисли.

— Рей, много години следвах правила, които често водят до несправедливост. Оставях след себе си болка и наранени хора. Не мога да залича грешките си, но реших, че бих могъл да намеря начин да помогна на хората, които съм наранил.

— Начин, който не беше стриктно по правилата. — Пинчър вървеше в крачка с мен.

— Начин, който беше открито незаконен и откровено неморален — казах аз. — Всичко в името на изкуплението, макар че действията ми не биха могли да се нарекат изкупителни от едно цивилизовано общество.

— Пука ли ти какво обществото смята за изкупително?

Замислих се.

— Би трябвало да ми пука. Това може би се съдържа в клетвата, която сме положили като юристи. Но всъщност не ми пука. Чувствам се спасен и това трябва да е достатъчно.

— Тъй като не съм безгрешен, няма да съм онзи, който ще хвърли първия камък.

— Благодаря, Рей.

— Чувствам се по-добре от разговора с теб, Джейк.

— Аз също.

Спряхме на кръстовището на Утопия Корт, несъмнено най-добре кръстената улица в Маями. Утопия минава в кръг и от нея излизат четири задънени улици, покрай които растат дървета.

— Да се връщаме, Джейк. Искам да погледна пак онази кралска палма. Страхотно дърво.

— Най-високото в квартала.

Повървяхме мълчаливо известно време.

— Хубаво е да имаш приятели.

— Да, Рей. И още как.

— Да, но си мислех за теб и семейство Гарнър. Добра карма.

— Какво искаш да кажеш?

— Проверих записите от мобилния телефон на Клайд Гарнър от вчера. Обадил ти се е секунди преди Дрекслър да предприеме злополучния си опит за летене.

— Наистина ли?

— Вдигнал си, но после всичко е заглушено.

— Откъде знаеш?

— От картата от колана на Фишбейн, която ми даде. Всеки разговор се чуваше ясно преди и след обаждането на Гарнър. Предполагам, че си закрил катарамата с голямата си месеста ръка.

— Какво те накара да прегледаш записите от телефона на Гарнър?

— Не ти ли казах? Охранителните камери на Фишър Айланд са го засекли да слиза и да се качва на ферибота с момчетата си.

— В това няма нищо престъпно.

Той се засмя тихо.

— Благодарение на теб. Какво са си въобразявали, по дяволите? И тримата щяха да прекарат остатъка от живота си в затвора.

Не казах нищо и Пинчър като че ли нямаше нищо против мълчанието ми. Знаеше какво си мисля и аз знаех какво си мисли той. Вероятно и детектив Бариос беше споделил мнението си за малко вероятното случайно падане през онзи висок парапет. Също толкова вероятно беше Пинчър да му е отговорил: „И какво? Нямаме свидетел, който да твърди друго“.

— Ще ториш ли това дърво? — попита ме той, докато завивахме на ъгъла на Поинсиана.

— Известно време не. Клайд каза, че наторяването ще увеличи вероятността за шок от пресаждането. Дървото може да умре, а това е нещо, за което не искам и да помисля. Ще имам чувството, че съм подвел семейство Гарнър.

— Значи само ще го поливаш?

— Той ме посъветва така.

Докато приближавахме дървото, двамата вдигнахме глави и се загледахме покрай зеления ствол в гъстите листа високо горе.

— С много вода — добавих.

— Всичко ще е наред — рече Пинчър. — Това дърво няма да умре.

57. Последни думи

Прекарах деня у дома, като обмислях опциите си. Соломон и Лорд ми бяха предложили място — център-нападател — в екипа си. Предложението беше примамливо. Можех обаче и отново да работя сам. Това си имаше своите преимущества.

Мелиса се обади към един следобед и се разбрахме да вечеряме в един кубински ресторант в Корал Гейбълс. Баба надникна в кабинета ми да отбележи, че днес съм изглеждал „страхотно размекнат“, като ми намигна, докато го казваше. После се затътри по коридора да дремне — самата тя се чувстваше доста размекната след нощния лов на скариди с док Ригс. Кип беше на тренировка по футбол и се надявах, че е добре.

Някъде към три следобед, докато гледах през прозореца новата си кралска палма, телефонът иззвъня отново.

— Господин Ласитър, обажда се Руди Шулиън от „Маями Хералд“.

— Вече съм се абонирал, макар че някои дни се питам защо.

— Аз съм репортер, сър. По-точно стажант.

— Стажант! Навремето Една Бюканън ми се обаждаше за цитати.

— Всъщност аз съм от раздел „Некролози“.

— Не познавах достатъчно добре Рашан Дрекслър, за да коментирам.

— Не е за него, сър. А за вашия некролог.

— Това пък какво означава? Мисля, че съм все още жив.

— Да, сър. Но ние пишем предварително некролози на видни жители на Флорида.

— Не знаех, че членувам в този клуб.

