Пол Ливайн
Кофти късмет (11)

10. Нарушител и смутител

Естествено, докато вървях обратно към къщата и колата си, се изгубих. Умът ми се опитваше да осмисли всичко казано от Гарнър и явно не бях гледал накъде вървя. След няколко минути черните ми кожени обувки потънаха в калта около някакви току-що полети дръвчета. Не, не бях дошъл по този път.

В казаното от Гарнър нямаше никаква логика. В съда Стейси Стрикстайн си беше разпрала задника — че и моя — в опита си да докаже вината на Търстън. Поне така ми изглеждаше. Вярно, не беше успяла да осигури показания на експерт, че Търстън сам може да се е порязал с ножа, но пък, от друга страна, док Чарли Ригс съвсем не беше сигурен, че не е станало точно това. Нямаше начин да се разбере дали Стрикстайн изобщо е заподозряла, че Търстън се е наръгал сам. Или ако е подозирала, дали при подготовката за делото някой експерт не я е накарал да отхвърли тази идея.

Гарнър беше присъствал на всички заседания на съда. Беше си записал всички пропуски на обвинението. Роднините на жертвите са такива. Съсипани от мъка, те се вкопчват в делото като път към спасението, макар че то никога не води дотам, дори ако обвиняемият бъде осъден. Близките се фокусират върху протоколите, тълкуват погрешно закона и правят предположения и изявления въз основа на собствените си емоции, над които нямат власт. Това е напълно човешко и те не могат да направят нищо. Но намесата на близките неизменно подлудява прокурорите.

Гарнър ми каза, че Стрикстайн не избрала съдебни заседатели, които да му допадат. Не положила достатъчно усилия да изнесе свидетелствата за предишни посегателства. Не възразила на няколко мои посоки на разпитване на свидетелите. И най-лошото според него било, че не можела да открие заплашителните съобщения. При извършената проверка на доставчика на Търстън се оказало, че в телефона му нямало нищо. Никакви съобщения. Това беше интригуващо.

— Виждал ли си съобщенията? — попитах Гарнър.

Той поклати глава.

— Ева прегледала тайно телефона му и ми разказа какво пише в тях. Точно това, което ти казах — чеда, берета. Предложих да свидетелствам пред съда.

— Мълва за мълвата — казах аз. — Няма начин показанията ти да бъдат взети под внимание.

— Същото каза и Стрикстайн, но по мое мнение целият елит подкрепяше Търстън. Вестникът, телевизиите, „Долфинс“. Никой не искаше да види падението на големия им герой.

Не беше вярно. Медиите се отнесоха доста грубо с Търстън. Но пък от друга страна, възприятията на близките почти винаги са изкривени. А и как да не бъдат? Гарнър можеше да вижда света единствено през очите на скърбящ баща. Освен това беше човек на земята и пръстта. Хранеше естествено недоверие към костюмираните типове в центъра и когато процесът бе тръгнал в другата посока, беше предположил най-лошото.

— Всичко беше нагласено — беше ми казал минути по-рано.

— Не, не беше.

— Откъде знаеш?

— Занимавам се с тази работа от много време. Щях да усетя нещо. Стрикстайн се бори здравата.

— Твърди, че изискала текстовите съобщения от AT & T, а те изчезнали. Сякаш потънали в черна дупка. Това не ти ли се вижда малко съмнително?

Големи пухкави купести облаци, подобни на топки ванилов сладолед, се събираха на запад, но слънцето продължаваше да свети ярко в небето. Опитах се да открия напоителния канал с идеята, че ще ме отведе до къщата. Точно тогава чух ръмженето на двигател. Обърнах се. По калната пътека право към мен се движеше мотокар. Сигурно го използваха за местене на палети тор или нещо подобно, но точно сега вилката му беше вдигната и като че ли възнамеряваше да ме прободе.

Заслоних очи, за да различа водача, но не успях.

— Хей! Спри! — извиках.

Мотокарът продължаваше напред. Вече беше на трийсетина метра от мен.

Обърнах се и побягнах, обувките ми жвакаха в калта.

Мотокарът продължаваше да се носи след мен и скъсяваше разстоянието.

„Господи, трябва да мога да надбягам един мотокар“.

Оказа се, че не мога.

Машината вече беше на двайсетина метра зад мен, а аз тичах с всички сили през дърветата. Бягах и си пробивах път през дебелите листа. Морското грозде, твърдо като топчета за игра, ме шибаше по лицето.

В главата ми изникна картина. Кари Грант в сивия си костюм тича през царевично поле, преследван от селскостопанския самолет^[1]. Като изключим костюма, нямам прилика с Грант. Аз съм просто тромав рошав бивш защитник с прецакано коляно, крив нос и — в момента — с една обувка. Озърнах се през рамо. На мотокара му оставаха десет метра, за да ме наниже на вилката си като маслина на клечка за зъби.

