Пол Ливайн
Кофти късмет (52)

51. Истината

След като Соломон и Лорд си отидоха, Мелиса ми каза медицинските новини.

— Имаме предварителни резултати от първите няколко инжекции.

— И?

— Антителата като че ли действат. Някои от деформираните тау са изчезнали.

— Някои?

— Трудно е да се определи колко, но вероятно става въпрос за около петнайсет процента. Това ме изненада.

— По добър начин.

— Разбира се. Но не искам да си мислиш, че резултатите са категорични. Първо, не знаем дали деформираният протеин ще продължи да се разсейва. Второ, не можем да сме сигурни, че изобщо е възможно да се предотврати напреднала форма на ХТЕ. Проучванията ни са все още в самото си начало.

„Несигурността господства. И все пак…“

— Избирам да приема днешните новини като положителни — казах аз.

— Както и трябва. Това е отлично начало. И тъй, не чух ли обещание да свалиш панталоните?

— И боксерките „Нитъни Лайън“.

— Направи го. И се наведи, ако обичаш.

Изтърпях процедурата като голямо момче. Дори не помолих за близалка.

Тя ме попита как се чувствам. Отговорих й, че главоболието ми е отслабнало, макар че Чайковски продължаваше да настоява да бие тимпани в ушите ми.

След няколко минути стояхме на задната веранда и слушахме крясъка на пауните в съседния двор. Попитах я как е минал денят й и тя ми се усмихна лукаво.

— Имам голяма новина.

— Аз също. Но ти си първа.

Тя пое дъх и като че ли се замисли откъде да започне. Накрая реши.

— Срещнах един невролог от Университетската болница. Доктор Албърт Хоч, стар приятел, когото познавам от конференции. Той беше един от първите, скочил срещу непълните доклади на НФЛ за наранявания на главата, и работи много активно върху изучаването на мозъчните сътресения. Разказах му за теб. Той дори те помни от времето, когато си бил състезател.

— Ако е залагал на „Долфинс“, сигурно е изгубил пари заради мен.

— Доктор Хоч е идентифицирал четирима бивши състезатели, които са на практика в същото положение като теб. Деформиран тау протеин, който все още дори няма име. Засега наричаме състоянието пре-ХТЕ.

— Четирима бивши състезатели на „Долфинс“ ли?

— Двама от „Долфинс“, един от Тампа Бей и един от Джаксънвил. — Тя ме погледна леко смутено. — Нямах представа, че във Флорида имате три НФЛ отбора.

— И нито един от тях не е особено добър.

— Доктор Хоч каза, че във Флорида живеят стотици бивши играчи. Сигурно времето им харесва.

— И липсата на щатски подоходен данък. Е, каква е новината?

Отново дълбоко поемане на дъх.

— Доктор Хоч е спечелил проект за изучаване на ХТЕ в Университета на Маями. Иска да започне с вас петимата. Разполага със средства да разшири проучването върху още десетки пациенти с внимателно наблюдаване, изследвания и експериментално използване на различни антитела, докато не се намери онова, което да спре и евентуално да обърне развитието на заболяването. В състояние е да направи много повече, отколкото аз сама. Не е ли вълнуващо?

— Не съм сигурен. Да не би да ме прехвърляш на този тип?

Тя като че ли се напрегна и раменете й се стегнаха.

— Точно за това исках да поговорим.

— Нима вече те губя? — Не ми хареса как прозвуча. Сякаш съм в нужда. Мразя да съм в нужда.

Тя извърна очи. Може би гледаше червените цветове на калистемона. Или може би просто печелеше време.

„Хайде, Мелиса! За какво си мислиш? Какво правиш?“

Събира кураж да ме зареже? Не че това изисква особен кураж.

— Трябва да си поговорим откровено за бъдещето — каза тя.

— Не казват ли същото и дипломатите, след като току-що са заплашили, че ще използват ядрено оръжие? „Трябва да си поговорим откровено със Северна Корея“.

— Имам предвид да бъдем напълно открити и честни един с друг за това къде се намираме.

„Започна се. Ако каже «Да си останем приятели», ще ми трябва цяла бутилка уиски“.

— Разбира се, Мелиса. Слушам те.

— Доктор Хоч ме покани да участвам в проучването му. Това ще изисква да се преместя тук и да си взема отпуска от университета най-малко за три години, и исках да те питам…

Изречението й увисна във въздуха.

„Какво да ме питаш? Мисли! Мисли, Джейк! Не я карай да го казва.

О, това!“

— Да! — казах аз. — Да, искам. Искам да се преместиш тук. И не само да ме бодеш с игли.

Тя издиша и се усмихна.

— Толкова се надявах да го кажеш.

Тя пристъпи към мен. Аз също пристъпих към нея. Целунахме се. Прегърнах я и се целунахме отново. По-бавно. По-дълбоко. По-дълго. Тя пасваше идеално в ръцете ми, сякаш ми беше по мярка, и почувствах раздвижване, физическо и друго. В нея просто имаше нещо — и каквото и да беше то, ми действаше.

След петата или шестата целувка се отдръпнахме, за да си поемем въздух.

— А твоят ден как мина? — попита тя със зачервено лице.

— Ами… беше изпълнен със събития — отвърнах аз.

— Разкажи ми.

— Както каза, ако ще бъдем дълго време заедно, трябва да сме напълно открити и честни един с друг.

— Разбира се, че ще бъда. Винаги съм.

— Не се безпокоя за теб — казах аз. — Аз трябва да ти казвам всичко. Да не крия нищо. Да не лъжа. Да не казвам дори невинни лъжи.

— Това проблем ли е за теб?

— Вече не.

— Добре. Познавам мъже в Лос Анджелис, които лъжат за възрастта си, за присадената си коса и за семейното си положение.

— Ще бъда истински с теб. Винаги.

— Оценявам това, Джейк. Е, каза, че денят ти е бил изпълнен със събития. Какво направи?

— Днес — казах аз — леко сритах правосъдието в задника.