— Редакторите сметнаха, че процесът срещу Тъндър Търстън е издигнал профила ви.

„И ще ме следва до гроба“.

— Някакъв шанс да пуснете снимка към некролога? — попитах аз.

— Не решавам аз, но виждам няколко снимки в папката. Има една стара, на която сте в екип на „Долфинс“. С голям гъст мустак.

— Знам я. На нея изглеждам млад и як.

— С цялото ми уважение, сър, приличате на порнозвезда от осемдесетте.

— Е, паметта прави номера понякога. Предполагам, че можете да я изтриете.

— Не мисля, че подобно нещо ми е позволено, сър.

— Колко ти плащат за стажа, Руди?

— Всъщност нищо. Правя го за натрупване на опит.

— Имаш ли университетски кредит?

— Не, сър. Вече завърших.

— Руди, когато приключиш, събери другите работещи безплатно стажанти и елате при мен. Знаеш ли какво е колективен иск?

— Да, сър, но не мисля, че мога да съдя работодателя си.

— Добре тогава, работи безплатно. От какво друго имаш нужда, хлапе?

— Вярно ли е, че сте получили прякора Ласитър Погрешната посока, защото сте отбелязали тъчдаун за противниковия отбор?

— Първо, това не ми е прякор. Аз съм Ласитър Последния шанс, защото поемам безнадеждни дела и понякога ги печели. И да го знаеш за в бъдеще, Руди, невъзможно е да отбележиш тъчдаун за противниковия отбор.

— Но вие сте го направили, господин Ласитър. Срещу „Джетс“.

— Сейфти![17] Не тъчдаун. Бях обърнат, изтичах до погрешната крайна зона и бях повален за сейфти.

— Разбирам — не особено уверено каза той. — Това означава две точки, нали така?

— Разбира се! В кой колеж си бил, по дяволите?

— „Сара Лорънс“.

— Това обяснява нещата. Какво още, хлапе?

— Трябва да потвърдя, че никога не сте се женили.

— Засега. Това може и да се промени, преди да умра. Надявам се не в деня преди смъртта ми.

— Разбира се. Искате ли да ви прочета съдържанието? Написах нещо като чернова.

— Както кажеш, Руди.

— Джейк Ласитър, защитник от „Маями Долфинс“ и по-късно адвокат, станал известен с театралното си поведение в съдебната зала, почина…

— Чакай! Размислих.

— Сър?

— Не искам да го чувам. Не искам да мисля за края на дните си. А за живота.

— Уважавам това, сър.

— Е, трябва ли ти цитат?

— Ами, не. Заданието ми е да проверявам факти, не да събирам цитати.

— Разшири заданието. Мисли мащабно.

— Но аз съм само стажант.

— Знам. От „Сара Лорънс“. Който работи безплатно. А сега слушай, Руди, защото може и да научиш нещо.

— За какво, сър?

— За живота! Искаш ли да разбереш каква е философията ми?

— Ами… да.

— Искам да живея безстрашно. Да обичам могъщо. И като си отида, да съм направил повече добрини, отколкото вреди.

Чух как от другата страна затрака клавиатура. Хлапето си водеше бележки.

— Това е много добро, господин Ласитър.

— Благодаря, хлапе. Тъкмо когато си мислех, че ме е сполетял кофти късмет, всичко се преобърна. Животът се подобрява и гледа нагоре. Така че вземи онзи некролог и го пусни в цифровите облаци високо до небето. Все още имам адски много за живеене.

Бележки

[1] Гръмотевица. — Б.пр.

[2] Захарен лъч. — Б.пр.

[3] Прякор на Роналд Рейгън, получен след филма му от 1940 г., в който играе ролята на американския футболист Джордж Гип. — Б.пр.

[4] Професионален баскетболен отбор от Маями. — Б.пр.

[5] Сцена от „Север-северозапад“ на А. Хичкок. — Б.пр.

[6] Американски политик и дипломат от края на 19 — началото на 20 в., държавен секретар по времето на Удроу Уилсън. — Б.пр.

[7] Превод Цветан Стоянов. — Б.пр.

[8] Хронична травматична енцефалопатия. — Б.пр.

[9] Участник в конно надбягване с препятствия. — Б.пр.

[10] Морски охлюв. — Б.пр.

[11] Къщичка, малка вила. — Б.пр.

[12] Известен адвокат, правозащитник и общественик (1857–1938). — Б.пр.

[13] Герой на Марлон Брандо от „На кея“ от 1954 г. — Б.пр.

[14] Устно (лат.). — Б.пр.

[15] Играчи до двете странични линии на игрището, чиято основна задача е да улавят топката от куотърбека и най-често отбелязват тъчдаун. — Б.пр.

[16] Футбол без физически контакт. — Б.пр.

[17] Точки, които се печелят, когато защитниците успеят да повалят атакуващия в собствената му крайна зона от игрището. — Б.пр.

Край