Някаква клонка ме шибна през лицето и мокрите листа опариха очите ми. Видях нещо пред себе си — проблясък на метал, — но не можех да го различа. Нещото ставаше все по-голямо и накрая видях, че е АТВ, яхнато от мъж с дебел врат.

Хвърлих се в съседния ред, но коляното ми извъртя номер и се лепнах за ствола на едно морско грозде. Челото ми се блъсна с кух удар в дървото и за момент ми причерня.

Замаян, с кървящо чело, паднах на колене. Мотокарът и АТВ-то спряха в калта от двете ми страни.

— Вземи греблото — каза някакъв глас.

— А ти варела — каза друг.

Примигнах два пъти и присвих очи срещу слънцето. Над мен се извисяваха мъже, всичките едри и четвъртити.

— Навлезли сте в частен имот, господине — каза единият от тях.

Опитах се да се фокусирам върху дървото, в което си бях ударил главата. Като че ли бяха две.

— Виждам двойно.

— Ние сме близнаци, задник такъв — каза единият.

— Не, сериозно. Освен ако не сте четиризнаци, виждам двойно.

Те се извисяваха над мен като квартет слонове, скриващи слънцето. Не можех да различа лицата им, но знаех кои са.

— Брик и Слейд, нали?

— Ние сме най-лошият ти кошмар, лайно такова.

— Най-лошият ти кошмар. Господи, прекалявате с филмите. С лоши филми.

Нещо ме сръга в ребрата. Сграбчих го. Дървена дръжка.

— Какво правите, по дяволите?

— Вземи го — каза единият от слоновете. Вече бяха само два. Заслоних очи. Големи и почернели от слънцето, късо подстригани руси коси, широки комбинезони и кубинки, които биха станали и на тиранозавър.

Хванах дръжката и се изправих. Държах тежко гребло с много криви зъби.

— Това за какво е?

— Удари ме с него — каза Брик. Или може би Слейд.

— Защо да те удрям?

— Защото си нарушител и смутител.

— И лайно — напомних му аз. — Но няма да те удрям.

— Ще ме удариш, а после ще изпитам основателен страх от по-сериозни телесни увреждания. Нали така, Слейд.

— Или още по-лошо, страх за живота ти — каза Слейд.

„Аха, значи натам вървят нещата. Законът за самозащита“.

— Точно това каза на съдебните заседатели. Търстън можел да убие сестра ни, защото женчото изпитал основателен страх за живота си или за сериозни телесни увреждания.

— Значи, когато те фрасна с греблото… — казах аз.

Слейд взе маркуча, свързан с варела на АТВ-то, завъртя кранчето и ме обля с някаква воняща на амоняк течност. Закашлях се, започнах да плюя и затворих очи.

— Брик ще се защити със смъртоносна сила — каза Слейд.

Избърсах лице с ръкава на сакото си и хванах с две ръце дръжката на греблото. Беше тежко. Изчислих шансовете си да поваля и двамата преди ребрата ми да бъдат направени на сол от грамадните им кубинки.

— Няма да ви се размине — казах аз.

— Може би. Нямаме връзки с градски големци като Търстън.

Пак това. Тези определено бяха синове на баща си. Само че по-млади, по-едри, по-силни. И по-гадни.

— Вижте, делото не беше нагласено. Стрикстайн си свърши работата, аз си свърших моята. Ако има някакво значение за вас, току-що казах на баща ви, че искам да помогна. Ще потърся онези изчезнали съобщения.

— А обажданията? — попита Слейд.

— Какви обаждания?

— Всеки път, когато Ева и онзи задник се караха, тя идваше тук, за да се махне от него. Преглеждах я дали няма синини.

— Защото ако имаше — намеси се Брик, — двамата със Слейд щяхме да го направим на кайма. Не ми пука колко може да вдигне от лежанка.

— Биел ли е Ева? — попитах аз.

— Тя казваше, че не я бие, и не можем да докажем обратното. Една вечер обаче тя беше тук и говореше по телефона с Търстън. Викаха си един на друг и тя включи на спикърфон. Той беше пиян, говореше завалено и я псуваше. Хо това, кучко онова. А после каза…

— Нося болка, по останалото кръв — обади се Слейд.

— И куп други скапани рападжийски рими — каза Брик. — Разказахме го на прокурора, а тя отговори: „О, това е много неясно. Освен това е дочуто. Не мога да го използвам“.

— Не е дочуто — казах аз. — Обвиняемият го е казал, така че може да се допусне, но не съм сигурен, че си струва. Търстън е цитирал песен. „Внимавай“ на Ноториъс Би Ай Джи. Явно много си пада по нея.

