Пол Ливайн
Кофти късмет (31)

30. В Нощта, която никога не я е имало

Стив Соломон вече се беше излегнал в място 1А, предната седалка до прозореца. Нямаше 1В и 1С, тъй като салоните в самолетите се проектират или от шегаджии, или от инженери с малко познания за азбуката. До Соломон имаше широка първокласна пътека, след което бяха места 1D и 1G. Виктория се беше настанила на 1G, най-далече от Соломон, така че седнах на 1D, до него от другата страна на пътеката.

Както беше обещал Соломон, намирахме се на „Боинг 777“ на „Америкън Еърлайнс“ с въртящи се кожени кресла. Натискаш копче и креслото се превръща в легло, което ти осигурява уединение в отделен пашкул, сякаш си в покрит шезлонг на плажа на скъп курорт.

— С кого говореше така напрегнато по телефона? — поинтересува се Виктория.

— С Кип — излъгах аз. — Искаше да ми пожелае добър път.

Ако бях говорил с Кип, той щеше да ме пита дали съм му оставил пари за пица, но не и да ми пожелае добър път. В края на краищата той е тийнейджър.

— Много приятен младеж — рече Виктория. — Как се справя в училище?

— Добре, предполагам. Но играе футбол, а треньорът му е корав пич.

— Това не се ли отнася за всички треньори?

— Тревожа се, че Кип се опитва да бъде като мен.

— Това определено ще си има своите неудобства. Разговарял ли си с него?

— Малко, но пък и не искам да го притеснявам.

Появи се стюардът с топло кашу и студени мимози. От другата страна на пътеката Соломон поръча две „Блъди Мери“. После си събу обувките и обу пантофи от торбата с подаръци на авиокомпанията. Сложи си маска на очите, излегна се в удобното си легло и изчезна от поглед.

— Няма ли да работиш върху въпросите за доктор Голд? — извиках му през широката пътека.

— Не — разнесе се приглушеният му отговор от пашкула. — По-добър съм, когато проявявам спонтанност.

— Няма да мога да ти помогна, ако я поставиш под клетва и тя те издъни.

— Спокойно, Джейк.

— Безразсъден си. Казвал ли съм ти го?

Той измърмори нещо неразбираемо.

— Дай ми копие на доклада на доктор Голд, за да подготвя защитата си — казах аз.

— Нямам нищо написано — отговори глас от леглото. — Нямаше време.

Това сигурно беше вярно. Но исторически стратегията на адвокатите на ищците е да инструктират експертите си да не подготвят писмени доклади. По този начин нахалната защита не може да се подготви за представянето на материалите и изслушването.

— Значи си готов, така ли? — продължих да го тормозя.

— Родил съм се готов.

— Разбираш важността на свидетелството й, нали, каубой?

Главата на Соломон се подаде от пашкула, после и останалата част от него. Той вдигна маската си за очи и се обърна към мен.

— Виж какво, татенце. Подготвил съм си домашното. Ясно? — Взе първата си „Блъди Мери“ от масичката и я пресуши на екс.

— Започне ли свидетелстването, вече не сме приятелчета — казах му аз. — Трябва да защитавам клиента си, независимо дали ми харесва, или не.

— Ох, сега вече ме уплаши. Вик, теб страх ли те е?

— Момчета, няма ли да спрете? — каза седящата до мен Виктория.

— Аз ще спра и ще спя — каза Соломон. — За да можете вие двамата да правите онова, което правите, когато ме няма.

— В общи линии, ще кажа на Виктория, че прави огромна грешка — обещах аз.

Соломон измърмори нещо и отново изчезна в пашкула си.

 

 

Някъде над Тексас изпих четири тиленола и ги прокарах с мимоза. Реших, че витамин С ще ме ободри, а с шампанското изразявам благодарността си към френския народ за Статуята на свободата и Едит Пиаф.

— Главата ли те боли? — попита Виктория.

— Малко — излъгах аз.

Мъчех се да остана мъж докрай, както ме бяха учили всичките ми треньори. Помня как на една тежка тренировка в августовската жега рухнах и се издрайфах на косъм от шпайковете на тренер Шула. „Ласитър, разкарай се от игрището ми! — извика той. — Иди да умираш някъде другаде“.

Гледам на случая като на момент на близост между ментор и ученик.

— Изпи две хапчета на излитане, когато си мислеше, че не гледам — каза Виктория.

— Хвана ме — признах си аз.

— Имаш ли световъртеж? Да виждаш двойно?

— Не. — Това беше вярно, но ушите ми продължаваха да пищят. По-скоро дразнещо, отколкото болезнено. Все едно да слушаш Хърб Албърт и Тихуана Брас да изпълняват „Испанска муха“ сто пъти един след друг.

— Чарли Ригс ми се обади вчера — каза Виктория.

— Да не би да си се консултирала със стария касапин по делото Каруана? — попитах, макар да бях съвсем сигурен, че не това е била темата.

— Всъщност той се обади за теб, Джейк.