— Знаем, задник. Потърсихме в Гугъл. Прокурорът каза, че не можем да свидетелстваме, защото сме роднини и сме пристрастни. После каза, че заплахите на Търстън не пасват на теорията й за делото и че…

— Че става въпрос за спонтанно убийство след скандал, а не планирано — каза Слейд, завършвайки мисълта на брат си.

— Не бих постъпил така — казах аз, — но кой може да каже, че стратегията е неразумна?

В същия момент по съседния ред към нас приближи друго АТВ. Клайд Гарнър спря, слезе и се протегна, сякаш лумбагото го тормозеше.

— Какво става тук, момчета?

Брик и Слейд забиха погледи в калните си кубинки. Гледаха така, сякаш баща им може да ги сложи на скута си и да ги напляска.

— Ханс и Франц казаха, че ще ме убият — обясних аз. — Но си мисля, че просто се опитваха да ме сплашат.

— И успяха ли?

— Може и да съм намокрил гащите, но запазих храбра физиономия.

— Добре, момчета, стига толкова. Господин Ласитър не е наш враг. Инструмент на системата е, в това няма съмнение. Но си мисля, че може и да е готов да премине на другата страна.

ЕДИНАЙСЕТИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ НА ОКРЪГ МАЯМИ-ДЕЙД, ФЛОРИДА

Относно: Разследване на Джейкъб Ласитър.

Съгласно раздел 918.12 на щата Флорида, а именно натиск върху съдебни заседатели.

Разследване 2016-MDC-GJ-149.

Частична стенограма от заседанието на журито.

 

Въпрос [от помощник окръжен прокурор Стрикстайн]: Г-це Уонг, с какво се занимавате?

Отговор [от Дайю Уонг]: Техник по сигурността съм в окръг Маями-Дейд.

В: Къде работите?

О: В съдебна палата „Ричард Е. Гърстайн“ в административния център на града.

В: Отговорностите ви включват ли поддръжка на камерите за вътрешно и външно наблюдение на сградата?

О: Да.

В: От кабинета ми помолиха ли ви да представите всички записи от понеделник, 8 август, между 16:30 и 17:30, показващи стълбището пред сградата, фонтана и тротоара, водещ до паркинга за съдебни заседатели?

О: Да.

В: Какви специални инструкции ви дадох?

О: Показахте ми снимка на адвокат Джейкъб Ласитър и ме попитахте дали не мога да го намеря на някой от записите. Снимките са направени от разстояние, така че лицата невинаги се различават лесно.

В: Имате ли специално обучение за разпознаване на лица?

О: Ходих на няколко курса, организирани от ФБР. Едно от задълженията ми е да гледам снимки на лица със заповеди за арест и да следя в реално време хората, които влизат и излизат от сградата. Ще се изненадате колко издирвани лица се появяват, когато някой техен приятел има дело.

В: Открихте ли г-н Ласитър на записите?

О: Да, в 16:57 той излезе от сградата от южната й страна. Записах седемнайсет секунди видео за кабинета ви.

В: Дами и господа от журито, моля да насочите вниманието си към монитора. Г-це Уонг, разказвайте, моля. [Пуска записа.]

О: В момента г-н Ласитър слиза по стълбите с куфарче в ръка и минава през двора.

В: По-бързо от хората около него ли?

О: Така изглежда.

В: Сякаш се опитва да настигне някого?

О: Може би.

В: Така! Ще спра видеото. Къде сме?

О: На тротоара, който отделя паркинга на съдебните заседатели от общия паркинг. Г-н Ласитър тъкмо настига човек, когото не мога да разпозная, но вие ми казахте, че е Мануел Гутиерес, съдебен заседател в делото за убийство срещу Търстън.

В: Ще пусна видеото за още няколко секунди. Така! Какво виждате?

О: Двамата вървят и разговарят. Г-н Гутиерес посочва към паркинга на съдебните заседатели.

В: Какво е онова в лявата част на екрана?

О: Задната решетка и част от регистрационния номер на кола, която идентифицирах като „Плимут Баракуда“ модел 1971, собственост на Мануел Гутиерес.

В: Да пуснем записа до края. Г-це Уонг, продължете, моля.

О: Г-н Ласитър и г-н Гутиерес вървят към паркинга и излизат от обхвата на камерата.

В: Сякаш вървят към колата на г-н Гутиерес ли?

О: В тази посока, да.

В: С това, дами и господа съдебни заседатели, г-ца Уонг потвърждава свидетелството на Мануел Гутиерес, който ви каза, че г-н Ласитър го е заговорил на паркинга. Смятаме, че това придава достоверност и на свидетелството на г-н Гутиерес за опита за подкуп. Г-це Уонг, свободна сте.