— И е нарушил поверителността на отношенията между лекар и пациент. Ще го съдя.

— Трябвало е да си направиш неврологични изследвания.

— Животът се намеси.

— Но ще идеш на лекар, нали?

— Казах на Чарли, че ще ида, така че да, ще го направя.

Тя сниши глас до шепот, макар че никой не ни слушаше.

— Престана да говориш за самоволно правосъдие. Да смятам ли, че си осъзнал колко безумно и опасно би било това?

— Тъндър Търстън е на изчакване, докато не оправя някои други неща.

— На изчакване?

— Засега.

Тя въздъхна.

— Искаш ли да ми кажеш за другите неща, които трябва да оправяш?

Мислех да направя точно това. Да й разкажа за цялата стрихнинова катастрофа. За това, че ще ми повдигнат обвинение. За това, че „Харман и Фиш“ са спонсорирали незаконно предизборна кампания. Виктория щеше да реагира рационално и вероятно да предложи добър съвет. Но нещо задържа езика ми зад зъбите. Може би се срамувах, че съм попаднал в подобна паяжина. Може би се страхувах, че Виктория ще си помисли, че наистина съм подкупил съдебен заседател и съм съучастник с Фишбейн и Пинчър във финансовата измама преди изборите. Каквато и да беше причината, казах:

— Може би по-късно. Просто още не съм готов да излея всичко.

Тя ме изгледа преценяващо за момент, после ми зададе въпрос, който ми дойде изневиделица.

— Помниш ли онази нощ, когато дойдох при теб?

Известно време се чуваше единствено равномерното бръмчене на огромните двигатели. Прочистих гърлото си, за да спечеля още време, и накрая отговорих:

— Не. Не мога да кажа, че помня подобно нещо.

— За адвокат си доста кофти лъжец.

— Ще поработя върху това.

— Стив беше в затвора. Бях му ядосана, защото ме излъга как е станало така, че е държал пистолета, с който беше застрелян Николай Горев. За протокола, Стив е по-добър лъжец от теб.

— Признавам твърдението ти.

— Дойдох при теб много късно. Ти лежеше на хамака отзад. Бях пила. Сега да се сещаш?

— Изобщо не се е случвало.

— Носех бели изрязани шорти. И ти оплакна добре очите.

— Щях да запомня подобно нещо. Но не.

— И сандали с високи подметки с дълги ремъци, които обхващаха прасците ми чак до коленете.

— Нощта, която никога не я е имало.

— Определено огледа краката ми.

Премълчах. Разбира се, че си спомнях всичко. И опънатото късо розово горнище, което показваше добре оформените й и щръкнали гърди. Образът се беше запечатил в мозъка ми, независимо колко сътресения съм преживял.

— Не беше само заради лъжата на Стив за стрелбата — продължи тя. — Мислех си, че има връзка с онова момиче от руския бар.

— Какво момиче от бар?

— Онази нощ ти ми каза, че той не ходи с нея, макар да беше в твой интерес да кажеш обратното.

— Съжалявам, нямам никакъв спомен за подобни неща.

— Опитах се да те изкарам от хамака и да те вкарам в леглото. Помниш ли какво ми каза?

Свих рамене и я изгледах с неразбиращия ми поглед. Тя въздъхна и ме изгледа с раздразнения си поглед.

— Отказа ми. И каза: „Беше време…“

Изключих я. Нямах нужда Виктория да ми казва какво съм й казвал, защото помнех всяка дума: „Беше време, когато не бях достатъчно мъж, за да кажа «не». Тези дни са минало и вече не участвам в секс за отмъщение. Така утре няма да се събудим и да мразим себе си“.

Виктория продължаваше да изравя спомена.

— Тогава ти казах, че вече те мразя, задето ме отблъскваш. А ти ме изгледа много сериозно и каза: „Утре…“

„Утре ще ми благодариш. Виж, имам нужда от теб. Стив наистина има нужда от теб. И когато това приключи, двамата с теб ще пийнем — за предпочитане кафе — и ще се смеем, като си спомняме за този момент“.

— Както и да е, искам да ти благодаря — каза тя. — Можеше да се възползваш от мен, ако позволиш да използвам остарелия израз.

— Според опита ми сборът на алкохол, гняв и секс за отмъщение на сутринта се равнява на съжаление.

— Значи помниш!

— Говорех хипотетично. След нощ на атаки и отбивания, на охкане и ахкане, когато страстите се охладят и сутрешното слънце надникне през щорите, щяхме да седим на масата за закуска с кафе, препечени филийки и голяма кана срам. Ти щеше да се върнеш при Соломон, а приятелството ни щеше да стане на пух и прах.

— Хипотетично казано?

— Разбира се.

— За протокола, и двамата те обичаме.

— И вие сте свестни, деца.

— Така че ако правя предложения за личния ти живот — каза тя, — те идват именно от това. От обич, уважение и приятелство.

„Ох, Господи. Сега пък какво?“

Какви точно бяха плановете на Виктория да подобри живота ми?